Малката истина, която прави от голямата истина малка лъжа

Пиеше ми се айран. Винаги го пия с едно уиски – така свързвам Изтока и Запада в нашия обединен свят.

Точно пред мен има едно капанче, мърляво и безвкусно. Безвкусно като манджичките, които се опитва да готви собственикът. Понякога се храня там.

Обичам да си говоря със собственика, който е и келнер, и готвач, а и шофьор: когато гостите му позакъснеят и се унесат в разпивка до късно, той се омилостивява и ги разкарва посред нощ по хотелите.

Малко по-вдясно е VIP-зоната – там са баровците. Имат си суперресторант, с какво ли не в него. Но келнерите са на работа там, а собственикът – бившо ченге и партийно величие – никого и никъде не разкарва посред нощ. Кого ли да закара, всички там са с коли, а и момичетата му там си спят и там си работят.

Между двете заведения всъщност е централният плаж, където сега, въпреки края на сезона, е претъпкано. Всички са се излегнали и са се обърнали към слънцето, затворили очи и полуотворили уста. Сякаш са в транс.

Аз не ходя там. Дразнят ме децата, които щъкат между хората. Дразнят ме продавачите на царевица и гевреци, които досаждат на хората. Дразни ме и глъчката, примесена с миризма на пот и кремове за слънце.

От балкона наблюдавах плажа. По него имаше доста хора, повечето все на възраст. Почитатели на залязващото слънце. Гостите на хотела седяха със затворени очи на групи и ловяха последните есенни лъчи на умореното слънце. Те бяха облечени с весели младежки цветове, с анцузи зелен електрик или неоново синьо, с оранжеви якета. Но тези цветове не можеха да скрият отдавна отминалата младост.

А наоколо всичко беше от есенната палитра на неизвестен художник, който с вкус беше вплел нюанси на кафявото, златистожълтото и тъмночервеното в меките тонове на природата. Дърветата по алеята в парка до плажа бяха отрупани с жълто-кафяви листа с тъмночервено петно по средата. Те по съвършен начин се съчетаваха с жълтата растителност на земята (някогашната зелена трева се беше превърнала в жълт килим, по който лежаха кестени, оголени от своите бодливи обвивки).

Целият път до хотела беше опасан с мъдри кестенови дървета. Слънцето беше тъмночервено, загубило от своята сила, така че когато човек погледнеше към брега даже и самия пясък изглеждаше уморен и кафяв.

Само морето, това вечно шумящо и неудържимо море, само този леген, това множество от опасни и нервни води, беше синьо, нахално синьо, и не се вписваше в есенната палитра на авантгардния художник.

Към картината не се вписваше и малката лъжа, с която се успокоявах – че е вечно лято и че е все хубаво и слънчево и топло (мразя зимата).

То винаги всичко си е дребна лъжа, и на бебето му тикат биберона в устата и го залъгват и после цял живот пред теб има един биберон и ти го гониш и го искаш и участваш в лъжливата игра: хайде училище, за да си умен, хайде висше, за да не работиш с кирката, хайде в театъра, за да си най-добрия, хайде работи без пари – ама ти си много добър, хайде да се ожениш, за да си щастлив, а сега да се разведеш – нали си нещастен, я сега отново да се ожениш...

Постепенно моята малка лъжа, която сега е все още полуистина, се замества от истината – да, есен е, а после ще дойде и зимата, с многото дрехи и студа по трамваите, ще ме карат да ходя на ски, а аз ще се преструвам, че ми харесва.

При слънцето не, то си знае работата: последните слънчеви лъчи на отслабващото слънце доказват, че малката лъжа се губи и се променя в голяма истина.

Краят идва, краят на сезона, краят на освободените и намазани с крем тела и плискащите вълни, краят на безплатния серотонин и феромоните в главата.

Идва скуката (поне за мен).

И неуютните зимни трамваи.

При миналия режим беше миньор.

Не беше лека работата, непрекъснато беше с черно около очите. Храчеше черни храчки. Имаше черни сополи. В ушите му се образуваха черни буци от мазнина и въглищен прах.

– Измий си ушите – казваше винаги жена му, загрижена за чистотата на възглавницата, но той не я чуваше: буците в ушите не само бяха черни, но и запушваха ушните канали и той не чуваше какво му говорят.

От една страна това беше добре. За настроението на жена си съдеше по оживените мимики към него, които ясно подсказваха речника й.

Той не я чуваше и се унасяше в мислите си. Тя го хокаше непрекъснато, той знаеше това, но ръкомаханията й по-скоро му бяха забавни.

Знаеше за себе си, че й е отровил живота, защото тя можеше да се омъжи за някой друг, а не за тая отрепка с черни кръгове около очите и с мръсни уши. Какво като има висше образование и е завършил музика? Много важно, че през кратките му отпуски ходят заедно по концерти. Голяма работа, че може да изтананика, а и да изсвири на някой от инструментите си, която и да е част, от която и да е симфония на Моцарт. По цял ден го няма, на концерти и на гости ходи с черна риза, за да не изцапа белите ризи и да няма контраст между ризата и черния му врат.

