Създаване и разпространение на славянската

В крайна сметка всичко зависи от възможностите и от инициативността на училищните настоятелства. В Габровското училище например се изочават 25предмета, а във врачанското-само 9. В някои селища един учител преподава по всички предмети, другаде за всяка дисциплина има специално подготвен учител.

Напровените до тук констатации показват, че реформирането на просветната система в българските земи от Освобождението не трябва да се разглежда само като непрекъснато възходящ процес. Промените в традиционното образование се осъществяват неравномерно и бавно. Крайните резултати за всички региони на страната не са еднакви, силно влияние върху просветното движение оказват и редица външни фактори.

Освен в големите европейски университети, мнозина българи продължават образованието си в самата Турция, тъй като след Кримската война Портата съдейства за създаването на колежи и лицеи по западен образец в редица градове на империята. Най-предпочитани от българите са американският “Робърт колеж” и френския лицей в столичния квартал Галата, Цариград. Широко разпространение получават и училищата изградени от католически и протестантски мисионери. Такива са създадени в Пловдив, Стара Загора, Самоков, Шумен, Търново и др.

Съществена е помоща която новобългарското образование плучава от Русия от 40-те години на ХІХв нататък в руски училища и университети се подготвя основоното ядро на новобългарската интеграция. Същитски принос за това имат добрудетелната дружина и одетско българско настоятелство, което ежегодно осигорява стипендии за българските младежи.

Русия подпомага учебното дело и чрез изпращането на книги, помагала и финансови средства.

Въпреки посочените недостатъци движението за новабългарска просвета играе решаваща роля за формиране на националното съзнание на българите през Възраждането. Точно това подтиква и управителя на Дунавския вилает Мидхад паша да разработи в началото на 60-те години на ХІХв проект за създаване на общоосмански училища. Срещу реализирането на подобни идеи обаче се надига недоволство и скоро Високата порта се отказва от изпълнението им. Сериозно затруднение среща просветното движение и в Македония, където от 50-те годинин нататък трябва да се преодоляват опитите на Гърция и Сърбия да наложат своето културно присъствие.

Предпоставките за културата са: духовно обновление на българското общество,просветното движение, нарастналите възможности на възрожденската боржоазия, увеличение броя на българите учещи в чужбина, влиянието на големите европейски държави, модернизацията на Османската империя.

Най-важно значение за развитие на възрожденската книжнина има започналия през първата половина на ХІХв процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобива ясни контури още в началния етап на формирането на българското национално съзнание, но във входа на просветното движение и особенно с появата на периодичния печат въпросът за характера на българския език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени понякога и доста острастени дискусии.

Споровете за това какъв да е книжовния език водят до обособяване на три основни течения,условно определени като църковнославянско,славянобългарско и новобългарско.

Представителите на първото направление,сред който са Константин Фотинов и Христаки Павлович, настояват да се запазят типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление има по-умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябва да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, може да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковнославянския.

Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитава идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Към средата на ХІХв точно това направление взема връх и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформя обликът на новобългарския книжовен език.

Силен тласък за развитието на възрожденската литература дава и родното книгопечатане. Всъщност първата новобългарска печатна книга се смята молитвеника “Абагар” отпечатан през 1651г от Филип Станиславов. До края на ХVІІІв обаче в българските земи проникват твърде малък брой печатни книги. След появата през 1806г на Софрониевия “Неделник” българската печатна книга навлиза по-осезаемо в живота на просветните българи. Огромна част от българските книги продължават да се печатат в чужбина или в Цариград.. Опити за откриване на печатници в българските земи са направени в Солун и Самоков ище през 30-те години на ХІХв.

През първата половина на ХІХв в книжовния живот на българите се появяват и някои нови жанрове. За нуждите на просветното дело се развива т.нар даскалска поезия, обособява се и специално учебникарско направление, в което са съсредоточени основните усилия на прохождащата възрожоденска книжовна интелегенция. Между имената на авторите на такъв вид книжнина личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Еманоил Васкедович, Васил Априлов, Неофит Бозвели. Отначало учебникарите превеждат и адаптират чужди образци. Постепенно тематиката и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразяват. През втората четвърт на ХІХв., освен задължителните граматики, започват да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазва и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на на учебникарската книжнина се включват и Петко Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.

В периода след Кримската война възрожденската литература преживява изключителен подем. Жанровото разнообразие става по-голямо, авторовото присъствие се засилва, обогатяват се художествените направления. Най-силно се развива поезията, която е застъпена във всички видове-от лирическата песен до поемата.

След първите си изяви от 40-те год на ХІХв продължават своето поетично творчество. Началото на новата бълг.поезия е поставена от Найден Геров с поемата “Стоян и Рада” през 1835г. известни са и Добри Чинтолов, Петко Славейков. Широка популярност придобива и Георги Раковски,който отпечатва през 1857г поемата си “Горски пътник”, Григор Пърличев,който през 1860г с поемата си “Сердарят” печели първа награда на годишния поетическия конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинсифон и др.

Първите си поетични опити по това време прави и Иван Вазов, Любен Каравелов “Хубава си моя горо”, “Пременуват годините” Най-висок връх достигат Стефан Станболов и Христо Ботев които през 1875г издават обща книжка с революционни стихове.

През 60-те год на миналия век творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов поставят началото на съмостоятелното развитие на българската белетристика. През 1860г Васил Друмев публикува повеста “Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатва “Изгубена Станка”. По-късно Л.Каравелов написва “Мамино детенце”, “Вайвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Крива ли е съдбата”-повести, в които той не само проявява писателския си талант,но и завещава на бъдните поколения българи ной-добрите образци на възрожденската ни белетристика.

