Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен

Всяка „буква” от генетичния код кара да расте нещо друго в човешкото тяло. Например цветният отрязък червено-синьо-жълто може да отговаря за растежа на косата, отрязъкът жълто-червено-синьо за цвета на косата, зелено-синьо-зелено — за растежа на ноктите или зелено-червено-жълто — за кафявите очи. Да приемем, че в модела на дългата сто метра въжена стълба на 14,6 метра е цветната комбинация зелено-синьо-червено и тя отговаря за здрави чернодробни клетки. Поради мутация (изменение) отрязъкът внезапно се променя и произвежда само зелено-зелено-зелено. Това води до рак на черния дроб. Какво може да се направи? Изрязва се погрешната комбинация „зелено-зелено-зелено” и се замества с първоначалната комбинация „зелено-синьо-червено”. Клетката вече ще подава вярното генетично послание и черният дроб ще расте отново нормално. За да стане това обаче, генетикът първо трябва да знае коя цветова комбинация за какво отговаря. Тъкмо това разшифроване извършват свръхсеквенцерите. А за какво изобщо ни трябва да познаваме гените? Не се ли намесваме в божиите дела? Не сме ли такива, каквито сме?

Поради въздействието на околната среда, облъчвания, химикали, които проникват в клетките поради погрешното хранене, в генетичните процеси възникват дефекти. Изведнъж нараства раков тумор, който може да нападне всички клетки. Подобни дефекти се предават и на следващото поколение. Ако искаме както да излекуваме болното лице, така и да предотвратим предаването на дефектния ген по-натататък, трябва съвсем ясно да знаем кой отрязък от „въжената стълба” предизвиква растежа на погрешни „стъпала”. И тогава може да се поправя което и вече ежедневно се прави. Днес по генетичен начин се произвеждат хормони, има генетичен инсулин, генетично създадени ензими, протеини (белтъчини) и най-различни генетични микроби, които например неутрализират разлят суров петрол или разкъсват вредните бактерии. На генетична основа вече се произвеждат най-различни медицински вещества — например противовъзпалителни средства, витамини, антидепресивни и поддържащи средства. Индустрията за хранителни и перилни препарати отдавна си служи с генетични ензими, без потребителят дори да го подозира. Кой младеж, който гордо носи изтритите си дънки, знае, че видът им на „прани на камък” се дължи на генетично произведен ензим? Възникването на „супермаркета на гените” тече на пълен ход и се създава нов вид професия — генен терапевт.
Не от този свят

Какви въпроси обаче ще трябва да си задават генетиците, когато на „въжената стълба” увисват все повече генетични послания, чийто произход в никакъв случай не е от нашите прадеди? Защото за това има сравнителен материал, в края на краищата предшествениците ни са още живи: горилите, шимпанзетата, орангутани и други маймунски видове. Какво ще правим, ако един ден се установи точно кой генен отрязък отговаря за човешкия център на говора — и ако тогава с помощта на сравнителния материал може да се удостовери, че съответните генни отрязъци са възникнали внезапно? Че не са се развили по последователен, еволюционен път? Сякаш за един ден са били вградени в„стълбата”?

Като сравнителен материал разполагаме не само с живите маймунски видове, а също и с мумии от всички краища на света. Как ще се държим, ако разчитането покаже човешки ДНК послания, каквито човекът и всички видове прачовеци никога не са развивали, защото не се нуждаят от тях? Как ли ще запелтечим, ако се появят генни отрязъци, които не могат да са земни, защото не пасват към никоя земна форма на живот? Как ще реагираме, когато генетиците категорично и понятно за всеки специалист установят, че най-древните фараони на Египет, онези с несъразмерно големите черепи, които твърдели за себе си, че били „синове на боговете”, съдържат генетичен материал, чийто произход не може да е земен? Материал, който не показва никакви междинни стъпала по смисъла на еволюцията? И какво ли ще задърдорим, ако същият генетичен материал се локализира у далечните владетели от епохата преди инките, „синовете на слънцето”? Намираме се на конвейра на разкритията и вече не можем да слезем от него. Още преди края ще има голям Big Bang (взрив): знанието за очовечаването на човека, Страшния съд на узнаването.

