Защо крыцението е толкова важно?

Може би сега ще се запитаме: „Ако кръщението не ни очиства от греховете, не ни прави част от църквата, и не гарантира нашето спасение, защо тогава е толкова важно?" Помислете върху следното:

1. 
   Кръщението е неразрывно свързано с мисионерската заповед. Лично подчинение на мисионерската заповед означава, че ние трябва да се подчиним и по отношение на кръщението и то трябва да се проповядва и практикува. Така ние изпълняваме призива „и научете ги да пазят всичко, което Съм ви заповядал" (Мат. 28:19-20).
   
2. 
   Кръщението е изповед, която светът вижда. Кръщението е едно от най-ефективните свидетелства за семейството и приятелите ни.
   
3. 
   Кръщението е свидетелство за другите вярващи. Кръщени­ето е едно външно и публично свидетелство за идентифи­циране с Христос и благовестието, и следователно то е идентифициране и с другите вярващи. В някои страни, където християните са преследвани заради вярата си, вярващите се пазят от християнин, който не е готов чрез кръщението да заяви публично своята вяра.
   

Имаме една заповед на Христос - да бъдем кръстени. Повяр­валите в Него са се кръщавали още от първите дни на християнството. Така както трябва водим морален живот, да си спомняме за Него чрез разчупването на хляба (Господната вечеря), да изповядваме вярата си в Христос и да се събираме с други вярващи, така трябва и да се кръстим. Кръщението не е необходимо за спасението ни на небето, но е важно като външно свидетелство за хората. Оттам нататък, ние трябва да докажем истинността на нашето свидетелство като водим един „кръстен живот".

Погребани в кръщението

1. 
   Какво е било първото действие на един новоповярвал християнин по времето на Новия Завет?
   
2. 
   Какво решение е необходимо преди кръщението на вяра?
   
3. 
   Колко време след обръщението си са били кръщавани вярващите в Новия Завет?
   
4. 
   Привеждани са безброй аргументи в полза на различните практики на кръщение (потапяне, поливане, поръсване). Изхождайки от контекста на Деян. 8:36-39, кой вид кръще­ние се е практикувало в Новия Завет?
   
5. 
   Кое според 1. Кор. 15:3-4 е основното послание на Еван­гелието?
   

1. 
   Предайте със свои думи Гал. 2:20. Какво казва този стих за „кръстения живот"?
   
2. 
   Според въпроси 3 и 6, би ли имало стойност кръщението на малко дете или невярващ? Ако „да", защо? Ако „не", защо?
   

„Но Моето спасение ще трое до века" - казва Господ (Исая 51:6). Нашият велик Бог и Спаситсл е започнал едно дело в Своя народ и Той ще го завърши „до деня Исус Христов" (Филип. 1:6). Господ Исус стана „причина за вечно спасение" (Евр. 5:9). Той „придоби за нас вечно изкупление" (Евр. 9:12). Животът, който е в Бога, е вечен (Йоан 1:4; 5:26; 1. Йоан 1:2). Този живот се дарява на хората чрез спасението (1. Йоан 5:11-12). Който слуша Словото Му, вярва в Сина и „яде плътта Му и пие кръвта Му" (с това се има предвид да приеме за себе си Неговото дело на Голготския кръст; Йоан 6:56), той има вечен живот. Вечният живот е дар от Бога (Римл. 6:23; Йоан 17:2). Този дар Му струва скъпо - страданията и смъртта на Неговия Син. Той не може да бъде заслужен чрез добър живот и отдаване на Бога, защото тогава не би бил вече дар, а задължение на Бога към този, който го е заслужил (Римл. 4:4). Нищо в тези стихове не говори, че вечният живот е нещо, което човек притежава само временно, докато води непорочен живот. Няма учение за временен „вечен живот", дори самото понятие би било противоречиво.

1. 
   Съвършено рождение. Щом се родим в Божието семейство, нашето спасение трябва да бъде вечно. Господ Исус каза на Никодим, че човек трябва „да се роди отново", за да влезе в Божието царство (Йоан 3:3-7). Ние сме новородени, ако истински вярваме в името на Божия Син (Йоан 1:12­13). Светото Писание никъде не учи, че трябва многократ­но да се раждаме отново, за да останем членове на Божието семейство. Както физическото раждане е еднократен акт, така и духовното раждане става само веднъж.
   
2. 
   Съвършена жертва. От Посланието до евреите става ясно, че за разлика от многото жертви в Стария Завет, делото на Исус Христос на Голготския кръст е решило веднъж завинаги въпроса за вината на грешниците. Това дело е съвършено, вечно и „веднъж завинаги". Ние не можем, а и не трябва да му прибавяме нищо от себе си. „Ние сме осветени чрез принасянето на Исус Христовото тяло вед­нъж завинаги" (Евр. 10:10). „Но той като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога" (Евр. 10:12). „Защото с един принос Той е усъвършенствал завинаги ония, конто се освещават" (Евр. 10:14). Нищо в тези стихове не говори за това, че отнасянето на тази съвършена жертва за нашите души зависи от нашето постоянно добро поведение. Вярващият почива в завърше­ното Христово дело без да се добавя нищо повече.
   
3. 
   Съвършено единство. Спасението ни прави не само членове на някоя местна църква. Духовно погледнато, ние ставаме част от Христовото тяло, биваме съединени с Божия Син.
   

