Създаване и разпространение на славянската

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани от:

Марин Дринов,Иван Шишман,Боян Пенев,Христо Гандев,Боню Ангелов, Михаил Арнаудов,Вера Мутафчиева,Николай Генчев,Димитър Цанев и Пламен Митев.

В края на ХVІІв Високата порта организира поредния амбициозен военен поход срещу Австрия. Бойните действия обаче се оказват неуспешни и през 1699г. Османската империя трябва да подпише унизителния за нея Карловацки мирен договор. Този договор отваря нова страница в историята на вековния конфликт между полумесеца и кръста,тъй като султанът не само изгубва значителни територии от европейските си владения но и самата империя се превръща от световна сила във второстепенен ролитически фактор. Митът за непобедимостта на османците окончателно рухва, като през следващите десетилетия военната немощ на Портата става още по-очевидна.

Особенно пагубни за Османската империя се оказват войните с Русия, която в резултат на победоностните си кампании от 1735-1739,1768-1774 и 1787-1791г се превръща в най-опасния за Цариград враг. В края на ХVІІІв руското превъзходство става дотолкова очевидно,че Високата порта трябва да отстъпи цялото Северно Причерноморие и Крим,а в политически план да признае правото на Петербург да покровителства православието и да бъде гарант за автономията на Влашко и Молдова. Така Русия не само материализира амбициите си за излаз на Черно море, но и открито заявява притенциите си да играе ролята на хегемон в европейския Югоизток.

Като цяло военния натиск към Европа намалява,но напредва процеса на задълбочаване на иконом.връзки между османската държава и Европа,увеличава се броя на т.нар.капитулации. От ХVІІІ нататък договорите които дават големи привилегии на европейските търговци се превръщат в икономически лост които през ХІХв прави Османската империя полуколония на европейските държави.

Военните успехи се отразяват неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя. Армията е напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочава,беззаконието и курупцията обхващат всички структури на местната и централната власт,а плахите опити на Високата порта да възтанови реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни.

На границата между Средновековието и Новото време основните институции,върху които някога се крепи моща на султана-еничерският корпус и спахийството,започват да се променят. През ХVІІІв корпусът фактически се попълва предимно от мюсюлмански деца,чиито родители дори плащат,за да включат синовете си в списъците на новоприетите. Самите еничари започват да се женят и да се занимават с различни стопански дейности-предимно търговия и прекупвачество,което засилва техните амбиции за контрол над местната и централната администрация. Портата е зависима от корпуса,които има самочувствието на единствената организирана военна сила в империята. Той придобива все по-голяма влияние и постепенно се превръща в решаващ фактор за политическото състояние на османската държава.

През ХVІІІв по подобен начин се разлага и тимариотското съсловие.Възползвайки се от корупцията на чиновниците,спахиите отказват да изпълняват военните си задължения,но продължават да ползват придоставените им тимари. Широко разпространение придобива практиката на арендуване на тимарите. Някои спахии успяват чрез подкуп да впишат в официалните регистри по-малки стойности за своите приходоизточници. В крайна сметка тежестта от това положение пада върху българското население. Спекулата се засилва,в повечето провинции възникват масови размирици,а разбоиничеството се привръща в организирано движение,известно като “кърджалийство”.

Из страната бродят шайки от въоръжени мъже:обеднели спахии,изпаднали еничари,разорени селяни. Те подлагат на грабеж и опостошение села и градове,заради тях пътищата опостяват,търговията замира. Тези близо три десетилетия остават в историческата памет на българите като страшните кърджалийски времена.

От друга страна,икономиката на империята системно е изправена пред призрака на дефицита. Непрекъснатите войни и лошата система за събиране на данъци снижават държавните приходи и принуждават властта да търси попълване на хазната чрез увеличаване на данъците,а през ХІХв-и чрез взимане на заеми от чужди държави. Корумпирани чиновници не само притесняват населението,но подронват и устоите на държавата.

Някои владетели и везири си дават сметка за слабостите,дори правят опит да въведат нов ред. Така например при султан Ахмед ІІІ 1703-1730, и неговият Велик везир Ибрахим паша се правят опити да се раформират финансите,да се спре обезценяването на парите, да се въведат известни новости,например книгопечатането. Султанския договор е запленен от западноевропейската мода.”Епохата на лалетата”,наречена така поради маниакалното увлечение по холандските лалета,е време на увеселения,маскаради,празници и церемонии по френски образец. Недоволството от тази политика става повод да се ликвидират и сериозните поводи за реформи-Ахмед е свален,а Ибрахим-убит по волята на разбунтувалите се еничари. Най-драматичен опит за реформи правят султан Абдул Хамид І 1774-1789г,и наследникът му Салим ІІІ 1789-1807г. Ясно осъзнаващи слабостта на старата спахииска конница и невъзможността да се разчита на еничарите, те правят усилия да създадът редовна войска по европейски образец и ръководена от европейски офицери.

