Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

Погледнах към другата скала, в левия край на плажа. Там, на скалите, стоеше възрастен човек с шлифер и стар костюм, сам. Малко объркан ми се вижда, с кутия в ръка. Ако беше при мен в театъра, сигурно гардеробиерката щеше да бъде уволнена – тук слънце, макар и следобедно, а тя го облякла с шлифер и костюм.

Интересен е там горе на скалите (нали щях да съм го режисирал аз, как няма да е интересен), но доста нелеп. Бавно слиза от скалите и върви по пясъка. Замислено ходи по ивицата, отвреме навреме водата му мокри краката, но той си върви бавничко напред.

Веднага си помислих – ще отиде до скалите, до другите скали – това му е пътят. Там ще спре и ще се върне обратно. Старите хора си вървят по пътя по права линия, после се връщат по нея – като крокодилите, точно по нея, за да не се загубят.

А младите вървят по пътя все напред и бързат – мислят си, че вървят напред, а всъщност се въртят в кръг. Имат време младите, затова. Имат и действие, което се извършва в същото това време. И всичко това – на място.

Пак съм в старогръцката трагедия, остава и хор да сложа да повтаря мислите ми... нали съм на почивка, да забравя за драмите вече...

Колко хубаво щеше да е, ако изключим от сметките си времето...

То, всъщност, май понятието време е измислено от научните работници – за да си обяснят закономерностите в природата, и от авторите на старогръцките трагедии – за да ни улеснят нас, режисьорите.

Оскар спеше на отворен прозорец, така че градът винаги беше с него. Любимият град, където си почиваше най-добре. Не можеше да си представи през уикенда да отиде някъде извън него.

Пасторалните съботи на някоя вила, нападнат от мухи, комари или пчели, изпотен при извършването на някоя неприятна работа по градината, го хвърляха в ужас.

Най-добре си беше да си остане в града – сутринта в кафенето, вестникът отпред и голяма чаша кафе. Оксана – сервитьорката, да му говори с кого е довечера и че вече няма да плаче на рамото му, а най-после си е намерила много готино момче (като тебе почти, ама младо) да му казва и да пуши замислена. Той да я слуша разсеяно и да си мисли как още другата събота Оксана ще му разказва, че и този е същият и защо той, Оскар, не е по-млад.

И той го знаеше това, само че никой друг не знаеше, че всъщност си е същият. „Абсолютно същият съм си”, мислеше си. „Е, да, косата ми е по-стара, кожата увисна – не й е било леко да се показва на слънцето толкова време, зъбите изпопадаха, ама много твърди храни бяха, а и лоши производители. Ама иначе съм си същият”.

Притесняваше се за децата си, много остаряха.

„Много ми остаряха децата”, мислеше си той. „Кога бяха в училище и ги защитавах на родителските срещи, а те трепереха колко ядосан ще се върна. Кога станаха студенти, четири метра студенти хранех тогава. Кога им намирах доктори да ги спасявям от малките изненади с нежелани бременности, кога им купих апартаменти да живеят със семействата си. Как дадох пари, за да ги измъкна от кризите в бизнеса им. Как после на единия в затвора му носех от любимите неща, все едно са от жена му, а тя го напусна веднага като го осъдиха. А на другия в болницата как му държах подлогата вместо жена му, която мигом го напусна при първия инфаркт. За тях се притеснявам, че ми остаряха пред очите, а аз – ами аз съм си същият”.

Всяка събота сутрин, четейки вестника, слушайки Оксана и отпивайки кафето, Оскар се радваше на почивката в града.

„Инджойвам си уикенда”, гордееше се с английския си той.

Спеше на отворен прозорец, както всяко лято. Подсъзнателно чуваше тоновете на всички коли, преминаващи по улицата, сега булевард. Имаше абсолютен слух, което в оркестъра, зад пулта, беше голямо предимство и при всеки фалшив тон той можеше моментално да посочи виновника. Много пъти някое недобре изсвирено глисандо или лошо стакато от някой цигулар така го изкарваше от равновесие, че чупеше диригентската палка или я мяташе към виновника.

„Те, оркестрантите, са стари гяволи,” мислеше си Оскар. „Знаят с кого си имат работа и са подготвени. Залягат в очакване към тях да полетят палки и какво ли не. Не мога да кажа, че идват неподготвени, не, свирят си много добре хората. Даже и репетират вкъщи, не четат само нотите, а заедно се опитваме да правим изкуство. Изненадвам ги с претенциите си. Един път челистът, хем младо момче, изостана от темпото, веднага ги спрях, и към него полетя пултът. Едвам отскочи, после в гримьорната ме успокояваха половин час, а онзи си търсеше нов лък, защото пултът му го счупи”.

