Тангото на живота смарагдова рапсодия 2013 Смарагд и Рубин

Сега внимаваше, докато въртеше педалите.

„Сигурно отстрани изглеждам странно” – си мислеше той. Дълъг шлифер, под него костюм, бяла риза и черна връзка, на главата шапка. Черна кръгла шапка. Взе я от синагогата, дадоха му я, когато свиреше на бар мицвата на сина на приятеля си Хаим.

Първото нещо в гетото, което промениха ортодоксалните евреи в облеклото си, беше шапката. Немците се гавреха с всеки, който носеше станалата неделима част от облеклото на ортодоксалните шапка. Не беше ясен произходът й в гардероба на най-религиозните евреи. Може би идваше от руските емигранти в Полша, които са въвели тази мода главата на религиозния да е покрита с това черно бомбе. Никъде в Торáта не пише, че трябва да се носи точно кръгла мека шапка. Кипá да – нали само фактът, че я носиш, значи, че трябва да спазваш всичките 613 мицвот и да имаш съответното поведение в обществото? Германците малтретираха всекиго в гетото, който носи шапка и го караха да я сваля, което беше и обида към Яхве и към евреите – всеки трябва да има нещо на главата си, за да не е в пряк контакт с Него. Религиозните в гетото измисляха какви ли не каскети и барети, за да не дразнят с бомбетата си и без това освирепелите есесовци.

Затова сега, след войната, когато вече уж всичко трябваше да е нормално, нерелигиозният Оскар с удоволствие носеше кръгло черно бомбе. Под шапката се показваше дълга къдрава коса, която на места беше побеляла. Върху багажника на колелото, старателно завързана, беше кутията с бандонеона.

Мислено Оскар се усмихваше. Всъщност бандонеонът му беше немски, всички бандонеони бяха немски. Когато го получи за бар мицвата си в Полша, пак си беше немски. Сигурно е оттук някъде наблизо, си мислеше той, докато бавничко караше по тихите улици на Берлин. И колко много пропътува този инструмент... Будапеща, Нюренберг, Яфо, Прага, Виена, Варшава, десетки големи и малки градчета, които не си спомняше вече, а сега и Берлин!

Дали е подозирал господин Банд, че неговият инструмент ще завладее света?

Оскар си спомни как без покана отиде да разгледа красивия град Прага. Разбира се, навсякъде носеше кутията с инструмента си. И когато един ден, възхитен от красотата на пролетния стар град, просто отвори кутията и засвири на моста, около него се образува тълпа. Хората не вярваха на ушите си, че тези няколко копчета могат да създават такава хармония, а тангата, изпълнявани от къдрокосия мъж, могат да са така виртуозни и страстни. Търсеха кутия, за да оставят по някоя крона, но след като не намираха, го канеха по кафенета и ресторанти да го почерпят, а Оскар им отказваше – искаше да е в красивия стар град, заедно с музиката си.

Берлин в никакъв случай не напомняше на Прага. Студен и навъсен, разделен от бившите съюзници на две части, които сякаш се надпреварваха коя да е по-грозна от другата. С войниците и полицаите в сиви строги униформи, които ходеха и от двете страни на стената по двама-трима, с кучета, и му напомняха много за есесовците от гетото. Понякога му се струваше, че и тези униформи бяха ушити от Вос или бяха от някакъв склад – останали и неизползвани от войната.

Винаги усещаше леко напрежение при разговорите с германци или при посещенията си в Германия. Спомняше си как ходеше по улиците на Варшава, как бягаше от гетото за да свири и как благодареше всяка вечер на съдбата, че има по едно „и аз” в повече от „а те” и затова, че е оцелял.

Беше в западната част на града. До развалините на църквата, оставена в Западен Берлин, за да напомня за бомбардировките на града, видя широка витрина, осветена и импозантна, малко нелепа в тъмния град. Подкара колелото към нея и прочете огромния надпис на витрината: ВОС.
***

Когато избухна въстанието в гетото, Оскар затвори очите на застреляния папа Рубин. Колебаеше се дали да му вземе пушката, за да стреля и той срещу всички есесовци, които види. После реши, в един миг реши, че трябва да предизвика съдбата и реши да избяга през тунела.

Този път беше много по-сложно. В кутията с бандонеона беше сложил и цивилни дрехи, чисти и обикновени като на всеки поляк отвън. Минаването по тунела под гетото беше тягостно. Навсякъде отгоре имаше есесовци с кучета. Оскар обаче почти не мислеше какво може да се случи, ако го хванат, както и не допускаше, че ще го хванат и убият. Просто бягаше, внимателно залягаше в калта, като чуеше някого отгоре, притихваше както всеки път, когато с Оксана се любеха в тунела.

Когато излезе навън и побягна с калните си дрехи по улиците, с гърба си и с цялото си тяло усещаше погледите на хората и възможността да го предадат. Бягаше напосоки, нямаше и къде да отиде.

За радост и сега имаше едно „и аз” в повече от „а те” – всички есесовци, които виждаше, забързано отиваха към гетото, за да унищожат всичко, което е в него. Може би не им минаваше и мисълта, че някакво еврейче, музикант при това, ще може да избяга от засилената охрана там.

Оскар даже повече се плашеше от обикновените поляци – те да не го хванат и предадат. По време на гетото и войната, при честите си излизания навън, той усещаше огромния антисемитизъм, залял Полша. Дали по религиозни причини, дали защото си мислеха, че ще спасят себе си, но много от варшавяните не симпатизираха на евреите от гетото и макар самите те да бяха окупирани и тероризирани от немците, понякога предаваха евреите или не им помагаха.

Оскар се шмугна в един вход, където за минута свали от себе си изкаляните дрехи и се преоблече с изгладените и чисти. Приглади непослушната си коса, която винаги издаваше произхода му, и маскиран на редови гражданин, понесъл бремето на войната и кутията с бандонеона, тръгна по центъра на града.