Не чуваше и охканията на майка си (как може, не е възможно, след толкова години пиано, концерти, консерватории, да свършиш под земята??). Тежкият и угрижен поглед на баща му се спираше на ръцете му, а очите му се насълзяваха. Оскар беше доволен, че не чува безизходните думи на отчаяния си баща (е, заслужаваше ли си, да се хванеш за гушата с тоя диригент и да се поробиш сега, какво от това, че сте свирели някакви социалистически бълвочи, а после те изкараха и политически неудобен и опасен враг на родината, имаше ли смисъл, защо не си гледаше само музиката!).

Беше доволен, че не ги чува, за да не се подаде на пораженчески мисли.

Беше щастлив, че малкият му син го гледа възторжено в очите (като стана голям, ще стана миньор – като татко!).

Беше радостен, че малката война, която поведе тогава с ръководството на оркестъра и всичките онези смахнати политкомисари, които се въртяха около тях и им помагаха (да избират правилната музика, да бъдат с оркестъра като придружители по турнетата им, за да не избяга някой музикант), беше спечелена.

Поне той си мислеше така, а също и дребничката цигуларка Оксана, от втори цигулки, трети пулт.

От своя страна, след него и тя поведе своята малка и справедлива женска война с диригента и политкомисарите. На едно събрание Оксана стана и заклейми любовницата на диригента (арфистка, също омъжена, както и диригентът – женен). Посочи я като главен виновник за провала им на последното турне, както и за това, че влияе на диригента при избора на репертоар (с повече партии за арфа).

Войната на Оксана не завърши в мините, а в едно читалище, където преподаваше солфеж на деца, които не се интересуваха от музика.

Виждаха се почти всяка седмица. След нощна смяна той взимаше две бутилки от безплатното мляко, което даваха на миньорите и след дълго пътуване с премръзналия рейс, отиваше в неуютния блок на Оксана.

Тя живееше на последния етаж в малка боксониера. Винаги беше приготвила едни и същи курабийки. (Казваше й, че са много вкусни, за да я насърчи, но и на двамата беше ясно, че не е добра готвачка, а сега се учи).

Обикновено го посрещаше долу на вратата. (Външната врата на блока винаги беше заключена, асансьорът никога не работеше. От апартамента никой не можеше да му отвори – тогава нямаше домофони, или ги бяха откраднали).

Бързаха – винаги бързаха, това бяха техните откраднати мигове.

Не вярваше, че може да се случи така – навремето обичаше жена си, но сега го интересуваше само дребната Оксана.

Нея я чуваше. Много ясно и много силно:

– Оскаре, имаш много красиви ръце, милвай ме – казваше му тя и слагаше черните му, но нежни пръсти на гърдата си.

– Да се измия малко поне? – промърморваше той, захапал курабийката с мед и мляко (мразеше млякото от дете).

– Разбира се, приготвила съм ваната – казваше обикновено тя и сваляше кожуха си.

Винаги се удивляваше на смелостта й – идваше да го посрещне чак до входната врата гола, наметната само с ръждивокафявия кожух, подарък от майка й. Не можеше да повярва, че това е Оксана, плахото момиче от третия пулт на вторите цигулки.

Само с него тя ставаше силна, смела и дръзка, в любовта им нямаше никакви прегради и той изпитваше любовни наслади, неподозирани преди.

Във ваната влизаше първо той, водата почерняваше. В началото това го смущаваше, но после свикна с мисълта, че може би и това също е секси за Оксана. Тя седеше на ръба на ваната и го гледаше с премрежен поглед, търкаше му гърба с гъбата и държеше много той да слага крем и специални мазила на ръцете си.

Бяха златни тези ръце, той знаеше това. Бяха донесли много награди не само за него като цигулар виртуоз, но и за целия оркестър. Сега тънките му пръсти се впиваха в гърба на Оксана, влязла също във ваната, и конвулсивно я придърпваха към себе си. Дълго време застиваха така, вкопчени един в друг, като всеки шепнеше на ухото на другия всичко, и ежедневните дреболии: как за малко да изтегли ухото на непослушен солфежник, нормата му в мината, която той не изпълнява, как не могат да го уволнят, защото нямат хора. Разговаряха и за сексуалните си усещания при предишната им среща и за студенината на жена му. За глупавия мъж на Оксана, който няма отношение към музиката.

Оскар обичаше Оксана.

Оксана обичаше Оскар.

До този извод стигнаха след многото години, преминали в свирене на пиано и цигулка, в консерватории и музикални училища, по оркестри и концерти. Всъщност – това беше най-важното, а не дългите тягостни отношения, в които и двамата живееха сега.

Интересното беше, че в момента, в който влезеше във ваната, черните тапи от ушите му падаха и Оскар чуваше целия широк спектър, всички честоти на всички звуци, които правеха интонационната среда на жилището на Оксана:

– водата в пълнещата се вана,

– папагалчето в кухнята,

– намаленият звук на телевизора и стъпките пред вратата, които винаги го държеха нащрек (да не се върне случайно мъжът й).

