Създаване и разпространение на славянската

На 29 май 1453г османците превземат Константинопол и го превръщат в своя столица под името Истанбул. Тази дата се приема за емблематична не само защото тогава окончателно рухва хилядолетната Византийска империя,но и защото през втората половина на ХVв османската политическа система е изградена напълно.

Според основните й характеристики тя може да се определи като поредния вариан на бризкоизточна средновековна деспотия с пълна централизация на властта, съсредоточена в султана- абсолютен и неограничаван от никого и нищо монарх. Той е пръв военоначалник, единствен законодател, най-висша съдебна инстанция. Наричат го “сянка на Аллаха на земята” и е господар на живота и имота на поданиците си. Икономическата основа на този абсолютизъм е върховната собственост на държавната хазна върху земята. Държавната собственост върху земята и централиктичния принцип на управление обвързват земевладелието и армията и създават сложен административен апарат.

Антиосманската съпротива през ХV-ХVІІв протича през три периода: 1396г,1453г, от средата на ХVв до края на ХVІв, от края на ХVІв до края на ХVІІв.

Съпротивата на българите съобразно непосредствените цели и прилаганите методи се проявява в мирни и въоръжени форми. Към мирните спадат всички прояви на недоволство и неподчинение, но установения стопански и политически ред.

Към въоръжените форми спадат хайдутството и висшата изява – организираните възтания.

Използваните извори за този период са:домашни ,османски и европейски.

Домашни: Анонимна българска хроника от ХVв,Похвално слово от патриарх Евтимий от Григори Цамблак, Житие на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, Житие на св.Георги Нови от поп Пейо,Житие на св. Никола Нови от Матей Граматик, Сведения на българските католици-Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич,Филип Станиславов.

Османски: Мехмед Нешри, Евлия Челеби.

Европейски: Стефан Гарлах, Дела Брокиер.

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани от:Никола Милев,Христо Гондев,Иван Дуйчев,Бистра Цветкова-Петкова,Михаил Йонов,Вера Мутафчиева,Страшимир Димитров,Цветана Георгиева.

Според средновековната традиция естествени политически водачи на остатъците от българската аристокрация се налагат синовете на последните двама български царя. Константин син на цар Иван Страцимир след смъртта на баща си се остановява при влашкия воевода Мирчо Стари,а братовчбед му Фружин,син на цар Иван Шишман,намира убежище при унгарския крал Сийзмунд.Така двама братовчеди са въвлечени в европейските антиосмански действия от края на ХІVв и началото на ХVв. От амбицийте на българските престолонаследници са заинтересувани редица от балкански и енропейски политически сили-Сърбия,Босна, Папството,Венеция,Генуа и Бургундия. Крал Сигизмун се титулува крал на Б-я,неслучайно именно той е в дъното на антиосманските коалиции от 1396г и 1404 за да превърне Унгария в техен център.

В първото десетилетие на ХVв българските земи стават арена на продължителна междуособна война,в която синовете на Баязид І воюват за бащиното си наследство-османския трон. След разгрома на османската армия от монголския владетел Тимур-ленг в битката при Анкара в 1402г пред християнските страни се открива възможност да премахнат османската заплаха.

Ударът на Тимур-ленг лишава османската държава от почти всички малоазийски територий,разклаща вътрешната й стабилност и стимулира борбата за престола м/у тримата баязидови синове за повече от 10години. Но политическата недалновиднаст на Византия,Венеция,Генуа и рицарите хоспиталиери от о.Родос не позволява да се използват благоприятните обстоятелства. Те сключват мир със Сюлейман, първородния син на Баязид І. Византия си възвръща българските черноморски градове до Варна и потвърждава властта му над вече завладяните територии на Балканите, по-голямата част от които са българските земи. Но други държавни мъже преценят променилите се политически обстоятелства. Унгарския крал Сигизмунд застава начело на коалиция,в която се включват влашкият воевода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и българските престолонаследници Константин,син на цар Йоан Страцимир,и Фружин.