Имаше много познати и приятели поляци, на които свиреше още от времето преди войната, а и по времето на гетото. Сега трескаво премисляше къде да отиде, не искаше да ги излага на опасност, но се колебаеше дали няма да го предадат.

На главната улица, близо до улица „Познанска“, където живееха преди войната, го спря дребен човек с угрижено лице. Оскар позна в него Андржей Грошек, учителят по ударни инструменти на Ицик, с когото няколко пъти бяха свирили по вечеринки, балове и журове. Възрастният човек изхлипа, прегърна го и безмълвно го отведе в малкия си апартамент. Точно срещу комисарията на „Познанска“, си мислеше Оскар, но поне е срещу нашия апартамент.

Не можеше да бъде щастлив, но поне се заблуждаваше с мисълта, че е избягъл и живее срещу своя апартамент. Хиляди, не, милиони спомени нахлуваха в главата му, докато гледаше къщата си и си спомняше за всичко. За детството, за Оксана, за вечерите с нея, за Ицик, когато тичаше около масата и го дразнеше, за винаги загрижената мама Ида, за папа Рубин и благата му усмивка на шабáт, за баба Сара.

Оскар отслабна неимоверно, а и никога не беше пълен. Най-малко пък в гетото, където имаше недостиг на храна, можеше да каже, че е бил нещо друго, освен слаб.

Сега обаче не вкусваше храна. Пан Грошек го настани в мазето, ходеше при него поне два пъти в седмицата и връщаше почти цялото ядене, което му беше оставил предишния път. Безмълвно го поглеждаше, клатеше глава и в началото даже и не настояваше да яде.

Оскар изпадна в състоянието на безмерна тъга и се затвори в себе си. Пан Грошек имаше чувството, че талантливият музикант ще умре от тъга. Не от напрежението и стресовете на войната и гетото, не от изтезанията и недоимъка, на които са подложени всички в гетото, където след въстанието избиха половината евреи, а другите в още по-тежки условия чакаха транспорта за Аушвиц и Треблинка. Пан Грошек отдаваше тази тъга на пустинята, на онези много години, в които Мойсей е водил народа си, за да се спаси от робството на египтяните, когато в душите на този древен народ се е заселила пустинната тъга.

Чак след около месец или два Оскар започна да се храни, като наблюдаваше през малката дупка в прозореца на мазето какво става отсреща в апартамента. Виждаше забързания Порше, който с купища чертежи влизаше в техния апартамент, където сега, сигурно на масата в хола, (на нашата шабатна маса!), чертаеше новата народна кола.

Името й, както и формата й – аеродинамичен бръмбар, бяха измислени от самия фюрер, а Порше беше така гениален, че успя да я начертае и конструира.

През трудната зима на 45-та година Оскар тръгна сам, само със своята кутия с бандонеона към Метлингем, където беше фабриката на Хуго Вос.

В кутията с бандонеона имаше и блокче шоколад. За Оксана.

***

„Може би преди 7-8 години и Оксана да е била манекенка на тези хубави дрехи? – терзаеше се Оскар, държейки колелото за седалката и спирачката.

В този момент пред магазина премина мъж, с права кестенява коса и лунички, който го изгледа отгоре до долу. Бяха сами на улицата, но Оскар не усети някаква заплаха, мъжът имаше сърдечно лице, бодро и с леко червени бузи.

– Какво прави посред нощ в Берлин един евреин, с това колело? Няма ли лагери за него? Защо още не си преминал като пушек през комина, приятелю? – закачливо го гледаше непознатият.

– Я дим да те няма! – усмихна се широко той.

Погледна към Оскар:

– Shwein¹²!

– Приятно ми е, Рубинщайн! – просъска Оскар.

Музикантите имат нежни ръце, за нежните им сърца да не говорим. Иначе не биха могли да правят музика. Всеки музикант пази грижливо ръцете си, те са му жизнено необходими, за да дадат душа на звуците от инструментите си. Понякога опазването на ръцете е предмет на много закачки от хората, които никога не са свирили. Музикантите имат особено отношение към фините си пръсти и внимават с нищо да не ги повредят. Малко от тях се занимават с бокс или борба.

Ръцете на Оскар бяха нежни, с грижливо изрязани нокти. Никога през живота си не се беше бил, нито беше участвал в улични битки, даже като дете. Пазеше и двете си ръце – изключително много лявата заради цигулката и още повече дясната – заради пианото.

Пусна колелото, което се опря на витрината на магазина и после падна на земята. Непознатият се отдръпна, учуден от постъпката на слабия човек с гърбав нос и мека черна кръгла шапка върху къдравата коса. Този път Оскар изобщо не се замисли за ръцете си, сви и двете в юмрук. Силно удари с лявата учудения непознат в диафрагмата. След като онзи се наведе, инстинктивно пазейки корема си, Оскар нанесе мощен удар по лицето на минувача, който се свлече с окървавен нос пред витрината.

Оскар се учуди на своето спокойствие, както и на удоволствието, което изпита. Вдигна колелото си и с всичка сила премина през лежащия на земята. Малко по-надолу по улицата Оскар за пръв път видя паркиран „Фолксваген”. С модерната си форма на бръмбар, той беше нелеп и грозен в нощта. Оскар отвори кутията с бандонеона и извади отвертката, която носеше винаги, за да разглобява и настройва от време на време инструмента си.

Без да се оглежда даже, Оскар започна да чертае пречупени кръстове по колата. Не осъзнаваше глупостта и наивността на постъпката си. Не чувстваше нищо в себе си, но остана доволен чак като нашари със символите цялата кола. Заби отвертката в гумите на фолксвагена, после грижливо я прибра в калъфа и се качи на колелото.

Караше внимателно, но чак сега забеляза, че ръцете му треперят. Евреите се научиха да не бъдат винаги само благи и кротки музиканти.

