Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

Беше затворила очи и така приемаше не само слънчевите лъчи, а усещаше и погледите на мъжа, седнал две кърпи по-нагоре, който в унес гледаше зърната на гърдите й.

Приятно й беше и затова погали ръката на съпруга си, който беше приседнал в поза съзерцателна, и внимателно гледаше розовите зърна на полуголата девойка, две кърпи вляво.

„Хубава е, ех защо ли не съм петнайсет години по-млад, и в малката студентска стаичка в общежитието, да отворя един коняк и да я поканя на чашка... До довечера ще знам всичко за сестра й и за недостатъците на провинцията, където тя не може да се развива...” си мислеше в това време мъжът й и с крайчеца на окото следеше жена си (да не ме види точно сега).

Тя продължаваше да го милва с едната ръка, а другата сложи върху пъпа си, малката дупчица, пълна сега с пот, море, пясък и крем с фактор 30.

Пъхна в пъпа си единия си пръст и с удоволствие почувства засиления интерес на мъжа от през две кърпи, което я подтикна още по-усилено да гали ръката на мъжа си.

Децата видимо скучаеха, отегчени от забраната да влизат в морето и напечени от слънцето, което въпреки кремовете с фактор 50, доста надълбоко влизаше в порите на кожата им.

– Аз пък си имам профил във фейсбук, имам си и камера даже – каза едното и гребна с лопатката си от пясъка.

– Аз пък имам „Чудовища и призраци” втора част и ми дават да си играя на нея до вечерта – похвали се второто, като взе една мидена черупка и внимателно я облиза с езика си.

– Аз пък си имам „Червената смърт”, ама не ми дават да играя на нея, само татко може и казва на мама, че прилича на нея – изхленчи най-малкото, симпатично момиченце на около три-четири годинки, стана и изля кофичката с вода върху гърдите на лежащата си майка.

Тя веднага скочи като ужилена, гърдите й станаха още по-предизикателни и апетитни и предизвикаха заслужения интерес на мъжа от две кърпи по-нагоре.

– Ама веднага ги разкарай оттук! Непоносими са, няма ли да си почина някъде най-после, омръзнаха ми тия деца! Хайде, маме, отивай да си играеш другаде, изплаши ме, мама, не те ли е срам, я ги разкарай веднага – изпищя тя и уплаши мъжа си.

А той с неудоволствие прехвърли погледа си от розовите зърна на съседката към напечените от слънцето хубави, но познати гърди на жена си, по които сега се стичаше малка струйка вода от кофичката.

Премести се от поза съзерцателна в поза наблюдателна и промърмори:

– Иди по-далече, миличко, я скрий вече кофичката, хайде, миличко.

– А на мене моя скайп си има всички екстри и си имам и повече приятели там от теб, и си имам и канал във ютюб – похвали се четвъртото дете, почервеняло от слънцето и от бързината, с която искаше да съобщи тази новина на събеседниците си.

– Имаш ли си мишка? – попита момиченцето, което, вече без кофичката си, слушаше внимателно разговора.

– Ми как без мишка, ти нищо не разбираш май – погледна я презрително най-големият.

– Мойто не е мишка, на мене ми купиха хамстер и сега го уча да си играе с топка – каза победоносно малката.

– Тая пък, кой си играе днеска с топка, само футболистите и хамстерите, ти луда ли си, ма? После какво ще правиш с тая топка, няма да те вземат на работа. Там трябва компютри да можеш, а аз си имам нова графична карта сега – каза бързо и се изплю надалече най-големият.

– Кой се изплю върху мен, какво е това, хайде сега, я да ги разкарате тия невъзпитани деца оттука веднага – разкрещя се полегналата отново жена и пак се изправи, даже стана.

„Хубави гърди” – помисли си мъжът от две кърпи по-нагоре, който я гледаше непрекъснато, неохотно стана и се заклатушка към нея.

– Ъ-ъ-ъ, извинявам се заради сина си – каза той, като стигна до нея и перна хлапето по главата така, че шапката му отхвърча.

– Ще кажа на мама, че ме биеш – изсъска детето.