Абсолютният му слух на диригент го караше да следи дори и насън тоновете на макар и редките през нощта коли. Фа диез и си бемол, заедно с фа чисто и ла, ама че неприятно. Страшна какафония, макар и насън. Не се трае, как да се излезе вън от нея?

Още като дете Волфганг Амадеус не можел да заспи, ако сестра му, минавайки през хола, изсвирела някакъв септакорд или, недай си боже, неразрешена сeкста. И след като дълго се въртял в леглото (още четиригодишен) – ставал, взeмал свещ, запалвал я (колко труд само дотук) –отивал при пианото и с един удар разрешавал акорда, доминанта и тоника, обикновено в мажор. А после спокоен заспивал и мислел позитивно (това заради мажора).

А аз? Как да заспя, цял ден на репетициите – шум, вечер – шум и никой нищо не разрешава. Неразрешени акорди, неразрешени проблеми, бавни хроматизми, деца по затворите и болниците, сервитьорката Оксана с нов и по-млад, пчелите ме жилят на вилата, жена ми къде ли е сега, поне да се беше развела, преди да избяга с оня тенор. Целият изпотен ставам, затварям прозореца – пек, не се диша.

Къде е сега Волфи с неговия истеричен позитивен смях? Искам и аз като гения, младият Вълк Волфи, да си разреша акордите в главата. На него му е било лесно, Вълчият бенд, Вълчата банда, гангстерът-вълк, ВолфГанг.

Ами аз, с двете висши и нито тон написан, само дирижиране до припадък на позитивните измишльотини на нервния гений Волфи Гангстера. Никой не ми разрешава акордите на мене, аз цял живот изпълнявам чужди произведения и решавам чужди проблеми.

Всъщност, човек е професионалист в професията си. Само там, може би.

Колата си я кара без проблеми, има шофьорска книжка, но това си е шофьор-аматьор, далеч от професионалиста. А колко отговорно е да караш, да не предизвикаш катастрофи и да оцелееш по пътищата. Много по-важно от темпото на някаква пиеса и от счупения лък на челиста.

Жени се млад, едва ли има представа какво го чака и кого да си избере. И си живее в странни партньорски отношения, а всъщност аматьорски живее целия си живот – не е психолог, не е професионалист по отношения. Разбира се, ако това може да е успокоение – и големите професионалисти бъркат. То ако не беше така, много психоаналитици и психолози и познавачи на човешката душа нямаше да се развеждат.

Аматьорски обаче подхожда и към избора на професията и образованието – на 18 години едва ли човек без опит и без дълбоко познаване на себе си може да си избере пътя, по който да върви в професионален план. Разбира се го съветват, разбира се му показават как е трудно и всички перипетии, на която и да е професия. Младият не иска да слуша никого – това е единственото добро, което може да направи. Поне си тренира егото. И на финала, когато завърши образованието си и стане професионалист в своята кариера или професия – всъщност и тя е била избрана аматьорски.

Така че нещата, които имат най-голямо значение за живота на човека и които са най-трудни и са предмет на много евентуални опасни преживелици – шофьорлък, партньорство, професия – се избират и постигат случайно, непрофесионално и в неподходяща възраст.

Оскар завидя на малкия Волфи. Та той е правил всичко, което е могъл, от най-ранна възраст, и всичко това го е забавлявало и му е харесвало! – прозря Оскар. Не е ходил на училище, не е карал кола (или тогава файтон), не е имал стари деца, защото е умрял млад. Така не е трябвало да се грижи за тях като студенти, затворници и пациенти. Човекът си е имал една единствена жена, която много-много не е разбирала какво прави всъщност великият композитор, и една тъща, която е подкокоросвала жена му да го кара да пише за пари.

Иначе всичко друго си е правил за свое удоволствие.
***
Притеснен за музиката, оркестъра, децата, жената, парите, успеха, изявите, Оскар забрави за малката радост, заради която би трябвало да живее.

В една душа има много любов.

Много видове любов – към родителите, към партньора, към децата, към прародителите, към обичаите, към групата хора, с които сме най-често, към света, към родината. Всяка душа, благонамерено, наивно и позитивно е изпълнена с всичката тази любов, която е интегрирана част на всички тия малки късчета самостоятелна любов.

Любовта покълва, тия късчета покълват, показват се, развиват се, усещат се с цялото тяло, разтърсват те и отлитат от душата в съответната посока. Към децата, към партньора, към родината, към света, към пострадалите, към всички... какво обаче остава в душата тогава?

Пречат ли си тия отделни късчета любов взаимно? – си мислеше Оскар. Защо любовта към родителите отнема понякога част от любовта към партньора? Защо любовта към семейството пречи на любовта към родината и се взимат страхливи полурешения, вместо да се отиде и да се воюва за земята, където си роден, и за групата хора, с които живееш?