Много години по-късно Оскар си спомняше за тези романтични, очарователни и понякога изпълнени с напрежение срещи да не се върне случайно мъжът й с плахата Оксана.

***
След промените (нежната революция/кадифената революция/измитането на политкомисарите) Оксана замина с мъжа си за Америка. Нямаше как да не замине – мъжът й беше областен началник, беше успял да скрие голяма сума общински и държавни пари, или му бяха дали кода на сметката на Големите Хора в чужбина. Заминаха една нощ, не успя и да се сбогува с нея като хората, само едва-едва успя да й подаде листче с новия си телефон. Тя беше толкова развълнувана, че листчето се скъса и половината изписан телефонен номер остана в неговата половинка, а другата половинка у нея.

Не знаеше новия му адрес, защото един ден Оскар напусна жена си и отиде в по-големия окръжен град.

Новите ветропоказатели на новите ветрове, които задухаха, му обещаха смислена работа – цигулар в новия оркестър, който се сформираше в окръжния град. Условието беше никой да не е от старите структури. Хората, унесени в революционен устрем, мислеха, че и музиката трябва да плати своя данък.

След промените обаче нямаше средства за зали, за репетиции, за разписване на щимове, всеки си пишеше щимовете сам. Репетираха в кожуси и балтони под земята – в противоатомното скривалище, студено, сиво и неуютно. Единствено там не трябваше да се плаща наем.

Оскар не можеше да реагира на промените при девалвацията на парите и трудно ги разбираше тези неща – все пак той от дълги години беше музикален виртуоз, а през последните години – миньор.

„Те, големите баровци не разбират проблемите с парите, та аз ли” – успокояваше се той.

Резултатът от неразбирането на цифрите се отразяваше на начина му на живот. Никога не беше живял в охолство, но сега положението беше вече нетърпимо. Купоните за храна не стигаха, може би защото той забравяше за датите на използване или не можеше да се ориентира добре. За него никога нямаше мляко в магазина (което по-рано получаваше безплатно като миньор и което ненавиждаше от дете). За хляб чакаше с часове. Отстъпваше мястото си на всички възрастни и жени с деца и хлябът пред него обикновено свършваше.

И защото нямаше никакви средства – хонорарите или изобщо ги нямаше, или не идваха навреме, или идваха винаги с различен брой нули накрая заради инфлацията и той не можеше да се ориентира – прие с благодарност предложението да живее в противоатомното скривалище.

Две врати по-далеч от репетиционната, и то безплатно.

Всъщност нищо не се беше променило от гледна точка на начина на живеене.

Пак живееше под земята.

Ръцете му обаче бяха чисти. Къпеше се всяка вечер и то безплатно – третата врата вляво от репетиционната се оказа провизорна баня, където топлата вода се пускаше от един преливник. Нагряваше водата, за да може в случай на атомно нападение скритите в атомното скривалище хора да са чисти. Ризи не носеше, само фланелки, които вечер опъваше на тръбите с топла вода, минаващи по коридора. Имаше едни дънки, които с неопределения си цвят винаги бяха на мода. Имаше и два-три пуловера, които придаваха поетичен вид на слабото му тяло и интелектуалното му лице.

Веднага след революцията паднаха и тапите от ушите му. Все едно влизаше в банята при Оксана.

Веднага след като напусна жена си, започна да чува всичко наоколо, да слуша и да чува гласовете на много жени.

Да чува родителите си (баща му, радостен: е, отдавна трябваше да се случи нещо, сега ще видиш, ще станеш диригент и жена ти ще се върне, а майка му, загрижена: браво, друго си е с оркестъра, браво, днес репетира ли? Да свириш повече, да си върнеш формата!). Да чува всеки шум под земята, където живееше.

Сега обаче престана да вижда.

Не искаше да вижда.

Имаше големи диоптри, но винаги виждаше и най-малките детайли. Най-дребните подробности, които мимолетно забелязваше, понякога играеха важна роля за следващите му стъпки. Навремето целият беше осеян с нерви и сетива. Гъстата мрежа от чувствителни датчици го караше да изживява всеки миг. Във всяка преживяна секунда да вижда последната секунда от живота си и да се хваща за нея.

Това той наричаше сетивно възприятие и виждане.

А сега не виждаше нищо.

Не можеше да види себе си напред в годините, не виждаше бъдещето на оркестъра, не виждаше и бъдещето на музиката. Нито на изкуството – от малък знаеше, че обществото признава мъртвите гении. Умрелите художници ставаха класици, а за живите музиканти и композитори никой не говореше.

Въпреки това и преди революцията всички твореха, пишеха или рисуваха, никой не им беше отрязъл ръцете или ушите.

Разбира се, истинските неща пишеха само за себе си.

Наяве излизаха само бодри песнички и червени рисунки.

Спомни си даже как в казармата (Кой е тука пианист? Ти ли? Я премести това пиано! О-о-о, музиканта, балеринке, я легни в калта и хвани долното „си”! Не ми хващай долното „ми”, а горното „си”!) при футуристичната мечта да получи отпуск се натегна на командира, че ще напише марш. Не можеше да е марш просто ей такъв, обикновен, нали мислеше полифонично. Накрая (за три дни го сглоби) се роди Маршът на трудовия офицер.

