Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

„Жената трябва да е леко гузна и с неясно чувство за вина” – пишеше със сарказъм в чата той.

Това я вбесяваше, в началото почти разплакана тя напускаше чата, и тръшваше вратата (т.е. изключваше компютъра), но постепенно се научи да се бори с подобни врагове от интернетния ефир.

Тя излъчваше сигнали. Почти както в реалността, в интернетното пространство тя излъчваше секс, неприязън, желание и неохота, омраза и любов.

Гледаше ги изкосо, с поглед, трениран с часове пред огледалото. Знаеше, че в профил, ето така – с леко отворената уста и с премрежения поглед (стил спящият дракон), брадата надолу – е наистина секси, излъчва желание и обещава невероятни преживелици. Можеше и да отвори широко очи и да потрепери с устни, сигнал: „ела да ме спасиш!”. Имаше в репертоара си и: „стой си на мястото”, „легни”, „чакай да видя кой си” и много други. Най-важните сигнали са за авантюра, за мирис на мускус, за похот, за желание. Всичко това тя правеше с бързите си пръсти по клавиатурата и с виртуалните буквички, които редеше на екрана.

В чатовете се превърна в звезда. Не излизаше с дни от полутъмната стаичка в Монмартър, където живееше под наем срещу родната си къща.

Оксана беше изключително доволна от това, че можеше поне да гледа малката и романтична къщичка до площада Тертр, където бе живяла с родителите си няколко години като дете (нямаше спомен от детството си, но тогава поне живееха заедно). Освен къщичката виждаше и покривите на целия романтичен хълм, а църквичката и атмосферата около нея бяха на няколко метра от входната врата.

Това, разбира се, нямаше никакво значение за живота й, който беше напълно стереотипен след получаването на бакалавърската титла.

Ставаше (не може да се каже ставаше, защото тя почти не лягаше, но вдигаше се от леглото) някъде към десет часа, в единадесет вече беше пред компютъра, за да види кой от среднощните чатещи познати, любовници, неприятели или приятели, досадници или приятелки, са останали в мрежата на закуска или на обяд. Старателно разглеждаше всички съобщения в Tweeter, Facebook, e–mail-ите и смартфона си IPhone.

После, по обед, излизаше навън и минаваше около църквата, по тясната уличка и след около десетина метра влизаше в кафенето. Справяше се добре с работата си – и как ли пък не. Елементарно усилие беше запомнянето на всякакви поръчки на туристите за обучената й да прави кибернетични модели памет. Доволни бяха от нея, и я харесваха заради екзотичния й вид.

На работа ходеше с тесни черни панталони, които започваха малко над глезените и завършваха на хълбока. Оттам се виждаше част от тялото на татуираната змия, чиято опашка почваше от слабините, а главата й се впиваше в пъпа, по-скоро в пирсинга на пъпа. Над главата на змията имаше черна фланелка, без презрамки, в дясната си част на рамената беше смъкната – за да се вижда главата на татуирания дракон. Туристите я снимаха, шепнейки, а Оксана, когато забележеше това, обръщаше обръснатата си наполовина глава на другата страна и сочно ги псуваше, тихо и напористо, но незлобиво. Отиваше при тях и с усмивка им казваше Merde!, а туристите, неразбиращи френски език се смееха, като си мислеха, че й е приятно.

Работният й ден приключваше около полунощ, след което тя уморено прибираше бакшиша, поделен между нея и русата украинка, с която работеха, заключваше кафенето и след десетина метра зад църквата отключваше стаята си.

Преди да влезе в банята за единственото удоволствие за деня – вана с музика в слушалките от айфона, тя пускаше компютъра в стаята.

След като излезеше от ваната, цялата омотана в черен пешкир на сиви раета или наметната с черната си хавлия, Оксана влизаше в чата, в социалните мрежи или в дискусиите по нета, и така до зазоряване.

Изживяваше сексуални приключения (nick Педро беше много добър), сексуална възбуда (nick Сам), интелектуални спорове, почти научни дискусии на тема кибернетика (nick Брейн), влюбваше се и се любеше с часове с непознати (nicks Перо, Гаро and Крезо) или напускаше със сълзи любовното приключение (nick Олаф), с приятелки обсъждаха поредния любовник от нета или скубеха виртуалните си коси над загубата му, или се намразваха и ревнуваха (nick Марта) заради похожденията на поредния интернетен мачо (nick Тодо).

В последно време направи връзка с всички от нета, които имаха модерните айфони, така че прегледът на съобщенията и електронната поща ставаше по-бързо.

– Айфони от всички страни, съединявайте се! – мрачно процеждаше в събота диригентът Оскар и се смееше.

У него Оксана забелязваше нови неща. Беше й симпатичен с неговите забележки и смешки и с неохотата си да научи поне малко от новите технологии. С часове слушаше в захлас разказите му за отделни периоди от неговия живот. От него разбра какво е класическа музика, кои са Моцарт, Бах и Дебюси, за да може после да ги намери в Google и да ги подреди в базата данни Oracle в главата си.

