Terry pratchett

Взимат само най-добрите, така беше казал Варнеши. Един страж трябва да бъде изкусен боец и чист в мислите, думите и делата си. От дълбините на наследствения си запас от шеги, старецът беше измъкнал приказки за среднощни гонитби по покривите на лунна светлина, а така също и страхотни битки със злодеи, които, естествено, пра-прадядо му беше спечелил, въпреки че е бил значително превъзхождан по брой.

Керът трябваше да признае, че това звучи далеч по-добре от работата в мината.

След кратък размисъл царят написа едно писмо до управителя на Анкх-Морпорк, като почтително го молеше Керът да бъде взет предвид за място сред цвета на града.

В тази мина рядко се пишеха писма. Работата спря и целият род насяда в кръг в почтително мълчание, докато перото му скърцаше по пергамента. Леля му беше изпратена до Варнеши да го помоли с хиляди извинения дали не би могъл да благоволи да им даде малко восък. Сестра му беше изпратена пък долу в селото да попита г-жа Гарлик — вещицата, как се завършва писането на препоръка.

Бяха минали месеци.

И тогава се получи отговор. Беше доста омърлян, тъй като пощата в Планините Рамтоп обикновено се връчваше на някой произволен, който се отправяше най-общо в кажи-речи приблизително същата посока. И освен това беше доста кратък. Пишеше направо, че молбата е приета и той да се представи незабавно за започване на служба.

— Просто така? — попита Керът. — Аз пък си мислех, че ще има проверки и пр. Да видят дали съм подходящ.

— Ти си мой син—отвърна царят.—Аз им го казах, нали разбираш. Съвсем логично е да си подходящ. Може би си от офицерско тесто.

Той беше измъкнал една торба изпод стола си, по-тършува из нея и връчи някакво дълго парче метал на Керът—по-скоро сабя, отколкото коса, ама не много.

— Това по право ти принадлежи. Когато открихме... каруците, това беше единственото останало нещо. Разбойниците, нали разбираш. Само между нас да си остане... — той направи знак към Керът да се приближи, — занесохме го на една, вещица да я погледне. Да не би да е магическа. Но не е. Възможно най-немагическата сабя, която някога е виждала, тъй каза вещицата. Обикновено притежават малко, така де, тъй като това е като магнетизъм, предполагам. Но е добре балансирана.

Той му я подаде.

Порови още малко.

— А сега, ето ти и това. — Той вдигна една риза. -Тя ще те закриля.

Керът внимателно я пое. Беше направена от вълната на рамтопска овца, която имаше цялата топлина и мекост на свинска четина. Беше една от легендарните вълнени жилетки на джуджетата, от онези, дето се нуждаят от панти.

— От какво да ме закриля? — попита той.

— Настинка и т.н. — отвърна царят. — Майка ти казва, че трябва да я носиш. И, ъ-ъ... това ме подсеща. Г-н Варнеши каза, че би искал да се отбиеш при него като слизаш от планината. Имал нещо за теб.

Майка му и баща му махаха, докато не се скри от погледа им. Минти не го изпрати. Странна работа. Тя като че го отбягваше напоследък.

Беше взел сабята, метна я на гръб, със сандвичи и чисто бельо в торбата, и със света, малко или много, в краката му. В джоба си носеше знаменитото писмо от Патриция, човекът, който управляваше големия, чуден град Анкх-Морпорк.

Поне майка му така се беше изразила за него. Най-отгоре на листа определено имаше кръст, който изглеждаше много важен, но подписът гласеше нещо като „Лупин Заврънкулка, Секр'р, дп".

Дори и да не беше подписано от самия Патриций, със сигурност беше написано от някой, който работеше за него. Или пък в същата сграда. Може би Патрицият поне беше научил за писмото. В най-общи линии. Не това писмо, вероятно, но сигурно той знаеше за съществуването на писма по принцип.

Керът крачеше непоколебимо надолу по планинските пътеки, обезпокоявайки рояци земни пчели. След известно време извади сабята от ножницата и замахна за проба срещу няколко провинили се дънера и незаконни туфи гръцка коприва.

Варнеши седеше вън пред колибата си и нижеше сушени гъби на канап.

— Здравей, Керът — каза той и го поведе вътре в колибата. — Нетърпелив си за града, а?

Керът обмисли това както подобава.

— Не.

— Имаш си едно на ум, така ли?

— Баща ти даде сабята, нали? — попита Варнеши, докато тършуваше по една зловонна лавица.

— Да. И вълнена жилетка да ме закриля срещу настинки.

