Тренировка по християнство -1
УЧЕБНО РЪКОВОДСТВО КЪМ ЛЕКЦИЯ 5
Изтегляне 1.39 Mb.
|
УЧЕБНО РЪКОВОДСТВО КЪМ ЛЕКЦИЯ 5 Вечно спасение
На какво се основава прощението на греховете (Ефес. 1:7)? 3. Кога и къде бяха премахнати нашите грехове (1. Петр. 2:24)? Включва ли това всички наши грехове или само тези, които сме извършили след обръщението ни (Евр. 9:24-28; 10:10 14) 4. Какво получаваме, ако вярваме в Божия Син (Йоан 5:24)? Вед нага ли го получаваме, или едва когато умрем? Обяснете. Дефинирайте понятието „вечно" и опишете неговите граници.
Как встъпихме в тази връзка (Йоан 1:12-13)? Какво може да прекъсне тази връзка с Бога (Йоан 10^28-29; Римл. 8:35-39)?
Какво даваше на Павел увереност в неговото вечно спасение (2. Тим. 1:12; 4:7-8,18)? 9. Какво е казано в 1. Йоан 5:11-13 за възможността да имаме увереност в спасението? 10. Как бихте реагирали на следните твърдения и кои стихове бихте привели? „Докато не умре, човек не може да знае дали е спасен." „Зная, че животът ми не го показва много ясно, но съм сигурен, че съм спасен, защото помолих Христос да дойде в моя живот, когато бях на осем години". „Щом не мога да изгубя спасението си, мога да греша колкото си искам." „Учението за вечното спасение не може да е вярно, защото познавам един проповедник, който си живее с органистката." ЛЕКЦИЯ 6 Живот в църквата Вълнуващо е да открием в Светото Писание, че всемогыцият Бог се грижи за всяка отделна личност и обича всеки човек от Своето необятно Творение. В Псалм 139:13-17 псалмисты изразява радостта си от това, че още преди неговото раждане Бог го е познавал дълбоко и лично. Тази любяща грижа е накарала Бога да даде своя единороден Син, за да може всеки да се спаси от погибелта (Йоан 3:16). Всеки отделен човек трябва да приеме Господ Исус (Йоан 1:12). Новорождението е също така неповторимо събитие, както и физического раждане (Йоан 3:5). Растежът и развитието също зависят от личната връзка с Бога. Тези мисли могат да ни доведат до предположението, че в Божиите очи всеки вярващ трябва да води сам за себе си съвсем индивидуален живот. Това предположение обаче е дален от картината, която намираме в Светото Писание. Да си дете на Бога означава да си член на Неговото семейство (1. Йоан 3:1; Ефес. 3:15). Ние всички заедно сме „Божият народ" (1. Петр. 2:9-10; Откр. 21:3). В Божиите очи ние представляваме небесна колония на Земята, като същевременно сме поданици на друго царство (Фил. 3:20). В Светото Писание за последователите на Христос се говори най-често в множествено число, например в следните изрази: „повярвали" (Деян. 5:14), „ученици" (Деян. 9:1), „светии" (Ефес. 1:1), „братя" (Яков 2:1). По-рядко е използуван изразът „християни" (Деян. 11:26). (Забележително е, че в Светото Писание никъде не сме наречени „миряни" в смисъл на обикновен, прост народ, за разлика от „духовниците".) Повечето писма в Новия Завет са отправени към групи от вярващи. Там ние биваме разглеждани като живеещи в общение един с друг и с Христос (Ефес. 2:5-6, 21-22). Ние трябва да действаме заедно, а не като части, конто са разделени (1. Кор. 12:12-27). По времето на апостолите Господ прибавял към общността на вярващите онези, конто се спасявали (Деян. 2:47). Тази общност била наречена „екк1ез1а" - превеждано на български като църква, общество или събрание. Това била една функционираща на практика общност вярващи от определено място. Божият план и воля за всеки отделен вярващ е да бъде част от една такава общност. Дефиниция на „църква" Думата „църква" крие в себе си широко съдържание, което е дален от истинското, оригинално значение на думата „екк1е$1а". Някои мислят, че тя означава сграда: „Църквата е ей-там, на ъгъла". Използва се и за богослужение: „В неделя ние ходим на църква". Понякога думата се използува за място за различии мероприятия: „Ние винаги сме много активни в църквата." Много често под това понятие си представяме институция или организация: „Ние принадлежим към Православната църква." Всички тези значения са се наслоили около думата „църква" без каквито и да било библейски основания. Първата част на думата „ек-к1е$1а" означава „навън", а втората е сродна с думата „зова". Следователно, буквално тя означава призовани навън (призовани да излязат). Същата дума е използвана в Деян. 19:32,39,41 за маса хора, свикана, за да протестира срещу проповедите на апостолите. Това е била обикновената дума, използвана за събрание или струпване на повече хора. Господ възприе тази дума и я използва, за да обозначи събирането на хора, конто Бог призовава към Себе