Може би е така, защото душата е един резервоар за тия отделни видове и различна по състав любов – разсъждаваше Оскар, като отпиваше от хубавото кафе в кафенето на Оксана. Може би когато едната любов си излезе от душата, оставя след себе си празно, дупка, която не може да се замести с друг вид любов.

И душата изморена, изхабена, по инерция продължава да обича. Ама малко без стръв, без хъс...

Резервоарът с любов се изчерпва постепенно, не може да е еднакво пълен през всичкото това дълго време, целият този дълъг живот.

Оскар разбра, че раздавайки се, не е оставил малко късче от любов за себе си. Не се обичаше, а отдаден на другите, не вършеше това, което сам искаше да прави.

Цял живот беше убеден, че прави нещо нередно. Като дете, когато беше болен, ядеше тайно сладолед, без майка и татко да виждат, защото дядо му го купуваше. Играеше на комар за дребни пари на двора, а майка му мислеше, че учи с комшийския син по алгебра.

После и през студентските години майка му си мислеше, че помага на състудентката си по история на изкуството, а той самият се учеше на любов от майка й, на която още тогава трудно смогваше.

Чувстваше вина и пред нея, когато на свой ред той пък предаваше нейните знания и умения на по-малката й дъщеря, от последния клас на гимназията, която пък на него не му смогваше и той се чувстваше горд.

После дойде жена му, която го считаше виновен за всичко общо и за всяко нещо поотделно. Ревнуваше го от жените, приятелите, децата, после от оркестъра му, най-накрая от мислите му.

– Не си с мен – му казваше често.

– Не съм с нея – терзаеше се той, когато се замислеше.

Не беше с нея наистина, не можеше и да бъде с нея по цял ден, седем дни в седмицата, а тя искаше, ако може, и осем дни да е с нея.

– Не е с мен – мислеше си тя и споделяше със своите приятелки.

– Не си с нея – му казваха приятелките й.

Оскар си намери млада любовница. Тя беше арфистка в оркестъра му. Хубаво, слабичко момиче, пълна противоположност на жена му.
***

Всъщност отношенията с новата приятелка бяха едно отражение и повторение на живота със съпругата му в началото. Когато преди много години, млади и неопитни, необременени от родители, неприятни съседи, случки и отношения, споделяха помежду си чувството, наречено любов. То трудно се дефинираше, а и те с жена му не искаха да го дефинират. Чувстваха го при разходките и с думите, изказани заедно. При докосването вечер в леглото, при подадената преди заспиване ръка и помилването по косата за лека нощ. И това отношение, загубено с времето, се появи като сянка, като едно изображение, макар и виртуално и неестествено, при новото му познанство.

Не вярваше, че е толкова романтичен и досущ като по учебник ще преживее и той някакъв период, в който мъжът иска отново да бъде млад. Млад в мислите си, защото оплешивяващото теме и коремчето показваха друга посока на броенето на годинките, по-скоро напред, отколкото назад във времето.

Но илюзорната любов беше това, точно това изображение на голямата му съпружеска любов, протекла в друго време, по друг начин и истински.

Чувстваше същата буца в гърлото си, както тогава и мисълта му сега беше заета с арфистката, също както тогава с жена му. Непрекъснато мислеше за нея, но не само еротично, не беше толкова млад, за да мисли само за обекта на своите желания. Мислеше за нея всеотдайно, от това, какво ще закуси, до защо закъснява мензиса и дали в оркестъра ще има място за нейната изява. Дали няма да се скарат с мъжа си вечерта и да не правят секс, после да е нервна и да плаче. Дали е напълняла, колко пъти й е казвал да се мери сутрин, защото тогава водата в организма е по-малко и килограмите са по-малко. Какво ще обядва, да не смесва месо и картофи с ориз, защото ще напълнее и няма да се харесва на мъжа си. А като отиде на парти с компанията, няма да има самочуствие да танцува, защото ще е дебела, и после ще му пише посред нощ, че не се чувства добре.

Знаеше, че става смешен, не смееше да сподели с никого своите юношески трепети, не искаше да се излага в очите на новата жена в живота си.

Искаше му се да мисли, че тя не го използва – него, диригента, чиято дума тежи най-много. Който й помага, обича я, направлява я и я вкарва в релси, а тя върви по тях, обича го цял живот и не може без него. Учеше я не само на нещата от живота, но и на чисто женски неща, от които той не разбираше, но които знаеше от жена си. Тя го научи да разбира от дрехи, но какво значи да разбира, той по-скоро възприе нейния вкус, а тя имаше вкус.

