Създаване и разпространение на славянската

В първите пет глави Паисий излага политическата история на българската средновековна държава, както и на сръчската държава. Практически петата глава представлява съкратено обобщение на по-великите дела и подвизи само на българските владетели. Това е направено с цел посилно внушение на идеите от първите четири глави,а именно- чрез възтановяване спомена за величието на средновековната българска държава да се внуши идеята за национално освобождение и възраждане на бълг-та държава.

Разбира се, всичко това е подсказано косвено основно с похватите на сравнението,като фактите от балканската история се интепретират така,че да се подчертае равнопоставеността и дори превъзходството на българите над съседите им. Тук Паисий често използва патоса, за да подсили своето внушение, което особено силно личи в изложението, посветено на цар Асен и възтановяването на бълг.държава в края на ХІІв.Точно тук косвеното внушаване на националноосвободителната идея звучи с най-пълна сила.

Шестата глава със заглавие “За славянските учители” е посветена на славянските първоучители Кирил и Методий,техните ученици и делото им. Тук чрез въстановяване на спомена за ролята на България като духовен и културен център на славяните и православието като цяло Паисий припомня на своите съвременици че са наследници на висока уникална култура и така внушава идеята за възраждането и издигането й. Така в тази глава просветителските тенденции в идеологията на Паисий намират най-ярък израз. Във втората част на тази глава Паисий излага и историята на самостоятелната българска църква, с което възтановява спомена за духовна независимост на българите през средновековието,която е основа за културните им постижения през тази епоха. Така той отново чрез внушение непряко подсказва на своите съвременници начина на постигане така необходимата им в неговото време духовна самостоятелност-чрез възтановяване на независимата българска църква.

В послесловието Паисий отново припомня мотивите си за насипване на на своето съчинение,като разкрива и историята на неговото създаване.

По този начин в своята малка по обем,но голяма по значение книжка,атонският монах за първи път формулира задачите,стоящи пред българския народ- националното пробуждане и освобождение. Той очертава и пътищата,по които трябва да се постигнат тези задачи- чрез борба за изграждане на модерна българска просвета и култура,за независима българска църква и най-вече за национално освобождение. В този смисъл “История славянобългарска” с пълно право може да се разглежда като програма на Българското възраждане.

От съдържателна гледна точка Паисий идеализира българската история и съзнателно подбира само онези факти, които потвърждават романтичната му концепция за националната ни история. Освен патриотичните елементи обаче в идейната характеристика на “История славянобългарска” могат да се откроят още два важни компонента: със своята творба Паисий утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност и същевременно предлага интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Това проличава не само във водещия за цялото съчинение мотив-“чети,за да знаеш”,а най-вече в общофилософското разбиране на Паисий за света и човешката история.

Никаде в “Историята” Паисий не говори открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви които той адресира към своите сънародници са свързани с опознаване и опазване на българския език,на българската история и култура. И точно тук никуму неизвестният хилендарски монах успява да постигне най-силен ефект. По пътя на внушенията той разбужда онези пластове в съзнанието на българина, които му дават ориентир за неговата “другост”,за принадлежността му не само към “раята” на падишаха, а и към една езикова и родова общност със своя история и култура със свое място сред народите по света. Разказът му е толкова силен,че читателите и слушателите на неговата история не могат да останат равнодушни към съдбата на своя народ. Точно това предопределя и големия успех на “История славянобългарска” сред духовния елит на тогавашното българско общество. Израз на този успех са многобройните преписи на “История славянобългарска”,разпространени почти до освобождението.

Съвремената историческа наука познава общо около 60 преписа на Паисиевата история,първият от които е направен през 1765г от Софроний Врачански. Известни преписи са “Самоковски”,”Рилски”, “Жеравненски”,”Кованлъшки” и “Елински”. Някои преписи се допълват,други-преправят,трети са богато илюстриран,а през 1844г на основата на Паисиевия труд, Христаки Павлович отпечатва и книгата “Царственикът или История българская”.