Напоследък Оскар всеки ден я подпитваше кое как да направи на компютъра, като даже започна и да композира на него. Творбите му много не й харесваха, защото освен пънк, артрок, техно и хардкор, не слушаше друга музика, а за класиката знаеше само от приказките на диригента. Сега му показваше не само елементарни компютърни неща – работа със звуци, сваляния на програми, зареждане на драйвери – а го запозна и с новите социални мрежи, както и програмите за чат. Забелязваше у него интерес и пламъчета в очите. Това я радваше, защото всъщност Оскар беше единственият реален човек, с когото тя говореше, на когото вярваше и на когото казваше всичко. Всичко от миналото – за родителите, за следването, за омразата й към глобалистите, които не й дават работа, за досадниците, с които вечер излиза, за неприятните Гонзо, Гупи и Омикрон, които смущават погледа й към света и естетиката в комуникацията по интернет.

Оплетена в мрежата, тя даже и не забелязваше факта, че тези хора са само никове и съществуват само в ефира. Унесена в разказите, тя не съобщаваше тази подробност на Оскар. Не считаше за необходимо да му обяснява, че всичките тези нейни желания, успехи и неуспехи, терзания и радости, съществуват само в нереалния интернетен свят.

Само с него искрено споделяше всичко всяка събота, двамата пушеха дълго и/или дълбокомислено мълчаха.

– Ако бях на твоята възраст, Оксана, щях да съм с теб... Ако бях на твое място пък, щях да се омъжа за мен... Ама сега, как да стане – живея един етаж над кафенето, аз – стар класик, а ти – марсианка от ЕМО... – обикновено й казваше Оскар, взимаше си вестника и се качваше горе в апартамента си.

Оксана продължаваше да пуши. Използваше, че в събота сутрин имаше по-малко туристи, което я караше да взима и съботната сутрешна смяна и да изкара целия си уикенд в кафенето. Нямаше къде да ходи, а й трябваха и средства, все пак. За нова графична карта за компютъра, за обновяване на софтуера за чат и за камерка, за нова татуировка, която дълго обмисляше. Малко над обръснатата й коса и над шията. Под дясното ухо, точно над главата на дракона... нещо да подхожда на него и на змията... ама какво да е то...

*

Тази неделя Оксана влезе в стаята си по-рано от обикновено. Беше празник и собственикът реши да затвори кафенето по-рано. Тя пусна компютъра като всеки ден, съблече се и се погледна в огледалото.

Мечтаеше да не е в банята, в тази вана, мечтаеше да е на морето. Където никога не беше ходила, но знаеше, че ще й хареса. Искаше да е на брега на морето, да слуша музиката на вълните и да ходи по брега с някого, наистина с някого, който да я прегърне истински, да открие ухото й от неизбръснатата част на косите и нежно да й шепне. Да легнат на пясъка до скалите и да се любят цяла нощ. Сутринта да слушат музика в някое кафене и да се държат за ръцете.

Представяше си всичко това, нежно пипаше зърната на гърдите си и въздишаше.

„Аз съм абсолютна гола вода, знам какъв е новият ми nick” – блесна в съзнанието й, мигом стана от ваната и гола отиде до компютъра.

Влезе в най-лесния и достъпен чат за запознанства и написа:

... nick: СОДА.

... Description: 31-годишна, кестенява, дълга коса, черни очи, висше образование, 160 см, 55 кг, обичам музика, искам да съм на морето с някого и да слушам вълните.

Погледна се в огледалото. Пяната се беше задържала около главата на змията, която надничаше под нея и почти беше захапала пирсинга на пъпа. Обърна се и видя в огледалото дракона, който пълзеше към дясното й ухо. Наведе погледа си надолу и видя локвата, която се беше образувала около краката й. Засмя се: „Ами аз наистина съм гола вода, даже не и СОДА!!”

Беше неделя, вечерта, целият Париж празнуваше.

Айфеловата кула беше завзета от тълпи туристи. Ордите от туристи, преминали преди това през площад Тертр, имаха хубави глави, много от тях набързо скицирани от художника на площада. Сега те се катереха възхитени по спорното метално постижение на инженер Айфел и щракаха напосоки Париж отвисоко. Това бяха огромни маси от хора, всички щастливи, богати, здрави и усмихнати.

В малката стаичка на Монмартър nick СОДА се доближи до компютъра. След ваната се беше наметнала с черната си хавлия. Изтрила беше сълзите, бликнали малко преди това, когато възбуждаше тялото си.

Сама, целият живот сама. Умна. Образована. Готова да работи за цялото човечество, за всички, да направи чудеса със знанията си в областта, която обичаше.

Но сама, в кафенето, без истинска работа и без бъдеще.

Сълзите бликнаха от само себе си. Рядко се самосъжаляваше, но сега тя не успя да ги спре. Капеха по хубавото й лице и се стичаха по тялото й. Чак до главата на змията, татуирана до пъпа й, която жадно ги поглъщаше.

Машинално хвърли поглед към монитора.

Имаше съобщение:

...СОДА, искаш ли към себе си едно УИСКИ? 

...nick: УИСКИ.

...Description: 35 години, черна коса, 180 см, 80 кг, няколко висши, пиша класическа музика, искам да съм на морето с някого и заедно да слушаме музика.

Оксана се усмихна и написа:

...УИСКИ, уискито винаги се пие със СОДА! 

Помисли си: колко хубаво си написах, че съм на повечко години, по чатовете на двайсетгодишните се лепят много млади и буйни, а и аз винаги си казвах, че трийсетгодишните са вече много стари. Трябваше нещо да променя и дано сега се получи!