Поредицата от военните неуспехи и анархията във власта създават предпоставки за разпадане на Тимарската система в бълг.земи. Значителна част от спахиите отказват да изпълнят задълженията си към султана и търсят други източници за печалба освен войната. Някои дават владенията си под аренда,други си присвояват по-големи приходоизточници.

През ХVІІІ и началото на ХІХв нараства броя на т.нар. чифлишки стопанства,които произвеждат изцяло на пазара.Това,отедна страна, спомага за разширяване ролята на стоково-паричните отношения в българското село,а,от друга-за тяхното постепенно капитализиране.

Най-широко разпространение чифлиците намират във Видинско,Русенско,Добруджа,като в повечето случаи те са притежание на местни аги и бейове. Постепенно обаче позамогналите се българи също успяват да се впишат в новата стопанска конюнктура и стават притежатели на на големи чифлици.

В научната литература са изказани различни мнения за начина на формиране на чифлиците,за характера на чифлишкото стопанство и за времето, когато то започва да се развива и у нас. Повечето специалисти са единодушни,че пътищата за създаване на чифлици през ХVІІІв са многообразни. На места това става чрез законна покупко-продажба. Другаде комасацията на земята се извършва насилствено,а има и случаи,когато чифлиците се изграждат чрез усвояване на необработваеми масиви.

Дълго време в българската историопис господства мнението,че чифлиците се появяват през втората половина на ХVІІв., като най-широко са разпространени през периода на анархията. Постиженията на модерната османистика налагат това мнение да бъде коригирано,тъй като свидетелства за съществуването на чифлиците има още от ХV-ХVІв. По това време обаче чифлишките стопанства са малко на брой и не те определят облика на аграрните отношения в Османската империя. Що се отнася до характера на чифлишкото стопанство,в литературата се дискутират три възможни оценки. Според едни автори чифлиците продължават да носят всички характерни черти на османския феодален модел и в този смисъл те са изцяло свързани със средновековният тип земеделие. Други историци в оценките си за чифлишкото стопанство дават превес на капиталистическите елементи в организацията на произвадството и най-вече в начина на реализиране на готовата продукция. Трета група специалисти сматат,че в чифлиците се преплитат елементи, характерни и за средновековния, и за капиталистическия начин на производство. Независимо от споровете обаче всички стопански историци признават най-важната особеност на чихлишкото стопанство-неговата пазарна ориентация.

Нараства броя на данъците като се увеличават паричните вземания. През ХVІІІв е разпродтранена система “маликине”,което представлява отстъпване на доходоностни държавни обекти на частни лица в пожизнено владение срещу ежегодни вноски в страната. Широко разпространена е и практиката за определен период,а понякога пожизнено да се откупува правото за събиране на такси,които по закон принадлежат на хазната.

Като цяло през ХVІІІв в българските земи нараства произвадството на зърнени храни и широко навлизат техническите култури Постепенно и под влияние на географските фактори на територията на страната се обособяват райони,специализирани в произвадството на определени култури. Македония например се специализира в отглеждането на памук,по долините на реките Места и Струма се разпространяват тютютиневите насаждения, в предбалканските и подбалканските селища се засаждат черници,необходими за производството на коприна. Добруджа се обособява като зърнодобивен район,в Пловдивско и Пазарджишко продължава производството на ориз, а Подбалканските полета придобиват известност с отглеждането на рози. Значителен подем настъпва и в скотовъдството.

В аграрната сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции: разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село. Двете тенденции протичат с различна интензивност и в пряка зависимост от общото състояние на Османската империя.

Основните потребности на живота –тъкани,дрехи,съдове,сечива-в Османската империя се произвеждат от многобройни занаятчии. Нарастналият търговски обем обаче налага постепенни промени във вековната традиция.Дълго време организацията на производството не се променя-дори през 1773г специален султански декрет потвърждава еснафската организация и строгата регламентация на занаятчийското производство. Постепенно обаче търсенето на стоки налага увеличаване на производството. При регламентирания обем на вида на продукцията, технологията,материалите,цените и качеството нарастването на може да бъде само екстензивно-повече работници,повече мойстори,повече производство. Важна социална размяна е нарастването на дела на българите сред занаятчиите,все повече българи стават калфи и самостоятелни майстори в някои еснаф. Още в началота на ХVІІІв българите проникват в кожухарския,казанджийския,хлебарския занаят в Русе,в Търново те са мнозинство и ръководят златарски и бояджийски еснаф,в Скопие в български ръце са обущарският,казанджийският и сапунджийския еснаф. Еснафското съсловие става най-динамичната част от българското общество. То е гръбнакът на промените които характеризират Българското възраждане.