Беше съвсем ясно, че Оскар с тази физика, с тези тънки пръсти и с тази интелектуална физиономия ще попадне в трудови войски. Там компания му правеха неграмотни младежи или татуирани рецидивисти, както и един излежал присъдата си изнасилвач на момченца. От него Оскар се страхуваше най-много, повече отколкото от червендалестия старшина, който всяка сутрин го перваше по врата за всеки случай – за респект. Всички обичаха Оскар цигуларчето и го пазеха, а той им разказваше историйки за композитори.

Маршът на офицера от трудови войски имаше класическа структура, от музикална гледна точка за партитурата не би се срамувал и самият Щраус (който пишел бавни валсове, защото имал големи яйца, ха-ха, ей ти, музикантчето!?). От музика никой не разбираше, а Оскар го направи майсторски. Текстът написа за един час като най-искрено си мислеше, че е добър: „Всеки е стиснал в десница корава /кирка, пергел, автомат/ и врага ще убива за слава/ и ще залива с бетон!”. Маршът му донесе десетина дни карцер, защото офицерите се замислиха и казаха, че с бетона не биха заливали враговете си, тъй като преди това трябва да им се сложи кофраж.

(Значи се подиграваш, а?!)

А сега, след революцията, когато вече всичко беше позволено, не виждаше никого, който да пише нещо или композира, или рисува, ама за себе си – качествено. Даже и некачествено не рисуваха и не пишеха. Никак.

Сега всеки търгуваше. Всеки препродаваше. Купуваше нещо и с малката количка или колело, или щайга, отиваше някъде, където имаше хора, и продаваше. После, и в най- големия студ, отиваше до складовете на едро, за да завърти парите отново и пак да купи стока. После пак на пазара и пак обратно. До полуда. Няколко пъти по пазарчетата виждаше и свои колеги – оркестранти, които продаваха стари неща. Не беше подготвен за това. Не виждаше смисъла от изкуството в този вид – безсмислено и нелепо, ненужно.

Разглеждаше целия ход на историята и връзките между световните събития. Беше сигурен, че има някакви „те”. Бодри, загорели мъже, които след сутрешния скуош, фитнес и овесени ядки свежо пристигат в офисите си. След намигвания и весели закачки, постоянно питащи се един другиго кой как е, и отговарящи с въпроса – как си?, сядат на хубави столове около кръгли стъклени маси, в приятни и светли просторни остъклени стаи. И измислят гадости.

Цял ден, цялото работно време им е изпълнено с генериране на идеи и планове за всякакви гадости, които по някакъв начин да резонират в процентно повишаване или понижаване на някой коефициент на борсата, или към прегрупиране и акумулиране на акции и капитали.

На хиляди километри от тях, от другата страна, сериозни и мрачни хора с помътнели от целонощния запой очи, бавно и важно пристъпят, тежко върголейки и ломотейки неясни думи.

Разбира се, и едните и другите работят колективно, допълват се и си помагат.

При едните тимът е бодър, спортен и обучен в престижни университети.

Другият отбор си прави помежду си кал, често се изпозастрелва и изпоизяжда след поредната интрига, чистка и запой. Обаче дружно измислят гадости и то не по-лоши от обучения тим.

Надпреварваха се години в генерирането на мръсотии.

После планираните от двата главни отбора завързани и сложни машинации за надмощие трябваше да се приложат в практиката. Няма по-добро поле за приложение от младежта. Ентусиазирана, неопетнена, запазена, неосквернена. Въпреки доброто си образование и сносен интелект, нямаща най-главното за живота – опитът, житейският опит на старите хитреци.

Така че масата от тази младеж, разделена навсякъде по света, се манипулираше масово.

Във всеки етап на историята винаги си имаше някои „те”. Подстрекатели, планировчици, генератори на гадости, или прости изпълнители на нечия воля и машинация – винаги има „те”.

Беше дете от следвоенната генерация, затова имаше късмета да се бори с политруци и културтрегери и да бъде миньор.

Преди това, във войната пък, си мислеше той, пак е имало два главни отбора. Едните „те”, дисциплинирани, са обличали кафяви униформи. Изисквали ред и дисциплина. Кряскали, викали, гаврили се, въпреки генетичния си фонд, въпреки културните си деди и прадеди.

Другите „те” са били надъхани, че хората са равни, че само трябва да вярват и да милеят за висшестоящите. Тези „те” пък си слагали светли ризи, червени връзки и правели не по-малко мръсотии от момчетата с кафяви ризи.

„Сега пък е времето на обединяването и обедняването”, мислеше си той.

Глобално става, всички са приятели, няма вече интриги, няма и надпревари, има само обща посока.

Не искаше да бъде от никои „те”.