Париж празнуваше тази вечер. Оскар лениво се разходи из града, който беше празнично настроен. Оскар машинално регистрираше тоновете на духовата музика, която свиреше военни маршове на Марсовите полета. Бяха точни тоновете, разбира се, но като музика не го вълнуваше. Поне да бяха подкарали някой Щраус с тъпите му полки и маршове, а те свирят с такова старание военни и непознати маршове. Жалко за труда, но свирят точно, мислеше си Оскар и блуждаеше с поглед по тълпите от хора.

Беше леко уморен, може би много информация му се събра наведнъж. На стари години, казваше си, на стари години всеки може да стане за резил, никога не е късно – смееше се на себе си с музикантските шеги, които знаеше.

Хвана се за идеята да прави музика по нов начин, което само по себе си не го затрудняваше. В себе си винаги имаше много музика, която чуваше и искаше да сътвори. Но през всичките тези години имаше много работа и не успяваше да напише намисленото. И ето че някак си сега достигна до тази необходимост – да помисли най-после за това, което трябваше да остави след себе си, за това, което дължеше на музиката и на тези след себе си.

Трябваше да пише, да пише музика. От много по-рано, но унесен в делничните грижи, семейство, работа, деца, забрави за себе си и дълга си. Всеки е тук за нещо, а който може да даде от себе си повече, е длъжен да го направи. Затова е и талантът, това е кармата на талантливите – да оставят нещо след себе си, което да се запише в акашата и което да издърпа някой ден другите, по-малко талантливите, нагоре и напред. Това разбра Оскар след многото години, прекарани в музика, но не негова.

Чувстваше се млад. Изведнъж в себе си намери много сили, които по-рано като че ли не му достигаха. Сега не само работеше по цели нощи, но имаше и огромна енергия и желание да довърши музиката, която е започнал. Много му помогна Оксана, тя даже и не осъзнаваше колко много направи за него.

Всъщност Оскар беше ограничен както от обикновения живот, който водеше, така и от оркестъра, с който свиреше. Чак сега разбра, че иска нови инструменти, нови звуци, нови изпълнители. Тя му помогна с компютъра, за да научи и да разбере дълбините на електронните звуци и новите инструменти. Навлезе бързо в тях, така че произведенията, които започна да твори, имаха нов, съвсем непознат звук, форма и звучене. Нещо повече – Оскар не само написа огромна оратория за оркестър от електронни инструменти и хор. Оскар не само измисли и разви свой нов стил. Оскар поиска оркестърът му да се състои от хиляди и десетки хиляди инструменталисти и изпълнители по света.

Обсебен от идеята, Оскар заедно с Оксана проучи начините за комуникация по интернет. Оксана му показа различни системи за чат и за търсене на хора, така че към ежедневието на Оскар, освен музицирането, се добави и дълго седене пред компютърните чатове и социални мрежи. Търсеше музиканти, които да искат да свирят с него и в този стил, като постепенно достигна до идеята, която сега беше обсебила напълно съзнанието му.

Искаше да напише композиция, специално сътворена за хиляди инструменталисти. Искаше да разпрати на хиляди инструменталисти по света партитурите и щимовете за инструментите им. Виждаше всичко това като огромен световен оркестър от електронни и нови инструменти с хора, които наистина искат да правят нещо друго, нещо ново и непознато.

По нета и в социалните мрежи тези хора някога, всички заедно, през целия ден да свирят новите композиции. Оркестър от виртуални музиканти, които в един ден, всички заедно, да направят тази Музика Нуова. Заедно през компютърните мрежи. Целият свят да зазвучи, обхванат от компютърната музика Нуова. Цялата мрежа на света да се запълни с тонове и красота. Усилено работеше в тази посока, вече беше намерил и сродни души, които искаха да участват. Направиха много репетиции в системите за комуникация и в социалните мрежи, но имаше още какво много да се желае.

Сега се разхождаше уморен и на площад Трокадеро видя тълпа от непознати, които отиваха на терасата, от която се виждаше Айфеловата кула. В чантата си всеки носеше чифт обувки, грижливо ги обуваше и чакаше на масите.

Оскар приседна в очакване какво ще стане.

На подиума се появи възрастен човек с бандонеон.

„Оскар Рубинщайн!” – ахна диригентът. Легендарният бандонеонист е тук и ще свири!

Рубинщайн кимна и засвири либертанго на Астор Пиацола.

Тангото на свободата.

Танго Нуово се налага като нов стил танго в Аржентина и Пиацола написва и изпълнява либертанго. Когато диктатурата в Аржентина си отива, Астор и Оскар изпълняват либертанго – победата на свободата, на демокрацията, на освободения човешки дух!

Оскар възхитено гледаше как хората преживяват и танцуват тангото в тази грандиозна милонга пред Айфеловата кула под звуците на бандонеона на Рубинщайн. Леко привели глави или страстно прегърнати, или допрели глави в очакване. Париж се спря, въздухът стоеше, даже и клаксоните на колите не дразнеха слуха на абсолютиста Оскар. Слушаше дълбоките тонове на тангото, излизащо от фините пръсти на възрастният вече Рубинщайн.

Искам да не съм сам. Искам да съм млад, за да имам време да постигна мечтите си, да напиша цялата музика, която имам в главата си. Музика Нуова трябва да съществува, трябва веднага да я напиша.

Оскар бързо стана, премина през танцуващите двойки в милонгата. Качи се на метрото, после пеша догоре, до апартамента на Монмартър.

Пусна компютъра. Добре, че Оксана ми показа как да се справям с него, си помисли. Харесваше я и наистина си мислеше, че ако беше по-млад, сигурно щяха да са заедно, чувстваше я, разбираше я, а и тя него.