Но онова, което е възможно за човешкия геном, е възможно и за животните. От няколко години много се говори за динозаврите. При това повечето хора дори не знаят какво означава „динозавър”. Било през 1841 г., когато английският зоолог Ричард Оуен отново намерил загадъчни костни находки, които приличали на влечуги. Оуен взел гръцките думички deinos (=страшен) и sauros (=гущер). Така динозавърът получил името си. От филма „Джурасик парк” нататък чуваме и четем все нови и нови „доказателства” как и защо измрели динозаврите. Една безкрайна история.

Преди около двеста милиона години съществували най-различни видове динозаври. В Египет живяло дългото дванайсет метра, месоядно чудовище спинозавър, съществувал и кентрурозавърът с бодли и броня. Имало и плезиозавър с малък череп и опашни плавници, който се движел във водата, или трийсет метра дългият и дванайсет метра висок брахиозавър. Съществували около сто вида, включително и летящи. Докато внезапно, като гръм от ясно небе, преди около шейсет и четири милиона години, измрели всички видове динозаври. И то по всички континенти, сякаш избухнала епидемия, която била заразна само за тях. За голямото измиране на динозаврите възникват нови и нови теории (102); последната гласи, че причината била сблъсък с метеорит. Възможно е — но защо са загинали само динозаврите, а не и други праживотински видове?

Във филма „Джурасик парк” изваждат съдържанието на стомаха на комар, затворен от милиони години в парче кехлибар. Тъй като малко преди смъртта си комарът ужилил динозавър, в стомаха му намират и частици наследствен материал от динозавъра. По някакъв начин (абракадабра!) от него получават отново живи екземпляри. Този метод може да действа във фантазията и дори в теорията, но за целта като изходен материал е нужно много повече от няколко парченца от стомаха на комара. За един динозавър биха били необходими около петдесет хиляди гени на всеки хиляда градивни елемента. А толкова няма никъде на разположение, освен ако не ги открият у някое птиче.

Мюнхенският палеонтолог д-р Петер Вайлнхофер изследвал вкаменена праптица, археоптерикс. Птицата е на около сто и петдесет милиона години, дълга четиридесет сантиметра и струва осем милиона марки. Защото от нея има само осем екземпляра, което вдига цената. Между зъбите й д-р Вайлнхофер открил триъгълни парчета кости, които всъщност са типични за съвсем друга форма на живот за месоядния динозавър алозавър. Така д-р Вайлнхофер установил, че всички видове птици, „от врабчето до кондора са произлезли от динозаврите” (103).

Според сегашното официално мнение птиците са произлезли от влечугите. Не мога да преценя кое становище ще се окаже правилно, но ако птиците произлизат от динозаврите, то във всяко врабче трябва да има наследствен материал от динозаврите. Може би умните генетици ще открият и защо всички видове динозаври е трябвало да изчезнат от земната повърхност. Но защо трябвало? Възможно е огромните праживотни да са представлявали някаква опасност за Земята, може би защото изяждали всичко до корен — растения и животни и така правели невъзможна дочовешката еволюция. Може би някой е предотвратил попадането на идеална планета като Земята (нито много гореща, нито много студена) в лапите на глупави, великански създания, които нямали никакви наченки за разум и направа на сечива. Може би, може би… Генетичните открития могат да се сравнят с историческа книга, дадена на 10-годишно момче. То намира картинки и обяснения, за които нищо не знаело преди, които не биха му дошли на ума. И изведнъж се появяват кристално ясни отговори на въпроси, които никога не са задавани.