За разлика от новата му приятелка, която разчиташе на дръзката си младост и си купуваше евтини, но за сметка на това и доста безвкусни дрешки втора употреба или от съмнителни улични търговци.

Беше отчаян, когато на първата им среща арфистката дойде с горнище на анцуг, цялото изписано със сребристи букви – FOLOW me and LOVE me, изтритите букви не даваха смисъл и надписът вече звучеше LOW LOVE. И когато го съблече, тя остана по бельо, което всъщност беше черно, но евтино и нискокачествено. По-скоро прекалено евтино, за да е възбуждащо.

Говореше й за комбинациите на цветовете, за отражението на един цвят в друг, копираше й модните списания на жена си, но резултатът беше нулев. Тя идваше на срещата в хотела, облечена в четири цвята – бяла туника, жълта рокля, черни ботуши и червено шалче, като никой от цветовете, нито пък тяхната комбинация й отиваше.

***

Изминаха месеци от началото на връзката им. Отново дойде зима. Натрупа сняг. Всичко побеля. По улицата, затрупана от половин метър сняг, имаше малки жълти петна. Те бяха от кучетата, които нямаха търпение да стигнат в този кучешки студ и сняг до някое дърво. Затова, правейки се, че не забелязват, пикаеха на самата пъртина по средата на тротоара.

Най-после прекъсна връзката си с двайсет години по-младата колежка. От нея вземаше младост – поне така си мислеше, когато вечер в спалнята гледаше мраморната й кожа – изкъпана и намазана с крема, който й беше подарил.

Не вземаше от младостта й, глупости, по-скоро с нея се виждаше такъв, какъвто беше като млад. Непрекъснато й показваше снимки от младите си години, когато наистина беше хубав и желан мъж. Понякога се хващаше, че даже си вярва, че е отново на трийсет като нея.

Тръгна на фитнес, сауна, плуване, искаше да бъде като нейните връстници, без обаче да бъде смешен, затова поне в думите си запазваше възрастта и мъдростта си.

Точно това й харесваше – мъдростта му и неговия секси мозък, както му казваше понякога на шега.

За колежката си той беше като баща, възрастен приятел на дъщеря си, която го обича заради насоките и напътствията, които може да й даде.

Тя с лека ирония гледаше на старанията му да изглежда млад, ясно беше, че очертаващото се малко коремче никога нямаше да стане гладко и стегнато като на нейния млад съпруг. Тя и не искаше това от Оскар. Разбира се – защото го обожаваше – техните любовни вечери бяха пропити със страст и нежност. Но искаше да взима с пълни шепи от мъдростта му, която пък Оскар без усилия и съвсем естествено й даваше.

Сега, на пътеката в снега, Оскар беше сам. Сам и щастлив. Не намираше в себе си сили да тръгне отново на спорт, фитнес, маратони и плуване, да бъде в час с модата и музиката, да бъде „ин“.

Остаря. За една минута остаря с години.

Защото тя не само го дърпаше напред да се упражнява и да бъде физически добре и на ниво. В нея той търсеше своята младост, своето отражение в очите й, където се виждаше млад и силен, макар и неопитен. Когато с жена си бяха щастливи, когато и през ум не му минаваше, че някой ден ще може да й изневери.

Когато напусна младата си любовница, видя, че не толкова той се е подмладил с нея. По-скоро в очите й срещна същия поглед, с който жена му показваше самотата си и трудността на деня и живота.

Заедно с него младата арфистка беше остаряла, а той не се беше подмладил. Затова излезе навън, сам, на пухкавия сняг с жълти петна.

От самотните зъзнещи кучета.

New age
Оксана не беше имала още никого. Трудно беше да се повярва, че сервитьорката Оксана от малкото кафене на ъгъла на двете малки улички на Париж, не е била с мъж.

Момичетата на нейната възраст изреждаха своите любовни преживелици като мъниста от броениците на тунизийските преселници, седнали на стълбите към църквата в Монмартър. Една след друга, красиви като камъчетата от рубин и смарагд по гривните на ганайците, привличащи клиенти за временните си сергии, разстлани на спирката на метрото. Една от друга по-хубави, по-пъстри и по-добре оформени, като камъчетата от огърлиците на сенегалците по пътя към църквата на хълма Монмартър.

Такива бяха и ежедневните любовни разкази на връстничките на Оксана. И как нямаше да е така, когато двайсет годишните бяха родени в нов свят. Бяха други хора – марсианци, както казваше диригентът Оскар, с когото Оксана всяка събота пиеше кафето си.

Технологиите напредваха. Хората разделяха историята си не както преди – на времето до кръстоносния поход, или след падането на Римската империя, на поредиците от номерирани войни.