“История славянобългарска” се нарича често програма на българското нац.пробуждане. И ако термина понякога дразни с модерността си, то смисълът му е съвършенно точен. Нац.осъзнаване се развива в ранната си фаза в две основни линии. Първата е линията на установяване на нац.самоличност и уникалност, на това което обединява българите чрез общото минало, общата територия,преживяното и истраданото. Втората линия е тази на ограничаването от другите, установяването на различността. В рамките на Османската империя българската народност е застрашена от две страни- от исляма, на които Паисий противопоставя християнския корен на българите, и от претопяване на рум-милета, в безразличната източноправославна маса, представяна от Цариградската гръцка патриаршия. Славянския език и учение са единственото оръжие което може да се противопостави на втората опастност.

Идеите на Паисий Хилендарски за развитие на бълг-та просвета ,за духовна и обществена пробуда на българския народ намират още по-завършен израз в дейността на Софроний Врачански-една от най-изявените възрожденски личности от края на ХVІІІв и началото на ХІХв.

Софроний Врачански е роден през 1739г в Котел. През 1762г става свещеник,а три години по-късно има шанса да се срещне с Паисий Хилендарски и повлиян от неговите идеи,прави първия препис на “История славянобългарска”. През 1794г е назначен за епископ на Враца и въпреки трудностите,разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. По-късно е задържан от видинския отцепник Осман Пазвантоглу и трябва да престои почти три години във Видин. След като е освободен,Софроний се установява в Букурещ и остава до края на живота си.Умира през 1813г.

В края на ХVІІІв Софроний Врачански изпъква като най-активният и талантлив български книжовник от онова време. След първия препис на Паисиевата история от 1765г той прави още един, а по време на принудителният си предтои във Видин успява да състави и два обемисти сборника с църковни слова и поучения, преведени от гръцки. През 1806г с парична помощ на родолюбиви българи издава първата печатна книга на новобългарски-“Неделник”. Това е сборник с поучения за всички празнични и неделни дни и евангелийски коментар. Заради живият си говорим език тази книга добива голяма популярност сред българите с името “Софроние”. През 1809г издава и “Театрон политикон”,сиреч гражданское позорище,сборник с преводи от гръцки с широко застъпени идеи на ренесанса и хуманизма.

Около 1804г започва да пише прочутата си автобиография”Житие и страдание грешнико Софрония”,в която намират ярък израз идеята на просвещението-култ към розома и знанието,а наличието на два автопортрета в оригиналния ръкопис потвърждава нарасналото самочувствие на автора като човек и личност.

С творчеството си Софроний осъществява на практика посланията на Паисий-утвърждава християнството и българския език като инструмент на бълг-то нац.пробуждане.

Успореднто с книжовните си занимания Софроний разгръща и активна полит.дейност. Под негово ръководство в Букурещ се обособява емигрантския краг,които се заема с разрешаването на българския полит.въпрос. През есента на 1804г за руската столица заминава специална делегация с цел да потърси помоща на Русия за подобряване положението на българския народ. Сред избухването на поредната руско-турска война през 1806г букурещкия полит.краг се активизира още повече. Руската армия окупирва Влашко и Молдова и Софроний Врачански влиза в пряк контакт с командването на Дунавската армия. По негова инициатива през 1810г се издейства разрешение за сформирането на български доброволчески отряд,които взема дейно участие в бойните действия на юг от р.Дунав. За да помогне на руското настъпление,Софроний изготвя и два призива с които разяснява необходимостта да се оказва всестрана подкрепа на руските отряди.

През 1811г Русия започва преговори за подписване на мир с Високата порта. Десетки хиляди българи страхувайки се от възмездие,предпочитат да тръгнат към Влашко и Молдова с оттеглящите се руски части. Воден от желанието да осигори нормални условия за живот на изпадналите в бетствено положение български емигранти,Софроний изготвя “Молба” до главнокомандващия ген.Кутузов. В нея се предлага да се обособи автономна българска област в рамките на Руската империя,в която българите ще могат да се от свои избераеми магистрати,ще се ползват с църковна автономия,ще имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. Молбата на Софроний Врачански се явява фактически първата възрожденска програма за разрешаване на българския полит.въпрос. Подписаният обаче през 1812г Букурещки мирен договор не взема в предвит българските искания,а на следващата година Софроний Врачански умира.