– Какво правиш тука на плажа, защо не си отидеш в хотела? Няма ли какво да правиш в хотела, та се моташ тука по обяд? Защо не ходиш да обядваш и да си легнеш – захока го баща му извинително, като гледаше към жената и оценяваше гърдите й. Напечени от слънцето и с нахакано щръкнали тъмни зърна, нагоре и към него.

– Ама че деца са днешните, няма ли кой да се грижи за тях? По цял ден седят на плажа и се пречкат, и плюят даже – понечи да перне отново сина си, който обаче умело му се изплъзна и се изплези.

Жената се поогледа внимателно за съпруга си и като видя, че той уморен се пече и почти не ги наблюдава, прошепна:

– Казвам се Оксана, Оксана се казвам – и извинително вдигна рамене, като с очи посочи към кърпата, където мъжът й, вече в съзерцателна поза, отново се беше захласнал по розовите зърна на девойката, две кърпи вляво.

– Оскар съм, свободен човек – излъга той.

Беше само разведен, но не свободен, какво значи да си свободен? Няма свободни.

Свободата е фикция. Демокрацията също.

Няма демократична демокрация, има само жажда за пълна демокрация, която много внимателно трябва да се отдели от анархията. Затова има репресивни органи, които спазвайки правилата, държат демокрацията в определени граници, за да не стане анархия. Както и свободата, да не би да е слободия, човек не може да е напълно свободен, има правила, има ред.

Трябва да се ходи на работа, трябва да се яде, трябва да се спазват йерархичните правила, трябва да се почитат родителите, трябва да има умерена свобода в рамките на умерената демокрация, което всъщност е потискане на природната даденост на човек да е напълно свободен, с-л-о-б-о-д-е-н.

А жената, семейството и децата са само една от степените на загубената свобода.

Така той преподаваше на студентите си в университета, където благодарение на способността си да импровизира и на добрата си памет, беше един от любимите доценти и гонеше вече професурата.

Затова малко се засрами от себе си, когато я излъга, че е свободен. Надяваше се един ден, ако повечко се опознаят, да й обясни, но под парещите слънчеви лъчи, захласнат по гърдите й, притеснен от присъствието на съпруга й, не можа да измисли нищо повече.

– Той има автосалон, а аз съм вкъщи по цял ден – като че ли прочете мислите му жената.

Оскар отдавна не беше влизал в словесни двубои с цел завземане на чужди територии, но тази жена му допадаше. Физически. Харесваше му и желанието й да му помогне и да спести минути и часове с ненужни уточнения и увъртания.

В същото време си помисли, че не би искал да я има за съпруга вкъщи и да е непрекъснато под напрежение дали не си говори така някъде на някой плаж с някой професор, да речем.

Или със студент. Дори. Хммм.

Не ги обичам такива много, но какво от това? Та нали избирах жена си толкова внимателно, и то прекалено внимателно. И после какво? Пак се разведох.

През цялото следване избирах добре, а после след много опити от типа проба – грешка, си я избрах и отгледах.

От грозното провинциално патенце стана изискана дама, която блестеше до мен на много концерти, приеми и вечери. От необработения камък направих един истински смарагд, който светеше на всички страни с неоновия си ослепителен блясък. И пак ми избяга.

– Да отидем на обяд, за извинение? – поусмихна се Оскар, поглеждайки към Оксана с премрежени очи и се обърна в посока към децата.

Момиченцето се смееше или плачеше, издавайки силни хлипове.

Той никога не знаеше кога децата се смеят или плачат. Това дете сега беше в състоянието, което той ненавиждаше: степенуване на силата на гласа, след което щеше да настъпи малка пауза, за да си поеме дъх, а след това обикновено се разнасяше сърцераздирателен плач. Целта му беше да трогне не само скалите и всичко наоколо, а и родителите на момиченцето. Всъщност плачът беше определен за тях.

Точно в тази малка пауза, по време на поемането на въздух за предстоящата церемония, но преди писъка, той винаги успяваше да избяга. Но не и сега, а момиченцето го гледаше внимателно и право в очите, като се подготвяше за спектакъла.

Ревна.

– Отиваме с господина на сладолед, да ни се извини – каза Оксана на мъжа си, който радостно се обърна отново в поза съзерцателна.