И сега имаше номерация, разбира се, но тя касаеше главно операционната система Windows. Най-напред се появи Windows 3.1. – това бе началото на световната демокрация. Човек можеше да избие желанието си за мъст към отиващите си дядковци с игрите на карате на монитора и да провери себе си като бизнесмен в новите условия на живот чрез тестване в икономическите игри на компютъра. Всеки говореше само за компютри и създаваше какви ли не чудодейни програми.

Тогава се роди и Оксана, като победа на бърз сперматозоид и качествена яйцеклетка на двама програмисти, току-що завършили Сорбоната. Детството й премина в периода на следващата версия на операционната система. Нов етап в човешкото развитие.

Някак между другото и почти незабелязано минаваха събития, които преди си бяха част от историята – войни на Балканите, намеси на Америка в чужди държави, болезнено разпадане на комунистическия Съветски съюз и преобразуване на престъпните комунистически дружинки в отреди на истинската престъпна мафия. Говореше се много за това, но хората бяха прехласнати от възможността да използват Windows 95, където да изявяват и графичните си способности и да се радват на първите стъпки на Интернет.

Тогава проходи и Оксана. Искаше да зарадва брадатия си баща с първите си крачки, както и русата си майка с първите си зъбки. Те нямаха време за нея, загрижени за вирусите, които нападаха компютрите им. Оксана се разболя от менингит, точно когато родителите й излекуваха и двата компютри и доволно отпразнуваха победата си с вино в малкото ресторантче на ъгъла, в кръчмичката, станала известна после като „Амелия от Монмартър“.

После дойде краят на века – това даде повод да се заговори за Windows 2000 или Windows Милениум, като се спекулираше дали в новия век на екрана ще може да се изписва датата и дали няма да спре вграденият в компютъра календар.

Някак си между другото и неясно защо паднаха сградите близнаци в Ню Йорк, подпомогнати от самолетите на престъпните ислямистки организации, а може би и леко повзривени и от органите, които трябваше да пазят сигурността в страната.

Разбира се, това предизвика много следващи войни, но не беше нищо в сравнение с факта, че Windows намери себе си: най-после се появиха версиите Windows Home и Professional, които вече обърнаха живота на милиони – не, на милиарди хора по света. Защото им даваха възможност да общуват помежду си. Най-голямото постижение на човечеството – да успее да замести нормалната човешка комуникация с виртуална и компютърна.

Оксана тръгна на училище. Умна – от добрите гени на баща си, красива – като майка си.

Майка й напусна баща й – намери си един програмист от Австралия, с по-добра заплата. Баща й напусна майка й – намери си програмистка, владееща бази данни Oracle.

И двамата напуснаха Оксана.

И двамата родители бяха доволни, пишеха й всеки ден на компютърната програма ICQ, чиято абревиатура (Ай сиик ю – Аз те търся) Оксана разгада, чак когато научи английски в гимназията.

Оксана живееше в общежитие, сама, близо до родната къща в Монмартър.

Сега хората постигаха мечтите си с виртуални букви и с мисли и чувства, заменени от строгия и смешен понякога компютърен код.

Никога преди не можеше да се случи подобно нещо, никой в никоя война не можеше да влезе на ниво мисли на човека, на ниво духовен свят. Но сега и това се случи.

Всеки денонощно имаше някакво свое виртуално пространство, където други, непознати и случайни виртуални хора му пращаха мегабайтови и гигабайтови пакети с информация, която преливаше отвсякъде – от телевизията, от интернет, от цялото космическо пространство.

В началото на гимназията Оксана беше тъжно, затворено в себе си момиче. Носеше само черни дрехи, черен грим и бижута от евтини стъкълца и метал. Освен “Депеш мод” я вълнуваше стилът „емо”¹⁵. Потапяйки се в тъгата и безсмислието на целия свят? – не! на цялата вселена? – не! На всичките вселени, взети заедно! – тя често изпадаше в депресия.

Всъщност всеки дълбоко в себе си иска да е щастлив, но депресивните хора не искат. Те искат да са нещастни, за да докажат на всички, колко са депресивни и отчаяни. Ако бяха щастливи, нямаше да имат депресии и щяха да живеят нормално като другите, което всъщност, само по себе си, е голяма депресия...

Затварянето на Оксана в себе си доведе до изключителни успехи в гимназията, изразени в участие на множество олимпиади по математика и екология, както и златният медал за завършване на образованието, последвано от влизане в Сорбоната, училището на родителите й, специалност кибернетични модели.

Затварянето в себе си доведе и до липсата на всякакви контакти, познати, компания, приятелка или приятел в изолирания живот на Оксана. Единствената й форма за контакт със света беше чрез компютъра и неговата програма Skype.