В житие на “Св. Стефан Лазаревич” българският книжовник и ученик на патриарх Евтимий,Константин Костенечки съобщава че синовете на българските царе отхвърлят османската власт. В текста липсват точно сведение за времето на събитието. През 1406г влашки и български отряди преминават р. Дунав и завладяват Силистра. В тези смутни времена те правят и сериозен опит да отхвърлят османската власт, заставайки начело на първото антиосманско въстание на българите. Информацията за неговата подготовка и ход е твърде ограничена,което поражда множество въпроси и дискусии. Някои съвременни учени твърдат,че то избухва в 1404г,а други-в 1408г. Според един то обхваща населението в областта Темска-родово владение на Константин м/у Пирот и Ниш. Техните опоненти твърдят, че се разпространява върху цаля Б-я от Силистра до Тимок. Със сигурност се знае, че е потушено от Сюлейман. За нас е важен въоръженият опит на българите да охладят османската власт и да възтановят държавната си независимост. Ходът на историята обаче поема в друга посока. През 1413г султан Мехмед І разгромява войските на Муса, втория си брат, и слага край на междуособната война. Османската държава постепенно се стабилизира и продължава своята експанзия на Балканите и в Мала Азия. След набизи във Влашко, Албания и Сърбия,в 1430г пада Солун. Османския обръч около византийската столица Константинопол става все по-тесен. След като император Йоан VІІІ Палеолог дълго обикаля дворовете на европейските владетели,за да търси помощ срещу мюсюлманските нашественици,през 1439г е сключена Фераро-флорентинската уния м/у православната и католическа църква. Този факт активизира антиосманската политика на Римската курия.

В тесен съюз с нея действат унгарските владетели,за които османската заплаха вече е неизбежна. С усилията на папа Евгений ІV,трансилванския владетел Януш Хунияди и полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело през 1443г.,25-хилядна кръстоносна войска се насочва към османските балкански владения. В нея участват унгарци, полски, френски и немски рицари,отряди на чешки хусисти и сръбски войски начело с Георги Бранкович. Целта е да се превземе Одрин и да се подгонят османците в азиятските им владения. В нейните редици се включват големи групи зле въоръжени български селяни.Те показват пътищата, осигоряват храна за рицарите и техните коне, разузнават местоположението на християнските противници. Османците отстъпват, оставяики след себе си изпепелени градове и села. Рицарите превземат Ниш, Пирот и София и достигатн проходите на Средна гора. Но започналата зима ги принуждава да се върнат назад. Успехите на “Дългия поход”,както съвременниците наричат кръстоносна акция, дават увереност на християнските владетели.

През следващите месеци обстановката е благоприятна за нов поход. През есента на 1444г Владислав ІІІ и Янош Хонияди предприемат нов поход.Тоди път се насочват към Видин и през Мизия се отправят към черноморското краибрежие.

Те се движат през дунавската равнина за да стигнат до Варна и да се прехвърлят с кораби в Тракия.Отново,зле въоръжени но решени да воюват за своята свобода български селяни се присъединяват към християнската войска. В полето при Варна рицарите се срещат с цялата военна мощ на османците,командвана от султан Мурад ІІ. На 10ноември 1444г двете армии се хвърлят в сражение,което трябва да реши съдбата на балканските народи за векове. В началото на битката ентусиазмът на християните накланя към тях “везните на успеха”. В османския боен ред настъпва смут, но смъртта на крал Владислав фатално променя хода на боя.Османците минават в настъпление и кръстоносната войска е напълно разгромена.Убит е кардинал Юлиян Чезарини. Само воеводата Януш Хонияди успява да се спаси с един отряд свои боици. Под стените загиват хиляди рицари,а с тях и кръстоносната идея. Християнското поражение при Варна потвърждава османското господство над Балканския п-в. Изворите съобщават че хиляди българи търсят спасение в земите на север от р.Дунав.

От средата на ХVв военните фронтове се отдаличават от българските земи. Османската инвазия продължава към Централна Европа. Империята утвърждава своята управленчиска сестема и засилва данъчния гнет.

Икономическата съпротива става най-масова форма за противодействие на чуждата власт. За да се спасят от многобройните данъци,българите както и другите поданици на османската държава непрекъснато окриват своето производство. Множество сведения за данъчните недобори в различни региони показват,че те са масова практика. През 1617г не е събран поголовният данък джизие от войнуците в Ямболско. На следващата година мнозина от християните в Софийско се крият за да не платят същия данък. От втората половина на века подобни донни стават десетки. Българите се опитват да избегнат и ангарийните задължения към османската държава. През 1568г селяните от Софийско,които трябва да работят на строежи в Цариград,се разбягват. Така постъпват 50-год по-късно 100души от Русенско,задължени да участват в ремонта на Видинската крепост. Стотици са молбите до централната власт за намаляване на задълженията към спахиите. Много са сведенията за открито неподчинение. Селяните масово напускат серлата си. “Раята се разбяга” е постоянна констатация в османската данъчна документация. Мюсюлманите не са по-благонадежни данъкоплатци. Различните форми на икономическата съпротива не променят положението на отделния човек,който само временно се спасява от капана на хазната. Но недоборите са постоянна язва, която допринася за дестабилизирането на османското управление. Вечният конфликт на средновековния производител с властта в българския случай е постоянно огнище на напрежение, което поддържа враждебността към чуждата държава и стремежа да бъде огхвърлено нейното господство.