Жената сложи горнището на банските си (ех, не трябваше да го прави, си помисли Оскар) и заедно поеха към заведението до брега на морето.

– Два туборга и един сладолед, син сладолед и кока-кола за детето.

Келнерът, който беше едновременно келнер, готвач и собственик на мърлявото капанче, се наведе над двамата:

– Какво си поръчвате туборг, я си вземете шуменско. Много е скъп туборга, а си е същото като шуменското, защо се излагате? Тук нямаме туборг, как да го взимаме, като е толкова скъп! Момиченце, кока-колата е вредна, не я пий!

– А-а-а, добре, не знаех, добре, донесете ни две шуменски тогава. И какво още? – обърна се Оскар към Оксана.

– За мен таратор – каза тя.

– Добре, а за мен телешко с гъби.

– И торта, и сладолед за мен! – закачливо се обади момиченцето и погледна Оскар в очите. – Що не ми се извиняваш, нали трябва да ми се извиниш с нещо?

– Е, сега, няма да яде цели двайсет дни само таратор госпожата, то че е топло, топло е, ама таратор, хайде сега, цяло лято таратор, не е добре – намеси се келнерът. – А телешко не взимаме, скъпо е, не си поръчвайте такива скъпи яденета, защо не си вземете пилешко? Значи за господина пиша пилешко с ориз, а детето – ха, с тая торта през лятото, да хване някаква салмонела, сладолед малинов имам, нали, а вие, госпожо?

– Ако може една салата тогава, шопска или смесена, моля – малко се дръпна Оксана.

– Вижте, госпожо, доматите са скапани, на тоя пек тия мошеници селяни докато ни ги донесат, докато престоят по складовете и се скапват. Картофки си вземете, може и пържени, ама без сирене – не взимаме сирене, не виждате ли, че е ментé. Значи едно пиле с ориз и едни картофки. Нещо друго?

– И една вода, ама негазирана, гола вода! – изсъска Оксана.

– Ами разбира се, че негазирана! Когато е топло, не трябва да се пие газирано, изпотявате се, а и за бъбреците не е добре! Сега четохте ли – ония, американците, големи бизнесмени, и се усетиха – в заведенията продават вода от чешмата. Абе водата от чешмата направо ти я носят в кана, и пари искат за това! Знам го аз, отдавна го знам, че минералната в бутилка не е добра, никога не взимаме минерална. Разбира се, имате една вода от мен – и няма да ви я таксувам, да не съм американец!

Оскар лениво пропъди досадните мухи и се огледа. От студентските си години не беше влизал в подобно заведение. Интересът му към Оксана започна да се изпарява от момента, в който тя си сложи банските, а като домъкна и това дете, вече клонеше към нула.

– С какво се занимавате? – попита той, за да наруши мълчанието.

– С нищо! – отсече Оксана.

– Охо-о, с нищо не може да се занимавате, всеки прави нещо, всичко е относително, може би не вършите огромни дела, но нещичко все пак правите.

– Ти много знаеш – свойски го ущипа по носа малката. „Какво правя аз тука сега?“ – чудеше се на себе си Оскар. „Съпругата ми я няма, избяга, а аз я преследвах години, детето ми не ме уважава и след всяка отпуска ме топи на жена ми. После ме побъркват и двамата. Сега детето съм го оставил някъде на плажа, дано не изгори или не влезе в морето. Защо не го взех с мен, поне щеше да забавлява малката досадница.“

– Мъжът ми печели добре, аз и да работя, няма смисъл – замислено каза Оксана.

Келнерът донесе кана с вода и победоносно се усмихна:

– Ледена е, добре че прокараха тръбите до плажа, няма нужда от лед – каза и постави на масата три празни чаши. От таблата внимателно сложи на масата двете бири и се наведе :

– Наздраве, а така!

– А вие какво работите? – обърна се към него Оксана, след като се чукнаха с чашите.

– Той е спасител на плажа – каза момиченцето, което миеше езика си в чашата с водата.

– А-а-а, не съм спасителят на плажа, аз съм Спасителят в ръжта! – се пошегува Оскар, предвкусвайки леката интелектуална победа, която щеше да му донесе този разговор.

