Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

На английски и мило: Curly!

Кърли! Къдрав! Бих искала да имам твоята коса, тези къдрици – смолисточерни и до раменете.

Влюбен в музиката на Дийп Пърпъл и Блек Сабат през многото дълги нощи на тавана, с китара в ръка, без да е учил никога музика, успяваше да налучка тоновете от всяка песен на любимите групи. Постепенно се ошлайфа дотолкова, че на 17 години вече можеше да си позволи да свири в малкото клубче.

Сам си направи апаратурата – лампови усилватели, по схемите в „Млад техник”. С високоговорители от радиограмофона на чичо си.

Баща му го подкрепяше, радваше се, че синът му свири. Един път дойде да ги чуе и ужасéн и замислен си тръгна, нищо не каза. Майка му само въздишаше и всяка вечер, когато той се връщаше късно, тихо ставаше и му сипваше да яде. А ако вече не беше будна, му оставяше бележка какво да си вземе.

Косата му растеше и беше предмет на постоянни спорове и забележки.

„Няма ли да се подстрижеш, виж на какво си заприличал. Като жена си. Като Бийтълс си. Като хипар си. Като западняк наркоман си. Не си като другите. Защо не си като Огнян, виж как хубаво се подстригва и се реши. Защо не си като Пламен, виж как си е лъснал обувките. А ти с коса. Като един Бийтълс си.”

Само Оксана му казваше: Curly!

Оскар не знаеше дали Оксана разбира, че всъщност косата е неговия бунт, неговата самостоятелност и единствен начин да е революционер. След като гледа филма „Коса”, след като и прочете за феноменалния успех на мюзикъла „Коса”, той вече беше убеден, че е част от тази революционна и самостоятелна младеж. Искаше да е Чарлз Буковски, искаше да се опълчи срещу всичко и всички.

Правеше любов, а не война, по всички правила на хипи движението. Разбира се, само в мислите си правеше любов, защото беше прекалено притеснителен за своите 17 години, без самочувствие и плах, така че не можеше лесно да се запознава с момичета, за да прави любов с тях. Както правеха хипитата.

Той не можеше така, даже в неговата романтична, незряла и нежна душа, момичетата бяха разпределени на две.

Едната половина по тогавашните му норми, бяха момичетата за ходене. За „гилане”, както се казваше тогава. Там можеше да се проявят чувства, да се рецитират стихотворения, да се говори на английски с части от текстовете на песни на любими групи. Цитираше им песни, защото що-годе налучкваше произношението и думите, докато ги пееше. В никакъв случай това не беше английски език, той не владееше чужди езици.

Веднъж на плажа случайно се запозна с едно английско момиче, искаше да си поговори и с нея, но тук вече закъса с псевдоанглийския си. Оскар беше с басиста на групата, който тогава учеше в английската гимназия.

– Уитх а литтле хелп фром май фриенд¹³! – сети се в последния момент за песничката на Бийтълс, която свиреше с удоволствие вечер на брега на морето и посочи басиста – неговия фриенд.

Момичето се усмихна, погледна го с премрежени очи и приседна до басиста. Цялото лято после басистът и англичанката изкараха заедно, а Оскар влюбено я гледаше и я обичаше, и пазеше.

Това беше едната половинка, достойни за него и за чувствата му момичета – неопетнени, тихи, романтични, момичета за влюбване и гилане.

Другата половинка бяха момичетата за спане. Често се възбуждаше, по няколко пъти на ден, представяйки си какви ли не сценки с точно такива момичета. Те бяха сексапилни, действени, в тях нямаше смисъл да се влюбваш, защото бяха само за секс. Поне така си мислеше той. Момичета за една или за повече нощи, но без чувства, просто заради секса.

Като западнячките, които дойдоха на младежкия фестивал. Спомняше си за датчанката, която на тържествения прием, където те свиреха, отиде с басиста зад една саксия. Оскар беше във форма. Около него пред сцената имаше много фенове от Норвегия, Дания, Финландия, много млади момчета и момичета, дошли от къде ли не на фестивала. Те го гледаха учудено – не вярваха, че в тая забутана държавица някой може да свири солата на Ричи Блекмор едва ли не по-добре от самия него. Не знаеха, че някой може да има още по-виртуозна ръка от Ерик Клептън – „Бавната ръка”, чиито китарни рифове и сола Оскар предлагаше в най-чист вид от сцената на невзрачното читалище. Разбира се, вече си беше направил къде-къде по-добро озвучаване. Даже имаше и собствена купена китара (а не самоделка), която си отгладува шест месеца.

Светлите момичета и луничавите пъпчасали момчета го гледаха с възторг, а когато изпълни коронния си номер – десетминутно соло, сам на сцената, при което се разхождаше по всички педали на дисторжените, уауата и другите ефекти около него се събра наистина голяма тълпа, която неистово крещеше.

Точно тогава басистът скочи от подиума и се запъти към едно момиче, което с огромно възхищение гледаше Оскар със сините си очи. Имаше и лунички, които придаваха още по-ангелски вид на хубавото личице, а косите й бяха дълги и руси. Типично момиче за гилане. За влюбване. За цветя да й нося, си мислеше Оскар, докато свиреше и беше сигурен, че след концерта ще я покани на сладолед.