Най-масовата и постоянна форма в българската антиосманска съпротива е духовенството.Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454г.

Когато по нареждане на султан Мехмед ІІ в София е осъден воеводата Радич. Малко по-рано един френски рицар Дьо Брокиер разказва че ихтиманските възвишения са пълни с хайдути и там османците се чувстват несигурни. Сведения за действия на хайдути зачестявят в края на ХV и ХVІІв.

Важно е да се отбележи че хайдутството обхваща всички земи –Мизия Тракия и Македония,а активността му зависи от успехите или неуспехите на империята във военните й конфликти със съседни държави. През периодите когато империята води напрегнати и тежки войни особенно с европейските държави ,хайдутството бележи ръст.Когато османската държава печели победи хайдушката активност ряско намалява.

Началото на хайдутството е свързано с разпространеното на Балканите и в целия свят средновековно разбойничество,но ис последните български опити за военно противопоставяне на османците през ХVІв. Негов основен резерв е селското население. Селата постоянно излъчват мъже, които с оръжие в ръка противостоят на социалната и политическата действителност, в която живеят.Те са организирани в дружини които рядко достигат до 100-200души. Малките бойни формации лесно се придвиждат и лесно се разпръстват. Резултатноста на действията им се дължи на тактиката на бързи и неучаквани нападения. Акциите им са насочени към османски чиновници,еничари,спахии. Хайдутите нападат войнишки части,които принасят “хазната”,грацки чаршии, малки военни гарнизони търговски кервани.

Участието на хайдушката дружина е доброволно,но вътре в нея цари военна дисциплина. Подчинението на заповедите на воеводата,избран с вишегласие,е задължително. От българската войска хайдутите запазват важен знак-бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигорява прехрана и сигурност. Въоръжените акции, успешните действия и бойната организация поддържат славата на войводи и хайдушки чети сред българите,за които те са единствената защита. Хайдушките нападения обикновенно имат локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им са от всенародно значение.Българите ги възприемат като отпор срещу чуждата власт. Стотици са побликуваните документи за опитите на османската държава да ограничи хайдушкото движение. Всяка пролет от Цариград към провинциите тръгват султански заповеди,които нареждат “появилите се хайдути да бъдат открити и преследвани....,а раите да бъдат обвързани чрез шериатския съд във взаимно порачителство един за друг.” Местните еничерски отряди организират потери и преследвания. Заловените хайдути са изтезавани публично и наказани с жестока смърт. Но борбата срещу хайдутството е безрезултатна. Османската власт и в българските земи,и на Балканските изобщо е в постоянно напрежение. За българите хайдушките дружини носят увереност в собствените сили,създават усещането че са защитавани от собствените си синове. Хайдутите и техните дела,възприемани и оценявани като гепоичен подвиг,са възпявани в стотици песни. Народната памет съхранява много от имената на хайдушките войводи като Момчил,Чавдар,Новак и др.,реални личности за чиито дела свидетелстват документи от епохата.

Хайдутството продължава и през следващите столетия.Натрупаният военен опит и бойната им тактика са използвани в борбата за национално освобождение.

Хайдутството е кога осъзната кога неусъзната въоръжена подготовка за българите,която запълва вековните паузи м/у българските въстания ,за да ги подреди в стройна и непрекъсната историческа еволюция.

Католиците в българските земи се появяват през средновековието. Първоначално те са съвсем малобройни-главно членове на на дубровнишките търговски колонии в София,Пловдив,Търново,Шумен и др.,и преселниците рудари,наричани саси. Постипинно рударските райони се оформят като центрове на католицизма- главно градеца Чипровци и околните села Копиловци,Железна и Клисура. В Османската империя те имат право на свои свещеници и отделно вероизповедание.