Оксана стана, сложи ръцете си на масата, наведе се (хубави гърди), и започна да цитира дълъг откъс, в който по имената на героите Оскар позна, че е от „Спасителят в ръжта”. Един възрастен мъж, седнал на съседна маса, извади своя бандонеон и засвири, а Оксана му кимна.

Оскар остана с бира в ръка, захласнат от цитираните откъси, които той в никакъв случай не знаеше.

– Знам го и на английски – невъзмутимо каза Оксана, погледна го с крайчеца на окото си и преведе или изцитира целия абзац, този път на английски.

Оскар с недоумение и респект гледаше към Оксана и едва сега забеляза по-внимателно лицето й. Не беше я познал на плажа, запленен от тялото и заради дръпнатите назад коси.

Оксана с театрално движение отметна назад косите си и изрецитира част от стихотворение на Лорка. Бандонеонистът спря да свири, стана и целуна ръката й.

– Познавам ви отнякъде. Вие да не бяхте... ъъъ – се чудеше Оскар откъде я познава.

– Да, да, тя е, тя е, майка ми е Оксана, известната актриса. Ти ходиш ли на театър? – момиченцето разливаше водата по масата и се чудеше какво става със сладоледа.

– Много се извинявам, че не ви познах, аз съм доцент по...

– Знам – каза невъзмутимо Оксана.

– Как така знаете, че аз не съм известен, като вас, аз си преподавам само в моето висше училище – остави бирата Оскар и недоумяваше, бързо прелиствайки в главата си всички познати, които има, и всички места, където може би са се виждали.

Зададе се келнерът с една купичка полуразтопен мек червен сладолед и го постави пред момиченцето. Извади синя химикалка и нарисува на листчето със сметката кръгче, което внимателно оцвети в синьо, и го попита:

– Какъв е цветът на тоя квадрат, момиченце?

– Това не е квадрат! Това е зелен триъгълник – засмяно каза момиченцето.

– Е–е–е, браво, не го очаквах! Ти един ден ще станеш голяма работа, ще видиш! Като станеш един ден голяма работа като мен, ще се занимаваш с такива като теб, ще видиш! Големи работи сме ние двамата, нали така – пощипна я по бузките келнерът и отиде в бараката си.

След малко донесе чиниите с бутчето на бройлера, заровено в ориз и с няколкото картофчета и мълчаливо се отегли.

Навсякъде кръжаха досадните мухи, доволни, че никой не ги пъди вече.

– Можем да играем на микадо – каза момиченцето, като потопи едно картофче в сладоледа.

– Откъде знаете с какво се занимавам – изрече гласно финала на тревожното безрезултатно прелистване на познатите си Оскар.

– Съпругът ми е завършил при вас с отличие и не може да ви нахвали колко сте умен и начетен и колко много сте му дал – каза Оксана, като го гледаше изпитателно.

Сега пък мъжът й, тревожно мислеше Оскар.

– Момент, вие знаете, че съм преподавател по социология и теория на междучовешките отношения? – каза с пресипнал глас Оскар и отпи от бирата.

Шуменска, топла.

– Да, от момента, в който започнахте да ме гледате, през цялото време, даже още от вчера, когато ви видяхме за пръв път.

Оскар беше изумен, мислеше, че това е обикновен флирт, но сега всичко се превръщаше в някаква завързана ситуация.

Момиченцето го гледаше внимателно и му подаде един пържен картоф, топнат в червения сладолед:

– Нá, вземи си, после не трябва да говориш, нали имаш пълна уста – се опита да му помогне.

Оскар беше убеден, че Оксана е възхитена от хубавото му телосложение, от някогашните мускули и прекрасния му тен. Беше учуден, че известната актриса сега говори с него, макар и на никакви теми, освен това го познава и то от думите на мъжа си.

– О, аз ставам много любопитен вече, а като съм любопитен, ставам и много досаден. Нали знаете, ние доцентите, имаме аналитичен мозък и докато не разберем всичко, не спираме да питаме – той искаше да успокои малко положението, но и да научи всичко.

– Защо отдавна не съм ви виждал по екраните, нито по телевизията, никъде?