Влезе в чата, където искаше да потърси още музиканти за проекта.

Видя, че има нови посетители, един nick му направи впечатление. От пръв поглед хареса профила му: искам да слушам музика, nick СОДА.

Усмихна се и си направи веднага nick УИСКИ.

Написа:

...СОДА, искаш ли към себе си едно УИСКИ? 

Стана му малко неудобно, че вече е толкова възрастен и се занимава с такива неща. Но колко пъти вече му казваше Оксана – Оскаре, защо не си по-млад? Освен това, той се чувстваше млад, само хардуерът на тялото нещо се е поизхабил, но софтуерът в главата му, както би казала Оксана, си е нов.

Затова дописа:

...Description: 35 години, черна коса, 180 см, 80 кг, няколко висши, пиша класическа музика, искам да съм на морето с някого и заедно да слушаме музика.

Точно в полунощ, на екрана на компютъра в програмата скайп, се показваше nick СОДА.

Говореха по цели нощи.

Оксана, както винаги, седеше пред компютъра по цели дни и нощи. Вече всяка вечер, точно в полунощ след кафенето (ох, по-бързо да мине смяната), се изкъпваше (хайде по-бързо – имам среща с Уиски!)

СОДА: УИСКИ, мислех през цялото време за теб. Искам да сме заедно на море, да слушаме вълните и да чуваме музика.

УИСКИ: Заминаваме, мога да тръгна всеки ден, готов съм с оркестрацията и ще ти покажа какво пиша.

СОДА: Но аз съм на работа, която не ми е по вкуса, нито пък искам да я работя.

УИСКИ: СОДА, и аз съм така, правя каквото трябва, а не каквото искам, а аз искам само да свиря и да композирам.

СОДА: УИСКИ, идвам с теб, където и да е!

УИСКИ: Заминаваме на море!
***
Оскар продължаваше да ходи в кафенето всеки ден и както винаги в събота поръчваше кафе и чакаше Оксана да му говори за новите си постижения. Намираше в нея промяна, поне във външния й вид – пускаше си коса, вече не беше с обръсната от едната страна глава както по-рано.

Оскар не забелязваше малките промени в облеклото й, но не можеше да не види, че вече не е с дрехи в черно. Носеше цветовете, които бяха любими на жена му. Облечена беше модерно и винаги с вкус. Даже забеляза, че е махнала пирсинга от устната си.

Оксана също виждаше промени у Оскар. Както преди, така и сега, тя го харесваше. Вече не обръщаше внимание на възрастта му, струваше й се, че са на една възраст, еднакво млади или еднакво стари. Говореха един през друг – за работата му, за инструментите, които използва в мрежата, за новите му музиканти. Оксана забелязваше, че е все по-уморен, отдаваше го на големия обем работа, който трябва да свърши диригентът всеки ден, до късно през нощта.

Оскар внимателно слушаше за новия приятел на Оксана – млад, интересен мъж, който най-после е завладял сърцето й. „Затова се е променила” – радваше се той. Харесваше Оксана от първия ден, в който я видя, но след връзката си с младата арфистка не допускаше чувства. Радваше се, че умната и красива сервитьорка Оксана най-после е намерила мъжа на живота си и говори непрекъснато за него.

Оскар беше влюбен в своята нощна позната от чата, nick СОДА. Вчера вечерта се уговориха да отидaт заедно на море. Там ще се опознаят по-добре, си мислеше Оскар, малко притеснен от възрастта, която беше посочил в профила си. Не искаше да заблуждава нощната си приятелка, но все му се струваше, че възрастта му може да е пречка. Когато заговориха на тая тема по време на полунощната си среща, СОДА го успокои, че възрастта за нея няма никакво значение. Търсеше човек, с когото да се разбира и когото да обича, не търсеше млад манекен или познанство за една нощ.

Оскар нетърпеливо седна пред компютъра и написа няколко писма. Едното към управата на оркестъра, където сухо им съобщаваше, че си взима неплатен отпуск.

Другото към жена си, в което написа откровеното си мнение за тенора, с когото избяга, за нейните хубави очи, заради които се запозна с нея в консерваторията, за първото им море – там до скалите, за вечно изгорелите й филийки с яйца за закуска, които не обичаше, но никога не й беше казал.

На децата си написа къде ще са парите от продадения апартамент. А преди да ги получат – да се оправят сами, мислеше си. Дописа, че условието, за да получат парите, е да си стъпят самостоятелно на краката.

Взе купчина нотни листа, старателно записа всички тонове, които чуваше в нощта през отворения прозорец. Написани като ноти и разписани в акорди не изглеждаха така зле. Даже и интересно ще се получи, ето виж, тук започват тимпаните, към тях се прибавят в унисон тромпетите, ама стакато – ми бемол, ми бемол, си бемол, си бемол. А сега отгоре гласовете – в кварти, под тях челите държат дълги тонове, през целия такт, а отгоре флейтите, ама каденца леки и бързи, виж колко хубаво звучи! Като Реквиема на гения Моцарт!

Оскар се усмихна, почувства леко гъделичкане в тила, косата му настръхна. Това чувство беше точно такова, когато като млад реши да учи музика веднага след като чу Реквиема на Моцарт. Космите на ръката му бяха настръхнали и една сила го накара да преодолее всички изпити и конкурси.

Внимателно загаси лампите и затвори прозореца, после се замисли и го отвори отново – улицата задължително трябваше да влиза в тоя апартамент.