***

Когато след няколко месеца ходене пеша, криене по дворовете и спане навън на студа или при непознати хора, Оскар стигна до Метлингем, войната беше свършила. Никъде във фабриката на Вос нямаше и следа от някакви работници, още повече от бивши лагеристи.

Всъщност, си мислеше Оскар, запознах се напълно с целия механизъм на Холокоста и лагерите. Как изобщо някой може да посегне и на един човешки живот? И то в Европа и цивилизованата страна Германия? Та нали в тази същата уредена и дисциплинирана Германия са се родили Бах, Бетховен, Брамс, Хендел, Шуман? Вагнер не беше от любимците на Оскар, които се научи да ненавижда всеки антисемит, било то музикант или поет.

Какво става с човек, убил нарочно или неволно някого в същата тази Германия? По законите на всички райхове, номерирани грижливо с римските цифри I, II и III – отива в затвора. Или убиват и него.

А как можаха всичките тези културни и възпитани германци да избият толкова хора, и то в цял свят?

А къде са парите на тези избити 6 милиона?

Оскар веднъж пресметна, че само златото в устите на тия жертви и техните откраднати спестявания, стигат за възстановяването на цялата следвоенна Германия.

И какво чак толкова им се случи после на бившите нацисти? Разбира се най-бруталните от тях – десетки – бяха обесени или разстреляни. А другите милиони престъпници? Нацисти, войници, симпатизанти, убийци преки или косвени на милионите евреи по света? И то на цивилни хора, не на войници във военен конфликт? Много от надзирателите и убийците веднага или след време бяха освободени и спокойно работеха като полицаи към кметствата...

Получили парите от Америка по „Плана Маршал“, бившите нацисти, есесовци, фабриканти и предприемачи строеха с бесни темпове двете нови Германии и напредваха с пълна сила. Много по-бързо от родна Полша, където след войната Оскар не се върна никога повече.

Потискаха го комунистите, национализацията на апартамента им. Заплахата за разправа с (богатите според новата власт) евреи го плашеше и той не искаше да живее повече в гето. Затова никога повече не се върна там, но не можеше да не вижда как Германия напредва с откраднатите от сънародниците му пари, а Полша все повече затъва.

Оскар беше убеден, че мирното и цивилизовано отношение към всички военнопрестъпници е огромна грешка. Макар че в Петокнижието навсякъде пише, че на насилието не бива да се отвръща с насилие, че Господ е един и всичко вижда, Оскар искаше отмъщение. Искаше виновниците за избиването на цялото му семейство и за изчезването на Оксана да бъдат наказани.

Свърза се със Симон Визентал, австрийският юрист, който след войната постави за цел на живота си преследването и осъждането на всички военнопрестъпници. Оскар успя с огромни усилия да докаже, че във фабриката на Вос са работели концлагеристи и затворници от гетото. Успя да намери и имената на тези хора. След дълги дни, изпълнени с разговори с юристи и защитници на човешките права (къде бяха тези защитници на човешките права по време на гетото? – се питаше Оскар) успя да изправи Хуго Вос пред съда. След пламенните речи на адвокатите му Оскар отиде при отслабналия и смутен шивач и извади папки със скици.

– Тези униформи измислих аз. Започнете да ги шиете, а аз и всички мои сънародници ще наблюдаваме и ще ви избиваме, ако не ги носите. Шивачки си вземете от вашите издокарани фройлан, да свършат някоя работа и те.

Вос погледна към скиците и се разтрепера.

Униформите бяха досущ като затворническите дрехи на хората от гетото, Треблинка и Аушвиц. Не бяха толкова одърпани, но от евтин плат. Отляво на гърдите имаше пришита част от плат, на която се мъдреше пречупен кръст. Според ранга на бившите нацисти, цветът на пречупения кръст можеше да е жълт – като звездата, която евреите носеха през войната. Черен – ако са били в СС, или виолетов – ако са били колаборанти като Вос.

Те би трябвало да носят тази униформа цял живот, докато това поколение си отиде. Поколението, което принуди евреите да носят жълти звезди.

Хуго целият трепереше. Оскар знаеше, че тази негова идея няма да се приеме насериозно, но искаше да види реакцията на човека, който му открадна Оксана.

Разбира се, Хуго беше осъден само да плати някаква глоба, а Оскар дори и не изчака края на делото. Продължи да търси Оксана, която беше изчезнала сякаш вдън земя.

Истинското танго е аржентинското
От края на войната бяха изминали 13 години.

– Една бар мицва време – казваше си Оскар, който с невероятен трепет и вълнение ходеше по улиците на Буенос Айрес. Беше се размекнал от топлото време и непрекъснатото слънце, от хората, които сърдечно си говореха с всекиго, от милонгите, където звучеше танго. Даже и в стаичката на малкото хотелче, където беше настанен, въздухът сякаш беше наситен със звуците на невероятното танго, което висеше в атмосферата на този огромен град.

Милонгите – танцовите забави – бяха пропити със страст, музика, непринуденост и желание. Събираха се непознати хора, които безмълвно изваждаха от чантите си подходящи обувки. С вперени един в друг погледи, с много страст и неизказано желание, те бавно и с огромно чувство изживяваха всеки тон на аржентинското танго.

Оскар виждаше тези хора на улицата, в хотела, в заведенията. Дори и при своя опит на музикант, той не се осмели да извади от кутията бандонеона и да засвири заедно с музикантите от уличните оркестри. Те свиреха невероятно. Оскар не гледаше толкова пръстите и техниката на свирене на бандонеонистите и акордеонистите, изпълняващи съвсем друго танго, пропито с много тъга, страст и носталгия. За пръв път чуваше такова танго, което се свири от душата на тези хора. Цялата им мъка, целият им живот беше изказан само с напористите и сдържани движения на танцьорите и с дълбоките мрачни мелодии и хармонии на аржентинските танга. Много му се искаше да засвири с тях, но все отлагаше момента, когато да извади от кутията инструмента си.