– Нали ви казах, не се занимавам с нищо, нищо не работя.

– А мъжът ви как не го познах, ако ми е бил студент, няма как да не го позная?

– Татко е най-хубавият мъж, затова не го познаваш, и е много силен, и само ако поиска, може да те набие веднага, ама не иска, защото е добър – като скоропоговорка каза момиченцето.

– То аз не мога да го позная, та вие ли ще го познаете – тъжно се усмихна Оксана. – Сега е три пъти по-едър отпреди, а и си бръсне главата, как ще го познаете?

– Казахте, че има автосалон?

– Има, разбира се, че има, иначе как щяхме да дойдем на море, актриса и социолог, не ставаме за нищо.

– Как стана тази промяна, театърът не ви ли липсва?

– Аз играя театър по цял ден – каза Оксана. – Мъжът ми забогатя и престана да хленчи от момента, в който забрави за социологията, за висшето, за философските течения и за смисъла на живота. Стана монтьор, а после шофьор на ТИР, после си купи гараж и внасяше коли от чужбина, после като направи пари, си купи автосалон, а сега го няма по цял ден.

– А вие къде играете театър?

– Театро играя аз, не театър – усмихна се Оксана. Цял ден влизам в роли – жена домакиня, жена обичаща съпруга си, жена вамп, жена за леглото, жена счетоводителка на сметките му, жена, правеща големи разходи – това са ми ролите. И сега съм в роля – жена, придружителка на мъжа си на морето, нищо друго.

– И жена изкусителка на бедния, но свободен доцент? Който даже няма и да изяде бутчето на бройлера, очарован от красотата ви.

– Исках да си поговорим малко, с мъжа ми не си говорим. Или, ако си говорим, мълчим. А ако се караме, си говорим. Ама за глупости. Исках да поговоря малко с вас, знам, че сте голям капацитет, голям формат.

– Майка и татко имат всичко, знаеш ли? – намеси се детето. – Имат всичко, ама не са щастливи – поясни то.

– Ти щастлив ли си? – детето го погледна в упор от няколко сантиметра.

– Е, сега, как да ти кажа, може би – направи драматична пауза Оскар и погледна безпомощно към Оксана – може би преди да се разведа, да, тогава да, бях щастлив.

– А защо се разведе? – продължи разпита момиченцето, като се ровичкаше в бутчето на бройлера му и броеше зърната ориз.

– Ами не се разбирах с жена си, затова.

– А преди да се разведеш, разбираше ли се? – попита отново момиченцето.

– О, преди това да, разбира се, нали си я бях избрал?

– Каква беше като си я избра?

– Ами беше едно малко грозно патенце, ей такова, като оная чайка, виждаш ли я там?

– Та тя е много красива, знаеш ли? Чайката си е супер красива, а жена ти каква стана после?

– Направих я да стане хубава, богата, и умна – похвали се Оскар. От малкото грозно патенце стана красива силна птица, която всички ми завиждаха – каза гордо и малко тъжно Оскар.

– Да, ама не беше тогава щастлив с нея и се разделихте, виждаш ли? Чайката си е хубава, защо ти трябваше да я правиш на още по-хубава птица? Като не си щастлив с нея?

Келнерът имаше право, мислеше си Оскар, от малката ще стане нещо интересно като порасне.

Както от жена ми – премина като мълния споменът.

Толкова трудно беше, толкова усилия положи, докато я промени, то не бяха концерти, изложби, уроци, после козметики, отслабвания, масажи, операции на клепачите, и какво?

Изгуби се щастието.

– А вие, как е при вас? – обърна се към смълчалата се Оксана.

– Аз да отсервирам всичко, нали? – попита тихо приближилият се сервитьор.

– Да, отнесете всичко. Оставете ни само водата.

– Голата вода – усмихна се Оксана.

Като си тръгнаха, на масата останаха две празни чаши, водата си беше в каничката.

Чайките закръжаха над масата, мислейки че има някакви остатъци от храна, от която да си вземат.