— А! Да, понякога ставало много влажно там долу, така съм чувал. Закрила. Много е важно. — Той се обърна и добави с драматичен глас: — Това принадлежеше на пра-прадядо ми.

Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки.

— Това някакъв вид прашка ли е?—попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание. Варнеши му каза какво е.

— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.

— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.

Керът я изпробва.

— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.

— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.

Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.

— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.

— Какво е искал да каже с това?

Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.

— Нямам ни най-малка представа—рече омаломощено.

Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.

Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.

Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк."

— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.

Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.

Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех ви за някой друг."

Той прекара по-голямата част от пътуването в четене.

И сега Анкх-Морпорк беше пред него.

Беше малко разочароващо. Очакваше високи бели кули, които се извисяват над пейзажа, и знамена. Анкх-Морпорк не се извисяваше. Той по-скоро май се спотайваше, прилепнал към земята, сякаш се страхуваше, че някой може да я открадне. Нямаше никакви знамена.

На портата стоеше страж. Или поне носеше ризница, а нещото, на което се облягаше, беше копие. Трябваше да е страж.

Керът му отдаде чест и представи писмото. Мъжът го разглежда известно време.

— Хмм? — рече най-накрая.

— Струва ми се, че трябва да се срещна с Лупин Заврънкулка Секр' р дп — каза Керът.

— А това „дп" за какво е? — подозрително попита стражът.

— Може ли да е „Дойди Прилежно" — подсказа Керът, който сам се беше чудил върху това.

— Ами, не знам за никакъв Секр'р — отвърна стражът. — Трябва ти Капитан Ваймс от Нощната стража.

— И къде се е установил той? — попита Керът учтиво.

— По това време на денонощието аз бих го потърсил в „Грозда" на Лесната Улица—каза стражът. Той изгледа Керът отгоре до долу. — Присъединяваш се към стражата, а?

— Надявам се да се окажа достоен, да — потвърди Керът.

Стражът го удостои с нещо, което най-общо би могло да се нарече старомоден поглед. В действителност беше неолитен.

— К'во си 'правил? — попита той.

— Моля? — попита Керът.

— Все нещо трябва да си с'вършил—каза стражът.

— Баща ми написа писмо — гордо обясни Керът. — Изпратиха ме доброволец.

— Шибана работа—каза стражът.

Отново беше нощ, а отвъд портала на ужаса:

— Колелата на Мъчението завъртени ли са, както си му е редът?—попита Върховният Старши Учител. Проясненото Братство се раздвижи из кръга.

— Брат Наблюдателна Кула?—попита Върховният Старши Учител.

— Не е моя работа да въртя Колелата на Мъчението — промърмори Брат Наблюдателна Кула. — На Брат Мазача е, т'ва да върти Колелата на Мъчението...

— Не, по дяволите, не е, моята работа е да смазвам Валовете на Универсалния Лимон — разгорещено отвърна Брат Мазача. — Ти винаги казваш, че било моя работа...

Върховният Старши Учител въздъхна в дълбините на качулката си, щом започна още една свада. И от тази измет той щеше да изкове Ерата на Рационалността?

— Я млъквайте, по-добре, ясно? — скастри ги той.

— Всъщност тази вечер нямаме нужда от Колелата на Мъчението. Престанете, вие двамата. А сега, Братя... всички ли сте донесли нещата, за които бяхте инструктирани?

Последва всеобщо мърморене.

— Поставете ги в Кръга на Заклинанието — каза Върховният Старши Учител.

Беше окаяна колекция. Донесете магически неща, така им беше казал. Само Брат Пръсти беше измислил нещо, дето си струваше. Приличаше на един вид украса за олтар, най-добре да не питаме откъде. Върховният Старши Учител пристъпи напред и побутна едно от останалите неща с пръста на крака си.

— Какво е това? — попита.

— Т'ва е амулет—измънка Брат Даникин.—Много е мощен. Откупих го от един човек. С гаранции. Закриля те срещу ухапване на крокодил.

— Сигурен ли си, че можеш да се разделиш с него? — попита Върховният Старши Учител. Последва прилежно кикотене от страна на останалите Братя.

— Нищо не сте свършили, Братя. Донесете магически неща, така ви казах. А не евтини джунджурии и боклуци! Да му се не види, този град е червив от магия!

— Той посегна надолу. — Какви са тези неща, за бога?

— Камъни — несигурно отвърна Брат Мазача.

— Това и аз го виждам. И защо да са магически? Брат Мазача затрепери.

— Имат дупки в тях, Върховен Старши Учителю. А всеки знае, че камъни с дупки в тях са магически.

Върховният Старши Учител се върна обратно на мястото си на кръга. Вдигна ръце.