Затова и цял живот се стремеше да бъде самостоятелен. Постепенно се увлече и записа история на изкуството и музика. Възхищаваше се от всички световни майстори, обожаваше ги и с възторг гледаше произведенията им по всички световни галерии. Оформяше си и мнението за тях, както и знанията си, за да прозре накрая, че велики или не, и те са били около тези „те”. Всички големи и независими според него сърдити мъже на изкуството са се въртели около „тях”. Около онези тогавашни завързани интриганти с перуки, некъпещи се с дни, но имащи богатство и власт. Това прозрение го накара да загуби самостоятелността си на творец, някак си се обезсърчи, загубвайки идеала си, не уважавайки много от чисто човешките слабости на идолите си.

После се разочарова и от музикалните си идоли, които макар и на пръв поглед независими, са имали други зависимости – към силните демони на алкохола и наркотиците. Измислени разбира се от „тях” – от силните на деня.

Болката му беше неописуема, когато разбра, че и любимите му Бийтълс са творели сред наркотици, или когато прочете биографията на Ерик Клептън и разбра, че е бил непоправим алкохолик.

Тънката граница между независимия творец (образован, с визия, култивиран и търсещ) и зависимостта от силните на деня, тази тънка линия го обезсърчаваше изобщо да твори и той се предаде.

***

Престана да излиза навън от противоатомното скривалище, постепенно престана и да се бръсне. Ставаше трудно чак по обяд, за да обясни на няколкото си останали познати от оркестъра, че няма смисъл от нищо.

От този момент нататък престана да говори.

Чуваше и виждаше.

Но не говореше.

Отвреме навреме слушаше фугите на Бах. Надбягването на гласовете и постепенното им сливане в едно цяло накрая го караше да мечтае за по-добър свят, където да цари хармония. В момента, в който органът звучеше с пълна сила в малката му стая, той си представяше как църковният служител Бах изобщо не е мислел за изкуство, а е бил доволен, че има хляб за многобройните си деца. Представяше си и прищевките на работодателите му, които при поръчването на музиката сигурно са имали съвсем прозаични идеи и след дълги пазарлъци са му давали някакви дребни пари.

Вагнеровата музика го завладяваше с импозантността си, но веднага в съзнанието му изплуваха младежи с кафяви куртки.

Шостакович беше любимия му автор, експресивен и могъщ, но само до момента, в който си представяше рунтавите вежди на Сталин, голото теме на дурака Хрушчов или боботещия безсмислици Брежнев.

Не можеше да откъсне изкуството от конкретните „те”, даже Гершуиновите хроматизми и напрежение в „Рапсодия в синьо” му навяваха полъха на драматизма, преди и след пускането на атомната бомба.

И тогава реши.

Остава завинаги под земята. На спирката на метрото си намери малко кътче, където никой от конкуренцията не свиреше. Всяка сутрин, когато всички отиваха на работа, той изваждаше цигулката си и започваше да свири – от Бах, през Шуман до Дебюси. Постепенно се събра публика, която се тълпеше, за да го слуша.

Казваха му Жан Валжан. Героят на Виктор Юго, който живее в парижките подземия.

Оскар не виждаше слънчева светлина. Ставаше рано, набързо се измиваше, взимаше цигулката и излизаше навън. Навън от скривалището всъщност беше вътре в метрото, защото в новите условия скривалището се използваше като част от подлеза на метрото. Качваше се на някой от влаковете, обикновено машинистите го познаваха и му махаха дружелюбно, или му звънваха (сол диез), или само откъслечно бипваха (си бемол).

Шумът на метрото го дразнеше, защото в главата си носеше освен всичките тонове и тонът ла, с които трябваше да настрои цигулката си. Въпреки това проявата на солидарност от страна на работещите също под земята машинисти му харесваше и го крепеше (не съм съвсем сам, има и други подземни като мен). С метрото пътуваше обикновено напосоки, на всяка спирка познаваше до детайли местата, където има най-добра акустика, най-много хора и е относително най-топло. Слизаше по интуиция на съответната спирка, изваждаше цигулката от калъфа, нежно я поглаждаше, настройваше и започваше.

Отпред слагаше надпис: „Не ми давайте пари, свиря за мое и ваше удоволствие!”

Хората се събираха да го слушат, макар и забързани за работа, намираха време да се спрат и да му отделят малко внимание. Туристите се побутваха и се чудеха какво става. Те търсеха шапка или калъф на цигулка, за да му дадат нещо – свиреше виртуозно. „От какво живее?” – чудеха се те. После свикваха, че има и такива и не забравяха да кажат на познатите си, които идваха да разгледат града, за екзотичния музикант от метрото. Той видя своя снимка и в един туристически пътеводител с цигулката в пространството на най-красивата станция.

По едно време към него се присъедини и възрастен човек, който майсторски свиреше танга с малкия си бандонеон. Импровизираха до късни нощи, след което си плесваха ръцете и доволни се разотиваха пред очите на възхитената тълпа. Един ден бандонеонистът се качи на влакчето и изчезна така внезапно, както се беше появил.