Оттогава всичко, което можеше да си позволи, го правеше във виртуалния свят. Там купуваше оръжия в компютърните игри, с които после разрушаваше виртуални градове и победоносно заспиваше късно вечер, изляла цялата си агресия върху нещастните 3D човечета на екрана.

Там, във виртуалните агенции за запознаства, се запознаваше с виртуални жени и мъже, с които никога не посмя реално да се срещне. Гледаше техните снимки, разсъждаваше с кого би могла и с кого не (този има куче, няма да се запознавам, хапят ме кучетата, тази е с много къса рокля, не става за моя приятелка, а онзи е много стар за мен – на трийсет е).

Там играеше на игри, където купуваше половината град и после го продаваше, и посред нощ си лягаше, илюзорно щастлива и богата, за да може сутринта да влезе в претъпканото нервно, потно и мръсно метро и мълчаливо да поеме към Сорбоната.

Размяната на ненужна или не съвсем изключително важна информация не беше достатъчна на хората. Трябваше да се върви напред.

Какво друго може да се направи, след като вече всички имат свои компютри, свои виртуални пространства и свои начини на поведение в ефира?

Следващата крачка, която измислиха, беше обединяването на всички тези отделни компютри и свързването на всички от интернетното пространство в мрежи – но не какви да е, а социални.

– Интернети от всички страни, съединявайте се! – горчиво каза диригентът Оскар в събота, когато се раздели със своята арфистка и сподели това с Оксана.

– За да можете да си говорите, ама така, все едно сте седнали отвън на пейката, като групички, които имат свои тайни, свои мечти и интереси. Затова ви трябват камерки и компютри. И вие, новите, марсианците, всички имате чувството, че не сте изолирани? – се чудеше той. – Че сте заедно? – цъкаше с език. – Не ви разбирам. – Ние преди си ходехме на гости и си говорехме за какво ли не – й казваше Оскар.

Оксана, която вече приключваше бакалавърското си образование, не беше съвсем съгласна с него. Изключително добре се учеше в Сорбоната, имаше няколко награди по прогностика и медийна комуникация.

Сега – мислеше си тя – може много по-лесно да се създават връзки от всякакъв характер, което е изключително постижение. Та нали малката група извадка на хора, която по-рано определяше средата на индивида, от гледна точка на цялата вселена – беше една незначителна част от цялото. Сега групата извадка на хора, които имаха нещо общо или които искаха да комуникират помежду си, беше огромна – всеки имаше компютър и свободата да избере с кого да е във връзка.

Тази система доведе до много голям технически напредък, но и до много нови проблеми – пишеше Оксана в своята дипломна работа. Всяка генерация има своя проблем – или войни и тежко икономическо положение, или диктатура и лагери, или тежки болести, чуми и епидемии.

Новото поколение, което ползва тези супертехнологии, има проблем – безработицата и изкуственото създаване на излишна работа, поради липсата на естествена такава. Много от работните места са заети от компютъра – като се почне с безкасовото плащане в магазините и се стигне до чекирането на летището –дейности, в които компютърът си дойде на място много точно и прецизно. Но бяха уволнени хиляди продавачки, касиерки, стюардеси.

Младите абсолвенти, със своите огромни знания, бяха без работа. Ходеха на безсмислени конкурси, стотици за едно място, което и без това нямаше нищо общо с образованието им, но просто нямаше работа. Тази маса от умни и високообразовани млади хора започна да придобива заплашителни размери. Те знаеха много повече от собствениците и менажерите, но биваха подлагани на изпитания, интервюта, унизителни разговори и безкрайни срещи с доверениците на работодателя – агенции за лов на мозъци, смешни чичковци менажери или строги и сухи фригидни лелки, които ги питаха за мотивите им да работят и търсеха супер идеалните хора за съответната измислена позиция.

Бяха млади, образовани, умни, смели, недоволни от статуквото и благодарение на компютърните игри от ранно детство – с много бързо мислене, доста агресивно и крайно.

Дебелите чичковци – големите менажери на глобални и интернационални, на световни и вселенски фирми, имаше от какво да се страхуват. Те засега не обръщаха внимание на тези млади хора и продължаваха да ги дразнят и да правят живота им безсмислен.

Прекомерната технологизация имаше своите сенчести страни, които в началото никой не можеше да предвиди.

Дойде и краят на света, който разбира се, беше само периодът, когато се появи Windows 8.

Краят обаче бе настъпил отдавна, още когато се изпусна духът от бутилката. Краят на света беше настанал, когато новите комуникации изместиха естествената нужда на хората да си говорят и да се изслушват, а професията психоаналитик стана доходна и измести естественото разкриване на душите в тих откровен разговор на брега на морето или в шумната местна кръчма. Краят на света настъпи с началото на виртуалните разговори, чувства и емотикони, написани с пръстите, а не със сърцето.