В цялостната си книжовна дейност Паисий Хилендарски и Софроний Врачански полагат началото на просветителско-възрожденската традиция и извършват големия скок от средновековието в новото време за бълг-та литература. Известни последователи и съвременници на Софроний Врачански са книжовниците на първите десетилетия на ХІХв Йоаким Кърчовски,ученикат му Кирил Пейчинович,и монахат Теодосий Синоидски който творят в Македония и по собствените им думи пишат на “простейший език българский”. Тези книжовници не само налагат говоримия български език като книжовен, но и първи пополялизират трайно книгопечатането като с цялата си книжовна дейност демократизират и масовизират.

В този смисъл делото на П.Хилендарски и С.Врачански получава популярност и развитие. На първо време то намира израз в зараждането на бълг-та нац.идеология,а през следващите десетилетия- в разгръщане на общонац.движения за новобългарска просвета,за независима бълг-ка църква както и в подготовката ва бълг.нац.освободителна революция.

ТЕМА№12

ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА

Последните две столетия от османското владичество по българските земи се означават като самостоятелна епоха под името Българско възраждане. През тази епоха под влияние на комплекс от вътрешноимперски и външни фактори се осъществяват сложни исторически процеси, които водят до отмиране на на типичните за средновековното общество норми на стопански ,социален и културно-политически живот и до зараждането на буржуазните отношения в българските земи. Новите тенденции намират израз в разрастването на производството и търговията,в появата на нови социални групи и прослойки,в културно-продветната обнова на българското общество и в утвърждаване на българското национално самосъзнание. Важно място заемат и процесите , свързани с подготовката и осъществяването на българската националноосвободителна революция, както и постеренното приобщаване на българите към ценностите на буржуазната цивилизация.

Съдържанието на българското възраждане са трите големи движения на българите през тази епоха-движение за модерна българска епоха и културно движение за нац.българска църква и движение за национално освобождение.

За хронологическите граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденци като Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на нац.пробуда 30-те години на ХІХв. Това те аргоментират с началото но движението за новобългарската просвета и с разгарящият се църковен спор с Цариградската патриаршия. По-късно Марин Дринов предлага за начало на възрожденската епоха 60-те години на ХVІІІв.,и по-специално появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след Освобождението застъпват и историците Иван Шишманов,Михаил Арнаудов,Боян Пенев, Никола Станев. До Втората световна война единственото по-различно мнение по този въпрос изказва Христо Гандев,който измества началото на възрожденската епоха към края на ХVІІ-началото на ХVІІІв.

Спецификите на българското възраждане като част от европейското и балканското възраждане са че неговите процеси се развиват в съкратени срокове при неблагоприятни външни и вътрешни условия в рамките на заплетения Източен въпрос.

След османското завоевание образователната система в българските земи запада. Старите просветни центрове са унищожени. Една част от образованите българи е избита,друга-поробена или насилствено депортирана,трета емигрира в Сърбия,Влашко,Украйна. Едва към средата на ХVв.,когато преминава първоначалния стрес от завладяването,книжовноста започва постепенно да се съживява. В отделни манастири под формата на килийни училища се възобновява и организираната просветна дейност.

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани от: Иван Шишманов, Боян Пенев, Христо Гандев, Михаил Арнаудов, Георги Боршуков, Николай Генчев, Илия Кончев, Румяна Радкова, Огняна Маждракова-Чавдарова, Ангел Димитров, Тончо Жечев, Димитър Цанев, Пламен Митев.

През периода ХV-ХVІІІв единствените училища са килиите. Те се откриват обикновено към манастирите или техните метоси. Учителите са предимно монаси и свещеници, а по-рядко-грамотни занаятчии или търговци. Убочението има за цел да даде умение по писане,четене и малко смятане. За учебници се използват предимно църковни книги. Преподава се на църковнославянски или гръцки език.

Килийното образование има елементарен и религиозен характер. Но това не означава,че до появата на първите модерни училища просветгното дело в българските земи е в плен на църковната догматика. В условията на османското владичество християнското въспитание играе огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно при липсата на каквито и да е други културно-просветни институции килиите осигоряват онзи минимум от знания,без които общественият просперитет на българите би бил немислим.

През ХVІІІв килиите получават още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционират над 100килийни училища,сред които по-известните са в София,Котел,Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастир.

Според подготовката на самите учители децата започват да изочават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като “Стематографията” на Христофор Жерафович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход.