Басистът вече беше при нея и нещо й каза, след което тръгнаха нанякъде. Към края на солото – точно 10 минути, басистът си проправи път през тълпата и се върна на сцената, като вдигна палеца си нагоре. Оскар си мислеше, че това е знак на одобрение за доброто му свирене, кимна с глава и групата забуча цялата, за да довърши парчето. После слезе от сцената и потърси с поглед момичето с русите коси. Видя я – фланелката на гърба й беше цялата в бяла мазилка, бузите й бяха зачервени и тя възторжено гледаше басиста. Оскар се обърна към него, а той се наведе към ухото му заради големия шум и му каза – „датчанката е голяма работа, ей там го направихме, на стената зад саксията си я опрях и готово!”

Единствена Оксана му показа, че двете категории на любов могат да направят едно цяло, че романтиката и секса, плюс чувства и привличане, цялото на степен обожаване и обич, е равно на любов.

Тя беше танцьорка във фоклорната група, която излизаше на сцената след тях. Облечена в носия, с руж по лицето, никой не можеше да каже на колко години е всъщност. Оскар не беше опитен, затова по-късно, когато тя го заведе на таванчето на родителите си, той пак не разбра на колко е, докато гледаше голото й тяло.

Имаше по-къса коса от него, беше доста смутена, когато се съблече, даже първата нощ само си говореха, защото и двамата не можеха да се отпуснат и да правят любов.

Тогава тя за пръв път му каза Кърли.

– Така ще ти казвам, влюбена съм в косата и ръката ти, а чувството, с което свириш, е ненадминато, имаш много чувствителна душа.

Постепенно таванчето се превърна в училище по секс, ласки, любовни пози, изблици на чувства, сълзи. После разбра, че Оксана беше на трийсет години и е омъжена, а мъжът й свири в Норвегия.

Чувството за сексуална жажда към нея беше непреодолимо. Много пъти посред нощ излизаше от дома си и отиваше при нея, хвърляше камъче по прозореца, за да я събуди, после се качваше на тавана, изчакваше я да дойде, наметнала само лек шал върху късата ношница, и после двамата се отдаваха на себе си и на желанията си така, като че ли следващия ден нямаше да го има.

Цялото лято Оскар ходеше, по-скоро летеше занесен по улиците.

Типично горещо лято, в което от почти всеки прозорец излизаше миризма на пържени тиквички, печени чушки, таратор и печени патладжани. От почти всеки прозорец се чуваше музика, тогава се свиреше много, така че музикалното му ухо веднага долавяше познати мелодии и упражнения, свирени на пиано, цигулка, акордеон или китара.

Саксофонът си проправяше път в музикалната интонационна среда на социалистическия музикален фон, така че понякога се чуваха и ожесточени сола, гами или упражнения на този непознат тогава за Оскар инструмент.

Повече се застояваше пред прозорците, откъдето се чуваха песните от новия албум на Бийтълс. Те пак изненадаха света с експерименталните си постижения.

Това усещане не го напусна никога: чуеше ли песен на Бийтълс и днес, усещаше миризмата на липа, на печени патладжани и пържени тиквички.

Разходките му по града, докато чакаше да дойде часът за поредната среща с Оксана, бяха като две в едно – едновременно музикално и гастрономическо образование и изкушение.

Обикновено гладен – нямаше много средства тогава, но много жаден да чуе хубава музика, Оскар дълго се разхождаше по града, докато намери подходящо отворен и пълен с нова музика прозорец. Сядаше под него на тротоара и слушаше в захлас. Тренираше и музикалната си памет, като веднага след това в читалището се опитваше да възпроизведе чутото.

Захапал геврек пред някой балкон, леко кимаше с красивата си коса и свиреше с пръсти на въображаемата си китара.

Когато към цялата картина се прибавяше и някой изпотен чичко по потник на балкона, който задъхано пъхаше чушки в чушкопека, Оскар се ухилваше и си казваше: да ме види отнякъде сега Хитър Петър! Почти като него съм – не само нагъвам хляб с миризма на чушки безплатно, а слушам и невероятна музика. Хитър Петър е нямал този бонус!

Оксана танцуваше в същото читалище и там не можеха да разкрият връзката си. Съпругът й беше познат на всички от танцовия състав. На Оскар му беше мъчително да гледа, как тя весело се закача с танцьорите (или в рамките на хореографията, или поради самостоятелността си).

С още по-голямо желание и стръв той вечер я притежаваше: тя е само негова, тя е само с него. Винаги след сексуалните игри, Оксана присядаше на леглото до него и дълго го гледаше в очите, милвайки косата му. Косата на Кърли.

Оксана му беше и момичето за ходене и чувства, и момичето, с което правеше любов през това лято.

Оскар разбра, че жените имат много роли и лица, които никога не могат да бъдат отделени едно от друго. Разбра, че любовта е пълна и с много тъга и болка, и с много желание и обич, и с много духовно и телесно привличане. Ставаше може би безпомощен, жалък и смешен в очите на другите – поне така си мислеше той.

Желанието и тази необходимост да е с Оксана бяха над всичко друго и Оскар беше щастлив, че я има. Не вярваше, че всичко това може да свърши, не можеше и не искаше да си помисли за края на тази връзка.