После отлетяха нанякъде.
***

Мъжът седеше на кърпата, вече в никаква поза. Нямаше кого да съзерцава, защото девойката отляво се прибра в хотела. Нямаше и кого да навиква, защото дъщеричката отиде с жена му и неговия преподавател в капанчето. Изпаднал беше в състоянието, наречено кеф. Състоянието, когато съзнанието още не се е замътило от изпитото количество алкохол и погледът блажено се рее по околността. Тази своего рода медитация той правеше почти всяка вечер (на обяд винаги се пие уиски, ракията е силна и е вечерно питие). Преди Оксана да му сипе втората ракия, някъде между салатата и първото ядене, изпадаше в това блажено състояние, наречено кеф. Преди Оксана да го набеди в битов алкохолизъм и да му сипе третата ракия вече с неприязън и забележки (ще се пропиеш като баща ти, за тебе ми е все тая, ама децата, те да не станат алкохолици, наследствено е).

Още от студентските столове му беше останал навикът яденето да няма име, а да е първо, второ и трето. И допълнително – ако е останало нещо.

Масите се хранеха по столовете – с радост казваше.

Дошъл в столицата от малко провинициално градче, той гълташе живота с пълни шепи. Научи наизуст всички маршрути на автобусите и трамваите и с радост даваше на състудентите си варианти за пътуване, ако те трябваше да отидат някъде.

В неугледното общежитие, където живееше, цареше хаос. Душовете в студената баня бяха общи и работеха отвреме навреме. Радваше се, когато сутрин отиваше да си измие зъбите, защото едновременно с тях си оплакваше и очите. Винаги в някой от душовете се къпеше някоя нова посетителка на мъжкото общежитие, закъсняла да го напусне преди закуската.

– Здравей, добре ли спа или сама? – питаше бодро той и оплакваше окото си, гледайки новото голо тяло под душа.

Завърши с отличие.

И как нямаше да завърши с отличие, когато специалността – социология и междучовешки отношения – му харесваше и обземаше изцяло мисълта му. Замисляше се ежедневно над истините, които младият тогава асистент Оскар изваждаше като фокусник от ръкава си и написваше на дъската. Спореше с асистента, който беше привърженик на Хегел и обясняваше всичко през тази призма.

А къде е Бейкън и неговата теория? Къде е Маркс с определенията за затвореното натурално стопанство и проблемите на развитото общество?

Споровете им бяха интелектуалния айсберг на факултета. Свършваха с много бира и рибки цаца в местната кръчмичка. Отстояваше си мнението и за нищо на света не искаше да отстъпи на младия тогава асистент.

Като го видя вчера, когато дойдоха с Оксана в хотела, първоначално изтръпна.

„Ето го Оскар, сега доцент, почти си е същият като преди” – си помисли.

Изтръпна, защото по навик потърси по джобовете си бележки и цитати, за да влезе отново в спор. После се усмихна – след толкова години какъв ти спор мога да водя, нали зарязах всичко от социологията и философията.

Как да не зарежеш философията и бедняшкия начин на живот като социолог, след като си си взел за жена ефектна актриса? Като Оксана?

Всъщност тя по цял ден играеше, все беше в някаква роля. Офелия – когато той уморен се прибираше с автобуса от научния съвет. Не я интересуваха проблемите на учебното заведение, където преподаваше – искаше той да е по-рано вкъщи, за да може тя да репетира в театъра. Дездемона – той искаше поне в събота да се наспи, но трябваше да става рано и да пазарува и готви, за да може Оксана да снима в телевизията. Пенелопа – позволи си един път да остане с колегите си на малко тържество, което продължи до полунощ. А когато после се прибра вкъщи, тържеството продължи с нощни викове и караници. Защото заради него Оксана пропусна премиерата на приятелката си в театъра.

Най-вече се караха, защото не достигаха средства. Какви ли пари можеше да донесе преподавателят по философия и социология в хуманитарния факултет?

Промяната у него настъпи, когато на рождения си ден срещна своя приятел и състудент.

– Гхепи БъгхтГХдей! – усмихна се от ухо до ухо приятелят му.

Той пръв емигрира в Австралия, веднага след като едва-едва завърши факултета.

– Хапи бъфдей! – Оскар не знаеше езика. Унесен във философските течения той знаеше латински, гръцки и немски, но така и не му остана време за английски.

