Създаване и разпространение на славянската

Опитите на Симеон да уреди възникналия спор по дипломатически път не се увенчават с успех. За да направи съперника си по-отстъпчив, българската войска нахлува в Тракия и разбива изпратените срещу нея византийски части. Това е сериозно предопреждение към императора да зачита интересите на България. Лъв VI смята обаче, че конфликтът може да се реши само със силата на оръжието. Той привлича на своя страна маджарите,чиито поселения се намират между реките Буг и Днестър. Същевременно се подготвя за поход към устието на р. Дунав, където византийските кораби трябва да прехвърлят маджарските отряди. Маджарите нахлуват в Северна България и опустошават всичко по пътя си. Българския владетел се принуждава да потърси убежище зад яките стени на Дръстър. Изправен пред неизбежен погром, той започва преговори за мир, при които е постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски. Всъщност Симеон няма намерение така лесно да признае поражението. Той умишлено протаква преговорите, като в същото време влиза в таен съюз с печенезите. Намерението му е да нанесе удар на маджарите, а след това да се справи с Византия. Докато трае размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт, които е задържан в една българска крепост, печенезите нанасят съкрошително поражение на маджарите и ги принуждават да напуснат земите си. След като отстранява маджарската заплаха, Симеон прекъсва преговорите и предприема настъпление в Тракия.

Решителното сражение между българи и византийци става през 896г. при селището Булгарофигон,където войската на Лъв VI е напълно разбита. Скоро след това е сключено примирие,по силата на което тържещето на българите е върнато в Константинопол, а Византия се задължава да плаща ежегоден данък на България.

Съществуват две мнения в българската историческа наука относно края на тази война. Според едното е отговорът от 896г., има характер на примирие, а войната приключва в 904г. Според другото споразумение от 896г е мирен договор. Безпорно е че за България конфликтът от 894-896 има успешен завършек и след това няколкократно са подновявани военните действия.

През 904г. в империята настъпват събития, които дават повод на Симеон да наруши премирието. Град Солун е нападнат и превзет от арабите. Значителна част от населението му е избита или отведена в робство. От това се оритва да се възползва Симеон, който се надява да завладее града и да го насели с българи. С големи дипломатически усилия Лъв осуетява тези намерения, но се принуждава да направи някои териториални отстъпки на България. Сключен е мирен договор, според който в български ръце преминават земи от Драчката област и Южна Македония. От един надпис в Македония се вижда, че границата между България и Византия минава само на 20км от Солун. Настъпва известна стабилизация в българо-византийските отношения, която продължава до смъртта на Лъв VI.

В резултат на военната активност на княз Симеон спрямо Византия, българската държава оформя окончателно своята територия включваики почти всички славянски земи от югоизточната част на балканския п-в и успешно изпълнява мисията си на обединител на южното славянство. Постигнатото териториално разширение и осигорява полетическо господство на по-голямата част от балканите и в значителна степен обуславя възраждането на идеята за превземането на Константинопол. Достигнатото полетическо могъщество на България съвпада с все по-изостряща се криза в империята,която отнема жизнените и сили,което подхранва амбицийте на българския владетел. Според плана на княз Симеон , България трябва да вземе мястото на Византия,като пълен господар на Балканския п-в с Константинопол и да усвои нейното полетическо и културно наследство. Като християнски владетел чиято държава вече е обширна по територия и с многоброино население,той се смята за равен на византийския император и дори призван да заеме неговото място. Военните победи повишават авторитета и самочувствието на Симеон, и той вече неможе да се задоволи със славянската титул”княз” или византийски “архонт”, защото те не отговорят на реалното му полетическо полужение на балканския п-в. Идеята на българо-византийската империя,българския владетел възнамерява да реализира върху принципите на византийския универсализъм,които предвижда две възможности на реализация- мирна или военна. Конкретните събития във Византия през 912-913г ускоряват дейноста на българския владетел.

През 913г. братът на починалия император се отнася грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказва да плаща ежегодния данък. Това е достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия. Българската воиска нахлува в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовава под стените на Константинопол. След като се убеждава, че с наличните сили трудно ще превземе града. Симеон започва мирни преговори. В тях той преследва две основни цели. Преди всичко се надява,че византийците ще го удостоят с титлата “цар”,което според византийската полетическа дуктрина е единствено в правомощията на императора и константинополския патриарх.Освен това Симеон замисля годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VII, който управлява с регенския съвет. Българския владетел е приет тържествено с двамата си сина в императорския дворец,където сред насъбралото се множество получава благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годеж.

Извършената през 913г. церемония над Симеон в Константинопол е тълкувана по различен начин от историците. Някои предполагат, че тогава българския владетел е провъзгласен за цар.

Други,които анализират самия церемониал,смятат,че той далеч не отговаря на онези задължения за такива случаи ритуали, строго регламентирани от византийците. Съвременните автори са по-склонни да считат че няма коронация.