Запъти се към недалечната гара с малка чанта и голям свитък празни нотни листа. Знаеше, че ще намери местенцето до скалите на морския бряг, където ходеха през студентските години с жена си.

„Отивам до скалите, на морето. Ще гледам залеза и ще те чакам, Оксана. Там съм млад.” – написа Оскар на бележка, откъсната от нотния лист, когато мина покрай смълчалото се и празно през нощта кафене. После се сети и добави:

„PS. Поръчвам две уискита със сода! Обичам те! УИСКИ”

Бързаше да стигне нощния влак, затова не успя да види, нито да вземе листчето пъхнато под вратата на апартамента му.

„Оскаре, обичам те! Заминавам за морето и ще те чакам там, до скалите, на залез слънце, въпреки че си падам по изгрева! СОДА.

PS. Татуирах под дясното си ухо едно малко слънце, казвам му Оскар”

ДА ИЗПРАТИШ ЗАЛЕЗА

ДА ПОСРЕЩНЕШ ИЗГРЕВА
Слънцето вече не пареше толкова, не можеше и да пари вечно в този октомврийски ден. Сега е моето време да се поразходя и да си направя своята следобедна гимнастика: две обиколки по плажа: едно, две. После евентуално сто метра плуване: едно, две, и най-накрая малка водка: едно, две, три, четири, пет. След водката следва ободрителен сън, а след него – сутрешната ми гимнастика: отворете клепачите и мигайте: едно, две. Засмях се и загасих цигарата си в перилото на балкона.

Понечих да хвърля фаса долу на пясъка, но се сетих за нашата разпоредителка в театъра – „еко-био” жена (сигурно от партията на зелените), която на всяка репетиция гасеше цигарите ми в салона и забраняваше да ги мятам по навик от балкона на театъра. Затова внимателно прибрах цигарата и я сложих в пепелника. Убеден съм, че после чистачката изхвърля съдържанието на целия пепелник през балкона на пясъка, хм-м-м – набързо спретнах развитие на действието в негативна посока.

Излязох от хотела и пред себе си видях замислената фигура на стареца с шлифера, костюма и кутията, приличаща отблизо на калъф за акордеон.

Мигом съжалих, че не съм си взел фотоапарата, много беше екзотичен и интересен.

– Добър ден, здравейте – отидох към него и подех разговор.

Обърна се и се усмихна.

– А-а-а, добър ден, как сте?

Не го познавах, затова ме учуди въпроса му.

– Ами как да ви кажа, би трябвало да съм добре, но не знам какво значи да съм добре. Пари нямам, разведен съм, децата избягаха, любовницата не ме уважава много-много, отгоре на всичко съм режисьор, нервирам се лесно, пуша и се карам с актьори, критици и със себе си... – почнах малко да преувеличавам наужким, за да бъде малко по-весело и несериозно.

– Ами значи сте добре – усмихна се старецът – ако не сте така, няма да сте режисьор. Ако всичко е наред, няма да имате импулс да творите. Музата е състояние на щастие или депресия, нещо, което те изкарва от равновесие в ежедневния сив живот. Не е само вдъхновение, а чувството на щастие, любов или ненавист, и това също е муза.

Малко се отдръпнах. Не очаквах този следобед в това затънтено крайче на брега да говорим на такива теми с непознат възрастен човек. Погледнах го с уважение.

– Явно сте от бранша, извинявайте, но не ви познавам. Аз съм Оскар, режисьор в театъра на малките форми, авангардист.

– И аз съм Оскар – широко се усмихна старецът. – Това му казвам съвпадение, на плажа на морето, в градче, където идвам за пръв път, да срещна съименник! А знаете ли, че Оскар е слънцето? На слънцето Смарагдовите хора казват Оскар – стана сериозен дядото.

– Кои хора? – недоумях.

– Смарагдовите. Принцесата им е Оксана, нали Оксанче? – погледна напред дядото.

Проследих погледа му. Отпред нямаше никого. Топличко беше днес, сигурно е слънчасал, помислих си.

– Каква е тази кутия? – полюбопитствах аз. – Прилича ми на акордеон?

– Близко сте, това е бандoнеон, акордеон с копчета.

– Значи сте музикант?

– Какво значи да си музикант? Аз само мисля по друг начин, мисля с музика, говоря с тонове, излиза музика, другояче мисля, не като другите, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Напълно го разбирах, и аз мислех по друг начин, но нямах щастието да си постигна всичко сам, с един инструмент само, а ми трябваха групи от хора, за да покажа мислите си. И тези хора бяха актьори, музиканти, директори, разпоредителки, финансисти, сценаристи, художници, гардеробиерки, осветители, сценични, шофьори и куп други колеги, с които губех толкова време, че накрая забравях какво искам да кажа. За да ме изядат накрая критиците, помислих си огорчен, но казах:

– Оксана e принцесата на Смарагдовите хора, така ли?

– Да, така ми каза тя, нали малката? – погледна пак напред.

Веднага си помислих: Lucy on the Sky of Diamants – Джон Ленън, едно от любимите ми парчета. Днес е 9 октомври, рожденият ден на Джон. Песента за малкото момиченце, което живее в света на ярките отражения в небето, пълно с диаманти. Парчето, за което обвиниха Джон, че съкращението на заглавието е LSD, причина за многото психеделични „пътувания” на хипитата от миналия век. При това нежната душа Джон, с опаковката на бунтар, изобщо не си е и помислил за наркотика, а просто е написал песен по заглавието на рисунка на сина си. Ама дали е така?