Тези хора са като мишки, разсъждаваше Оскар, докато свиреше. Стават, измиват си зъбките, гризват малко закуска, който има късмет живее в една дупка с още трима-четирима гризачи. Заедно гризват сутрин. После се разделят и всички по своите пътища поемат към метрото. Влизат и те под земята. Движат се там, докато отидат на работа. Мишките излизат за малко на светлина, на въздух, което ги кара да примигват от слънцето и да закриват устата си с ръка или кърпа, заради смога навън. После вървят по коридорите на канцелариите, в които работят, което пак си е подземие, но няколко етажа по-нависоко. Там се ръфат с други мишки. Получават нещо за работа, нещо за хапване, а после се прибират пак с метрото при другите гризачи в гнездото.

Заедно гризват, а в събота и неделя отиват да гризат някъде по-далеч – която мишка има късмет, си е направила още една дупка за уикенда някъде по планините или морето.

Заради тях свиреше по цели дни, искаше и мишките да имат топлинката в сърцето си, която му даваше музиката.

Не искаше да има шеф, не искаше да има контрол, искаше да е свободен, сам...

...и един ден от последния вагон на влакчето излезе Оксана.

Той онемя.

Изпусна лъка.

***

Животът в Америка с мъжа й разбира се завърши още на третата година. Нямаше как да не приключи, дребните хитринки на бившия областен началник не вървяха в суровия капиталистически свят и парите му бързо свършиха. Оксана не престана да го издържа със заплатата си на учителка по цигулка в общественото училище в бедния квартал, където живееха.

Децата бяха цветнокожи, много надарени и талантливи, така че поне работата й харесваше. Мъжът й се пропи, стана още по-груб, остана без работа. Най-после Оксана си призна, че всъщност никога не го е обичала, и един ден – без развод, без предупреждение, отиде в училището, за да се сбогува и после се прибра със самолета обратно.

Разбира се, в сънищата си, както и в лошите дни там, тя непрекъснато си мислеше за Оскар. Искаше да е с него, мислеше си какво ли прави, къде е.

Оскар я гледаше сега, отпуснал лъка си, пред очакващите погледи на многото хора, за които свиреше. Беше силно смутен, а и по цял ден не говореше почти с никого. Затова не можа и да изпробва гласа си макар и с някое безразлично изречение.

Оксана бавно се приближи и се надигна, за да го целуне. Той не издържа и я сграбчи, повдигна я и я целуна.

Хората ръкопляскаха. „Уоууу” – крещяха и пляскаха.

Жан Валжан намери своята Козета.

Живееха в подземието, в скривалището.

– Не искам да съм мишка-гризач – разпалено й обясняваше той вечер, когато се прибираха с метрото в скривалището.

– Не искам да съм подчинен, не искам да съм зависим, искам да съм сам и независим – казваше, милвайки голия й гръб.

– Та ти си независим, от теб нищо не зависи – се шегуваше Оксана и двамата избухваха в непринуден смях.

Радваше се, че тя е тук и че споделя всичко с него.

Животът му стана цветен и интересен. Макар и цял ден под земята, Оскар преследваше слънцето в душата си. Извайваше тоновете, непрекъснато чуваше музика. Нежното му и дълбоко вибрато привличаше слушателите, хората се спираха и го слушаха. Пицикатото му тревожно се впиваше в душите им и те изживяваха композициите, които изпълняваше.

Оксана свиреше и за пръв път в живота си постигна музикално съвършенство. Край на уроците по солфеж, край на живуркането около музиката. За пръв път в живота си с Оскар правят истинска музика.

Свиреха заедно по спирките на метрото, допълваха се и бяха много атрактивна двойка музиканти.

За Оскар парите отдавна не съществуваха, не значеха нищо и не го вълнуваха. Измина време, докато успя да постигне това, но той се изолира от паричните знаци, девалвацииите, инфлациите и хартийките.

Косата му беше до рамената, Оксана беше мъничка и късо подстригана. Бяха като Паганини и негова ученичка – заети само с музика. Музиката беше изтъкала всяка брънка на телата им, двамата се допълваха и излъчваха неповторима енергия. Много пъти на перона се събираха толкова много хора да ги слушат, че влакчетата свиреха тревожно и не можеха да тръгнат. Екипи от телевизията ги снимаха и искаха интервюта от тях. Оскар не даваше да ги снимат. Знаеше, че всъщност искаха да ги купят и продадат.

След двамата музиканти тръгваха големи тълпи от хора. Някои от тях също носеха музикални инструменти, за да могат през обедните си почивки да посвирят с тях. Цигулки, виоли, тромпети, саксофони, акордеони, контрабаси, виолончели. Двама фаготисти слизаха в метрото от сградата на филхармонията редовно по обяд и търсеха по спирките двамата музиканти, за да посвирят заедно с тях.

Оскар обичаше тези моменти, когато много хора, нарамили инструментите си, правеха импровизиран оркестър – без ноти, без репертоар, без репетиции. В началото се опитваше да разпише партитури и щимове за отделните инструменти, после видя, че най-голямата сила на този оркестър беше в непринудеността и желанието заедно да правят музика и реши да импровизира.

Оксана използваше дългогодишния си опит на преподавателка и качена на щайга или на някоя пейка в метрото, разпалено разясняваше какво ще се свири и каква ще е партията на отделните инструменти.