През следващата 914г. настъпват събития,които показват,че цар Симеон има сериозни основания да се съмнява в надежнастта на византийските обещания. Начело на регенския съвет застава императрица майка Зоя,която отказва замисления годеж и решава отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това през 915г. Симеон извършва нападение в Тракия и овладява град Одрин. Империята се заема да организира широка коалиция срещу българите. Византийската дипломация привлича на своя страна някои печенежки племенни вождове,а също така и сръбския княз Петър Гойникович.

Приготовленията не остават скрити за Симеон, които отлично си служи с методите и средствата на византийската дипломация. Той не само успява да неутрализира съюзниците на Византия, но някои от тях печели на своя страна.

Така се стига до голямо сражение между българи и византийци на 20 август 917г. в равнината между днешните градове Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой. Предвижвани лично от Симеон, българските войски нанасят съкрушително поражение на императорската армия, която се оттегля в паническо бягство. Сражението е едно от най-кръвопреливните в историята на войните между България и Византия. За това говорят думите на друг византиец- Лъв Дякон.

С тези военни победи българскиея владетел постига превъзходство над империята и превръща своята държава в полетически хегемон на Балканския п-в, това го окуражава още по-настоятелно да постави въпроса за своя царски титул.

Титлата “цар” презX в все още не съществува в тази форма. Нейният произход води началото си от латинското название “цезар”,което славяните заимстват от местните жители като титла на техния господар. В славянската фонетична транскрибция тази титла звучи като “цясър4,за да стане по-късно”цъсър” и през XII-XIII в да придобие стегната форма “царь”. В този смисъл всички български владетели след Симеон до края на първото българско царство носят титлата “цясър”,равностоина на по-късната “цар”.

Принципите на византийското самодържавие, от които вероатно се ръководи Симеон,изискват освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патлиаршия. Тъй като нито Константинополската патриаршия,нито останалите източници патриарси са склонни да извършат подобно нещо, Симеон решава да издигне българската архиепископия в патриаршия. Предполага се, че това става на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Леонтий коронясва за цар Симеон.

Стремежът на българския владетел е сравним с този на на франския владетел Карл Великий, които в началото на IX в завладявайки значителна част от Западна и Централна Европа е коронясън за император на “ Свещенната римска империя” с което претендира да отнеме това право на на константинополския василевс.

Победата при Ахелой отваря пътя на българите към ромейската столица. Предводителят на византнийците Лъв Фока се опитва да организира остатъците от разбитата си армия и спре настъплението на Симеон. В едно нощно сражение край с. Катасирти византийците са втори път разгромени, с което рухват и последните им надежди за щастлив изход от войната. Обнадежден от победите, Симеон си поставя за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи. Израз на тези негуви намерения е титлата, с която започва да се величае-“Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи.”

Симеон все още храни надежди, че ще застави византийците да згодят малолентия император Константин VII за дъщеря му.С това се надява не само да узакони царската си титла,но и да предяви претенции към императорския престол. Ето защо през 918г. той предприема действия,целящи да поставят окончателно на колене Византия.Български войски нахлуват в елада и разрушават гр. Тива. В Константинопол с тревога следят настъплението на Симеон. Императрица Зоя, която е една от главните виновници да се нароши мирът с българите,се принуждава да се оттегли от управлението. Върховната власт преминава в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лакапин. Той бърза да се сроди с управляващата Македонска династия,като жени дъщеря си за Константин VII ,а през 920г.се обявява за съимператор. Той отказва категорично да преговаря за мир с Роман Лакапин,като го обявява за незаконен узурпатор на престола. Патриарх Николай Мистик изпраща някорко обширни послания до цар Симеон, в които го молида прекрати войната и да сключи мир. В усилията си да преклони твърдата му воля патриархът не скъпи епитетите и ласкателствата,стигащи до унижени

В отговорите си цар Симеон не пропуска да случая да уязви двуличието на византийската дипломация,даваики смътни обещания за прекратяване на воените действия. Умелата му дипломатическа играизважда от равновесие патриарха,който накрая минава към открити заплахи.

Същевременно в хода на военните действия цар Симеон се убеждава,че Константинопол не може да бъде завзет без помоща на силен флот. За тази цел през 922г.от Преслав е проводено специално пратеничество до арабския халиф Махди от династията на Фатимидите с предложение за съюз при две условия:халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол, а след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени поравно между съюзниците,като Константинопол остане във владение на Симеон. Пратеничеството пристига безпрепятствано в Египет и е прието с големи почести от халифа, които се съглася с поставените условия. На връщане към България обаче посланиците на Симеон,съпровождани от няколко арабски велможи, са заловени от византийците и проектираният съюз пропада. Въпреки това Симеон потегля сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовават пред стените на Константинопол.