Един ден, след като продължително и всеотдайно се любиха, Оксана го погледна в очите, погали го по косата и му каза:

– Кърли, никога не вярвай на това, което ще чуеш от хората за мен. Каквото и да чуеш, няма да е вярно. Много те обичам, Кърли!

Той не разбра какво искаше да му каже, питаше я непрекъснато, но не разбра.

На другия ден Оксана не дойде на таванчето.

Не идваше и следващите дни и никой не знаеше къде е. За всеки случай той спеше почти всяка вечер на таванчето, ходеше там и след обяд.

Един ден, в просъница, дочу тропане и викове, влязоха някакви цивилни, личеше си, че бяха ченгета. Нищо не го питаха, просто го хванаха грубо под мишница и го заведоха в ареста.

Първата им работа беше да му крещят и да го заплашват с побой, ако не им каже къде е Оксана. Откъде я познава. Къде е отишла.

Втората им задача беше да го острижат. Като овца – наведоха му главата и с една ръчна машинка го остригаха. Всичко това успяха да направят за не повече от два-три часа, а тъй като тогава още нямаше паспорт, изяде няколко ритника и за това. Обяснението му, че е непълнолетен и затова няма паспорт, ги разяри и двата шамара от упор го накараха да не се обяснява повече.

На третия ден дойде баща му, разтреперан и уплашен, едва-едва успял да намери някакви връзки – познати на познатите и колеги на непознатите, които чрез роднините на някой от началниците да се застъпят за нещастния музикант.

– Поне те подстригаха, ако не друго – опита да се пошегува баща му, радостен от освобождаването му. – Ще забравиш, всичко ще забравиш, и аз съм си имал такава приятелка преди казармата, а сега дори не помня името й – се опитваше да го успокои.

Не успя, защото у Оскар се породи маниакалното желание да намери Оксана.

Тя беше права – в читалището, на специалното събрание по този случай казаха, че е престъпница, която е избягала от родината. Казаха, че е живяла много фриволно и е имала няколко любовника (с укор гледаха Оскар. За да го наранят още повече, казаха, че е водела на тавана групарите и от другото читалище. Даже и с чужденци се е сношавала, да, да, по време на фестивала тука, да!)

Оскар знаеше, че това не е истина.

Когато обаче показаха някакви порноснимки, в които момиче наистина с подобно на Оксана лице и коса, се радваше на някакъв юнак, Оскар вече беше убеден, че тя е отвлечена, заплашена, дрогирана и насила заставена да играе във филми за чичковците с потниците.

Чак след година, точно когато навърши осемнайсет, и когато косата му беше пораснала почти като преди, получи картичка.

Междувременно Бийтълс се разпаднаха, раждаше се джазрокът, появиха се групи от чудесни инструменталисти, Емерсън, Лейк, Палмер доказваха, че рокмузиката може да се свири и от виртуози, че артрокът е сериозна музика, съвместима с класиците, което накара Оскар да взема усилено уроци по класическа китара. Даже имаше предложение да изнесе концерт в консерваторията.

Една отворена цветна картичка, която показваше някакво море, а на гърба й имаше малка карта с отбелязана на нея малка синя точка. „Честит рожден ден, Кърли!”, пишеше безобидно отзад. „Желая ти много щастие, тук морето е красиво и аз си прекарвам добре, дръж се и свири!”.

Краката му се разтрепереха. Точката беше в съседната държава, беше убеден, че ще му позволят да отиде до морето, нали вече имаше паспорт.

След като получи визата (какво ще правиш там, кого познаваш, имаш ли роднини навън, ако срещнеш някого си длъжен да докладваш, преди да ти дадем визата, те искаме подстриган тук, я се обръсни) Оскар стигна на стоп до мястото от картата.

Беше малко приморско градче. Оскар имаше оскъдни познания по английски, така че питаше (по-скоро показваше с мимики) едва ли не всеки срещнат дали е виждал ей такова момиче, жена: с къса коса, черни очи, с тъжен и много дълбок поглед, с чипо носле и много красиво тяло, а? See? Are you? Do you? Виждали ли сте?

Местните го гледаха навъсено, почти не разбираха какво казва, защото туристки много, а и не говореха добре неговия английски. Само един го погледна и го заведе безмълвно накрая на града, където имаше една сива сграда, оградена с тел.

„Лагер за бежанци” гласеше надписа, написан на ръка на табелката на вратата. Оскар разбра – Оксана е заминала като туристка и директно е отишла в лагера.

Разбира се, вече я нямаше там, но дежурният на входа си спомни за нея и каза, че е заминала за Норвегия.

При мъжа си, каза си Оскар, как не се сетих.

След като се върна обратно в родината, той не продължи да подготвя концерта си в консерваторията, а започна да свири, за да си направи репертоар. Планът му беше да се яви на конкурс и да замине да свири в Норвегия. Знаеше, че там по корабите винаги търсят музиканти.

След година замина. Смени много кораби и острови, където свиреше. Преживя какво ли не.

Оказа се, че музикантският живот и занаят е изпълнен с много трудности, примирение, компромиси, алкохол и жени. После забрави за какво е дошъл в депресивната и сива Норвегия.