И почваха.

Блус, танго, маршове, полки, мазурки, валсове.

Музиката на подземието.

Оскар чуваше, виждаше и говореше. Непрекъснато говореше и беше щастлив.

С грейнало лице започваше деня си, още преди да тръгне първото влакче. Внимателно ставаше в подземното скривалище, за да не събуди Оксана и приготвяше закуската. Тя се събуждаше от приятния мирис на кафето, което Оскар беше направил. Целуваше го и още сънена, разглеждаше нотите, които Оскар беше приготвил за през деня. Пишеше своите забележки по тях, после заедно излизаха от скривалището във фоайето на метростанцията, слизаха на перона и махваха на машиниста, който ги питаше къде ще отидат днес.

За тези години трасето на метрото се беше удължило, така че по тази линия двамата музиканти имаха богат избор – една от 25-те станции, където метровлакът спираше. В началото слизаха на произволна спирка и веднага започваха концерта си за хората, които бързаха за работа. После, когато към тях започнаха да се присъединяват и други музиканти, аматьори или професионалисти, заедно планираха къде да свирят.

Светът, обикновеният свят, беше много напред с технологиите. Тези технологии не бяха достигнали до сърцата и душите на Оскар и Оксана в подземието. Светът горе и навън имаше вече компютърни мрежи, социални мрежи, виртуални комуникации и аватари за всеки човек. Хората, и без това анонимни мишки-гризачи, криеха идентичността си зад аватари, нелепи и несъществуващи биографии и различни ненужни и нереални въздушни измислици. Зад екрана на компютрите те ставаха други, измислени хора.

Оскар и Оксана не желаеха да участвуват в тази измислена игра. Нямаха компютър и не разбираха от тези неща. Социалните мрежи притежаваха голяма сила. Нуждата от контакт, нуждата от комуникация, съпричастност и емоции сега премина върху тях. Всички, които сутрин се бутаха по пероните и бързаха за работа, имаха вкъщи компютри и използваха социалните мрежи. Когато Оскар и Оксана свиреха някъде, на някоя спирка на метрото, от социалните мрежи вече се знаеше къде са и хората пристигаха при тях. С музикалните си инструменти или само за да ги слушат. Навсякъде около тях се образуваше тълпа, която свиреше, пееше, радваше се или викаше и ръкопляскаше.

Когато поредната група от хора потъваше в своите офиси или местоработата си, идваха други – туристи или хора, приключили смените си, или музиканти, които в момента бяха свободни.

Оскар се радваше като дете: ето, че музиката има сила, мислеше си той щастлив.

В един момент разбра, че най-силно музиката на подземието ще звучи, ако свирят по най-важните спирки на метрото. В метрото имаше спирки, над които бяха централите на най-големите фирми, банки, държавни учреждения. Точно там Оскар и Оксана свиреха. Планирано, целенасочено и ежедневно.

В социалните мрежи вече се правеха не само съобщения – хората да дойдат и да ги слушат, а се отправяха и призиви – хората да отидат и да ги слушат и да свирят с тях. Събираха се маси от хора. Весели, навъсени, щастливи, нещастни, шумни, тихи. Понякога, когато музикалните композиции бяха динамични и ритмични, хората танцуваха, викаха, пляскаха и свиркаха. Огромният оркестър, ръководен от Оксана, свиреше без партитури.

– Бездарно, но от сърце – казваше вечер Оскар и двамата много се смееха.

Това, че е бездарно, не беше вярно. Може би беше непрофесионално, но бездарно – не, защото музиката е дар от небето, казваше Оскар. Една изсвирена нота има стойността на много други безсмислени неща, които човек прави. Да си изтананикаш даже и една мелодийка, е по-стойностно от стотици ежедневни и на пръв поглед важни неща.

Пътуващият оркестър-тълпа на Оскар обаче беше най-силен, когато мълчеше. Огромна група от мълчащи и недоволни хора. Това се случваше, когато изпълняваха класически пиеси – Малер, Бетховен, Менделсон.

Обикновено Оскар изчакваше колегите музиканти да дойдат. Събираха се в станциите на метрото под държавните институции, кметството, банките. Свиреха в обедната почивка. Всеки ден на различна станция, под различно учреждение.Тълпата от хора мълчеше заплашително.

В социалните мрежи започнаха призиви: елате, събираме се под парламента да мълчим. Или: елате заедно да помълчим под Министерския съвет. Или: един час мълчание под Националната банка.

Големи тълпи от мълчащи се събираха и под Кметството.

Мълчанието на мишките-гризачи, казваше Оскар.

Мишките трябва да цвърчат, да бързат, да гризат и да щъкат – от вкъщи до работата, до магазина и обратно, пак на работа на другия ден.

Мишките не могат да мълчат.

Не бива да мълчат.

Мълчанието на многото мишки гризачи, които нищо не правеха, а само застрашително мълчаха, смущаваше реда в града.

Особено в метрото, под Кметството и Банката.