Силно впечатлен от внушителния вид на българските войски,византийския император иска лична среща със Симеон,за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещат на 9септември923г.край морския бряг,близо до Константинопол. Преди да се яви на уговореното място,Симеон,които се упасява да не го сполети съдбата на хан Крум,езпраща специални хора да огледат местността и да се убедят,че няма скрита засада. Проведеният разговор,въпреки че минава в размяна на взаимни любезности,не дава очакваните резултати. С големи подаръци византийците успяват да склонят Симеон да се оттегли,но мир не е сключен. Същевременно Роман Лакапин дава да се разбере,че не само не желае да признае царската корона на Симеон,но не е и склонен да направи някакви значителни отстъпки.

Временното затишие във войната с Византия дава възмажност на цар Симеон през 924г. да нападне сръбските земи и да ги присъедини към България.Покорен е един от надеждните съюзници на византия,действа нееднократно в гръб на българите. Успехът срещу Сърбия укрепва самочувствието на Симеон,но постепенно той започва да губи надежда,че ще влезе като победител в Константинопол. Разменените между него и Роман Лакапин писма показват,че българския цар слава далеч по-умерен в своите претенции. Той престава открито да поставя въпроса за императорската корона,а единствено настоява византийците да признаят териториалните му завоевания. Изглежда не остават без последствие думите на Роман Лакапин в едно от писмете му,че 20хил.българи,недоволни от продължителните войни,напускат страната и намират убежище във Византия.

За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол,византийската дипломация настроива срещу него Харватско. През 926г.избухва война,която завършва с поражение за българите. Конфликтът е уреден с посредничеството на римския папа ЙоанX,които се надява да привлече отново на своя страна на българите. Цар Симеон, който окончателно се убеждава, че византийците няма да признаят царската му титла иска това да стори папата. Благосклонният отговор на Йоан вдъхва надежда на Симеон и той започва приготовления за нов поход срещу Константинопол. Но мечтата, на която подчинява цялата си външнополетическа дейност,остава неусъщиствена. На 27май927г. той умира от сърдечен удар.

Така завършва живота си един от най-бележитите владетели в историята на средновековна Европа. Неговото управление, преминава в почти непрекъснати войни,това доказва още веднъж силата и моща на българската държава.

Умел пълководец и дипломат,цар симеон не веднъж поставя в трудно положение византийската империя. Малцина са унези, които дръзват като него да протегнат ръка към короната на византийския император и да оспорят първенстващото му положение сред владетелите на средновековния християнски свят. Цар Симеон оставя на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се каже обаче, че онова царство се намира в блестящо и цветущо положение от началото на Xв. Продължителните войни водят до изтощение,което скоро ще се почувства.

Успоредно с полетическото могъщество при управлението на цар Симеон България изживява период на голям културен разцвет определен като “Златен век на българската култура”. Успешното културно развитие е падготвено от няколко благоприятни предпоставки.

Самочувствието на Симеон идва от успешните доини срещу империята и териториалното разширение на българската държава. Така в края на IX и началото на Xв са създадени всички необходими предпоставки за всестранен разцвет на старобългарската култура,които намира своите върхуви изяви в областта на архитектурата, изобразителното изкуство и книжнината. Българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени за да се приобщи към формиращата се европейска цивилизация.

Изграждането на Преслав е плод на дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители.Неслучайно едно легендарно известие от

XI в. гласи,че цар Симеон изгражда нова столица на християнска българия в продължение на 28 години. С положителност се знае,че преди да стане столица,Преслав е здраво укрепенвоенен аул. Предполага се,че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля. фПо своето градоустроиствено решение и най-вече с разделението си на две части-вътрешна и външна,Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външния град на Плиска обхваща преблезително 23кв.м.,то външния град на Преслав е едво около 5кв.м. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са на лице две концентрични укрепителни системи,които обграждат и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане са употребени големи дялъни каменни блокове, споени с хоросан.

Във вътрешния град се издига и царския дворец, за чийто блясъки величие има запазено описание на старобългарския книжовникЙоан Екзарх. Между другото той пише,че палатите в Преслав са украсени със сребро и злато. Непосредствено до двореца е изграден и патриаршеския комплекс,които вклячва в себе си една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен е външния град на Преслав,където се откриват най-голямхброй граждански построики,църкви и манастирски комплекси. Оформят се квартали с различни функции-полетически,стопански и военни. Силно развитие в Преслав получава църковно строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия започва да си пробива път и кръстокуполната църква.

Понятието “кръстокуполна” отразява специфичнея начин, по които е организирано вътрешно пространство на този тип църкви. В основата му стоят две помещения, ориентиране съответно запад-изток и север-юг,които се кръстосват в средата,а над нея се издига куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимстват редица елементи от базиликата,като например преддверието, алтарната абсида и др.,се отличават с по-голяма лекота и хармония в пропорциите.