Поотърсих се, за да изгоня от мислите моя кумир Джон, и да се върна в действителността.

Картинно ми е мисленето, режисьорско, какво да правя...

– Още едно съвпадение, Оксана се казва жена ми, бившата ми вече съпруга – замислено му казах.

– Така ли? А моята голяма любов, една и единствена, и тя беше Оксана – изумено ме погледна дядото.

Клекнах. Защо ли не си взех цигарите, а слушам някаква еко-био-зелена разпоредителка да ми говори за вредата от пушенето. А сърцето, тупането на сърцето и вълните в главата? Тези асоциации, които може да ми докарат и инфаркт, веднага, тука и сега, това не е ли вредно? Как такива съвпадения, какво става тука?

– Момент, момент сега, аз си мисля, че мисля бързо, но това ми идва малко в повечко, все пак съм на почивка и може би не съм във форма – казах. – Значи: жена ви и единствената ви любов е Оксана, жена ми е Оксана, вие сте Оскар, и аз съм Оскар, а кое е малкото момиченце, къде е то?

Подозирах го, че може би на рождения ден на Джон Ленън, в чест на големия хит Lucy on the Sky of Diamants, малко е смръкнал от халюцигена, за да опровергае или потвърди версията за заглавието на песента? Но ми изглеждаше възрастен и доста сериозен господин за такива младежки неща, които и аз даже вече отдавна не правех.

– Уморихте ли се? Никога не съм клякъл, никога не съм и сядал, винаги вървя напред, иначе ме болят краката и душата – започна да мъдрее старецът. – Да повървим, искате ли?

Засрамен станах и тръгнах до него. Понечих да му помогна с кутията, но той вежливо отклони ръката ми.

– По-добре хванете ръката на Оксана – ми каза – И не я изпускайте, дръжте я здраво – загрижено ме предупреди. – Аз ще мина от другата страна и ще я хвана за другата ръка, а вие й дръжте куклата.

Май си е сръбнал или наистина е слънчасал, помислих си.

Ама нали мисли другояче, исках да му угодя, затова внимателно го заобиколих и минах на половин метър от него – все едно, че по средата ни имаше малко момиченце. Взех въображаемата кукла с другата ръка и протегнах надолу ръка – да стисна в нея ръката на малкото момиченце Оксана помежду ни. Оскар от другата страна също й подаде ръка.

– Ето, това е вече друго нещо – каза, – двете слънчица, двамата Оскара заедно с принцесата на Смарагдовите хора Оксана вървят към скалата. Нали знаете, че зад скалата са Смарагдовите?

– По тази скала не може да се мине, никой не се е качвал на нея, а аз пък изобщо няма и да посмея – казах иронично, убеден, че си прави майтап.

– Затова не сте щастлив – въздъхна възрастният Оскар. – Не искате да се качите на скалата на Смарагдовите хора. Оксижен е кислород, оттам и името Оксана. За да бъдете щастлив, винаги ви трябват слънце и кислород.

Оскар и Оксана.

***
Хората на плажа изумено гледаха към двамата възрастни и унесени в разговор мъже. Единият носеше кутия, може би от някакъв музикален инструмент, другият вървеше на половин метър от него, в крак, доста бавно, и държаха ръцете си надолу. Говореха много разпалено.

Заглеждаха ги не само поради неподходящия им за морето и този час на деня външен вид. Единият беше с шлифер, с костюм и бяла, красива и къдрава, дълга за възрастта му коса. Бялата му риза, закопчана догоре, завършваше с интересна вратовръзка – смарагдово зелена, с оранжеви и златни слънца.

Другият мъж беше пълничък, с очила и къси панталони, задъхваше се и ходеше бавно. Който се обърнеше след тях, виждаше стъпките им по пясъка – стъпки, които морето веднага изтриваше.

Четири големи отпечатъка на стъпки от възрастни хора, а по средата между тях – стъпки на малко дете, което правеше по две крачки на всяка крачка на възрастните. Хората мислеха, че това е някакъв трик. Заглеждаха ги дълго, чудеха се къде ли е детето с малките стъпки.

После махваха с ръка и продължаваха по пътя си.

Кой знае какво са измислили тия циркаджии, си мислеха, сигурно тренират някакъв номер.

Сега двамата, заедно със стъпките на малкото дете помежду им, се спряха до скалите. Скалите в края на плажа, по които никой още не се беше качвал.

Към двойката се приближи една красива жена. По пътя си непринудено слагаше горнището на банския си.

– Здравейте, видяхме се днес в капанчето на брега, помните ли? – усмихнато попита тя възрастния.

– Разбира се, вие рецитирате великолепно, актриса ли сте? – попита Рубинщайн и ме погледна многозначително.

– Да, но вече не играя, а особено като видя известни режисьори, направо се вцепенявам – ме погледна тя с усмивка.

– Хайде сега, моля ви се, известни, не сме известни, направо сме световни – пошегувах се.

– Вие свирите невероятно, с вас бих попяла с голямо удоволствие – каза Оксана.

– За мен ще е чест, с голяма радост ще свиря с вас, сега отивам при Смарагдовите хора.

Към нас се приближиха още двама мъже, единият с китара през рамо, а другият с цигулка.

– Свирили сме заедно, спомняте ли си? – казаха почти едновременно.