Не обръщаше внимание на липсата на пари, нито на тяхното количество, когато случайно ги имаше в повечко. Носеше все така дълга коса, демоде, която вече беше бяла, но гъста, до раменете, ситно накъдрена. Усмихваше се при спомените си от пубертета, когато разделяше момичетата на категории. Сега всичко му се беше свързало в едно – свирене, водка, жена, свирене, водка, друга жена, водка, водка. Не трябваше и да репетира много. Пристигна напълно подготвен, за да издържи на свирене на всякакъв вид музика, за всеки вид публика. Готов за всички изненади, на които е подложен корабният музикант. От фолк пиеси до класика и рок, от танго до джазрок импровизации, чист джаз и нежна музика за лека нощ, всичко това той изпълняваше с голяма лекота, без напрежение и без емоция.

Престана да мисли за Оксана. Няколко години трескаво се качваше на всеки кораб в пристанището и питаше капитана или някой от екипажа дали познават ей такова момиче, жена: с къса коса, с черни очи и дълги крака, много красиво. Нямаше нейната снимка, за сметка на това вече знаеше добре английски (have you seen a girl like…), така че питанията му се превръщаха в повод да си сипят по водка с капитана и да си кажат, че животът е кратък и хубав, а жени много.

Когато свиреше на поредната група пияни шведи, които използваха кораба, за да отидат до средата на океана, в неутрални води, за да могат да се напият докрай, евтино и без акциз, при него дойде един клатушкащ се висок възрастен германец.

„Я да му видя ушите, ако са червени, значи е мръзнал на Сталинград” – машинално си помисли Оскар. Музикантите понякога имаха доста груб хумор, който създаваше около чувствителните им души предпазна черупка, за да могат да устояват на пияните гости.

Полюшкващият се червендалест корабен пияница му даде една свита смачкана хартийка, потупа го по рамото и взе чашата с водката му от масата.

Писмото от Оксана беше изпълнено с граматически грешки. Явно беше позабравила родния си език.

...Мили Кърли. Лагерът. Норвегия. Съпругът. Животът й като сервитьорка. Животът й като танцьорка в клуб. Наркотици. Разделена с мъжа си. Водка. Още от първия ти ден в Норвегия знам къде си, на всеки кораб, където свириш, съм с теб. Цял живот мисли за Оскар. Не може да го забрави. Водка. Толкова го обича, че не може да развали живота му, ако отиде при него. Няма да забравя косата ти. Мисля за теб. Все съм с теб. Не мога да забравя ласките ти. Ако мога да погаля косата ти сега, ако ти си до мен, сигурно ще оживея. Химиотерапия, рак, пада ми косата. Мой Кърли...

Оскар гледаше в една точка, не беше промълвил нито дума. Не виждаше и германеца, който надигаше водката му и го тупаше по врата и рамената.

Безмълвно отиде до каютата си и взе електрическата машинка за подстригване на колегата си.

Сега е модата на бръснатите глави, всеки се подстригва и бръсне навсякъде – отдавна вече си мислеше Оскар. В онези години, в зародиша на рока, тия бръснати дебели глави нямаше да видят и една мадама, а сега всичките мацки по тях се лепят.

Затова и сега пазеше косата си като нещо може би най-ценно. Защото и тогава, и сега това беше неговият малък бунт и революция – тогава срещу конформизма и тъпотията, а сега срещу парвенющината и консуматорството.

Погледна в огледалото бялата грива на главата си – косата на Кърли.

Взе машинката и се острига, бавно и ритуално, като внимателно пускаше всяка къдрица в малко найлоново пликче.

Почивката на оркестъра беше свършила. Дядото с бандонеона, който винаги свиреше своите виртуозни танга и така пестеше ценни минути за оркестъра, му кимна. Гледаше го тревожно, но не даде вид, че е учуден от голата му глава. Прибра безмълвно бандонеона в калъфа.

Оскар отиде при напълно пияния вече германец (той пък защо пие, на тях нали им дават да си пият колко си искат на сушата, защо пие тук с депримираните шведи и норвежци, не знам), подаде му найлоновото пликче и каза да го предаде на Оксана.

Немецът го потупа по рамото.

Оскар кимна на групата, те го оставиха сам на сцената. Засвири Бийтълс, разбира се, че Бийтълс и само Бийтълс подхождаше на това настроение и този момент.

В ресторанта беше шумно и влажно. Бирата се лееше в огромни количества заедно с много водка и уиски. За мезе даваха безплатно фъстъци. И като деликатес – риба тон със салата от чушки, тиквички и патладжани. Оскар се усмихна тъжно – след толкова години пак Бийтълс, тиквички и патладжани, остава и чай от липа да донесат...

Тоновете на „Когато моята китара плаче” на Джордж Харисън се преплетоха в шумотевицата от крясъците на зачервените северняци. В тъмнината и пушека никой не забеляза мокрия гриф на китарата на Оскар, а и да беше го видял, всеки щеше да си мисли, че е мокър от потта на музиканта. Много беше горещо.

Никой не можеше да види сълзите, които сами капеха от очите на Оскар и придаваха на мелодията още по-интересен звук, чуваше се и скърцането на пръстите по грифа и струните.