Втората промяна е специализацията. Във всеки град има голям брой занаяти- навсякаде са необходими сарач,терзия,бакалин. Но постепенно един-два занаяти стават най-практикувани. Там, където доставките на вълна са редовни-Плевен,Пазарджик,Пловдив,Сливен и др.,процъфтяват бояджийството,предачеството, на аби. Където говедовътството е силно,се налагат кожарският и кожухарският занаят-Русе,Търново,Габрово,Горна Оряховица,Охрид,Прилеп и др. Където има прежди и воден източник,бурно се развива гайтанджийството-Калофер,Карлово,Сопот.Постепенно много градове придобиват славата на своето производство-калоферските гайтани,казанлъшкото розово масло,габровските ножове,самоковското желязо,сливенските постелки,охридските хожуси стават нарицателни за качество и за количество.

През ХІХв занаятчийското производство започва да търси и нови промени. Вносът на европейски суровини и стоки променя характера на ред занаяти:някои западат,конкурирани безмилостно от по-качествената фабрична продукция, но в други настъпват здравословни промени,местното производство се нагажда към свободните пазарни ниши.

За напредъка на занаятите съдейства и известна интензификация. На първо място примитивния ръчен труд все по често се измества от известни механични приспособления и машини. Типично е въвеждането на гайтанджийския чарк. Все повече започва да се използва водната енергия-единствения достъпен източникна енергия в технологично изостаналата империя. В ред производства-железодобив,тепане на платове,чаркове,мелничарствои др.,се използват водни колела и турбини.

Пак в рамките на занаятчийското производство набират сили и първите манифактури-масово производство със специализирани операции и разделение на труда. В най-разпространения случай предприемачат раздава суровини,най-често вълна, на работници в околните села,където се извършват една-две прости операции-боядисване,изпридане,изтъкаване на аба, след което полуготовата продукция се връща при предприемача,който има грижата за продажбата. Цели села в Родопите,Средногорието,Стара планина работят за някои майстори или търговец в града. Търговската фирма на Васил Станчев организира производство от такъв тип в Котленско,Иван Калпазанов-в Габровско,Масърската компания-в Копривщица.

В тази благоприятна обстановка възможна поява на първите истински индустриални предприятия-фабриките. Първата фабрика е открита през 1834г от Добри Желязков,предприемчив сливенлия,запознат с машинно производство в Германия и Русия.”Назначен” официално от властите за директор,Добри Желязков успява да построи модерна сграда и да започне масово производство. През 40-те години се появява и втора такава фабрика,организирана от пловдивски предприемач и търговец Михалаки Гюмюшгердан в с.Дермендере. През 70-те години на ХІХв се появяват и нови предприятия-на братя Манолови и Саръиванови в Сливен,на Иван Грозев в Карлово.

Стопанския интерес на големите християнски държави към Балканите датира още от довъзрожденския период,но през ХVІІІв той се засилва,тъй като под натиска на европейските страни Високата порта предоставя нови и нови привилегии за техните поданици,което благоприятства стопанското и културното им проникване на Балканите.Най-активни в това отношение са Франция,Австрия и Русия. Осезаемо се разширява търговията с Великобритания,Холандия,италианските градове.

Особен интерес за чуждестранните търговци представляват текстилните суровини,восъкът,кожите зърнените храни. Вносът се свежда до кафе,индиго,манифактури и фабрични изделия,стоки на лукса. Търсенето на определени стоки от страната на европейските търговци провокира разрастването на тяхното производство, което от своя страна стимулира стопанската инициатива на българите и им позволява да понатрупат капитали,обществен опит,самочувствие.

Една част от активните български търговци насочва интересите си към осигоряване на държавните доставки с хранителни и занаятчииски продукти за столицата и османската армия. Други се ориентират към създаването на свои търговски сдружения и започват да осъществяват делови контакти с Русия,Влашко,Молдова,Унгария,Египет,Индия. Постепенно възникват значителни български колонии в Будапеща,Виена,Букурещ,Гюргево,Браила,Яш, Нежину,Москва ,Одеса,Калкута,Смирна.