След Триденския събор от 1045-1563г католическата църква започва системни действия за укрепване и разпространение на католицизма. През втората половина на ХVІІв на Балканите се изпраща проучвателна мисия от босненски мисионери от Ордена на францисканците начело с Петър Солинат. Снабдени с официално султанско писмо, те започват да работят за укрепване на вярата в Чипровско,изпращат деца да учат в Италия и да се подготвят за местни свещеници. Усилията им се насочват и към привличане на павликяните в Никополско. В резултат на това се появяват нови католически села Трънчовци,Белене,Ореше и др.При сулинат католици са близо 8000души с 8 църкви. След него католически епископ в София става българин- Илия Маринов,който пренася седалищета се в Чипровци. След него идва Петър Богдан Бакшев от Чипровец,учил в Италия, един от най-видните дейци на католицизма,който искрено защитава българската кауза. Той става софийски епископ през 1641г и предприема голяма обиколка из България. Съставеното доесение до Рим е изключително ценен източник за състоянието на българите през ХVІІв.Усилната му мисионерска дейност довежда до създаването на още една епархия-Марцианополска,която обхваща Източна България включително части от Влашко и Молдова. През50-те години на ХVІІв за епископ е назначен Петър Парчевич. Отдаден на политическа дейност, той се опитва да привлече вниманието на европейските сили към тежкото положение на българите и да организира акции в тяхна полза. Обиколките му из Влашко,Молдова,Полша,Виена,Венеция са отчаян опит да се създаде коалиция за освобождение на българите която не постига резултат. Друг известен духовен водач на католиците е Филип Станиславов,поставен на челото на новата Никополска епископия,автор на първата печатна книга на български език”Абагар”-1651г.

През втората половина на ХVІІв се забелязва упадак на католическата пропаганда като цяло и това засяга и българските земи. Чипровското въстание разтройва местната общност, но малки католически общини остават да съществуват в традиционните си селища.

През ХVІІв в европейския свят набира скорост процесът на промяната на оръжейната техника. Изменят се военната тактика и стратегия. Създават се нови форми на междудържавни отношения-многостранните коалиции. Османските поражения стават все по-чести,а успехите на европейските сили- все по-големи. През 1683г под стените на Виена турската войска е напълно разгромена. Отрядите на полския крал Ян Собйески я обръщат паническо бягство.Европа печели своята голяма победа. В последвалата война е съцдадена Свещената лига, в която се обединяват Хабсбургската империя,Полша,Венеция и Русия. Тези събития довеждат до избехването на три въставия в българските земи за краткия период от 4години.

Второто търновсо въстание,избухва през 1686г,свързано е с политическата дейност на московския патриарх Йоаким. Добре позната е неговата идея да се обедини православното население на Балканите под духовната власт руската църква. В Москва с него се среща “търговския княз” Ростислав Страцимирович. Създаден е голям план за освобождение на България. Ростислав Страцимирович и Савелий Дубровски,племеник на патриарха,идват в България за да оглавят борбата срещу османската власт.

Но още преди престигането им турски отряди разоряват Търново. Въстанническата войска от 4000 бойци се придвижва към София. По пътя в множество ожесточени сражения въстанниците са разпръснати. Двамата им водачи намират подслан в Рилския манастир.

Две години по-късно,през 1688г,избухва Чипровско въстание. По това време австрийските войски навлизат дълбоко в балканските територии и през август 1688г обсаждат важната крепост Белград. Сред българите брожението става все по-масово. Мнозина участват в различни военни акции. По сведение на дубровнишки източник войската на отцепилият се от османската власт Йеген Осман паша достига 18 000 бойци. Два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов се сражават в австрийската армия при Белград и Оршова. Жителите на Чипровци,Железна,Копиловци и Клисура решават че е дошло време за дългоочакваното въстание. Организират се военни дружини командвани от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688г е сигналът за българския бунт. Този път въстанниците минават в настъпление. Те превземат град Клокотница и правят няколко похода в Северозападна България. Към тях се присъединяват селяните от околните селища готови да извоюват свободата с живота си. Но австрийците променят посоката на своето настъпление. Срещу българските въстанници е изпратен корпуса на граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти и османски съюзник.

Чипровците не издържа на атаката на събраните унгарци,татарски и османски военни части. В началота на октомври 1688г., след яростна атака, в която “всичко,заедно с цялата околност е унищожено с огън и меч”,въстанието е потушено. Жителите на въстаналите селища бягат на север от р. Дунав,търсейки спасение във Влашко и Трансилвания.