— Добре, чудесно, хубаво — отегчено промълви той. — Ако така ще го правим, значи така ще го правим. Ако получим дракон, дето е дълъг шест пръста само, всички ще знаем причината за това. Нали така, Братко Мазач? Брат Мазач? Извинявай. Не чух какво каза? Брат Мазач?

— Казах „да", Върховен Старши Учителю — прошепна онзи.

— Много добре. Поне щом с това сте почти наясно... — Върховният Старши Учител се обърна и вдигна книгата. — А сега, ако всички сме готови...

— Хъм. — Брат Наблюдателна Кула хрисимо вдигна ръка. — Готови за какво, Върховен Старши Учителю?

— За призоваването, разбира се. Боже мой, аз пък си мислех...

— Но ти не си ни казал какво се очаква да направим, Върховен Старши Учителю — изскимтя Брат Наблюдателна Кула.

Върховният Старши Учител се поколеба. Беше вярно, но не се канеше да си го признае.

— Ами, естествено—започна той. — То е очевидно. Трябва да фокусирате съсредоточеността си. Мислете силно за дракони — преведе той. — Всички.

— И това е всичко, така ли?—попита Брат Пазача.

— Да.

— Не трябва ли да пеем някаква мистична струна или нещо подобно?

— Можеш, щом така искаш — каза Върховният Старши Учител.—А сега, искам вие да... да, какво има, Брат Даникин?

Малкият Брат свали ръка.

— Аз не знам никакви мистични струни, Старши Учителю. — Не и такива, които могат да бъдат изпяти...

- Хъм!

Той отвори книгата.

Този път няма да опитват нищо засукано. Някое забутано местенце...

Наоколо Братята монотонно пееха това, което всеки един от тях считаше, съгласно разбиранията си, че е нещо мистично. Общият ефект всъщност не беше никак лош, ако човек не слушаше думите.

Думите. О, да...

Той погледна надолу, после ги изрече на висок глас.

Нищо не се случи.

Той примига.

Когато отново отвори очи, се намираше на една тъмна уличка, стомахът му гореше в огън, а той беше много ядосан.

Очертаваше се това да бъде най-лошата нощ в живота на Зеббо Муути, Крадец Трета категория, и хич нямаше да му стане по-добре, ако узнаеше, че тя ще му е и последната. Дъждът принуждаваше хората да си стоят по домовете, а той страшно беше изостанал с графика си. Следователно, беше малко по-непредпазлив от друг път.

Из среднощните улици на Анкх-Морпорк предпазливостта е абсолютно правило. Не съществува такова нещо като „умерено предпазлив". Или си много предпазлив, или си мъртъв. Може да ходиш насам-натам и да дишаш, но все тая, вече си мъртъв.

Той чу приглушените звуци, идващи от съседната уличка, измъкна увитата в кожа палка от ръкава си, почака докато жертвата почти сви зад ъгъла, скочи, извика: „О, по дяв..." и умря.

Извънредно необичайна смърт. Никой не беше умирал така от стотици години.

Каменната стена зад него заблестя вишневочерве-на от горещината, която постепенно се разсея в тъмнината.

Той беше първият, който видя Анкх-Морпоркския дракон. Знанието за това, обаче, не му донесе никаква радост, защото беше мъртъв.

—... олите—довърши той, а безтелесното му вече его погледна към малката купчина въглени долу, която — знаеше го с непозната му досега сигурност, — беше това, от което току-що го бяха обезтелесили. Беше странно усещане, да видиш собствените си тленни останки. Не му се стори чак толкова ужасяващо, както би си го представил, ако го бяха попитали за това, да речем, десет минути по-рано. Да установиш, че си мъртъв, се облекчава от откритието, че наистина съществува твое друго „Аз", което да осъзнае факта на смъртта..

Отсрещната уличка отново беше празна.

— Това наистина беше странно—каза Муути.

— ОПРЕДЕЛЕНО КРАЙНО НЕОБИЧАЙНО.

— Видя ли го? Какво беше това? — Муути вдигна поглед към тъмната фигура, която изникна от сенките. -Ти кой си, обаче? — подозрително добави той.

— ПОЗНАЙ — отвърна гласът. Муути се взря в закачулената фигура.

— По дяволите! — възкликна той. — Аз пък си мислех, че ти не идваш за такива като мен.

— АЗ ИДВАМ ЗА ВСИЧКИ.

— Искам да кажа... лично, един вид.

— ПОНЯКОГА. В СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ.

— Ъхъ, добре—каза Муути, — и това е един от тях, значи! Искам да кажа, приличаше на същински дракон! Какво може да направи човек? Не очакваш да срещнеш дракон зад ъгъла!