– Сигурно е било много отдавна, припомнете ми – каза възрастният. – А, сетих се, не свирихме ли с вас на кораба в Норвегия? – се обърна към китариста.

– Точно така – отвърна с широка усмивка той. – Тогава имах голяма коса и...

– ...едва ви познах като се подстригахте!

– А мен помните ли ме, заедно свирехме в метрото невероятните танга на Пиацола? – добави цигуларят.

– Толкова ме увлякохте с музиката си тогава, че останах цял месец в града, без да съм го планирал, само за да свирим заедно в метрото. Помня ви много добре, страхотна акустика имаше в метрото и всички ни слушаха в захлас, как няма да си спомня – подаде му ръка Рубинщайн.

– Господин Рубинщайн, не мога да повярвам, че ви виждам. Преди известно време ви видях на милонгата в Париж, а днес тук, това е невероятно – каза друг мъж, който се приближи до групата. Да ви се представя – диригент съм на Парижките филхармоници, понастоящем в дълга отпуска, защото най-после пиша музика!

– Радвам се много за вас, та ние вече станахме цял оркестър, да посвирим заедно, искате ли? Вие свирете тук, а ние отиваме нагоре по скалата, и ще свирим, биен? – усмихна се Оскар Рубинщайн.

Изкачвахме се нагоре.

Той внимателно държеше кутията с бандонеона, а с другата ръка виртуалното дете. И аз държах момиченцето за ръката.

***
По средата на скалата старецът ми каза:

– Аз съм дотук, сега с Оксана отиваме в царството на Смарагдовите, нали Оксана?

– А аз какво? Не мога да ви оставя, идвам с вас.

– За вас е рано – каза усмихнато и замечтано дядото. Вървете, вървете нагоре по скалата.

Бях невероятно изненадан не само от ситуацията, а и от себе си – никога не съм мислил, че ще мога да се катеря по скали и камънаци. Та нали пуша като комин? И с моята физическа подготовка...

Махнах на стареца, който зави към края на скалата вляво. Приседна и отвори кутията с бандонеона, постави го на единия си крак и започна.

Свиреше не той, а сърцето му.

Либертанго. Тангото на свободата. Танго Нуово. Тангото, разтърсило музикалния свят. Освобождаването на човека. Краят на диктатурата.

Свободното Танго Нуово.

Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор...

Под звуците на бандонеона се изкачвах по скалата.

Долу се събраха много хора, които ни гледаха.

Мъжът с китарата и този с цигулката се присъединиха, а Оксана запя: Strange, I've seen that face before,

Диригентът нямаше инструмент, затова взе два камъка и ритмично ги удряше. Въпреки че аржентинското танго се свири без ударни, помислих си, но тук, на плажа, този ритъм от камъните звучеше драматично и загадъчно.

Погледнах камъните, които диригентът държеше в ръка и с които ритмично почукваше. Бяха два огромни, зеленосини смарагда.

Погледнах към Оскар Рубинщайн. Той усмихнато ми кимна:

– Видяхте ли – провикна се – чудото става! Когато поискате. Всичко е от смарагди и за всичко това ви трябва една Оксана! Винаги да е с вас!

...Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата, унисон басите с дясната ръка, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та... после пак унисона, после фа диез минор, фа минор, колко тъжно, величествено и просто... като живота... като залеза... сега синкопа... тадата, тадата... и отново целия бандонеон до минор умален... фа минор... ла минор... ла минор... ла минор...

Вървях много, много бавно нагоре, хващах се за бурени и малки камъчета, които после се търкулваха в морето.

Чувах гласа на Оксана, която пееше.

Старецът и групата музиканти свиреха, а аз бавно се изкачвах. Не исках да гледам надолу, защото ме беше страх. Съжалявах не за цигарите, които забравих в хотела, а за това, че нямам удобни маратонки – бях със сандали, които сега ми пречеха.

Ще се обадя на Оксана, бившата ми жена, това ще е първото нещо, което ще направя. Ще й кажа истината – обичах я, обичам я.

Все не й го казвах, за да не ме напусне, не исках да съм смешен в очите й. Беше продуцентка, работехме дълго заедно, имахме еднакъв вкус. Бяхме над тия неща – да си говорим за чувства. На всеки филм или пиеса, които гледахме или поставяхме заедно, от сърце се надсмивахме над показните чувства, показани в тях. Като в сапунките.

Не съм й го казвал, а после тя ме напусна. Сега ще й го кажа – Оксана, обичам те!

...Сега фигурата, унисон басите с лявата и с дясната ръка мелодията, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та... после пак унисона... и пак отначало... ла минор... си мажор...

Освободих се от сандалите и ги изхлузих от краката си. Вече не виждах дядото, само чувах музиката му. Чувах аржентинското танго, преживяно и истинско.

Ще престана да пуша и ще попитам нашата еко-био-зелена разпоредителка защо така се грижи за мен. Понякога в погледа й усещах истинска загриженост, даже не допусках вътрешно, че много мисля за нея. Сигурно е феминистка, след като се занимава с разни еко и вегетариански био зелени движения. Има червена коса и лунички, обикновено такива са моите героини, когато са феминистки, вегетарианки, макробиотички, или еколожки – с червени коси и лунички. Сигурно се казва Джинджър. Сигурно на опашката на касата в магазина винаги се тутка, несръчно вади и слага в чантата продуктите (био, без консерванти), обикновено връща някой продукт с изтекъл срок на годност. Чантата й е голяма, винаги се отваря в неподходящ момент и всичко се изсипва на земята, тя несръчно се навежда да събира, опашката ръмжи, а аз ще й помогна и после ще й предложа био чай с едно орехче... феминистките и еко зелените вегетарианки макробиотички Джинджери имат ли си мъже?... Влюбват ли се?... Трябва да си го изгуглирам това... И аз говоря вече като тези съвременни осмокласничета, дигиталните и отнесени създания на бита.