Как всъщност е възникнало човешкото съзнание? Преди седемнайсет години д-р Джулиън Джейнс, професор по психология в университета Принстън, САЩ, подхвърли този въпрос, посрещнат от колегите му с поклащане на глава (104). Съзнанието ли? Ами получило се е в хода на еволюцията. Наистина ли? По какъв начин сме осъзнали, че съществуваме? Дали бучка от клетки осъзнава съществуванието си? Знае ли съзнанието на рибата за съществуването на събратята си по вид или по-голямата риба изяжда по-малката, без да го осъзнава? Съзнанието няма нищо общо с рефлексите, със страха или махането с опашка, съзнанието не е и сборът от всички процеси на паметта. Също така и опитът не се покрива със съзнанието, както и ученето. Можем да задаваме в електронния мозък колкото щем данни, но той все няма да има съзнание. Джейнс казва (105): „Периодите на нашето съзнание са поначало много по-кратки, отколкото предполагаме. Трудно е да го обясним, защото в моментите, които не съзнаваме, сме несъзнателни в най-истинския смисъл на думата. И точно над тези празноти съзнанието ни се простира като мрежа с широки дупки, която само ни дава илюзията за плътност и последователност. He-съзнанието може да се сравни с всички онези предмети в тъмна стая, върху които в момента не пада светлината от джобното ни фенерче.”

Следователно какво е съзнанието? Как е възникнало? Няма отговор на въпроса, както и на онзи за математическите способности. Сред всички животни на глобуса само човекът разполага с математически знания. Възражението, че било логично, защото в края на краищата трябвало да можем да броим, за да уреждаме сметките помежду си или да си разменяме стоки, поставя отговора преди въпроса. Първо трябва да е налице способността и едва после започва броенето. Нали и животните имат крака и хващат с ноктите си и все пак досега на никое куче не му е хрумнало да преброи пръстите на лапите си. А математическите способности са предпоставка за всяка наука. Без математика нищо не може да се изчисли или сравни. Д-р Макс Флинт, който се заел с въпроса, го обяснява с помощта на пример (106):

„Без пo-висши математически способности не бихме могли да стигнем до никое небесно тяло. В ежедневието човек не си дава сметка, че е невъзможно да се изпрати космически кораб до Марс и обратно без най-голяма математическа прецизност. Същото се отнася и до совалката и всеки изстрелян спътник. Изчисляването на точния ъгъл за завръщането на совалката в земната атмосфера е един от най-ярките примери затова, защото в последна сметка човешкият живот зависи от пресмятането на горния ъгъл. Ако ъгълът на навлизане е твърде остър, и то само с частица от градуса, космическият кораб заедно с екипажа ще изгори. Ако ъгълът е много плосък, то корабът ще се отблъсне от земната обвивка и ще се катапултира в космоса. И отново екипажът ще загине. Всичко това има нещо общо с еволюцията, защото принцип на еволюцията е, че никакви способности не се развиват от само себе си, без някога да са необходими. Няма обаче наложителна причина за това за оцеляването на прачовека да е била необходима математиката. Нали животните от всички видове оцеляват и без математика (обоняние-да, математика-не!).

В космоса обаче оцеляването без математика е невъзможно. А онова, което се отнася до земните астронавти, важи с пълна сила и за извънземните. Ако някога Земята е била посещавана от извънземни, тези посетители е трябвало да владеят математика. Затова гледам на присъщата ни математическа способност като на доказателство за това, че не сме само земни.”

Така трябва да е. Боговете създали човека по свой образ и подобие. И изведнъж, без да сме си задавали въпроси, откриваме отговорите в нашите гени.

В началото на лятото на 1993 г. в столицата на Горна Австрия Линц се събрала странна компания. Срещнали се неколкостотин компютърни специалисти за Ars Electronika — а това не е обикновен панаир на компютри, каквито се провеждат всяка година. В Линц ставало въпрос за изкуствен живот (на американски Artificial Intelligence, съкратено AI). Там г-жа Улрике Габриел от Франкфуртския институт за нови медии демонстрира соларно задвижвани хлебарки. Направлявани от светлинни сензори изкуствени животинки лазеха по пода, събираха се на групи, подушваха се взаимно или извършваха резки движения назад, когато се натъкваха на някое препятствие. И за какво бе всички това? Електрониката в хлебарките трябваше да събере опит.