Нарастналата стопанска инициатива на българите и примера на европейските държави позволяват на българските търговци да усвоят по-съвършенна система за придобиване на печалба. Само за две-три десетилетия в тяхната дейност широко навлизат кредитът,търговската марка, търговията по мостра,търговските сдружения. Нараства и ролята на панаирите особено на тези в Сливен,Долян,Неврокоп и Узунджово,които се обособяват като общоимперски стокови борси.

Стопанското оживление по българските земи и бързопроменящата се политическа конюнктура в балканските провинции на Османската империя създават реални предпоставки за изменение и на соц.култура на ранновъзрожденското общество. Постипенно и в града,и в селото се очертава нова,буржуазна по същество прослоика за заможни търговци и манифактуристи,които придобиват все по осезаемо мястото в културния и политическия живот на тогавашните българи. През следващите десетилетия именно тази прослоика е призвана да стане инициатор на най-крупните прояви в развитието на българското възрожденско обществ.

Стопанските и соц.промени в балканските провинции на Османската империя създават съвършенно различна от предходните столетия обстановка за развитието на подвластното християнско население. Всеобща анархия, политическа нестабилност и корупцията на чиновническия апарат очертават видими пролуки в соц.и културния модел,наложен от балканските народи още през ХVв Същевременно реформаторските амбиции на отделни владетели благоприятстват трайното проникване на западноевропейската цивилизация в производството,,в търговията,в ежедневието. Откриват се нови възможности за безпрепятствано навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета,за зараждане на националната идея сред покорените християни.

Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започват да се проявяват през ХVІІІв и в българските земи.Началните изменения са спонтанни. В тях прозират подръжателството и заемките, но постепенно новите тенденции стават все по-осезаеми и обхващат всички страни от духовния живот на тогавашното българско общество.

За разлика от предходните столетия,през периода на Ранното възраждане видимо се увеличава броя на работещите книжовници и преписвачи. Все по-отчетливо се открояват книжовните школи в Рилския и Етрополския манастир,във Враца,Котел,Самоков. Още по-широко разпространение получава дамаскинарската литература,представена от праизведенията на Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански. Общия духовен подем намира израз и в художествените занаяти и изкуството.

Оформят се няколко изявени зографски школи:Тревненска,Дебърска,Самоковска,Баска.

Важна роля за духовното развитие на българите през ХVІІІв изиграва и печатната книга,която навлиза в българските земи по различни канали. Обикновенна печатните книги идват от Русия,Гърция или Сърбия,но активни книгопечатни средища има ив някои италиански и австрийски градове.

Културното битие на българите през Раннот възраждане преминава и под знака на три заключителни личности:Кръстьо Пейкич,Партений Павлович и Христохор Жефарович. И тримата притежават висока за времето си култура. И тримата имат беспорни заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните цености на Новото време. Кръстьо Пейкич е типичен представител на балгарската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получава образованието си в Рим, след което е назначен на работа в българската колония в Седмиградско. По-късно се установява във Венеция и там подготвя за печат много книги. Полемични произведения върху различни религии.

Партений Павлович от своя страна съчетава умело качествата на политик и дарованието на книжовник. Роден в Силистра, той учи в прочута “бейска” академия в Букурещ,посещава различни школи в Италия,Костур,Корфу,Янина. През 20-те и 30-те години на ХVІІІв участва в политически мисии по-късно е избран за епископски викарии в Сремски Карловци,където се занимава с проповедническа дейност.

В книжовното му творчество се открояват две негови поетични произведения,няколко превода от гръцки и книгата “Автобиография”която е много ценен документ за епохата.

Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най-популярните сред българите печатни книги-“Стемография”. Роден в Дойран,той издава през 1741г във Виена сборник с изображения на южнославянски владетели и светци, придружени с гербове на различните народи и области. Включените в “Стемографията” гербове на Мизия,Тракия,Македония,България,както и литографии на български владетели и светци, съдействат за разбуждане на националното съмочувствие на българите. По същото време добър прием сред българите католици намира и ръкописната история на българския народ,изготвена през 1761г от Блазиус Клайнер. Най-яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче е свързано с името на Паисий Хилендарски.

За жвота на Паисий Хилендарски се знае твърде малко. Приема се, че е роден през 1722г и тъй като самият той споменава само,че е родом от Самоковска епархия,за родното място претендират няколко селища. Критичният прочит на изворовите податки дава повече превес на твърдението,че Паисий е роден в Банско,тъй като от кандиките на атонските манастири личи,че бащината къща на неговите братя-Лаврентий и хаджи Вълчо, се намира в Банско.