ши? Той трябва да изповяда греха си и да го остави (Притчи 28:13; 1. Йоан 1:9). Налице е обаче и необходи­мостта от един застъпник за нас пред Светия Бог. Господ Исус е нашият Застъпник (букв, „един, конто е повикан за подкрепа"). В тази Си роля Той се застъпва за нас пред Отца (1. Йоан 2:1). Той седи отдясно на Бога и непрестанно ходатайства за нас (Римл. 8:34; Евр. 9:24). Той е в състоя­ние завинаги (или съвършено, напълно) да спасява онези, за конто ходатайства (Евр. 7:25-28). Никъде не се споме­нава, че Неговото ходатайство зависи от нашия добър характер или поведение. Как бихме могли да бъдем осъ­дени и да погинем при такъв Застъпник в небесната съдебна зала?

6. Съвършено запазване. Всяка форма на спасение, която би зависела от верността на човека, щеше да бъде осъдена на неуспех от самото начало. Безсилието на плътта е добре известно (Римл. 6:19). Това, което бе започнато в Духа, не може да бъде усъвършенствано и завършено в плътта (Гал. 3:3). Затова са много утешителни думите на Спасителя: „И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден. Защото това е волята на Отца Ми: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден" (Йоан 6:39-40). Господ е Пази­телят на нашите души и това се подчертава непрекъснато в Новия Завет (Йоан 10:27-30; 1. Кор. 1:8; Филип. 1:6; Юда 24-25; 1. Петр. 1:5). От нито един от тези стихове не може да се заключи, че това обещание е зависимо от човешката вярност или искреност.

Проблеми във връзка с вечното спасение

Разбираемо е, че мнозина искрени вярващи изпитват труд­

ности да приемат учението за вечното спасение. Техните

възражения се разделят на три категории:

1. 
   „Позволение за грях". Някои смятат, че ако хората можеха да имат сигурността за едно вечно спасение, те биха станали напълно безразличии в духовно отношение. Те биха били свободни да грешат както си искат. Това е едно опасно недоразумение и представлява изкривено предста­вяне на това учение. Едно истинско Божие дете има потребността да следва своя Господ, а не да злоупотребява с Христовата любов и благодат. Светото Писание ни учи, че Бог има начини да се справя със Своите деца, конто съгрешават. Един от тези начини е наказанието или „пре­възпитанието" от Господа (Евр. 12:5-11). Вкарването в правия път обаче не е изключване от Божието семейство. Бог допуска Негови деца, конто се отклоняват от пътя, да изгубят своята радост, мир, свидетелство, сила в молитва, плодотворността си в този живот, а също и пред Христо­вото съдилище да бъдат лишени от своята награда в бъдещия живот. Никое Божие дете не би трябвало да постоянства спокойно в някой заблудителен път.
   
2. 
   Стихове, които „противоречат" на вечното спасение. Ня­кои се опитват да оборят учението за вечното спасение, като цитират стихове от Словото, които привидно проти­воречат на това учение. Но учение се гради върху цялото Свето Писание, а не върху отделяй негови части.
   

1. 
   „Сеячът" (Лука 8:4-15). Проблем: има такива, конто „вярват известно време". Обяснение: Споменато е също, че те са нямали корени. Какво е било това, в което са вярвали? Демоните също вярват, но това не ги спасява (Яков 2:19). Притчата се занимава със състоянието на сърцата на онези, конто чуват Божи­ето Слово. Онези, конто го приемат и повярват с открито и чисто сърце, ще бъдат спасени и ще дават плод с постоянство (Лука 8:15).
   
2. 
   „Настойникът". (Лука 12:41-48). Проблем: неверният настойник не внимаваше за идването на господаря си и господарят му ще „определи неговата участ с неверните". Обяснение: Вески човек е настойник на всички неща, конто Бог му е дал. Няма намек за това, че неверният настойник е бил вярващ и е пропилял спасението си.
   
3. 
   Принципът на прощението (Мат. 18:23-35). Проблем: казано е, че ако ние не простим на другите, то Бог няма да прости и на нас. Злият слуга беше предаден на „мъчителите". Обяснение: По нищо не личи, че слугата, който не беше простил, е бил спасен. Глав­ното, което трябва да научим от тази притча, е да бъдем справедливи към другите в светлината на Божията милост.
   

често не можем да кажем със сигурност дали даден човек е спасен. От описанието в Битие не бихме могли да знаем със сигурност, че Лот е бил спасен, но това ни се казва във 2. Петр. 2:7-9.

Вярващите могат да загубят наградата си пред Христо­вото съдилище и въпреки това да бъдат спасени, дори и жизненото им дело да „изгори". (1. Кор. 3:15). Без съмнение, това е била мисълта на апостола, когато е говорил за опасността да се окажем непригодни или „неодобрени". (1. Кор. 9:27). Това обаче не означава, че Павел се е страхувал да не изгуби своето спасение. Той е бил напълно сигурен в спасението си (2. Тим. 1:12; 4:7-8).

Обобщение

От Светото Писание става съвършено ясно, че спасителната вяра продължава до края на живота, а не съществува само един миг или в определен момент. Спасителната вяра се различава от повърхностната вяра, от чисто интелектуалното съгласие с едно учение, от ритуални молитви и формули за спасение. Истинската вяра никога няма да отхвърли Христос и Неговото спасително дело, като единствена надежда за човека. Тази вяра ще има за следствие праведен, а не грешен живот. Не човекът, който само казва, че вярва, е спасен, а онзи, който показва реалността на вярата в своя живот. (Яков 2:14-24). Който изповядва, че е вярващ, без да доказва този факт в живота си, не може да бъде сигурен в своя „билет за небето". Вместо това, в деня на съда е възможно той да застане пред лицето на Господа и да чуе страшните думи: „Махни се от Мене, Аз никога не Съм те познавал". За разлика от това, истинските Божий деца могат да кажат: „Господ ще ме избави от всяко дело на лукавил и ще ме спаси и въведе в небесното Си царство" (2. Тим. 4:18).