Уцелелите въстанници на чело с Георги Пеачевич се присъединяват към австрийската армия и през 1689г заема голяма чяст от северозападна Б-я.

Самият Георги Пеачевич получава баронска титла и генералет чин, родът му се влива в австрийската аристокрация и неговите потомци по-късно заемат важни постове в австрийската империя.

На следващата 1689г избухва Карпошовото въстание. Жестокостта на османските репресии не прекършва българския стремеж към свободата. Георги Пеачевич с отряд от 600души участва в превземането на Ниш от австрийците. Хайдушкият вайвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко,за да се бие при Ниш с Кюстендил. Населението от българския югозапад масово се вдига срещу османската власт. На чело на най-голямото селско въстание застава хайдушкият воевода Карпош. С около 5000 бойци той превзема Крива Паланка и Куманово. Настъпващите австрийски отряди в Прищина са посрещнати от въстанниците. Карпош е обявен за крал. Отрядите му превземат Скопие. Една година районът от Кюстендил до Скопие е свободна територие. Но австрийците са принудени да отстъпят назапад от Балканите. Карпош и въстаническите отряди продължават борбата със свои сили. Срещу тях е хвърлена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. Пленен в тежка битка въстаническият вожд Карпош е убит в Скопие. С кървави насилия и това въстание е потушно.

Антиосманската съпротива на българите през ХV-ХVІІв е в мирни и въоръжени форми.Тя е сложен и продължителен процес пряко обвързан със състоянието на османската империя и войните и с европейските християнски народи. Проявите на съпротива протичат неравномерно в зависимост от успехите или неуспехите на османската империя.

Появите на съпротива на българите доказват в съхраненото етническо съзнание и държавническа традиция на българите.

Неуспехът на българските свободни движения показват че все още възможностите за самостоятелна съпротива на българите не са достатъчно развити. Неукрепват ръководните среди в бълг.общество-градските прослойки на търговците и занаятчиите и на духовенството. Тези общинни групи неразполагат със значителни сили за привличане на всички българи към освободителната кауза. Това е причина въстанията да нямат общонароден характер и да бъдат падчинени на османската съпротива на европейските държави.

Те са значима част от общата борба на българските народи срещу османската власт.

Трите бълг.въстания в края на ХVІІв и широкото участие на бълг-те във военните акции на австрийците са голямото доказателство за силното желание на народа ни да извоюва свой самостоятелен държавен живот. Саможертвата на въстанниците-убити,поробени,прокудени от дом и родина, не е напразна. Бълг.те влизат трайно във военните планове и антиосманската политика на Австрия и Русия.

ТЕМА№11

Съдържанието на българското възраждане са трите големи движения на българите през тази епоха-движение за модерна българска епоха и културно движение за нац.българска църква и движение за нац.освобождение.

Новите тенденции намират израз в разрастването на производството и търговията, в появата на нови соц.групи и прослойки,в културно-просветната обнова на бълг.общество и в утвърждаването на бълг.нац.самосъзнание. Важно място заемат и процесите, свързани с подготовката и осъществяването на българската националноосвободителна революция,както и постепенното приобщаване на българите към ценностите на буржуазната цивилизация.

За хронологическите граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденци като Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на ХІХв. Това те аргоментират с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящият се църковен спор с Цариградската патриаршия. По-късно Марин Дринов предлага за начало на възрожденската епоха 60-те године на ХVІІІв., и по-специално появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след Освобождението застъпва и историците Иван Шишман,Михаил Арнаудов,Боян Пенев,Никола Станев. До Втората световна война единственото по-различно мнение по този въпрос изказва Христо Гандев,който измества началото на възрожденската епоха към края на ХVІІ-началото на ХVІІІв.

Модерната историопис приема ,че Възраждането започва в началото на ХVІІІв и завършва с Руско-турската война от 1877-1878г. В тези хронологически рамки се открояват три периода: Ранно българско възраждане, което обхваща целия ХVІІІв и първата четвърт на ХІХв.,вторият период започва от края на 20-те години на ХІХв и продължава до Кримската война,а третият- от края на Кримската война до Освобождението на България. Отделни учени смятат,че Освободителната война бележи края на възрожденската епоха само за земите,включени в Княжество България,тъйкато и след Берлинския конгрес значителни части от българските територии продължават да са зависими от Високата порта. От тази гледна точка на Източна Румелия горна граница на Възраждането се явява Съединението от 1885г., а за Македония и Източна Тракия-Балканските войни от 1912-1913г.