За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди и по засилиния интерес на общините към учебното дело, по нарастващата соц.роля на даскълското съсловие, по появата на първите български буквари като този на Марко Теодорович.

През ХVІІІв и началото на ХІХв в килийните училища започват да навлизат и елементи от светския живот. Тези промени обаче немогат да компенсират изоставането на българското общество от духовните постижения на просвещенска Европа.

Зараждащата се търговска и занаятчийска буржуазия все по-ясно осъзнава нуждата от нов тип училище, което да задоволява нарастващите и потребности от знания в областта на географията, стокознанието, естествознанието, чуждите езици. Формиращата се интелигенция от своя страна проявява засилен интерес към историята, езикознанието, литературата, философията.

Новото възрожденско общество изпитва остра нужда от светско образование което да съответства на европейското просвещение. В началото на ХІХв университетите на Европа се появява първата група български студенти,сред тях са Петър Берон, Иван Силимински, Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, и др. Всички те след завършване на образованието си разпространяват сред съотечествениците си идеите на Просвещението.

Другия път по които идеите на просвещението проникват сред българите е чрез влиянието на на гръцкото просвещение. Особено важна роля изиграват гръцките училища в българските земи. Идейте на гръцкото възраждане разпространяват и българите които получават добро гръцко образование.

Разширяващите се стопански контакти с околния християнски свят, както и целенасоченото културно-политическо проникване на Франция,Англия, Холандия и Австрия в балканския регион,подчертават още по-осезаемо недостатъците на килийното образование.

През началния период на възраждането ползотворно върху българите се отразява влиянието на Сърбия. Близоста на езика улеснява културното общуване,а много български младежи учат в сръбски училища и се повлияват от идейте на сръбските просветители.

През първите десетилетия на ХІХв все по-осезателно се чувства Руското културно влияние което измества гръцкото. От Русия се заимства светска лителатура,а успешните войни сред Османската империя дават чрез мирни договори права на Русия да покровителства балканските християни.

В началото на ХІХв подтикът на българския елит към по-високо образование на роден език не идва само като своеобразна реакция срещу гръцкото. Интересът на българина към светското знание е продиктуван от потребностите на всекидневието и това се доказва от обстоятелството, че първите самостоятелни инициативи на българите в просветната област-елинобългарски училища,са дело на гръцки възпитаници,които до края на живота си остават поклоници на гръцката култура и просвета.

Елинобългарските училища започват да се откриват в началото на ХІХв. По своя характер те са светски, като обучението се извършва на гръцки и български език. Първото елинобългарско училище отваря врати в Свищов през 1815г под ръководството на Емануил Васкидович. По-късно такива училища са създадени от Райно Попович в Котел и Карлово, от Иван Селимински в Сливен,от Константин Фотинов в Смирна и т.н.

Елинобългарските училища се превръщат в плавна по форма на преход от модерно гръцко към модерно българско образование. Този модел на просвета бързо изчерпва своите възможности за развитие

. Елинобългарските училища се явяват преходна форма от килийното образование към новобългарска просвета. Само за десетина години възпитаниците на тези училища започват да играят съществена роля в духовната обнова на българското общество. Една част продължава образованието си в чужбина, друга поема по пътя на учителстването и влива живителна струя в реформиращата се българска просвета.

Покрай откриването на килийните и елинобългарските училища видимо се съживява дейноста на местни общини и на еснафите. Желанието да се организира българско училище, съобразено с потребностите на деня, подтиква родолюбивите чорбаджии,богатите търговци и манифактористи да се включат активно в реформирането на традиционното образование в своите селища. Така с тяхна материална подкрепа през 20-те години на ХІХв възниква и се развива мощно движение за нац.просвета,което обхваща всички райони на страната.

Това движение се ръководи от общините и от създаващите се училищни настоятелства. В изграждането на модерното светско училище се включва и емигрантската буржуазия,като особена активност проявяват българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те представляват значителни суми за строителство на училищни сгради, за закупуване на учебници и учебни помагала,за степендии в чужбина на по-способните ученици.

Първи прояви на организираното просветно движение се свързват с елинобългарските училища. Но истински размах движението придобива едва през 30-те години на ХІХв. Изключителна роля за това изиграва Петър Берон.