Цялото му съзнание през последните дни беше заето от неочаквания ход на събитията. Спомни си баща си, който му казваше: „Животът е винаги едно колело пред теб, не можеш да го стигнеш. Каквото и да правиш, той непременно те изненадва и изпреварва. Затова ти остава да знаеш само едно – че Господ е един и мисли за теб!”

След дълги години издирване и лутане, след като даде всичко от себе си в търсенето на някаква следа от Оксана, Оскар получи писмо от Симон Визентал.

В него се посочваше адреса на Оксана в Буенос Айрес.

Оскар беше зашеметен, веднага замина за Виена, където неуморимият Симон му показа купчина документи.

През далечната 1942 година Хуго Вос лично отведе Оксана до фабриката си в Метлингем. Още във форда си той почти галантно й разказваше за производството на дрехи, униформи, модни облекла. Все пак беше моделиер. С крайчеца на окото поглеждаше към краката й, към гърдите й, възхищаваше се на точните пропорции на тялото й. Не можеше да устои на невероятните й смарагдови очи, които в комбинация с червените коси и милите й лунички, я правеха особено красива. Някак си пó другояче красива. Очите й изразяваха огромна тъга, дълбока тъга, но тя вече не плачеше. Мълчеше, но когато Хуго разпалено и забравил за присъствието й, минаваше от немски на френски и италиански – задължителните в модата езици, Оксана постепенно се включи в разговора.

Хуго осъзна, че това около двайсет и две годишно красиво момиче, което той гласеше за модел на най-добрите му дрехи, тази млада полска еврейка, всъщност говори на немски, френски и италиански и то без никакъв проблем!

– Колко езици знаете? – попита добродушно Хуго и прикри колко е респектиран.

– Полският и идиш не ги смятам, затова казвам три – немски, италиански и френски.

– И кога успяхте да ги научите, толкова сте млада? – не се сдържа той. Усети, че в колата започна да й говори на Вие и смутено погледна шофьора, да не го издаде. После се успокои – говореха на френски.

– При нас е така, живеем навсякъде и никъде и всеки знае по няколко езика. За да можем да живеем, в която и да е държава.

– Добре е, че знаете и немски тогава – захили се на каламбура си Хуго. – Само след няколко години всички ще говорят на немски, поне в Европа. След победата на фюрера и Велика Германия ще направим обединена Европа. Всички ще плащат данъците си на Wilhelmstraße 97, това е адресът на нашето Министерство на финансите. Всички ще плащат с нашите дойче марки. Всички ще носят униформи, направени лично от мен, цяла Европа – с милиони мои униформи. А вие поне ще знаете, че въпреки че сте еврейка, сте била избрана униформите на Европа да са ушити по вашите мерки – доволно потри ръце и се засмя.

Веднага след като слезе от колата на Хуго, животът на Оксана се превърна в кошмар.

По-голям и от ада в гетото.

Нямаше го Оскар, с неговите ласки и безгранична любов. Нямаше ги и старите Бернщайн, които да я успокояват като дете. Сама и беззащитна, тя стоеше гола на масата, около нея ходеха шивачи, шивачки и понякога и самия Хуго с карфици в уста и метър или ножица в ръка. Понякога той се смиляваше и й позволяваше да се наметне с одеяло, за да не чака гола в студената стая за поредната проба.

Хранеха я сравнително по-добре от годините в гетото. Имаше задължителни супи и топла храна един път на ден. Внимателно мереха тялото й, качваха я на кантар, хранеха я допълнително, за да достигне теглото на средната арийка.

Манекенките бяха десетина – полякини, латвийки, една финландка и няколко рускини. Работният ден започваше от момента, когато във фабриката влезеше Хуго, което обикновено ставаше към 6 часа сутринта. След това започваше нервното притичване на многобройни шивачи и шивачки, които вземаха набързо съшитите с карфици платове и ги налагаха по тялото й.

Оксана трябваше да се качва на ниска маса, за да може безпроблемно да мерят дрехите. Беше или по бельо, или гола. Никога и пред никого другиго не се беше показвала гола освен пред Оскар. В началото много се срамуваше и се закриваше, но Хуго й наливаше коняк за кураж.

Изнасилиха я още първата вечер. Веднага след като Хуго я докара и я остави в помещението, войникът, който пазеше сградата, повика приятеля си. Отначало Оксана викаше, после хлипаше, после само безмълвно плачеше и се молеше отнякъде да дойде Оскар и да я спаси. Другите жени, които спяха в помещението, й обясниха кои от войниците са най-опасни, казаха й да не се дърпа, защото две от манекенките бяха убити миналата седмица. Това бе и причината Вос да я вземе от лагера.

Вече не броеше вечерите, нито мъжете, които се радваха на хубавото й тяло. Знаеше, че веднага след като Вос си тръгне уморен и нервен от канцеларията си, при нея ще дойде или патрулиращият войник или някой офицер, вече не знаеше кой точно какъв е. Месеците минаваха съвсем еднакво, дните се сливаха. Закуска, събличане, качване на масата, коняк, обличане, почивка с обяд, коняк, събличане, качване на масата, коняк. Вечеря, дрога – или кокаин, или някаква химическа смес, разбъркана в американската фанта, която всички пиеха. Събличане и войник, който пъхти върху нея и ломоти несвързано. После спане и на другата сутрин пак същото.

Имаше зелено-сини сънища, поне в началото беше така. Струваше й се непрекъснато, че са с Оскар на брега на морето. Милват се, а той свири на бандонеона, после се качват на една скала. Той й подава блокче швейцарски шоколад и се смеят, през цялото време се смеят. Спомняше си за неговите ласки в тъмния тунел под стената на гетото, за неговите подвизи, за неговото само едно „и аз”, което беше в повече от „а те”, за желанието му за оцеляване на всяка цена.