Краят на света за Оксана настъпи, когато се дипломира като бакалавър по кибернетични и социални обществени модели, остана без работа и стана професионална сервитьорка в Монмартър – всеки следобед от 16 часа, докато има посетители, и всеки уикенд по цял ден.

– Защо не си по-млад – казваше тя на Оскар, когато той мълчеше в кафенето в събота. Четеше си вестника или й говореше за жена си, или за арфистката, или за лудия и гениален Моцарт.

Оксана му разказваше за последния си любовник (с nick Гонзо) или за поредния си приятел (nick Алфредо), или за подлата си приятелка (nick Марта), която я наранила в нета (в играта Farm на Facebook).

Диригентът Оскар – класик, сериозен музикант и незапознат с виртуалните отношения, само въздишаше и сигурно приемаше разказа й за реален и едва ли бе разбрал, че всъщност става въпрос за виртуални приятелства.

Допиваше си кафето и казваше:

– Ако бях на твоята възраст, Оксана, щях да съм с теб... Ако пък бях на твое място, щях да се омъжа за мен... Ама сега как да стане – живея един етаж над кафенето ти, аз – стар класик, ти – марсианка от ЕМО...

Оксана пушеше мълчаливо.

Играеше си с пирсинга на устната и премисляше за нова татуировка – този път на шията, малко под обръснатата й коса. Най-добре ще е някакъв китайски символ или йероглиф, за да се съчетае с татуировките на дракона на гърба й и на змията над слабините й.
*

– Quelle belle tete!¹⁶ – му каза художникът на площада Тертр, за да го нарисува.

Наистина, за миг Оскар си помисли, че носи на раменете си най-хубавата глава в момента в Монмартър. Но само като видя хитрите очички на приведения слуга на изкуството, му стана ясно, че май повече харесва сакото му, отколкото главата му. Защото това сако днес, в Монмартър, където младите и весели студенти са с ризи с къси ръкави, тениски или потници, това сако, единствено в ранната утрин в Монмартър, имаше джобове. И нямаше как в тези джобове да няма портфейл, сигурно си мислеше художникът.

Оскар се усмихна при мисълта портретът му да виси в репетиционната зала на оркестъра и музикантите да го гледат на всяка репетиция.

Покани художника на кафе в близкото кафене, което първо вдигаше кепенците си в ранната утрин.

На съседните маси имаше няколко леко брадясали момчета, които със сънени и неизтрезнели очи гледаха дисплеите на смартфоните си. Привели глави пипаха touch screen-a с показалеца (а най-добрите и с кутрето си), пишеха SMS нанякъде по света. Не забелязваха или се правеха, че не забелязват момичетата, седнали на масите им, които от своя страна също бяха впили погледи в дисплеите на своите интелигентни смартфони. Оскар се надяваше, че всички си пишат с някого много надалече, а не помежду си.

Гледаше черните пръсти на твореца, изцапани с въглен и пастели от многобройните портрети на туристи, направени още вчера.

– Идват, минават през площада, някой разбрал, някой не, къде и в кой град е – отпиваше от кафето художникът. – Сядат на столчето, ама само ако ги хвана бързо – да не избягат при колегата – продължаваше да разказва технологията на занаята. – И аз за половин час трябва да им направя портрет, да имат споменче, да им е хубаво и да си тръгнат с изкуството ми в джоба – усмихна се портретистът.

– Не рисувам тия младоци, които наистина имат хубави глави, при това много лесни за рисуване и как да ги рисувам като нямат джобове, нямат сака, съответно никакъв портфейл? Как ще ми платят, с дебитна карта? Не рисувам и себе си, автопортрет не мога да си позволя – много съм скъп – засмя се непринудено. – Я аз да хвана тоя със сакото, трудна за рисуване глава, защото даже и няма формата на яйце, я му виж и носа, грозен и труден е... Quelle belle tete! му казвам и дано да седне на столчето. Най-малко двойно ще му взема, защото е чужденец и не знае как вървят нещата. А съм завършил академията с отличие, още ме чакат стотици ненарисувани картини, които трябва да направя до края на живота си. Обаче толкова глави ще е необходимо да нарисувам с въглен, за по половин час, че не знам дали ще ми остане време – въздъхна художникът.

– А кое ти пречи да ги нарисуваш тия картини? – попита наивно Оскар.

– Ами същото, което на теб ти пречи да напишеш своя музика – ухили се художникът.

Оскар премести погледа си към папката на художника, където имаше скици и започнати картини. Сети се за своята работна маса, където нямаше нито една нота написана от него, а само партитури на нови и нови пиеси, които трябваше да разучи с оркестъра. Помисли си за многото скици на непознати глави на случайни туристи, в които художникът погубваше таланта си, даден му от бога.