Си. „Който ви призва от тъмнината в Своята чудесна светлина" (1. Петр. 2:9). „Който ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на своя възлюбен Син" (Кол. 1:13). „Екк1е$1а", както се използува за вярващите в Светото Писание, се отнася до Божия народ, а не до сгради, мероприятия или организации. Поради всички тези съображения, ние няма винаги да използваме обременената с погрешни представи дума „църква", а често ще си служим с използваната в някои библейски преводи* дума „събрание". * имат се пред вид немски преводи - бел. ред. Добре е да имаме предвид това в по-нататъшните си разглеждания. Два аспекта на цьрквата В Светото Писание откриваме два аспекта на понятието „екк1еыа" - общата църква и местното събрание. Общата църква обхваща всички хора, конто от Петдесетница насам са дошли при Христос, както живи, така и мъртви, от всеки народ и език. Библията казва: „Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея" (Ефес. 5:25). С това се има предвид общата църква. Аналогичен е случаят, когато за църквата се говори като за Негово тяло (Ефес. 1:22-23; 4:4), чиято Глава е самият Той (Ефес. 5:23; Кол. 1:18). Очевидно е, че тези християни никога не са били заедно на едно място или пък част от една земна организация. Като едно божествено единство църквата понастоящем съществува в Божията мисъл и поради това понякога бива наречена „мистична". Това е едната истинска църква, основана на новозаветните апостоли и пророци, където Исус Христос с крайъгълният камък (Ефес. 2:20). Единствено Светият Дух ни прави членове, като ни съединява в единство с Христос (1. Кор. 6:17; Ефес. 5:30). Тази мисъл е представлявала тайна по времето на Стария Завет и четирите Евангелия (Ефес. 3:4-5). В онова време евреи и езичници още не бяха събрани на една и съща основа (Ефес. 2:11-22; 3:6). Първо трябваше да бъде съградена Христовата църква (Мат. 16:18). Тя бе образувана чрез кръщението на Светия Дух, което на Петдесетница съедини вярващите с Христос (1. Кор. 12:13). Христовата църква се различава от Израел, който е „църквата в пустинята" (Деян. 7:38). Днес Писанието различава евреи, езичници и Божията църква (1. Кор. 10:32). Сега народът Израел се нарича от Бога „не Мой народ" (Римл. 9:25; Осия 2:23). Всички вярващи в Христос в смисъла на Библията - и никой друг - са днес Божият народ. Принадлежността към общата църква не е извинение за липса на активност в местното събрание. Вярващите в Христос бяха кръстени и приобщени към местното събрание в Ерусалим (Деян. 2:41). Те бяха заедно с другите вярващи и „имаха всичко общо" (Деян. 2:42-44). Скоро се образувахасъбрания и в околни области (Деян. 9:31; 15:41; 16:5). Те се разпространиха и в други райони, като Азия (1. Кор. 16:19), Македония (2. Кор. 8:1) и Галатия (Гал. 1:2). Наричаха се „Христови църкви" (Римл. 16:16), „Божий църкви" (1. Кор. 11:16) и „църкви на светиите" (1. Кор. 14:33). Понякога биваха наричани според града, в който се намираха, например „църквата в Коринт" (1. Кор. 1:2) или според жителите на града, например „църквата на солунците"* (1. Сол. 1:1). Близо двеста години те нямали обществени сгради, където да извършват богослуженията си, а обикновено се събирали в частни домове (Римл. 16:5; Кол. 4:15). Те имали проста ръководна структура, излъчена от собствените им редици, т. нар. „надзорници" и „служители" *• (Фил. 1:1; 1. Тим. 3; Тит 1). И двете думи за тези служби са в множествено число. Едноличното ръководство в църквата тогава не е било познато. Вярващите били призовавани да уважават своите ръководители и да им се подчиняват (Евр. 13:17; 1. Сол. 5:12). Ние не трябва да сме подчинени само на Христос, а и на ръководителите в църквата. Всички членове на общата църква са истински вярващи и същото би трябвало да се отнася и за местното събрание. Но точно това често е много трудно, защото външното изповядване на вярата в Христос не винаги се покрива с едно истинско обръщение. Господ Исус ни учеше, че плевелите растат заедно с житото (Мат. 13:24-30, 3643). Една изповед, която не е била действителна, без необходимата искреност, ще бъде отхвърлена в съдния ден, независимо от това дали човекът е принадлежал към някоя местна църква или не. Белези на цьрквата Често думата „църква" ни напомня за голяма зала с оратор * В българския превод: „солунската църква" - бел. ред. ** В българския превод са въэприети буквално гръцките думи „презвитери" и „дякони" - бел. ред. или за организация с централа и иерархия от служители. Библията, напротив, ни учи за съвсем други белези на църквата.