– Не бе, не. Направи си устата като „о”. А-а-а така! Погледни нагоре, нагоре гледай сега, и кажи „гх”. Е, не можеш да го кажеш, не и не. Направи на „о”. И кажи „гх”.

– Хапи бъфдей – ухилено повтаряше той.

– Е, не. Не ставаш. Казва се Гхепи БъгхвтГХдей, глей колко е лесно.

– Ами-и, то си е хапи бъфдей, те не знаят езика.

– Абе как ще е така, те много добре си го знаят, роден език им е, ти не го знаеш. Правиш с устата на „о“, казваш „гх“, ама това е само когато се пише ТН, ако се пише R, ще четеш „уьвъ“, проста работа. Е, ако е пред Т, ще четеш разбира се „гхв“. Ученото си е учено, ще се научиш, ама като те гледам, ще ти отнеме повечко време.

– Хапи бъфдей! Не им се чудя на австралийците, че ходят с главата надолу, като ги гледам как говорят. Как ли се задържат на кълбето, за да не литнат в космоса, им се чудя, бъфдейци смотани. Не им е лесно на другата страна на топката, и с тия земетресения, и с тия наводнения... Повечко внимават явно, то и аз, ако трябваше цялото време да внимавам да не падна от кълбето, и аз щях да си отварям устата на „о“, да казвам „гх“ и да гледам нагоре. Ритуали, толкова ритуали за едно хапи бъфдей.

– Гхепи БъгхвтГХдей. Никой в Австралия няма да те разбере! То това е там, в обратния цивилизован свят, така да знаеш. Трябва да гледаш какво е написано и веднага да го четеш по друг начин, не както е написано! Това е номерът! И тогава ясно и просто ще кажеш Гхепи БъгхтГХдей!! Артист трябва да си!

Тази незначителна на пръв поглед случка имаше големи последствия за него.

На другия ден напусна факултета и стана автомонтьор. Прибираше се късно през нощта, не обръщаше внимание на Оксана и нейните забележки, даже и не виждаше в коя роля е тя в момента.

Кротко отиваше до хладилника, взимаше каквото намери за ядене, пийваше по една бира или ракия и заспиваше, понякога и с омазаните си дрехи. Беше доволен от себе си, после дойдоха и парите, а сега вече имаше свой автосалон и печелеше добре.

Промених себе си, а Оксана си остана същата – доволно си мислеше той. Нали все за нещо й бях виновен, нали все нямах пари, нали само философствах и преподавах. Сега тя си остана актриса, може да си играе по цели дни, в който театър си пожелае. Има всичко, което преди й липсваше, осигурена е, а аз си мълча и си работя тихичко.

Отпи от бирата и се огледа. Прибра корема (трябва да намаля пиенето, заприличал съм на прасе).

Отслабваше смешно, само краката му слабееха, главно в глезените. Затова всяка сутрин, когато се гледаше в огледалото, поемаше въздух, поглеждаше се с едното, а после и с другото око, полуизвръщайки глава и прихваше да се смее.

„Та аз приличам на кокошка, и в анфас, и в профил!” Фактът, че отслабваше бързо, не го правеше по-щастлив.

„Преди бях дебел и нещастен, а сега съм слаб, но нещастен” – си мислеше (все пак беше философ).

Уригна се.

„Човек като не знае какъв път да поеме, обикновено свършва някъде съвсем другаде” – пошегува се той със стария афоризъм, който цял живот се въртеше в главата му.

Видя с крайчеца на окото как Оксана се приближава заедно с детето и с доцента Оскар.

Весело им махна.

„Добра актриса е Оксана, сигурно сега е изиграла ролята си на онеправданата съпруга, нещастна с тъпия си мъж.” Провикна се:

– Добър ден, господин доценте, радвам се да ви видя и да ви благодаря за всичко, на което ме научихте! Хегел и Бейкън са върха, нали, Оксана?

Погледна отражението си в слънчевите тъмни очила на приближилия се доцент.

Днес беше отслабнал и с тънките си крачета и внушителното си космато коремче се беше превърнал в една черна космата кокошка.