Оттогава Кърли никога не си пусна дълга коса.
***

Грижливо подстриган и в сценично облекло (костюм не можеха да го накарат да си сложи, но поне тъмни панталони и бяла риза си слагаше, иначе не го наемаха), Оскар свиреше в лъскавото заведение на брега на морето.

Сам с китарите си, електронните инструменти за ритъм и за фон на гласа му, който през уредбата с реверберации звучеше с монументален ефект.

Вече от години свиреше сам. Нямаше нужда от оркестър, днес можеше да изпълни всичко сам.

Кое всичко? Инструментални пиеси, салонна музика, малко класика. В тези скъпарски заведения рокът не вървеше.

Не му бяха приятни нито посетителите на скъпарското заведение, нито дебелият му собственик с лъскавата обръсната глава. Но нали някак си трябваше да се живее, а музиката е най-хубавият и лесен за мен начин на живот, си мислеше Оскар и разсеяно гледаше гостите на заведението.

Китаристът Оскар кимна на мъжа, който превеждаше усилено на масата на двама не много приятни гости на средна възраст. Преводачът Оскар му се усмихна и вдигна чаша за поздрав.
***
Сметката беше много лесна.

–Така-а-а. Значи, държавата е една от най-старите в света и е вече на повече от 1300 години, е, я да закръглим на 1300 – пишеше гостът на малката цигарена кутия, захапал в устата цигара, а кърпата на главата пазеше от изгарящото слънце сивите косми, останали отстрани на потната му глава.

Макар и седнали под огромен луксозен чадър, двамата заместник-министри се потяха обилно. За да не остане по-назад и преводачът Оскар се бършеше често и мечтаеше да е в морето или в стаята си с климатика, зад компютъра с чаша джин и фанта битер лимон.

– И сега смятаме, нъл тъй – потри доволно ръце той. – Всеки ден ние сме един час преди средната Европа и два часа преди Англия, нъл тъй? – погледна победоносно преводача, който бая се зачуди как е на английски „нъл тъй”.

– Абе ти ко току тъкъ му говориш, бе, нъл ти казах ко да му каеш, един час му приказваш, внимаваш ли? Я ме глей в ръчичките ко пиша – сконфузи и чужденеца, и преводача заместник-министъра. – Ти стига си свирил, ей, музиканта, я се разкарай с тая китара, да не ти скъсам струните, разсейваш тука математиците.

Музикантът Оскар, който всеки ден по обяд свиреше на гостите, учудено се огледа. Явно не бе свикнал на този стил на говорене и не вярваше, че се обръщат към него. Тихомълком прибра китарата и безмълвно си тръгна, с иронична усмивка в крайчеца на устните.

Махна на преводача, който извинително дигна рамене.

– Та ти казвам, един час сме по-напред, а от вас – два часа по-напред, ама всеки ден, разбираш ли? Ха сега да видим ко ще стане тука! Като умножа аз 365 по два часа за вас, значи сме на годината 730 часа по напред от вас, нъл тъй? Айде от мен да мине, да кажем само 700 часа по-напред сме. И сега, като фрасна 700 по 1300, колко е туй нещо? Седем по три, нъл тъй, и две наум... Абе няма да стане така, дай да извадя елката, знайш ли – потупа се по гащетата, търсейки мобилния си телефон.

Струйки пот се стичаха по потника му с емблемата на „Хуго Вос”, разположена точно над дебелия му корем, който я повдигаше почти перпендикулярно.

Мобилният му телефон „Сименс” беше последен модел, но явно защото не използваше калкулатора на него, той загуби доста време, докато се ориентира. Англичанинът бавно отпиваше от топлата вече бира и безучастно гледаше момичетата по оскъдни бански, които хапваха сладолед на съседната маса.

– Глей, глей саа ко стаа тука – възбудено говореше потният чиновник. – И саа, като умножа и разделя пак обратно това, което получих на 24, що на 24? За да получа колко дни сме по-напред от тях, ха-ха, ей, я му преведи по- внимателно на тоя – веднага натири преводача, който като госта англичанин, също се зазяпа в момичетата със сладоледа.

– И, саа, ей това голямо число като го разделя на 365 – защо на 365? Ами, за да получа колко сме години по-напред! Така му преведи, ама не разбира нищо от математика и от теорията на Айнщайн тоя твоя делегат, ей... Та като го разделя, колко се получава? Получих 103, ама я му кажи 100, от мен да мине, 100, нъл тъй? – вече му капеше и слюнка по лицето, предвкусвайки победата от шегата си.

– Така, че сме 100 години преди вас, ей, 100 години сме преди вас, ингилизите, ха-ха-ха! – доволно потри ръце заместникът на началника на голямото министерство.

– А от ония, мириканците, да не говорим колко сме по-напред пък от тях! Те са едно триста-четиристотин години след нас, нъл тъй? За тех аз не говоря изобщо, нещастници са те. Те са в началото, на колко години са саа, на 200 некъде? Тепърва са колонизатори като холандците, тепърва ги чака да рисуват ония дебелите мадами, ко беши това, барок ли? Преведи му точно, Оскаре, нали си учéн?! После ще рисуват пак ония смешните, ко беши това, ренесанс ли беши? Това ги чака, което ние го имаме зад гърба си, ей, всичко това! Ама за теб ми е мъчно, ей – обърна се внезапно директно към чужденеца и с погнуса погледна марковите му обувки, които носеше с чорапи, прилежно дръпнати нагоре, за да предпазят нежната кожа на глезените му от слънцето.