— А СЕГА, АКО ОБИЧАШ ДА ТРЪГНЕШ НАСАМ... — Смърт постави костелива ръка върху рамото на Муути.

— Знаеш ли, веднъж една гадателка ми предсказа, че съм щял да си умра в кревата, наобиколен от скърбящи пра-правнуци — рече Муути, докато следваше внушителната фигура. — Какво ще кажеш за това, а?

— МИСЛЯ, ЧЕ Е СГРЕШИЛА.

— Гаден дракон. И бълваше огън. Страдах ли много?

— НЕ. НА ПРАКТИКА БЕШЕ МИГНОВЕНО.

— Това е добре. Не бих искал да си мисля, че много съм страдал. — Муути се огледа наоколо. — А какво ще стане сега? — попита.

Зад тях, дъждът разми малката купчинка черна пепел в калта.

Върховният Старши Учител отвори очи. Лежеше по гръб. Брат Даникин се готвеше да му прави изкуствено дишане. Самата мисъл беше достатъчна, за да върне когото и да било в съзнание.

Той се изправи, като се опитваше да се отърси от усещането, че тежи няколко тона и е покрит с люспи.

— Успяхме — прошепна. — Драконът! Той дойде! Почувствахте!

Братята се спогледаха.

— Ние изобщо нищо не видяхме — каза Брат Мазача.

— Аз може и да видях нещо — лоялно рече Брат Наблюдателна Кула.

— Не, не тук — сряза ги Върховният Старши Учи-тел.—Не бихте искали да се материализира тук, нали! Случи се там, навън, в града. Просто за няколко секун-ди... — Той посочи. — Погледнете!

Братството виновно се завъртя, като очакваше всеки миг горещия пламък на възмездието.

В центъра на кръга магическите предмети лекичко се разпадаха на прах. И докато те гледаха, пред очите им амулетът на Брат Даникин се раздроби.

— Изпари се—прошепна Брат Пръсти.—Дявол ме взел!

— Три долара ми струваше тоя амулет — промърмори Брат Даникин.

— Но това доказва, че става — каза Върховният Старши Учител.—Него ли виждате, бе, глупаци? Става! Ние можем да призоваваме дракони!

— Може да се окаже доста скъпичко по отношение на магическите атрибути—каза Брат Пръсти със съмнение.

— ... три долара струваше. Никакъв боклук не беше...

— Силата—изръмжа Върховният Старши Учител,- не се постига евтино.

— Много вярно—кимна Брат Наблюдателна Кула.

-Не е евтино. Много вярно. —Той отново погледна към купчинката изчерпана магия. — Божичко! — възкликна. — Ние все пак го направихме, нали така! Ние просто взехме, че адски добре направихме малко магия, така ли е?

— Виждаш ли? — обади се Брат Пръсти. — Казах ти аз, че няма нищо страшно.

— Всички вие се справихте забележително добре-насърчително каза Върховният Старши Учител.

— ... трябваше да са шест долара, ама той каза, че сам си прерязвал гърлото, но щял да ми го продаде за три долара...

— Ъхъ — изсумтя Брат Наблюдателна Кула. — Хванахме му цаката! Изобщо не болеше. Направихме истинска магия! И не налетяхме на никакви феи, дето събират зъби и излизат от дървенията, Брат Мазачо, нямаше начин да не забележа.

Останалото Братство кимна. Истинска магия. Без съмнение. Всички най-добре да си отварят очите и да са нащрек.

— Чакай малко, обаче — каза Брат Мазача.—Къде е отишъл този дракон? Искам да кажа, ние наистина ли го призовахме или не?

— Как можеш изобщо да зададеш такъв глупав въпрос — промърмори Брат Наблюдателна Кула, но със съмнение.

Върховният Старши Учител изтупа праха от мистичното си наметало.

— Ние го призовахме и той дойде. Но само за времето, докато траеше магията. После се върна обратно. Ако искаме да остане по-за дълго, имаме нужда от повече магия. Ясно? И именно това трябва да постигнем,

— ... никога повече няма да си видя трите долара...

— Млъквай!

Не е като вкъщи. Струва ми се, че се е попроменил, откакто прапрадядото на г-н Варнеши е бил тук. Не мисля, че хората тук различават Доброто от Злото.

Открих Капитан Ваймс в една обикновена бирария. Спомних си какво казваше ти, че доброто джудже никога не влиза по такива места, но тъй като той не излезе, аз влязох. Лежеше с глава на масата. Когато го заговорих, той рече: „Дръпни другия, момче, има звънци по него". Предполагам, че беше толкова зле от пиенето. Каза ми да си намеря място, където да живея и да се явя при Серж. Колън в Наблюдателницата довечера. Рече, че всеки, който искал да се присъедини към стражата, трябвало да му се прегледа главата. Г-н Варнеши не беше споменал за това. Може би го правят поради Хигиенни причини.