Тези сънища се повтаряха и я държаха известно време. Оскар не се показваше отникъде, още на сутринта Оксана знаеше, че тази фикция е нелепа и той не може да дойде от Полша дотук, а и да дойдеше – нямаше да може да я спаси.

Освен това, след многото еднакви дни, алкохол и изнасилвания, Оксана не вярваше, че финият Оскар ще я приеме такава, каквато вече е. Увеличи количеството на дрогата, която услужливите войници с радост й набавяха, за да се възползват вечерта от все още красивото й тяло.

Оксана не издържа на напрежението. Към края на войната, когато даже вече и Хуго ходеше замислен и нямаше много работа, Оксана, полюшвайки се от коняка, открадна една ножица от шивачката, която я беше забравила на масата в стаята.

Същата пролетна вечер я намериха в банята, с прерязани вени. Водата не беше спряла да тече от кривия душ в банята, пригодена за лагеристките. Кръвта й, заедно с водата, изтичаше навън по коридора и така случайно другите манекенки я откриха преди да си легнат.

Събуди се в местната болница, където я бяха закарали две от жените. Едно съвсем младо момче, което беше в бяла престилка – явно току-що завършил медицина, се въртеше в стаята и когато тя тихо простена, дойде при нея. Поглади я по рамената, после по косата – последните две или три години никой не беше правил така, както правеше Оскар.

– Казвам се доктор Оскар Грубер, всичко е наред, ще се оправите.

Оксана беше още замаяна и направи опит да се усмихне.

Оскар беше дошъл, той наистина е тук! Изглежда като него – слаб, с тънки пръсти и нежно лице, със същите очи, това е той!

В целия този нереален свят, това беше първият човек, който се държеше с нея като с равен.

Младият лекар Грубер всъщност не беше даже и нацист. Не одобряваше политиката на Германия от самото начало, а като юноша тайно слушаше английските радиостанции. Не можеше да се освободи от военна служба, но с многото връзки на баща си успя да не замине на фронта, а службата му мина като лекар в тила. Нямаше много опит, беше около 25-годишен и наистина току-що беше завършил медицина.

Това между Оксана и Оскар не беше само любов. Оскар – да, младият лекар се влюби силно в момичето с прерязаните вени и смарагдовите очи. Искаше да й помогне, желаеше я силно и направи всичко възможно тя да остане в лазарета при него.

Хуго Вос вече по-скоро търсеше варианти за себе си и за след края на войната. Угрижен, той чувстваше, че войната ще бъде загубена всеки момент. Беше му напълно безразлично, че алкохоличката Оксана ще остане в болницата, още по-добре – нека там да я хранят другите.

Оскар Грубер беше млад, Оксана беше първата му истинска любов. Не можеше да си представи, че Оксана ще попадне отново при войниците и ще се качва гола на масата. Държеше я при себе си, напълно съзнавайки риска.

Оксана не беше влюбена в доктор Оскар Грубер. Един път преживяла любовта в най-младите си години, тя не можеше напълно и отново да се потопи в чувствата. Освен това беше и с притъпени сетива. Алкохолът и наркотиците бяха казали своето, а погледът й често ставаше блуждаещ и бездушен.

Харесваше й младия лекар, обичаше да е с него. Обичаше го, но не беше влюбена в него. Нямаше я тръпката, червенината, която я изгаряше при срещите с нейния си Оскар. Гледаше на доктора като на възможност за едно „и аз” в повече. Инстинктът й за самосъхранение съвсем правилно й подсказваше, че само с доктора ще може да оцелее. Сега или никога.

Войната неумолимо се приближаваше към естествения си край. Всички офицери и лично Вос се занимаваха само с едно – изгаряха и унищожаваха документи, преписки, скици. Вос прехвърляше тайно пари в Швейцария, които след много години бяха открити, а неговите наследници бяха принудени да върнат част от тях на жертвите на нацизма. Обаче сега той не знаеше, че това ще стане, така че трескаво подписваше чекове, изпращаше тайни куриери до Швейцария да отнасят куфарчета с пари и скъпоценности.

Когато Оксана вече поукрепна, в главата на Вос назря план: всъщност той помогна на бедната лагеристка. Погледнато обективно, не й беше навредил с нищо. Лично той не я беше изнасилвал, тя винаги имаше какво да яде. Е, че войничетата през нощта – какво да се прави, все пак е война. Но тя е еврейка в края на краищата, поне не е в лагер, а тука гола се качва на масата, какво толкова.

Хуго Вос имаше много пари, които беше спечелил все пак с труда и таланта си. Помогнаха му разбира се обстоятелствата, ама винаги е така. Големите художници са имали меценати в лицето на властващите. „Рафаел е бил любимецът на папата, Микеланджело на Медичите, аз пък на фюрера. Сега за съжаление фюрерът го закъсва с всеки изминал ден. Моите италиански конкуренти също, те пък подпомагаха Дучето. Какво мога да направя в тази ситуация?” Не спеше по цели нощи Хуго и мислеше непрекъснато. „Най-добре е да се изнеса от Германия и да започна отначало някъде другаде, където всичко да е ново. Да не ме познават, но и да се чува думата на германците. Син съм на велика нация все пак”.

Подходящото място се казваше Аржентина. Много от нацистите прехвърляха пари и организираха тайни дружества, които да им помогнат след края на войната да се изнесат там. На аржентинците след известно време, разсъждаваше Вос, ще им трябва някаква по-европейска, по-арийска мода. Дали да не построя една фабрика там? Но как да стане?