– Глей го, глей го как се е навлякъл, ако му дръпнеш сега чорапките, ще му лъсне крачето като на балерина, виж го къв е смешен, баджака му е червен, червен като на патица човката, а крачетата бели, бели като момински цици, ха-ха-ха, глей го, като кокошка е, ха-ха-ха! – засмя се с пълен глас, въртейки космите на гърдите си.

Англичанинът видимо се обезпокои, защото видя, че колегата му по ранг се обръща директно към него.

– Sorry? What is Кokoshka, please? Is it Oscar Kokoshka¹⁴? – недоумяваше порозовелият от слънцето чужденец. Явно му беше досадно да слуша изпотения заместник-министър, а беше и доста топло. Освен това сладоледът в устата на момичетата беше много съблазнителен, както и блясъчетата, пламнали в очите на девойките, след като дочуха чуждата реч.

Оскар гледаше безразлично в една точка някъде в перспективата и машинално превеждаше. Това му беше стар преводачески трик – добре владееше езика и не му създаваше проблем в неофициалните моменти да мисли за други неща и да превежда само слушайки и гледайки с периферното си зрение какво става.

– Та му преведи саа, ама внимавай тука саа: сто години сме по-напред от вас, ей, преди Англия сме сто години, по-сме напред. Тоя техният Айнщайн ли беше, кой беше, ряпа да яде, не разбира нищо той! А? Немец ли е? Няма значение, пак е техен човек и пак нищо не разбира! Така го сметнах аз, нали виждаш, че излезе сметката! Сто години не е малко, ей, преди тех сто години! Ама какво значи това? Какво ли? Че това, което виждаш тука, ще стане и при вас, ама след сто години! И при нас беше преди сто години чисто, тревичката подстригана, тия номера, английските номера, нъл тъй. А днеска нали виждаш как сме? Счупени прозорци, мърляво навсекъде, боклук навсекъде, трева нема – ми да, това е бъдещето, така ще е и при вас! Ама след сто години! А нашето тука – това е прогреса, това ще стане в света! Розовички такива сте, някакви чистички, след сто години да ви видя аз! А за мириканците – не ми говори, мани ги, още са по-назад.

Оскар сухо преведе мрачната прогноза, която чиновникът-визионер (поръчал в агенцията консекутивния превод точно на Оскар, филолог и писател) начерта на чужденеца.

Англичанинът се прозяваше, ама скрито, така както само англичаните могат да го правят – широко си взимаше въздух, после покашляше и закриваше устата с ръка. По скулите му Оскар познаваше, че прозявките му ставаха все по-завладяващи, така че вече явно не го интересуваше и сладоледът на девойката отсреща.

Тя пък като видя, че са възрастни, а освен това и не всички са чужденци, вече беше затворила очи и се печеше на слънцето.

Оскар беше писател и въпреки че в дрямката си представяше как като станат (ако беше малко по-смел), щеше да ритне с голяма сила дебелия задник на запъхтения чиновник (пък да става каквото ще!) – всъщност оцени някои от мислите на шишкото.

По принцип Оскар беше бунтар. Иначе нямаше да е писател. Но и бунтарите трябваше да ядат, по пет пъти на ден, макар и в малки количества, за да не напълнеят. Това правеше почти кило, кило и половина храна на ден, по цените на дребно – точно колкото консекутивния превод на теорията на относителността на новия Айнщайн, който направи сега.

С ужас забеляза, че повлиян от клиента си, започна и той да смята – хонорар за превод, умножен по часове, е равно на брой кисели млека и килограми месо, разделени на... уф, че е горещо (май наистина ще го ритна тоя по дебелия задник).

Ама и тоя другия, чужденецът заместник-министър, май ще го ритна по задника, какво си мисли той.

„Като пиша, гледам се и аз отгоре” – мислеше си Оскар. „Пиша ли пиша една след друга мъдрости, нелепи, дълги. Като съставки на храната слагам – á малко месо, като същината на въпроса, á сега малко лук, да подсиля вкуса, може би и картофки ще сложа, да не е само по темата, а и нещо друго да се случи. Като втора темичка ще се прокрадне морков с чушки и ето че гювечът е готов, полека-полека книгата се получава.

Ама знам какво липсва на цялата манджа – няма чубричка. В Европата няма чубрица, има майорана, ама друго си е чубрицата. На всяко нещо, което пиша, трябва да слагам малко чубричка, да се знае кой и откъде е авторът.

Иначе става стандартен полуфабрикат, европейски, чист, еко, с месо от крави, отгледани на южен хълм, на слънце и с трева без пестициди, с яйца от интелигентни нестресирани кокошки, снесени в био гнезда.

Прасенцата са им розови и весели.

Европейските прасета са по-големи от нашите. Най-големи обаче са американските прасюги. На една зурла разстояние от тях са руските прасоци с червени носове. Нашите са прасенца аматьори. И кравите са ни аматьорки.