С компютърната си програма Tierra (Земя) Том Рей демонстрира как става това. От сто заповеди той композирал електронен щранг, подобен на ДНК, която се удвоява. След двайсет и четири часа възникнало нещо като биотоп на екрана. „Първо щрангът бързо се бе размножил и се бе разпрострял в паметта много бързо. После се бяха появили първите мутанти, също способни да се размножават и да се утвърждават сред предшествениците си.” Накрая (според репортажа в сп. „Шпигел”) се добавили компютърните паразити, които предавали по-нататък само половината от заповедите. Тези паразити прескочили в предшестващите програми и използвали техния репродуктивен код. Сега електрониката развила огромни защитни реакции, подобни на имунна система, която можела да блокира компютърните вируси, преди да разрушат първоначалната програма. И като в реалния живот популацията на паразитите загинала и играта започнала отначало, този път обогатена от опита с паразитите. Компютърът се бил самоваксинирал.

Опитите показват, че изкуственият живот и изкуственият интелект са възможни — но къде остава съзнанието? То явно е присъщо на онези форми на живот, които имат и чувства. А пък чувствата са свързани с физическото състояние, което се направлява от хормони. Хормоните от своя страна се активират от нашите възприятия, една смесица от сетива и личен опит. Изкуственият разум не познава хормоните. Той може мълниеносно бързо да обменя информации и да прави от тях правилни изводи (да учи), но не може да чувства. Освен, ако му добавим и способно да чувства тяло. И така стигаме до формата на живот изобщо.

Мозъкът на компютъра с неговите чипове е толкова чувствителен към влиянията на околната среда, към дим, влага, температурни колебания, удари, към проникването на чужди предмети или животни (една мравка може да обърка интегралните схеми), че трябва да е защитен чрез някакво тяло, чрез кутията. Не по-различно е при формите на живот. Мозъкът им е разположен в костите на мозъчната обвивка. Чрез подаване на информации и информационния обмен компютърът умножава знанията си като формите на живот. И то през цели хилядолетия.

Доказват го някои данни от историята. Човешкият език възникнал преди приблизително 30 000 години и бил първото средство за комуникация. На около 13 000 години са първите скални рисунки, първата оптическа форма на комуникация. Почти на 5000 години е първата писменост, а преди 3000 години хората изобретили първото дистанционно предаване на информации чрез димни знаци, огън и слънчеви отражения. 500 години изминали, докато било изобретено книгопечатането, а едва през миналия век към горното се добавил и телеграфът. От 100 години съществуват живите картини на филма, а от 30 имаме компютри, достъпни за всеки.

Един многоуважван учен от осемнайсети век познавал около 200 книги и трябвало да прегледа само няколко списания, за да е в течение на новостите в своята област. Днес по света излизат повече от 300 000 вестници и списания, а към тях се добавят безбройните радио- и телевизионни предавания, да не говорим изобщо за ежегодния наплив от специализирани списания, дисертации и книги. Само Конгресната библиотека във Вашингтон притежава 100 милиона документа, а всички останали библиотеки по света добавят още един милиард.

За всеки е ясно, че никой не може да обхване такъв информационен поток. И тъй като не са достатъчни нито продължителността на живота, нито капацитетът на стоте милиарда мозъчни клетки, които всеки от нас носи, запаметяваме човешките знания извън мозъците си. Бъдещите поколения вероятно ще трябва по-малко да учат, но затова пък да знаят как и къде да намерят нужните им информации.

Едва ли е по-различно и при извънземните форми на живот. Или те имат мозъчни клетки като нас (и капацитетът им е ограничен), или са един вид компютризирани роботи, които по всяко време могат да извлекат нужните им информации от още по-голям компютър. Третият вариант се състои в синтеза от двете. Отглежда се органично същество и от самото начало по генетичен път се създава огромен мозъчен капацитет, който обаче се използва само в една нищожно малка част. Защо ли? Натовареният наполовина софтуер на компютъра има свободен капацитет за нови информации. Натовареният само до 20 процента мозък на човека може да бъде „дозареден” с целенасочени знания. Ако боговете го пожелаят.

Те, изглежда, го искат и така стигам до сърцевината на въпроса. В последната си книга (108) поставих на обсъждане някои случаи на НЛО и засегнах бегло темата „отвличания”. Волю-неволю ще повторя за какво става дума.