През 1745г Паисий се установява в Света гора и става таксидиот на Хилендарския манастир. По това време живота на манастирските братства не е лек. Недоимъкът,произволът на турските власти и общата несигурност тегнат над атонските манастири-най-големия духовен център на православието през ХVІІІв. Монасите са принудени да търсят парични помощи от богатите български търговци в градските еснафи. Подготвят се посещения на поклонници,възтановяват се старите разрушени манастирски имоти,строят се нови църковни сгради, поддържа се книжовната традиция. В по-замогналите се селища се откриват училища и метоси.

Подобно на своите събратя,Паисий години наред обикаля села и градове, събира помощи за Хилендарския манастир и подновява Божието слово.

За това какво е правил Паисий след 1762г.,къде и при какви обстоятелства разпространява своята “История”,не се знае почти нищо,защото спициалистите са изправени пред множество догатки и легендарни сведения. За безпорно установено се приема, че той се завръща в Хилендар и известно време дори изпълнява задълженията на негов проигумен. От пътуванията му из страната единствено докоментирани са посещенията в Самоковско,Котелско,Асеновградско. Що се отнася до годината когато Паисий умира,според една хилендарска кондика неговата смърт настъпва през лятото на 1773г в Станимака.

След като се завръща от Сремски Карловци, Паисий продължава работата си в Хилендарския манастир,но по-късно се мести в Зографската обител “Св.Геарги”,където през 1762г завършва окончателно своя труд.

Домашни извори. Изворите за напидване на “История славянобългарска”могат да се разделят най-общо две групи-домашни и чужди. От самия Паисий научаваме,че домашните извори той издирва и ползва в редица манастири и църкви в Атон и земите на Македония,най-вече в Рилския. Най-общо те обхващат редица документи на българските владетелски канцеларии,жития на светци и патриарси,както и почти всички съчинения от класическата старобългарска литература. Сред тях могат да се отбележат ценни извори като Зографска грамота на цар Иван Александър,Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други. От “Историа славянобългарска” научаваме за български царски грамоти, изготвени в Атонски манастири след османското завоевание,но той не може да бъде обвиняван за това,понеже няма нужната историческа подготовка за да може да ги различи. Той познава и съчиненията на патриарх Евтимий-жития на св.Иван Рилски,жития на св. Петка Търновска и др.,а също житията на светците Гаврил Лесновски,Иларион Мъгленски,Ангел Битолски и др. Ползва и известни жития и легенди,свързани с дейноста на св.св.Кирил и Методий и техните ученици.

Освен домашните извори Паисий използва и такива с чужд произход. С тях се запознава по време на пътуването си през 1761г до Сръбската митрополия в Сремски Карловци по работа на манастира. Там в нейния архив открива и ползва руските преводи –направени по заповед на цар Петър І около 1721-1722г,на съчиненията на венецианския кардинал Цезар Бароний-“Деяния церковния и гражданския” и на дубровнишкия абат Мавро Орбини-“Книга историография”. И двете книги са преведени в съкратен вид на полски език от йезуита Пьотр Скарга, откъдето по-късно са преведени и на турски език. Самият Мавро Орбини е смятан за един от създателите на идеите на илиризма според които славяните на Балканите са с единен произход и са най-древното население в тези земи. Оттук следва изводът че всички други народи са пришълци и нашественици,а по право балканските земи принадлежат на славяните. В своето съчинение Паисий също се придържа към тезата за древния произход на българския народ, но критикува илиризма на Мавро Орбини,когото той нарича Маврубир, понеже не прави разлика между оттелните славянски народи на Балконите,а издига идеята за единен”Илирийски”народ.

През 1761г след завръщането си от Сремски Карловци Паисий вероятно започва да пише своята история,като се премества за целта в българския манастир Зограф в Атон. Именно там през 1762г той завършва труда си. По своята структура историята на Паисий се дели на две предисловия,седем глави в едно послесловие. Първото предисловие под заглавие “Полза от историй”Паисий заимства дословно от съчинението на Цезар Бароний и в него обяснева значението и ролята на историята за народите,т.е ползата от нейното изучаване. Втория предговор със заглавие “Предисловие Хотещим Читати” представлява пламенен призив на нац.пропуждане и борба срещу гъркоманията и невежеството. Именно тук Паисий слага причините и мотивите, които го карат да напише своето съчинение и отбелязва беглите биографични данни,с които разполагаме за него.