Затова повечко чубричка в писането. Да поправи вкуса на прасетата ни. Лесно им се пише на Ъпдайк, Хемингуей, Хелър, за големи прасета пишат и без чубрица минават.

Няма ли чубричка, не е гювечът гювеч...

За нас де, от блатото.

От държавицата, която е най-малко сто години по-напред – мързеливо и в полусъница си мислеше писателят.

– Ти откъде познаваш Оксана? – свойски и съвсем изневиделица попита заместник-министърът.

Оскар почти се задави с клечката за зъби от мелбата, с която бодваше нарязаните в нея плодове.

Това с клечката му беше също любим стар преводачески номер, на който винаги се смееше от сърце. За да имитира висок стандарт, винаги питаше келнерката дали имат клечки за зъби, ако не ги виждаше по масите. Когато тя му се извиняваше, че нямат, той си поръчваше най-скъпата мелба. Взимаше победоносно клечката за зъби или хартиеното чадърче с клечка за зъби от мелбата и казваше – останалото отнесете. Разбира се, по средата на обратния път на сервитьорката, той я извикваше и двамата прихваха да се смеят.

Обичаше флиртове с млади девойки, запазваха го млад (поне в мислите му).

Задави се с клечката, защото Оксана, която познаваше отскоро, му харесваше. Миловидно лице, което винаги се развеселяваше от случките, които той си измисляше или преразказваше. Беше доста по-млада от него. Оскар я подготвяше за посещение на ергенската му квартира, даже си мислеше, че моментът вече е назрял.

– Коя Оксана мислите? – попита равнодушно Оскар, като набута една непослушна черешка от мелбата в устата си (дано няма костилка, счупих си един зъб така), леко изнервен от въпроса на клиента.

– Как коя? Оксанка, дъщеря ми – каза шишкото.

Оскар зина.

С Оксана се беше запознал на едно авторско четене.

Беше студентка по журналистика, пописваше в свободното си време – поне така твърдеше.

Имаше много хубава усмивка. Няколко пъти оставаха сами в полупразната зала и докато тя му разказваше за литературните си опити и му рецитираше стиховете си, Оскар си мислеше:

„Искам да я пипна, да я сграбча, да я целуна – да я имам. Много искам да бъде с мен, не искам да казвам думата имам, защото никога не съм имал някого, какво значи да го имаш... не си вярвам толкова.”

– А, Оксана от курса по писане? Разбира се, че я познавам, не знаех, че ви е дъщеря, много умно момиче – каза Оскар.

– И красиво – ухили се широко шишкото. – На мен сей метнала, бащичко си мий тя – лукаво се усмихна и го погледна изпод вежди. – Ем чи как да не знайш, че мий дъщеря – подметна. – Ам чи ти кво си мислиш, що си тука?

– Поканиха ме от агенцията на преводачите – вметна объркан Оскар.

– Глей го саа тоя – абе вие, писателчетата, верно много сте наивни – изсмя се от сърце дебелакът.

– А що те поканиха, я ми кажи саа, точно тебе, писателчето, от агенцията ей тука тъй нá, на морето, в тоя скъп хотел, а?

– Ами защото много добре знам английски и мога да превеждам при такива важни международни срещи, поемам и отговорността за консекутивния превод и имам много точна терминология – смути се Оскар и започна без нужда да се защитава.

– С кой среща бе, с тоя ли досадник? – посочи с погнуса към англичанина. – Я му дръпни чорапките, да му почервенеят крачетата и ще видиш утре какъв балет ще танцува – ехидно кимна към заспалия на масата чужденец.

– Разбира се, нали това е среща на международно ниво – Оскар вече беше напълно смутен.

– Ей, писателчето, не вдяваш тия неща май много, ей – отпи от бирата шефът. – Ако аз не бях казал, вятър щеше да помиришеш тоя хотел, щеше да си останеш в гарсониерката в панелката и да се потиш цяла седмица.

– Откъде знаете, че съм в панелка в гарсониера? – вече нервничеше Оскар. В него се пробуди бунтарят.

– Как откъде, нъл Оксана ми каза къде искаш да я водиш – опули се шишкото на Оскар.

– Ама, аз, таквоз... – понечи да отговори Оскар.

– Няма таквоз-онакоз, ще я води той по гарсониерките моята Оксанка, тебе тя тука ще те води, ей, писателчето!

Оскар изстина.

Напълно объркан погледна безпомощно към англичанина, който вече похъркваше, след което погледът му се плъзна към вратата.

Там стоеше Оксана. В светлосиния си бански, с пренебрежително малко долнище, тя изглеждаше много секси, още повече, че Оскар за пръв път видя полуголото й тяло и леко потрепера.

Обичам такива гърди, искам да я имам, да я сграбча, да я пипна...

Оксана се приближи и замижа:

– Здравей, радваш ли се, че ме виждаш?

Гледаше я и виждаше баща й. Свитите му очички – светлосини и крайно недоверчиви, торбичките отдолу, леко подутите клепачи, придаващи на очите лъжлив вид, пълните му бузи. Добре, че още не е толкова дебела като него. И космата.

Оскар само чакаше тя да обърше с ръкав устата си и да се уригне.

– Здравей, Оксана, не очаквах да те видя тук, дошла си да попишеш малко ли?