Аз съм създаден по времето на битуването, на домашния бит и уют, после обичах бийта, музиката на Бийтълс и Ролинг Стоунс, а тия днешните саморасляци са създания на компютърния бит. Хм-м-м, хубава мисъл, ще трябва да си я запиша... я сега, още една крачка нагоре...

...Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата...

Дрехите ми пречеха, затова се съблякох. Лесно беше да се съблека, имах само летни панталонки и фланелка, но изпотен от изкачването ми пречеха даже и те. За пръв път не се срамувах да съм гол, винаги се тормозех от мисълта, че съм дебел, леко плешив и не дотам привлекателен за младите и по-възрастни колежки. Разбира се, компенсирах този комплекс с брилянтен ум, афоризми и обаяние, но страхът от голото ми тяло си остана. Сега не, сега не ми пукаше и аз се катерех гол нагоре, а и не ме интересуваше, че долу цяла една групичка хора ме гледат. Изкачвах се като че ли с часове, не чувах музиката на дядото, но я носех в главата си.

...Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор, сега фигурата, унисон басите с дясната ръка, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та... после пак унисона, после сол мажор... давай, Оскаре... свири, Рубинщайне...

В късният следобед изпълзях съвсем на върха на скалата и щастливо се огледах.

Ще правя вече само такива постановки, които лично на мен ми харесват!

Край, край на критиците, ама пълен край на критиците, парите, търговията с мнения и компромиси, край! Ще дружа само с хората, които са приятели на моята постановка, няма да се изнервям да убеждавам никого за нищо, правя си моята постановка и който не е приятел на моето изкуство, просто за него нямам време! Ще паднат всички, или ще правим нещо като хората или няма смисъл, тук е толкова хубаво!

Бях близо до слънцето.

Оскар режисьорът, близо до слънцето Оскар.

Невероятното ми щастие и свобода от постигнатото, от голото ми тяло и от чистия въздух, който дишам, не бе помрачено от ръкомаханията на хората долу. Бяха много мънички и не ги чувах добре. Не мислех как ще се върна при тях – не можех и да си представя, че трябва отново да вървя по този път, но в обратна посока и надолу, страх ме беше.

Ще напиша в репетиционната на театъра, че ще ги водя за моя сметка в моя хотел, да усетят последните лъчи на залязващото слънце. Ще ги кача на скалата и ще им покажа принцесата на Смарагдовите хора, Оксана.

Точно в този момент се появи хеликоптер, който закръжа около мен и върха. От него се подаде глава в оранжева каска, усмихна се и ми махна.

Махнах му и се усмихнах.

Спусна се въже и човекът с оранжевата каска се пусна по него. Хеликоптерът се стремеше да остане на едно място, но поради вятъра човекът се люлееше около мен.

– Елате с мен, ще ви хвана, сега само се дръжте здраво на върха, ще ви хвана като спре вятъра – викаше ми той.

– Моля ви, аз не съм ви викал, не искам да ме сваляте – крещях му аз.

– Идвайте с мен, хората отдолу ни извикаха, как ще слезете сам?

– Тръгвайте, тръгвайте, не искам, ще се оправя сам! Оставам тука!

Мъжът махна нагоре към пилота и по въжето се прибра обратно в кабината, изкозирува ми на шега и се усмихна отново.

Хеликоптерът отлетя.

...Ла минор, си мажор, ре минор, ре минор, ла минор сега фигурата, сега солото, тадада-та-та, тадада-та-та... после пак унисона, после фа умален... ми мажор септа...

Слънцето цамбурна в морето, пак се омеси неговото оранжево с ултрамарина на водата.

Останах сам на върха. Искам да видя как ще изгрее утре слънцето.

Първо видях сините слънчеви очила, които само след миг тя закачливо свали и ме погледна от упор. Нямаше зъби, предните зъбчета липсваха, но това не й пречеше да ми се усмихне широко-широко и да ми се изплези.

Имаше син език.

Оскар в света на Смарагдовите хора на Оксана.

Рубини в смарагдите.
Момиченцето сериозно ме погледна, усмихна ми се отново и внимателно започна да брои и да посочва с показалеца мен и себе си, явно със съзнанието, че подготвя кой да започне следващата игра:
–Ооооооoooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooo,

маримаскумбаларискумбаларириуриучикчириануриюриюмам–бо!

Смарагд и Рубин......................................

Последните слънчеви лъчи.................
ПАРЕЩОТО СЛЪНЦЕ НА АРЖЕНТИНА

Полското танго.......................................................

Танго в Германия................................................

Истинското танго е аржентинското.................

голямата истина малка лъжа ...........

Ъндерграунд...........................................................

Блус..........................................................................

Рок............................................................................

Класика.....................................................................

New Age ...................................................................

Cyber Kласика Nuova............................................

Да посрещнеш изгрева..........................

Рубин и Смарагд....................................

Информация за издателското каре:

© Художник на корицата?????????????

© Предпечат Ваня Котарова

© Издателски център „Шалом“