(1. Кор. 3:9; 16:17; 1. Тим. 3:15; Ефес. 2:22). Божият народ в Стария Завет се е покланял на Бога в специална шатра, наречена Скиния, а по-късно в Ерусалимския храм. След този период Бог е престанал да обитава в ръкотворни храмове (Деян. 7:48) - една важна разлика между Израелския народ и Христовата църква. Сега Божият дом е духовен дом, изграден от живи камъни, т.е. от вярващи, в конто обитава Светият Дух. Ние вече не принасяме жертви на животни. Нашите жертви се състоят от преданост, материални дарения и лично хваление. Всички вярващи в Христос са свещеници, а не само т.нар. „клир" (дума, произлизаща от гръцката дума за участ, дял, наследство (1. Петр. 2:5,9). Главната задача на Божието събрание е поклонението, състоящо се в хваление на Бога, а не само от слушането на една проповед или хоровото повтаряне на изречения от някоя книга.
местно събрание трябва да се излъчват любовта, животът и светлината, конто се проповядват, чрез конто ние изявяваме Христос. Функцията на цьрквата Какви задачи има местното събрание? Във всеки случай, то трябва да се отнася сериозно към така наречената мисионерска заповед (Мат. 28:19-20). Това означава навсякъде да се проповядва благовестието (евангелизация) и да се създават ученици. Пример за това виждаме в Деян. 2:40-42. Хората чуха проповядваното благовестие, повярваха, бяха кръстени и се включиха в активния живот на църквата. Този живот включваше четири дейности: учението на апостолите, общението, разчупването на хляба и молитвата. Ние бихме го формулирали така: здраво библейско учение, събиране с други вярващи за богослужение, споменаване на Господа при празнуване на Господната вечеря и обща молитва с другите вярващи. Защо в този текст се включва и разчупването на хляба или Господната вечеря? Очевидно е, че при първите църкви тя е заемала централно място (Деян. 20:7; 1. Кор. 11:23-33). Този пример обаче не означава, че Бог държи на една определена външна форма без духовен живот. Религиозните традиции и ритуали на юдеите бяха отхвърлени от Бога, именно защото бяха изгубили истинския живот и вътрешното си значение. Първата църква печелеше хора от мъртвите религии на тогавашното време, чрез действена любов (Деян. 2:45) и дръзновено проповядване на Божието Слово (Деян. 4:13, 29, 31). Когато вярващите бяха разпръснати поради силното гонение, вярата продължи да се разпространява чрез техния динамичен живот и свидетелство. Това обаче не означава, че при тях не е имало и слабости и грешки. Понякога те трябваше да бъдат наставлявани, защото живееха плътски или се ръководеха от човешки мотиви (1. Кор. 3:1-4). Някои биваха призовани да изпитат живота си, дали наистина са християни (2. Кор. 13:5). Други биваха изобличавани заради лъжеучения (Гал. 1:6-9; 3:1-3). Когато Христос се обръщаше към отделните църкви, той заповядваше и критикуваше (Откр. 2-3). Въпреки това църквите се разпространиха по целия цивилизован свят и християнската вяра стана доминираща. Каквито и да бяха недостатъците им, все пак в църквите имаше живот. Нещо повече, крачка по крачка Бог осъществяваше Своя план.