Когато следваше, беше убеден, че ще стане композитор. Имаше амбициите да твори. И нищо. Милиони изсвирени с оркестъра ноти и нито една написана своя нота.

Плати кафетата, раздели се с художника и отиде в апартамента си. Погледна компютъра, който използваше само отвреме навреме.

Включи го.

И попадна в Мрежата, където всеки имаше възможност да слезе на по-долно или се качи на по-високо ниво, където се социализираше и беше самотен, но обграден от много виртуални приятели. Където хубавото беше недостъпно, но боготворено, а лошото не съществуваше. Където се говореше на някакъв английски език, който той не разбираше.

Сети се как може да композира днес в този забързан и луд свят. Да твори, използвайки големия оркестър на виртуалните музиканти от целия интернетен свят.

С изминалите години хоризонтът се снишаваше. Точно, както е при залеза на слънцето. Ниското небе не позволяваше да се виждат спомените, които избледняваха почти до изчезване.

Единствено оставаха чувствата, това, което може би е било – студенина, топлина, радост и тъга, скръб или щастие.
***

Избра интернетния оркестър, мащабен, отворен и безкраен. Избра музиката на нета, нарече я Музика Нуова.

Подобно на Астор Пиацола – си мислеше трескаво в нощта, докато упорито изучаваше дебрите на електронните звуци, които очарован откриваше в сървърите. Пиацола в Аржентина, още преди много години, свири на бандонеона си танго. Аржентинското танго – тъжно, страстно, неповторимо, изживяно, истинско и дълбоко.

Години наред свири на милонги – аржентинските забави, в които участват съвсем непознати хора и чрез танца си показват своето отношение към света.

На Пиацола не му стига тъжното и родено от имигрантите в Аржентина танго. И измисля и изпълнява Танго Нуово – новото танго с чисто аржентински корени, създадено по правилата на класическата музика. С много интересни хармонии, виртуозни инструментации, с едно съвсем ново и модерно звучене. Това му носи огромни успехи и много почитатели по света, които с него откриват тангото като структура. Създава му, разбира се и много неприятели. И то главно сред изпълнителите на обикновеното аржентинско танго, които, уплашени за своето съществувание, дори се опитват да застрелят най-добрия между тях, новаторът и учителят Пиацола.

И тогава, в този най-важен за него момент, когато по-необходима за него е подкрепата и моралната помощ на някого, като втори бандонеонист към Пиацола се присъединява легендарният Оскар Рубинщайн, емигрант от Полша. Двамата заедно изпълняват и усъвършенстват виртуозното Танго Нуово, напук на всички стари изпълнители. За разлика от традиционното танго, от тангото само за препитание, Танго Нуово е изкуство.

Като диригент Оскар чувстваше огромния заряд на тази нова музика. И философски така я разбираше – край на скиците за дребни пари по Монмартър, които прави художникът. Създаваме качествено изкуство, още утре ще кажа това на даровития художник от площад Тертр. Аз ще правя Музика Нуова, арт Нуово, показваме себе си, нямаме време...

Най-после ще измислям нова класика, нов стил на любимата ми класическа музика. Няма да е Моцарт (гениален, но не е разполагал с интернет). В своята класика ще отразявам новото време – с нета, с новите звуци, с новата реалност, в която живеем. Хубава или лоша, но тя е единствената наша реалност, единственият наш стил на живот, с много гигабайти и още повече емотикони, това сме ние, приятелите на марсианците от ЕМО!

Оскар си взе няколко дни отпуск, които прекарваше пред компютъра. Всеки следобяд изчакваше с нетърпение Оксана. Щом я видеше, вече не беше мълчаливият и сериозен диригент. На листче грижливо записваше информацията за начините на изтегляне на звуците, за работа с отдалечени сървъри, за синтезиране на нови звуци. Оксана с усмивка му обясняваше (в началото й беше смешно) – не можеше да си представи, че някой не знае нищо по тази тема и едва сега прохожда в нета. После й стана интересно, така можеше да ползва знанията си на бакалавър – кафетата и сокчетата в заведението едва ли изискваха нейните кибернетични модели. Когато Оскар навлезе съвсем навътре в новите технологии, когато тя изслуша първите му композиции по уредбата в кафенето, Оксана реши да му покаже и социалните мрежи и програмите за чат.

Тези нови знания напълно очароваха Оскар. Мрежата го погълна така, както рибарската мрежа хваща рибата в морето.

Всъщност освен новите си изразни средства, освен новите произведения на композитора Оскар, мрежата му даде и това, което най-много искаше – нов оркестър от много и непознати, запалени като него музиканти, творци на Музика Нуова.