В повечето случаи преславските църкви са част от манастирските конплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива конплекса, от който по известни са манастира на Мостич, манастират в Патлейна,манастират в Тузлалъка. В манастирските комплекси се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав-т.нар. кръгла църква. Тя е наречена и още “златна”,тъй като се предполага,че централният и купул е покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план,който се отличава от всичко строено до тогава в Преслав. Фасадата и е е богато украсена от каменни курнизи и разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка,кирамична облицовка на стените и и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа на преславските майстари да не следват сляпо византийските архитектурни образи, а да проявяват творчество в строежа на църковните згради.

Едно от забелижителните постижения на приложното изкуство през епохата на “Златния век” е преславската рисувана керамика. Неиното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските конплекси. Основното предназначение на преславската керамика е украсата на светските и църковните постройки. Тя се използва предимно за подова настилка, облицовка на стени и каменни курнизи. Най-често керамичните плочкипса изрисувани със стилизирани разтителни мотиви или различни географски форми. Особенно интересни са и откритите плочки, върху които калиграфски са изписани кирилски текстове. Покрай всичко друго преславската керамика служи и за изработка на икони.

Разнообразието на преславската керамика, нейните високи естетически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславскте майстори, които усвояват и развиват на местна почва една висока технология на керамичното производство.

По време на цар Симеон старобългарската книжнина достига своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, които прославят името на българия далеч зад нейните предели. Град Преслав се издига предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация. Активно участие в книжовния и в просветния живот взима самият цар Симеон. Той проявява особен интерес към литературата с проповеднически и поучителн характир, Под непосредственото му ръководство са съставени 3 преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях съдържа 383статии,които се отличават с голямото си тематично разнообразие.Читателят може да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физика,математика,астрономия,история и др. С личното участие на цар Симеон са съставени още 2 сборника,в които намират място творбите на ранновизантийските отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст.От тях българския владетел извлича подходящи откъси и ги поднася под формата на поучителни беседи пред своите служители в свореца.

Съдържанието на трите сборника показва,че в Преслав се уформя един преводачески кръг от еродирани книжовници,които допринасят за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставя пред преводачите,е да се спазва точността на смисъла,а не да се следи боквално текста на оригинала. Това ясно личи от думите на Йоан Екзарх. Той има високо образование, което получава в Магнаурската школа. Неговия най-забележителен труд е т.нар. “Шестоднев” Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика,но са вмъкнати редица оригинални пасажи,които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейско схващане за Сътворението на света в шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията,географията,антропологията и др. С право се смята,че “Шестодневът” представлява всеобразна енциклопедия с най-различни естественонаучни знания.

Сред бележитите книжовницина “Златния век”е и епископ Константин Преславски. Неговата най-известна творба е “Учителното евангилие”. То се състои от 51 беседи, в които се изесняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от уводна глава, в която са споменати 2 поетични творби. Първата от тях носи названието “Проглас към евангилието”. В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на “безкнижната и душа” и се окачествяват като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи названието “Азбучна молитва”. По своята структура тя представлява интересно произведение, тъи като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука. В края на “Учителното евангилие” Константин Преславски мисли и за една кратка хроника ,която се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Друг известен писател от кръга на преславските книжовници е Черноризец Храбър,създател на забележитлната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост,известна под названието “За буквите”. С образен език и с аргументи от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св.св.Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър е насочено срещу опитите на византийците да омаложават делото на славянските просветители.

Проявената голяма еродиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се кри е българския цар Симеон.

Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата пловина на Xв.,в България по това време започва да се разпространява т.нар. апокрифна литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията от Старя и Новия завет. Написани увлекателно и с широко разгръщане на фантазията,те имат за цел да задоволят любознателността на средновековния човек,до му дадът повече знания и обяснения по такива въпроси,за които в официалната религиозна литература не е прието да се пише. В апокрифите ясно и достъпно се разказва за произхода и устроиството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето,дават се сведения за различни природни явления. Появяват се и апокрифи,чрез които се разпространяват и еретически възгледи.

Литературата на Златния век допринася за окончателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създадените книжовни творби свидетелстват за високото образование на българската интелигенция,чийто интереси надхвърлят рамките на чисто богословската литература. Проявен е жив интерес и към идейното богатство на гръцко-елинистическата и римска древност. Българскто общество получава възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци значително по-рано от редица европейски страни. В този смисъл интереса към античното наследство, който по-късно е характерен за европейския Ренесанс,се поражда значително по-рано –още през X в. По това време българите са сред малкото народи, които творят книжнина на собствен език и отхвърлят догмата,че боговдъхновени са само онези книги,които са писани на три свещени езика-гръцки, датински и европейски.