От повече от трийсет години според НЛО литературата постоянно се съобщава за хора, които упорито твърдят, че са били отвличани от извънземни, изследвани медицински и претърпели намеса в областта на гениталиите. Не в смисъл на прелъстяване или изнасилване, а лабораторно. Мъже жертви на похищение, уверяват, че са им взели проби от сперма, жените говорят за провеждани тестове за бременност, за „изсмуквания” и дори за изкуствено предизвикана бременност. Седмици по-късно нарасналите фетуси били отново отнемани.

От само себе си се разбира, че никой разумен човек не вземаше тези съобщения насериозно, в края на краищата се знае какви сексуални сънища, тайни желания и фантазии преживяват хората. Наред с това медицината познава синдрома на мнимата бременност. А и по човешки разбираемо е, че винаги има отделни жени, забременели по съвсем човешки начин, но неискащи да признаят кой е бащата. Тогава добре дошло е оправданието с извънземните — нищо че никой не вярва. Човек се чувства по-специален случай, като избран и заченал непорочно. През изминалите три десетилетия само уморено се усмихвах на всички тези описания. Бременна от извънземно? Ха! Проби сперма за извънземни? Ха-ха! Дори не се и замислях над подобни глупости, не са питах какво, по дяволите, ще правят извънземните с наследствен материал на земните жители. Струваше ми се прекалено глупаво, за да се занимавам с това.

Вероятно високомерието ми е било погрешно. Защото онова, което приличаше на слабоумие, през последните години стана методично. През 1987 г. американският изследовател Бъд Хопкинс предложи резултата от многогодишните си изследвания, в което бе подкрепен от неколцина учени (109). Там изследваните лица описваха (отчасти в състояние на хипноза) как им бил взет наследствен материал. Имало случаи, в които едно и също лице било похищавано цели три пъти през пубертета, като младеж и като трийсет и пет годишен възрастен. Ако това е вярно — пиша го с известни задръжки, — би означавало маркиране на засегнатото лице от извънземните. Точно както ние обозначаваме прелетните птици, делфините или мечките.

Малко след Хопкинс се явиха и други автори със сходни ужасни съобщения (110). Според тях не само отделни лица, а цели семейства били подмамвани от „странни светлини”. Жертвите се реели из яркоосветени помещения, на мъжете опъвали нещо „гумено” над целите гениталии (не само над пениса) и усещали „движения като смучене”. В други случаи били възбуждани от „красива жена” и дори „яздени”.

Винаги когато сред познати засягах темата „отвличания”, започваше голям смях. Защото нашият разум не допуска похищения от извънземни, а още по-малко взимане на сперма или изкуствено оплождане. Всичко това изглежда прекалено откачено, твърде изсмукано от пръстите. Хората, които поначало не вярват в НЛО, не могат да бъдат убедени с аргументи. Те не искат да обременяват сивите си клетки с подобни замърсители на околната среда. Познават обичайните аргументи против НЛО и знаят с увереност на сомнамбули, че няма такива не може да има. Индоктринираната защита срещу НЛО е съвършена, блокадата — тотална. А хората, които до известна степен биха се примирили с наличието на НЛО, смятат случаите на отвличане за гротескни, „измъдрени”, напълно „не наред”. Не виждат никаква причина за подобно поведение на НЛО екипажите, доколкото има такива.

Опасявам се, че отново ще трябва да преустроим мисленето си и това преосмисляне има много общо с нашия мозък, с капацитета на сивите клетки, с генетични намеси, както и със завръщането на боговете с все пророците им.

Д-р Йоханес Фибаг, естественик по образование, изследвал някои случаи на похищения в Германия, Австрия и Швейцария (111), сред които и случая на берлинчанката Мария Струве. „Хубава жена пише Фибаг- интелигентна, внимателна, критична. Без страх, но все с присъщата й дистанция към всички тези неща.” Тя описала сън, за който в същото време знаела, че не може да е сън. Лежала на нещо като операционна маса, а вляво и вдясно от нея стоели дребни непознати същества с големи глави и големи очи. По онова време г-жа Струве била бременна с третото си дете. Поне така смятала. Познавала всички симптоми от предишните си бременности и се консултирала и с гинеколог.