– Ей, писателчето, ти кво си мислиш, абе вие, писателчетата не вдявате хич! Само ти ли знайш английски, брей – провикна се нашият заместник на министъра и събуди англичанина. – Ти си спи, спи си ти – обърна се към него дебелият чиновник и като сложи две ръце под бузата си наклони глава и захърка.

Английският заместник-министър разбра, усмихна се и продължи да спи.

– Оксана го измисли всичко туй, знайш ли – прегърна я шишкото. – Умно момиченце си имам, ей, и красиво, цял бащичко си мий тя.

– Какво измисли? – наивно попита Оскар, вече започнал да се забавлява.

– Да те докара тука, я, това измисли, ще я води нашият по гарсониери в панелката, я ела тука, като човек, в хубавия хотел, имате си апартамент тука, ние сме тука, ха сега, да я водиш по плажа малко, в морето влезни, купи й едно уиски – имаш карта, всичко е безплатно, ха сега, да видиме как може да се живее. Не да я водиш там, нъл тъй, у твоя район с панелките, дет кокошките ходят по полето, пфу – на село, при кокошките!

Наистина панелката, в която Оскар живееше, беше съвсем на края на града. Във всеки голям и нов град, който се разраства неумолимо, има крайни квартали, сливащи се с околните села, което високомерният град никога не си признава. Съседите му гледаха кокошки, които всеки ден се разхождаха пред входа на блока на писателя.

– Не ти работи добре петелът – шегуваше се всяка сутрин Оскар със собственика на кокошките. – Ставам рано, отивам и го будя, а той после кукурига и буди кокошките, сменяй го... не ти работи добре петелът...

Наистина Оскар ставаше много рано всяка сутрин, много преди петелът на съседите.

Искаше да събуди петела, който да си свърши работата и да буди кокошките. Това му беше и писателското кредо.

– Kokoshka? Oskar Кokoshka? – стресна се все още дремещият англичанин.

– Глей го па тоя, абе, спи си ти, бе, нали ти казах, има да спиш, за да ни настигнеш, сто години требва да спиш – прихна да се смее на шегата си. – Не е Оскар кокошка, има при него кокошки там в панелката, дет живее! Щот е писателче и е бедно, затова. Ама Оксанка си го е избрала и аз си го купих сега Оскарчо. Имате ли си там вие писателчета в Англията? – обърна се към смутения си колега чиновникът. – Тука си имаме много. Ама само едно истинско писателче – ей тука това, нá, Оскарчо! – посочи го с пръст шишкото. – Туй не му превеждай, да учи по нашенски, да става човек, айде влизайте в морето и после туй-онуй. Аз саа тоя ще си го нáпия тука тъй. И сам го мога туй напиването, знайш ли, айде отивай, миличко! – каза и целуна Оксана по бузите.

Погали я одобрително по рамото и хлъцна.

– Нямате такива мацки там в Англията, и след сто години пак няма да имате!

Оскар безпомощно разпери ръце, извини се на чужденеца и закрачи с Оксана към морето. Искаше да измие всичките мисли от съзнанието си в солената вода.
***

Спинът влиза през една малка драскотинка и те прави болен, много болен, умираш през една драскотинка от неясен бацил или вирус, мислеше си вечерта, след буйната нощ с младото момиче, така желано преди.

Оскар не очакваше никакви авантюри. Мислеше, че през деня само ще превежда, а вечерта ще допише книжката си, която с такава любов вече доизкусуряваше. Малко шантава беше – за рубини, смарагди, любов и танго, трябваше му спокойствие, за да се съсредоточи.

В себе си нямаше никакви презервативи и нямаше навика да търси по магазините. Когато беше с по-младо от него момиче, винаги си купуваше предварително. Не разбираше много психиката им, мислеше си, че са странни тия новите, дигиталните, които правят безразборен секс, примесен с наркотици и алкохол.

Затова веднага след бурния секс, когато Оксана влезе в банята, инстиктивно си помисли за най-лошото – ами ако е болна, ами ако има спин или нещо? Как можá така непредпазливо да я има още първата нощ...

Вече беше забравил исканията и желанията си само от предния ден, когато искаше да я има... да я сграбчи... да я обладае...

Как, по какъв начин и откъде прониква духовната деструкция, духовната нищета и кога те убива? Не е ли отвратително да си цял живот жив-умрял, духовно убит?

Оскар взе дрехите си и леко отвори вратата. Облече се в коридора, мина през стаята си, където беше куфарчето му и излезе пред хотела.

„Понякога сметките не излизат” – мислеше си, докато таксито го караше към панелния блок. „Сега преводаческата агенция няма да ми плати, което означава, че ще трябва да изкарам около десетина дни на плодове и зеленчуци, без месо и протеини... Е, нищо, нали сме сто години по-напред от всички други държави”, усмихна се той. Поне открихме нов начин за отслабване.

На сутринта разплаканата Оксана, която наистина си обичаше писателчето Оскар, намери на рецепцията на хотела бележка:

„Искам да те пипна, да те сграбча, да те целуна – да те имам.

Оскар НеКокошка, адресът на панелката ми е:

Краят на Града, блокът преди заспалия Петел.

Много искам да си моя, само моя.”