Парламентът и неговата станция на метрото не може да е убежище за мълчаща и недоволна тълпа от мишки-гризачи.

Кметството реши да затвори противоатомното скривалище, където живееха Оскар и Оксана. Ще става на музей. Музеят на студената и псевдоатомната война. Ще привлича много чужденци и ще увеличава приходите в държавната хазна. Ще има много храна за мишките-гризачи от трохите, които ще останат от тези приходи.

Погледът на Оскар помътня.

Дадоха им панелен апартамент на брега на морето. Под убийствените лъчи на изгарящото слънце. Изложен на неописуемата светлина на веселото тревожно слънце.

Оскар и Оксана виждаха, чуваха и говореха. Виждаха само себе си, говореха само помежду си и се чуваха само един друг.

***

Оскар лежеше на плажа, по-скоро се беше изпънал накриво между многото чадъри, тела, деца, баби, гумени делфини, пояси и празни бутилки от снощен алкохол.

Притваряше очи, защото слънцето бе неумолимо, въпреки октомврийския ден. Даже и не поглеждаше към младите женски тела (вече са съвсем безсрамни, нищо не крият, дали им е интересно на мъжете вечер, не знам).

Оксана беше влязла в морето близо до брега. Обърна се към него и му помаха. Оскар чу дрезгав глас, почти на метър от главата си, придружен с много пръски и слюнки, които капнаха на тялото му:

– Геврека, геврека, парят, парят, гащи свалят, гащи свалят! Купи геврек, играй кючек!

Моментално си представи сентенцията на геврекопродавача, написана на официална бланка на Министерството на културата, под което свиреха и мълчаха често. И без да иска започна да прави анализ на това народно творчество.

„...абзацът е един истински бисер на народното творчество и инспирация. В него авторът – народът, иска да покаже каква е връзката между материалното, плътското, физическото и духовното, абстрактното и освободеното.

В първата част героят е докаран до глад и физическо унищожение, няма какво да яде – мизерия и недоимък.

Изведнъж блясва надежда – геврек, който пари, топъл и апетитен. Каква е ролята на геврека в живота на героя? Може да го спаси от физическото изтезание и терзание, може и да го нахрани, разбира се. Освен това геврекът ще помогне и за плътските удоволствия на героя, цитирам – гащи свалят.

Народът е така мъдър, че не ни оставя дълго да премисляме и да не знаем какъв е пътят към решаването на нашите проблеми.

Пътят е един: купи геврека...

...оттук започва и втората част на творбата, където героят, зареден с геврек, ще може даже и да танцува (играй кючек), което е преминаване от физическото към духовно превъплъщение, извисяването на героя за един миг...”

– Ще си купиш ли, батка? – весело го гледаше мургавият продавач на топлите гевреци и услужливо му предложи един от пръчката.

Оскар се поогледа, за миг му се стори, че не може да си отвори устата и да проговори. Всъщност откакто живееха в панелния блок, близо до плажа, Оскар и Оксана не бяха говорили с никого. Унесени в себе си, отказваха да се превърнат в обикновени мишки.

Сега, когато татуираният късо подстриган мургавелко му подаваше геврека, Оскар се усмихна и каза:

– Дай ми два.

Мургавелкото засия:

– Ето, батка, гащи свалят, ша знайш!

– А ти свириш ли? – попита го Оскар.

– И как чи не, от наште всички свирими, нали знайш – широко се усмихна мургавелкото.

– А какво свириш?

– Им чи как, всичку свиря, ми то й кеф тая работа да свириш – каза замислен продавачът, подпрян на пръчката с гевреците.

– Оная вечир цела нощ свирихми, после не ни платихъ, ама голема работа, да не сме работили – свирихми, кефа си карахми... – продължи геврекчията.

– Да посвирим заедно, искаш ли? – попита Оскар и забеляза, че ръцете му потрепват. Вече половин година не искаше и не можеше да свири, но сега усети огромно желание да вземе цигулката в ръка.

Мургавелкото се усмихна широко:

– Ам чи как да не искам, ми то туй кеф, ва! Седем-осем тона са само, цигу-мигу, цигу-мигу и кеф на душата, ей! Я вземи още гивречита, да имаш сили да свириш утри, виж къв си слабичък!

Оскар се усмихна и захапа геврека (вятър парят, топли са от слънцето, слънцето пари, а музиката топли).

– Тези ми стигат, стягай за утре цигулката! На изгрев слънце те чакам тука!

Мургавият продавач кимна засмяно:

– Аз съм акордьонист, батка! – и продължи нататък.

Оксана излезе от водата. През цялото време наблюдаваше как Оскар говори с непознатия. Хубаво беше, че проговори, много се беше отделил от всичко и всички.

– Утре започваме да свирим с техния оркестър – кимна към отдалечаващия се продавач Оскар и подаде на Оксана геврека.

– С какво почваме? Бах, Моцарт, Дебюси? – доволно и делово попита Оксана, радостна, че Оскар пак си е същият и отново има интерес към музиката.

– Започваме с кючек! Тука, горе, над скривалището, пътят до Моцарт минава през кючека и геврека.