В този момент му хрумна планът. Еврейката знае много езици, покрай тукашната моя фабрика се понаучи и на занаята, умна е, красива е. Не е и злопаметна, по-скоро агресията й е насочена към нея самата, иначе нямаше да иска да се самоубие, а можеше да наръга с ножицата някого, например мен. На нея ще дам едно куфарче с чекове, ще й напиша адресите на мои приятели моделиери и тя ще ми подготви нещата, а после ще отида и аз. Ама как да стане, сама няма да може да замине и да свърши работа. Ами да, ще предложа и на онова докторче, Грубер, той да я придружи до Буенос Айрес и да й помага. Всичко може да се направи с много пари, никой не пита откъде ги имаш, но аз съм си ги изкарал честно и с много труд – успокояваше се Хуго, минутка само след като съвестта го загризеше.

След срещата с Оскар Грубер, продължила два дни, Хуго Вос му предаде цялата необходима документация. Чекове, адреси, контакти. Към тях и няколко каталога с продукцията му и възможностите му – да произвежда мъжка мода, да я наречем конфекция.

През войната униформи, за всички еднакви униформи, а през мира и в Аржентина – започваме с нова мисъл, да правим конфекция – за всички еднакви костюми.

Пак сме на коня, пак сме новатори.

По време на разговора с Грубер Хуго добре съзнаваше, че не може да се доверява напълно на непознати. Но нищо друго не му оставаше, освен това Грубер беше немец и Хуго успя да заплаши младия човек с октопода от влиятелни приятели, които оперират и на територията на Аржентина, и които ще ги следят да не направят някаква крачка извън плана и да го излъжат.

Оскар Грубер искаше на всяка цена да бъде с Оксана. Не го интересуваха плановете и парите на Вос. Но в създалата се ситуация бързо прецени, че това е единствения им шанс с Оксана.

Вечерта й каза, че заминават, а на другия ден бяха в Швейцария. Внесоха парите в банката и после заминаха за Швеция.

„А те” беше с едно по-малко от „и аз” – си мислеше след една седмица щастливата Оксана, като държеше ръката на младия лекар Оскар Грубер на палубата на парахода. Параходът ги закара от студената и мрачна Швеция до слънчевия и шумен Буенос Айрес.

Войната свърши след десетина дни.

Преди да попадне в затвора и да отиде на разпит, Хуго Вос успя да унищожи всички материали, касаещи Оксана.

Оксана Бернщайн престана да съществува.
***

Симон Визентал беше упорит. Преследваше най-големите военнопрестъпници. В мрежите му доста често попадаха и второстепенни лица, които все пак бяха участници в издевателствата над евреите през войната. По време на процеса срещу Хуго Вос той беше впечатлен от акуратността и мотивацията на Оскар да накаже и икономическите колаборанти с режима. Всъщност целият процес срещу Вос беше идея на Оскар Рубинщайн. „Така ще се създаде прецедент” – си мислеше Симон Визентал. „Всички, които са подпомагали нацистите по убеждение или заради изгоди, та даже и големите и известни фирми, немски и чужди – ще бъдат заклеймени и наказани.”

По време на процеса срещу Хуго Вос Симон се запозна по-отблизо с Оскар и научи неговата история – за Оксана, за гетото, за бандонеона. Искаше да му помогне, но Оксана сякаш се беше изпарила, даже не се и знаеше дали е работила при Вос.

Чак след десетина години, при разследването на обстоятелствата около изчезналия палач Айхман, Визентал намери документи от болницата в Метлингем, където е служил доктор на име Грубер. Визентал изведнъж потръпна, защото на пръв поглед името на доктора приличаше на истинското име на Хитлер – Шикългрубер.

Разбира се, оказа се, че те нямат нищо общо, но почти случайно Симон видя последния запис на доктора в тетрадката с пациенти на болницата, където фигурираше друго известно име – Оксана Бернщайн, приета с прерязани вени през 45-та година от доктор Грубер. Визентал се вкопчи в следата като хрътка и само след една седмица говореше с Оскар Рубинщайн в своя претрупан от книги малък кабинет във Виена.

– Това е най-радостната новина, която съм получавал през последните петнайсет години – не можеше да се нарадва Оскар.

– Проверих всичко около доктор Грубер, млад е заминал с Оксана за Аржентина, няколко дни преди края на войната. А Оксана му е била пациентка, лежала е в неговата болница няколко месеца – изреждаше фактите Визентал и загрижено гледаше лицето на Оскар, свито едновременно от болка, плач и особено чувство на радост и успокоение.

– Грубер е бил прогресивен човек, не е антифашист, но в никакъв случай не е бил нацист – продължи Симон.– По какви причини е избягал, та нали след войната никой нямаше да му направи нищо, а след няколко справки щеше да е свободен? След толкова рискове, заедно с онези истински престъпници, които тогава са бягали към Аржентина... Какво ли е принудило младия човек да бяга и да преодолява толкова опасности?

– А мене ме интересува само моята Оксана, не някакъв доктор германец – замислено повтаряше Оскар.

Защо е избягала с него? Какво е станало с нея по-нататък?

Симон внимателно го погледна.

– Оксана е избягала с него, нямам представа защо, но както и да гледаме на това положение – спасил я е от сигурна смърт. Преди да унищожат архивите и да напуснат Метлингем есесовците са застреляли всички лагернички, шивачки, моделиерки и манекенки, които са работели там.

Лицето на Оскар побеля. От една страна беше невероятно щастлив, че чудото се е случило и Оксана е жива. „Един е Бог, благословено да е името му” – промълви той досущ като баща си. А не беше религиозен. Но вярваше. От друга страна чувството за собственост, за принадлежност на двамата един към друг, го изяждаше вътрешно.

– Значи те са били любовници? – едва изрече Оскар.

Визентал беше сигурен, че разговорът ще тръгне в тази посока. Обаче според Симон, след ужасите на войната и лагерите, след нечовешките мъчения и начин на живот, който ежедневно се разкриваше пред очите му от архивите, а и след всичко преживяно от самия него в Освиенцим, фактът, че Оксана и Грубер са били любовници, беше най-незначителната подробност.