Отидох на разходка. Тук има много хора. Намерих едно място, казва се „Сенките". После видях някакви хора, които се опитваха да оберат една млада Дама. Погрижих се за тях. Те не знаеха как да се бият истински и един от тях се опита да ме ритне в Жизненоважните Органи, но аз носех Предпазителя, както бях инструктиран, и той самият се нарани. После Дамата дойде при мен и рече Дали Се Интересувам от Легло. Казах, че да. Тя ме заведе до мястото, където живееше, общежитие, мисля, че се казва. Ръководи се от Г-жа Пам. Дамата, дето беше нейна чантичката, викат й Рийт, каза: „Трябваше да го видиш, те бяха трима, това е удивително." Г-жа Пам каза, че заведението черпи. Тя каза: „Какъв голям Предпазител". Така че, качих се на горния етаж и заспах, макар че това е много шумно място. Рийт ме събуди веднъж-два пъти, за да ме попита Искам ли нещо, но нямаха ябълки. Така че, Измъкнах се по Тарлици, както казват тук, но не разбирам как е възможно това, защото, като станах, си обух обувките, това е Здрав Разум.

Определено има много за вършене. Когато отидох да се срещна със Серж., видях едно място, наречено Гилдията на Крадците!! Попитах Г-жа Пам и тя отвърна: Разбира се. Тя каза, че лидерите на Крадците в Града се срещат там. Отидох в Наблюдателницата и се срещнах със Серж. Колън — един много дебел мъж, а когато му казах за Гилдията на Крадците, той рече: Не ставай Идиот. Не мисля, че говори сериозно. Той вика: Хич да не те е грижа за Гилдията на Крадците, Това е всичко, което трябва да правиш, вървиш из Улиците през Нощта, и викаш: Дванайсет Часа е и Всичко е Наред. Аз попитах, Какво, ако не всичко е наред, а той каза: Най-добре бързо да си намериш друга улица.

Това не е Командване.

Дадоха ми някаква ризница. Ръждясала е и не е направена добре.

Дават ти пари за това, че си страж. Те са 20 долара на месец. Когато ги получа, ще ви ги изпратя.

Надявам се, че всички сте добре и че онази Шахта № 5 вече е отворена. Този следобед ще ида да погледна Гилдията на Крадците. Това е позор. Ако направя нещо, ще бъда Голяма Работа. Вече му улавям Чалъма на тукашния говор.

Ваш любящ син, Керът.

РS. Моля, предайте цялата ми любов на Минти. Тя наистина ми липсва.
Лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, закри очите си с ръка.

— Какво е направил?

— Прекара ме през улиците — каза Урдо ван Пю към настоящия момент Президент на Гилдията на Крадците, Обирджиите и Обединените Търговци. -Посред бял ден! С вързани ръце! — Той направи няколко стъпки към строгия служебен стол на Патриция и размаха пръст.

— Ти знаеш много добре, че се вместихме в рамките на Бюджета—каза той. — Да бъда унижен по този начин! Като най-обикновен престъпник! Най-добре да последва изчерпателно извинение—рече той, -или ще се озовеш изправен пред удара на нова стачка. Ще бъдем принудени да го предприемем, въпреки естествената ни гражданска отговорност—добави той.

Именно пръста. В пръста беше грешката. Патрицият ледено гледаше пръста. Ван Пю проследи погледа му и бързо свали въпросното нещо. Патрицият не беше човек, на когото можеш да размахаш пръст, освен ако не искаш да се озовеш с практическата възможност да броиш само до девет.

— И казваш, че това е бил един-единствен човек? — попита Лорд Ветинари.

— Да! Точно това е... — Ван Пю се поколеба. Звучеше странно, сега като трябваше да го разкаже на някого.

— Но там сте стотици хора — спокойно произнесе Патрицият. — Наблъскани като, извинявай за израза, разбойници.

Ван Пю на няколко пъти си отваря и затваря устата. Откровеният отговор трябваше да бъде: да, и ако някой се беше вмъкнал тайно и се беше спотайвал из коридорите, лошо му се пишеше. Но начинът, по който онзи влезе вътре с решителна крачка, все едно цялото място му принадлежи, точно това сащиса всички. Както и фактът, че той непрекъснато удряше тоя-оня и им викаше да си Поправели Поведението.

Патрицият кимна.