След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки в това направление са направени под формата на кратки диалогочни текстове , представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва попългаряването на чужди сценарии, какъвто опит прави Сава Доброплодни с пиесата си “Михаил Мишкоед”. През 1857г се появява и първата оригинална българска пиеса-“Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия”. Тя е комедия, написана от Теодосий Икономов,в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в драматургичната област се появяват Васил Друмев и Добри Войников, чиито пиеси “Иванко убиеца на Асеня І” и “Криворазбраната цивилизация” спечелват за дълго възрожденският зрител.

Интереса на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.

Едно от най-ярките проявления на модернизацията на българската култура през ХІХв е свързано с появата на периодичния печат. Първите стъпки са направени през 1842-1844г от Константин Фотинов, който на два пъти започва да издава в Смирна сп.”Любословие”. През 1846г Иван Богоров издава в Лайпцих в. “Български орел”, а две години по-късно пак той става редактор на “Цариградски вестник”.

Постепенно, след първите плахи и несигурни изяви, възрожденската периодика набира сила и в навечерието на Освобождението броят на вестниците и списанията достига над 90, а весникарската професия се упражнява от около 133 души. Особен проблем печатът изживява след Кримската война, когато периодиката се разнообразява. Паявяват се специализирани издания за просвета, наука, палитика, търговия и занаяти. Подобрява се външното оформление, нарасва обществения интерес към пресата. През 1865г Портата издава дори специален закон, които създава известни улеснения за периодичния печат, но като цяло съществуващата държавна цензура и типичната за Ориента безскруполност на властта продължават да тегнат над българските весникари чак до Освобождението.

Възрожденските вестници и списания се печатат в 16 селища. В Цариград и Русе се печатат легални издания, а в Белград, Букурещ, Браила се печатат революционни вестници. Там се издават “Македония” и “Гайда” на П. Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов униатския вестник “България” на Драган Цанков протурският в. “Турция”, пробританския в. “Източно време” и т.н.

Най-важно място в бълг.периодичен печат заема революционната преса. Нейното начало е поставено от Георги Раковски с вестниците му българската дневница издавана в Нови Сад “Дунавски лебет” в Белград, “Будущности”, “Бранител” в Букурещ. Като основен център на българската емигрантска преса са оформя Букурещ. Там се издават вестникът на добрудетелната дружина “Отечество”. Вестникът на ТБЦК от Иван Касабов-“Народност”, в-те на Л.Каравелов “Свобода” и “Независимост”, Ботевите “Знаме”, “Тъпън” и “Будилник”.

Друг важен център на българската преса е Браила, там се издават “Дума на българските емигранти” на Ботев, “Дунавска зора”, “Хъш”. Така с неумоверни усилия са наложени основите на бълг.печат които се превръща в индикатор на общи настроения , откликва незабавно на всички актуални събития и изгражда в съзнанието на своите читатели идеята за бълг.държава далеч прдеди нейното възстановяване.

През ХІХв отделни възрожденски дейци насочват вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания имат своето място и значение в изграждането на новобългарската култура особено ща се отнася до популяризирането на модерната ивропейска наука.

Най-сериозни успехи възрожденските българи постигат в изследванията на собственото си минало. След Паисий Хилендарски интересът към историята нараства и подтиква редица учители и обществени дейци целенасочено да издирват исторически паметници. Паявяват се популярните учебници на Христаки Павлович на Добри Войников, Гаврил Кръстевич,Тодор Шишков. Към средата на века публикуват своите съчинения и Спиридон Палаузов и Марин Дринов-първите професионални български историци.

Откъслечни опити за научна дейност са направени и в обрастта на философията на езикознанието, на природните науки. През септември 1869г по-инициативни бълг-ки емигранти създават в Браила и Българско книжовно дружество,което си поставя за цел да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване и същевременно да полага грижи за обработване на българския език, на българската история и на народната наша словестност въобще. За популялизиране на своята дейност дружеството започва да издава и “Периодично списание”.

Общия културен подем в българското възрожденско общество оставя видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Още през довъзрожденската епоха се обособяват дърворезбарски и зографски школи, преживяват през ХVІІІ-ХІХв истински просперитет. Особено прочути са тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред заграфите се формира интерес към светската живопис. Паявяват се първите портрети, продължава развитието на графиката. В годините след Кримската война започват да творят и първите художници с академично образование като Станислав Доспевски, който завършва Московското училище за живопис и Петербургската худ.академия. Николай Павлович получава образованието си в Мюнхенската академия, Христо Цокев учи в Московското училище.

Осезаем напредък през 50-70-те год.на миналия век е осъществен в музикалното дело. С утвръждаването на нац.самосъзнание и с консолидираното на българската възрожденска нация нарасва ролята на народната песен. Раковски, Каравелов, Славейковн целенасочено изочават и записват народните песни, а братята Миладинови издават “Български народни песни от Македония”. Започва създаването на ученически хорове и оркестри.Първите хорове са създадени в Свищов и Русе.

През 1856г в Шумен, Лом, и Свищов е положено началото на чиалищната дейност. Читалищата са специфична форма на културно просветна дейност, едновлеменно място за библиотека и читалня за научни и просветни беседи, за театрални представления.

Големи успехи през епохата на възраждането са отбелязани в областа на архитектурата. Нейните най-значими представители са: Никола Фичев, Генчо Кънев,и др. Обособяват се няколко типа жилищно строителство които дават съвършенно нов облек на възрожденската къща. Най-ярки образци днес могат да се видят в Трявна, Копривщица и др.