– Не искам да те разочаровам, но сега те са семейство. И то семейство с много добро име и материално положение – продължи Симон.

Оскар гледаше безмълвно в една точка. Целият си живот беше посветил на едно единствено нещо – да намери Оксана, да я целуне, да я заведе в Аржентина, да й купи шоколад. Години наред си мечтаеше за страстна любов на брега на океана в Буенос Айрес.

А се оказа, че някакъв непознат германец я е завел в Аржентина и сега те с него си живеят щастливо и спокойно. А аз? А Оскар?

– Докторът се казва също Оскар – тихо каза Симон, за да не нарани още повече Оскар. – Той е главен директор на новооткритата фабрика Бросс в едно предградие на Буенос Айрес, Оксана се занимава с дистрибуцията на дрехите по целия свят. Шият конфекция – възприели са американския модел на търговия с дрехи, един и същи модел се прави във всички размери, което при евтината работна ръка в Аржентина излиза почти без пари. И после еднаквите костюми се продават навсякъде по света, така че всички по света носят...

– ...униформите на Хуго Вос – почти заедно с Визентал изрече Оскар.

– Започнали са от нулата, сами са направили цялата организация, но не без помощта на много влиятелни хора.

– От кръга на избягалите хитлеристи ли? Нищо чудно един ден цяла Аржентина да е изпълнена с руси момчета с лунички, които да се поздравяват с вдигане на ръка и да имат имената Ханс, Отто, Хуго, Адолф... – загрижено демонстрира мрачното си чувство за хумор Оскар.

– Не, историята е много интересна. След пристигането си в Буенос Айрес, Оксана бързо научава испански език. После се среща с Ева Перон, жената на президента Перон. Тя, разбира се, тогава не е била президентша, но е била разточителна и много суетна жена. Оксана използва добрия си вкус и всичко, което е научила при работата си като манекенка на Вос. Тя съветва Евита както за стила на обличане, така и в ежедневния живот. Евита не е имала лек живот с диктатора Перон. През това време докторът се преквалифицира и помага във финансите на Ева Перон. Някъде в началото на петдесетте години двамата, вероятно и с поддръжката на синовете на Вос, построяват фабриката, а после Евита става едва ли не техен манекен.

– Как така манекен?

– По-скоро тяхно рекламно лице, обличат я от главата до петите и на всяко едно събитие Евита не забравя да спомене коя е нейната любима марка, коя фирма облича нея и семейството й. Работата се разраства и днес може да кажем, че с многобройния си персонал от местното население те са една от водещите фирми в Латинска Америка.

Оскар не спираше да се чуди. Всичко това беше така далечно от него, не можеше да повярва, че неговата Оксана може да върши такива неща.

– И това не е всичко – тихо каза Симон, като запали втората си лула за деня.

Наблюдаваше реакциите на Оскар и знаеше много добре какво става в душата му. От друга страна, сам бе изпитал мъката по близките хора, загубени безвъзвратно в лагерите. Беше сигурен, че радостта от оцеляването на Оксана неколкократно надвишава мъката, че тя е с друг. Знаеше, че във всички случаи може да довери на Оскар всякаква секретна информация.

Оскар тихо седеше. Многото нови неща, които чу, така бяха заели мислите му, че не намираше място за още факти.

– От близо пет години нашата организация получава големи субсидии от Аржентина. Не се интересувах точно от кого са, изпращаше ми ги Съюзът за лов на военни престъпници в Латинска Америка. И тази седмица поразпитах по-подробно. Оказа се, че Съюзът получава всичките тези средства от Оскар Грубер, главен директор на Хуго Вос в Аржентина.

Оскар ахна.

– Значи са с нас?

– Разбира се. Но не само това. Оксана лично е контактувала с Мосад, израелското разузнаване. Знаеш, че навсякъде търсим Айхман, на мен ми се изплъзва години наред. Оксана е видяла мъж, подобен на Айхман, да разглежда дрехите в техния магазин. Идвал е там няколко пъти, даже един път са си говорили заедно.

– С Айхман? На немски??

– Не, разбира се, на испански, Айхман е изключително предпазлив. Но Оксана доловила немски акцент. И следващия път, като дошъл отново в магазина, Оксана го е снимала няколко пъти. Обадиха ми се от Мосад дали е възможно това да е Айхман. Отговорих им, че знам всичко за този човек, мога да го позная навсякъде, както и да се е маскирал. Но ми трябват снимките му. Казаха ми да си ги взема сам, те не могат да рискуват и да пратят екип, защото може и да е фалшива следа.

Погледна Оскар право в очите:

– Искаш ли да отидеш при Оксана в Буенос Айрес и да вземеш филма?

– Да – веднага и без да се замисли, каза Оскар.

– Чудесно – усмихна се Симон. Ще предам шифрограма: Оксана да чака нашия човек в четвъртък, няма да знае, че си ти. И заминаваш утре, а Оскар Грубер плаща билета – се пошегува Визентал.

– С парите на Вос – довърши шегата Оскар.

Замина на другия ден, взе си само летни дрехи и бандонеона.

На летището във Виена купи един огромен швейцарски шоколад. Млечен.

Винаги си спомняше подходящ виц за всяка ситуация, която се случи.

Сега, като се погледна отстрани, не можеше да не се засмее – спомни си вица за арменците, втората най- спрягана след евреите народност във вицовете: английският шпионин Киркор е пратен с тайна и много секретна задача, да открие свръзката Гарабед и да му предаде секретен материал. Отива в арменската жилищна кооперация, където живее свръзката, но какво да види – на всички табелки е изписано това популярно арменско име, във всеки апартамент живее някой Гарабед. Объркан, Киркор звънва напосоки, вратата се отваря и от нея излиза дребен човечец с очилца, разглежда го от глава до пети и казва: „А, грешка имате, тука живее Гарабед Златаря, Гарабед Шпионина е на горния етаж!”