Роден е през 1800г в гр.Котел и умира през 1871г във Влашко. Произхожда от заможно семейство получава солидно образование в Бейската академия. По-късно следва философия и медицина в Германия. Работи като лекар във Влашко създава няколко обемисти труда в естествените науки на френски и немски език.

В предговора към него авторът формулира няколко нови педагогически идей, които очертават посоките на развитие на новобългарската просвета за десетилетия напред. Петър Берон поставя акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагането на Белланкастърския метод. Този метод наречен по името си на двамата си създатели,разпространяващ се в Западна и Източна Европа от началото на ХІХв., позволява на учителя с помоща на по-напреднали ученици да обучава едновреманно до 100деца. За ония години, когато учителите са малко, а парите за просвета недостигат взаимоучителния метод прави светско образование достъпно за повече български деца.

Десетина години след като Петър Берон отпечатва своя буквар,по инициатива на богати и патриотично настроени търговци в Габрово е организирано първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване идва от големия меценат на българското образование Васил Априлов. Той е роден през 1789г в Габрово. Учи в родния си град,в Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където създава търговска кантора и успява да натрупа значителни капитали. Васил Априлов дълго време е привърженик на гръкофилията,но запознанството с руския учен Юрии Венилин и неговите проучвания за миналото на древните българи и тяхната култура предизвиква коренен прелом и го превръща в патриот.

По предложение на Васил Априлов влиятелните габровски фамилии на Мустакови, Палаузови, Килифарови и др се обръщат с молба към търновския митрополит Иларион Критски да окаже помощ за откриване на светско училище в родното им селище. Инициативата е подкрепена от всички общински първенци, Иларион Критски препоръчва за учител Неофит Рилски и той заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод. На 2 януари 1835г с тържествена церемония училището отваря врати.

Постепенно идеята за идграждане на модерно училище си пробива път и примера на габровското население е последван от Елена,Търново, Сливен, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникват над 50 взаимни училища.

Взаимните училища отговарят на огромния интерес към светско българско образование. Много скоро когато възрожденските процеси съзряват че чувства нуждата от училища от по-висока степен.

С разпространението на взаимните училища започва печатането на учебници и учебни пособия. Започва строителството на нови училищни згради. Оформясе и многобройно учителско съсловие.

През 1840г в Плевен е открито и първото девическо училище от Анастасия Димитрова, а през 1846г в Копривщица се появява и първото класно училище-Найден Геров.

Класните училища представляват следващата по-висока степен на образование по българските земи. Броя на изочаваните предмети чувствително нараства, а убочението продължава от 2 до 4 години след завършване на взаимната степен. Най-известните класни училища се намират в Пловдив, Търново, Елена, Свищов, Велес. Тези училища народът нарича “даскалоливници”, защото в тях фактически се подготвят бъдещите училелски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция.

След Кримската война и прокламирането на хатихумаюна от 1856г се създават относително по благоприятни условия за развиване на българската просвета и проникването и в най-отдаличените части на българските земи. Нарасналите икономически възможности и все по-будното народностно съзнание, съчетани със засиленото влияние на европейските държави и култура над Османската империя създават възможнст за засилване на възрожденските процеси.

До Освобождението възникват и първите три гимназии, които се създавата на основата на съществуващите вече класни училища. Първата е открита в Болград през 1859г., последвана през следващите години от Пловдивската и Априловската гимназия в Габрово. На няколко пъти са обсъждани дори проекти за откриване на университети, но тази идея се реализира едва през 1888г.

През 50-те -70-те години на ХІХв чувствително нарастват и броя на убочаващите се в чужбина българи. На първо място по численост са възпитаниците на руските гимназии и университети,следвани от обучаващите се в румънските учебни заведени,в Гърция, Чехия, Сърбия, Франция, Австрия.

Като цяло годините след Кримската война отразяват апогея на движението за новобългарска просвета. Но постигналите успехи не трябва да се подценяват. Действително, за около половин век в българските земи е изградена училищна мрежа от около 1500-2000 училища, но повечето от тези училища са килийни иначални. Практически новобългарското училище подготвя предимно лица с килийно,основно или най-много с класно образование. По онова време учебните програми се определят от самите учители.