Прекрасното бъдеще на Христовата църква е Грабването за среща с Господа в облаците при неговото Второ пришествие (1. Сол. 4:16-17). Тогава нашите тела ще бъдат преобразени (1. Кор. 15:51-54). Ние ще бъдем при Него и ще сме подобии Нему (1. Йоан 3:2-3). Ще бъдем без петно, недостатък или нещо подобно (Ефес. 5:27). В бъдещите времена Църквата ще служи винаги като пример за Божията милост към бедните създания, конто Той издигна до такива висини на славата (Ефес. 2:7). УЧЕБНО РЪКОВОДСТВО КЪМ ЛЕКЦИЯ 6 Живот в църквата 1. В Новия Завет понятието „църква" се използува както за общата църква, която обхваща всички християни по целия свят и през цялата история, така също и за местните събрания, конто обхващат християните на определено географско място. Кои от следните стихове от Словото се отнасят до общата църква и кои - до местната? 1. Кор. 10:32 Гал. 1:1-2 Ефес. 5:25 Кол. 1:18
Кои главни задачи на местната църква стават ясни от този стих и от Мат. 28:19-20? Какви отговорности имат ръководителите на местната църква (Евр. 13:17; 1. Петр. 5:1-5)? По какъв начин вие изпълнявате тези библейски заповеди? 8. Какви лични функции има отделният вярващ в събранието (1. Кор. 12:12-17)? Защо Бог е дал на всеки вярващ духовни дарби (Ефес. 4:11-16)? Каква нагласа трябва да имате в местната си църква (Ефес. 4:2-3; Йоан 13:34-35)?
ЛЕКЦИЯ 7 Преодоляване на изкушенията Ежедневна опитност на човека в моралната облает е осъзнаването на едно силно желание да прави нередни неща, макар да знае, че са такива. Понякога успешно се съпротивляваме, друг път се поддаваме. Този подтик за вършене на нередни неща се нарича „изкушение". Нашата способност да разпознаваме изкушението и успешно да му се противопоставяме чрез Божията сила, има решаващо значение за напредъка в духовния живот. Това означава живот с победа или живот с поражение. Знячението на думата „изкушение"* В Библията думата „изкушение" има няколко значения. 1. Изгштание или изпробване на човека от Бога в облаетта на вярата, е едно от значенията (Бит. 22:1; Изх. 15:25; 16:4). Изпитването на вярата често може да е съвсем директив, като например Божията заповед към Авраам да принесе в жертва сина си Исаак. Но то може да бъде и индиректно, като например трудности в живота и гонения (Яков 1:2-3;
В гръцккя оригинал е използяана една дума, конто в българегия превод на иякои места е преведена като „яэкушенне", а на другн като „изпитание" - бел. ред. лост чрез постоянен бунт и непокорство. Такива действия могат да предизвикат Божия гняв (Псалм 106:29; Исая 5:25). 3. Съблазънта или подтикването да се върши нещо, което е неправда в Божиите очи, е най-често използваното значение на думата „изкушение" (Яков 1:14; Гал. 6:1; 1. Тим. 6:9; 1. Сол. 3:5). То ще бъде разгледано в тази лекция. Бог никога не изкушава пряко човека по този начин (Яков 1:13), но Сатана има възможноетта да го прави. Понякога Бог разрешава на дявола да изпитва вярващите и дори да ги измъчва (Йов 1:12; 2:3-6). Когато псалмиетът извиква: „Опитай ме и познай миелите ми", това е пример за пьрвото значение (Псалм 139:23). Предизвикателството към Господ Исус да се хвърли от крилото на храма, за да бъде спасен от ангели, означаваше изпитване на Бога и спада към второто значение. Така наречената молитва „Отче наш" съдържа изречението „Не ни въвеждай в изкушение" (Мат. 6:13), и след това думите „Но избави ни от лукавия". От това става ясно, че се има предвид третото значение. Отделяйте значения на думата „изкушение" трябва добре да се разграничават една от друга. Насърчително е да прочетем в Божието Слово: „Никакво изпитание* не ви е постигнало, освен това, което може да носи човек, обаче Бог е верен, който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите" (1. Кор. 10:13). Бог използува изкушението за своите собствени намерения и за благото на човека. Чрез него Бог изявява вярата и праведноетта, развива различии черти на характера, като например търпение, и при това Божиите врагове често биват принудени да замълчат.
Нападението срещу човека идва от три различии посоки. За нас е важно да не ги объркваме, и да не пропуснем някоя * или изкушение - бел. ред. облает, в която сме особено уязвими. 1. Дяволып е една личност, активен представител на всяко зло. Той постоянно се стреми да отклони човека от Божия път и да го съблазни. Той е наречен „изкусител" (Мат. 4:3;
|