Оскар се усмихна широко. Тези малки смешки му помагаха винаги. И не само на него, а на целия еврейски народ, който и при нелеката си съдба винаги е намирал повод и начин да се смее и намира аналог с действителността в някой виц. Поредицата еврейски вицове по всеки повод бяха любимите четива във всеки дом, така както и Талмуда с тълкуванията на Торáта от равините.

Освен пустинната тъга, владееща сърцата и душите на евреина, той притежава и едно много картинно и абстрактно мислене, разсъждаваше наум Оскар. Сигурно е следствие на пустинните миражи, си казваше усмихнат, то не е леко да те върти Мойсей в пустинята 40 години без вода и почивка, после ти остават миражите.

С тази шапка и очила няма как Оксана да не ме сбърка с гаучо, си мислеше Оскар, силно притеснен, когато удари по камбанката над вратата.

– Ола! – отвори му вратата една много красива, червенокоса жена.

Оксана беше много по-пълна от времето в гетото. Облечена с лека блузка и дълга пола, застанала на вратата леко раздвоена и смутена, изглеждаше превъзходно.

– Ола, буенос диас, комо естас? – каза Оскар малкото думи, които знаеше на испански.

Оксана сложи ръка на устата си.

– Оскар! О, не, Оскар! – хвърли се на врата му, после трескаво го загали по къдравата коса и целуваше пръстите му.

– Ти си жив, не вярвах, не е възможно това, къде беше през всичките тези години, как избяга, къде си сега, как са папа и мама, оцеляха ли, покажи ми пръстите си, погали ме, целуни ме и ти, Оскар, не е възможно! Ти си жив, Оскар!

Влязоха бавно вътре в къщата.

Беше подредена с вкус, малко неочакван за Оскар, който беше виждал Оксана само в атмосферата на последната им къща във Варшава. Имаше широк диван и ниска удобна голяма маса. Многото шарени покривки и завеси придаваха южен и типичен латиноамерикански стил на къщата, много далечен от мрачната и изискана европейска подредба на дома им във Варшава. На пода бяха само теракотни плочки, сигурно заради горещините, си мислеше машинално Оскар и се чудеше, че не се изпотява. Може би защото перката на тавана раздвижваше влажния и топъл въздух, но не разсейваше мълчанието, което се бе заселило в момента у тях.

Когато желаем нещо много, после, като го постигнем, нямаме сили да му се зарадваме.

Оскар не обелваше дума и гледаше плачещата Оксана, като я милваше по червените коси. Знаеше, че тя обожава тази милувка.

– Ето, виждаш ли, точно тринайсет години след края на войната изпълних обещанието си – извади той от чантата си огромния шоколад. – Не те доведох аз в Аржентина, а животът те доведе тук. А и красивата ти къща е точно на брега на океана. Така че все едно съм изпълнил цялото си обещание – каза Оскар бързо и тихо, за да запълни тишината, в която се чуваха само хлиповете на Оксана, прегърнала го силно с двете си ръце.

„Станала е красива жена, много привлекателна... Една почти непозната аржентинка” – тъжно отбеляза Оскар.

Оксана изтри сълзите си и мълчеше.

Оскар се огледа и като видя наредените сладкиши на масата, се усмихна:

– Днес е четвъртък, да нямате случайно бар мицва в къщи? – каза напосоки.

– Не, не, нямаме, наистина синът ми е на тринайсет години, но не е евреин, не правим бар мицва.

– Как да не е, след като ти си еврейка, нали се гледа по майка, така пише в Торáта – погледна я изумено Оскар.

– Много е сложно, знаеш ли – бързо заговори Оксана. – Съпругът ми е германец, не е евреин – предпазливо започна тя и внимателно го гледаше – а след войната, и особено тук, е добре човек да е по-незабележим, за да оцелее, нали ме разбираш?

– Да, разбира се – каза Оскар усмихнато, - нали помниш: главното е да се оцелее, да го има едното „аз” в повече от „те”.

– Така е, така е, знаех, че това ще ми кажеш и много те обичам за това – отдъхна си Оксана. – Така че след като и мъжът ми е вече аржентински поданик, няма как и жена му да не е аржентинка. Аржентинци са ни и децата, по-добре ще е за тях. За Оскар и Рубен.

Оскар потъна дълбоко в креслото, в което седеше, премести ръка от главата на Оксана към очите си.

Изтри тихо стичащите се сълзи.

Оксана е кръстила и двата си сина на него – Оскар Рубинщайн.

– Уговорката преди години беше, че на брега на океана, на плажа на Буенос Айрес, ще ми дадеш шоколад и ще се смеем, много ще се смеем, а не да се срещнем и да плачем – отново избухна в сълзи Оксана.

– Това е защото не сме на брега на океана, да отидем там, какво сме се затворили тук? – каза Оскар, защото наистина искаше да е на въздух, да усеща мириса на морето и да има простор пред очите си.

Четвърто измерение е морето, дава нов поглед на всичко, невероятно пространство, в което потъват всички стресове, негативни емоции и болки.

Оксана малко се отдръпна.

– Приготвила съм сладките за гости, чакам всеки момент да дойде един човек по работа, не знаех че ще дойдеш и ти.

– Оксана, аз съм този човек, изпраща ме Симон.

Оксана безмълвна приседна.

Винаги го правеха безшумно.

Без звук, като в ням филм, но с много обич, страст и любов.

***

Оскар тихомълком погледна Оксана, леко въздъхна и заговори с Грубер делово.

След три дни си тръгна с филмите от Оксана.

На плажа се любиха още един път.

Оскар непрекъснато чуваше в главата си аржентинското танго, което искаше да свири.

Винаги и само в Аржентина, само там то е истинско, като живота.

Реши да занесе филмите на Симон Визентал и да се върне в Буенос Айрес. В другия край на града, далече и все пак близо до Оксана.

Но най-главното – в сърцето на тангото.