После дошъл онзи ужасен „сън” с непознатите същества. Големоглавите отнели ембриона й. Събудила се, окъпана в пот в собственото си легло, като след страшен кошмар. Скоро посетила гинеколога си, който смаян констатирал, че вече не била бременна. В същото време изчезнали и всички симптоми на бременността. Две седмици по-късно г-жа Струве изхвърлила от тялото си две „парчета месо”. Тъй като сметнала, че са останки от плацентата, пуснала след тях водата в тоалетната.

След известно време семейната двойка все пак решила да има трето дете. Тъй като за разлика от преди се провалили всички опити за забременяване по естествен път, решили да предприемат изкуствено оплождане. „Трябвало да го направят на 22 февруари 1988 г. Намесата от страна на гинеколога причинила необясними болки на г-жа Струве и процесът бил прекъснат.” Но две седмици по-късно жената изхвърлила две прозрачни кожички, чийто произход бил необясним. И изведнъж, на 12 май 1988 г. г-жа Струве забременяла. На 9 януари 1889 г. родила третото си дете Себастиан.

В случая с г-жа Струве д-р Фибаг предлага няколко обяснения и нахвърля между другото следния сценарий:

— През лятото на 1986 г. г-жа Струве била бременна.

— В третия месец ембрионът бил взет от извънземни.

— Непознатите имплантирали кожена ципа, която трявало да попречи на други оплождания.

— Така и станало: Нито нормалният полов акт, нито изкуственото оплождане довели до успех.

— Някакво „непланирано” събитие довело до изхвърляне на бариерата.

— Сега вече нямало пречки за повторното оплождане, Себастиан бил заченат.

Случаят може да бъде сложен под рубриката „необикновени бременности”, ако не беше Себастиан. Момчето дърдори за странни сънища, в които има чудовища с големи глави и големи очи. Казва, че бил виждал „малки деца в кутии”, при това сам бил „във въздуха” и чудовищата му „вливали течности”. Разговаряли с него „с белия дроб”; явно искал да каже „отвътре”. Когато д-р Фибаг му показал някои рисунки, представляващи различни варианти на извънземни, веднага идентифицирал дребните с големи глави и големи очи. Майка му от своя страна твърди, че никога не е говорила с него за своя „сън” или за извънземни с големи глави и несъразмерно големи очи.

Какво става тук всъщност? Онова, което д-р Фибаг е анализирал в немскоговорящите страни, извършил и професор Дейвид Джейкъбс в САЩ. Според него взиманията на сперма и изкуственото оплождане са същинските причини за отвличанията. Целта била отглеждането на получовешка, полуизвънземна форма на живот (112).

Случаите се трупат. Не със стотици, а с хиляди. Изброените от 109 до 112 заглавия на книги са само върхът на айсберга. Дали всичко това е само модно явление? Какъв ли призрак витае из мозъците? Дали изведнъж с един и същи вирус не са заразени хиляди и хиляди хора, които не се познават и живеят на различни континенти? Могат ли всички случаи да се обяснят психологически?

Не, казва един, когото трябва да изслушаме. В края на краищата не можем да се скрием зад това, че случаите на отвличане се обяснявали „психологически”, и да си затворим очите и ушите, когато думата взима тъкмо някой голям психолог. Д-р Джон Е. Мак е професор по психиатрия в най-реномираното висше училище в Америка, Харвардския университет в Бостън. Професор Мак е не само психолог и психиатър, а и правоспособен лекар в болницата Кеймбридж и носител на високата награда „Пулицър” на САЩ. Със своите шейсет и четири години той не спада и към младите кариеристи, които следват някое модно течение. Познава професията си и бързо разобличава триковете, лъжите или фантазиите на своите пациенти. През есента на 1989 г. го попитали, дали има интерес от запознаване с хора, които били похищавани от НЛО. Реакцията му била: „Те трябва да са луди.” Но някак все пак се срещнал с Бъд Хопкинс, вече назования автор на книгата „Нашественици”(№46, 1999 г, от поредицата „Тайни и загадки”, изд. „Литера Прима”, София). Тази среща щяла да промени живота му.