Трите родословия утринни слова трите родословия моето верую

13.ПО НОВИЯ НАЧИН

“Добрата молитва”

“Отче наш”

“Молитвата на Царството”

17-а глава от Евангелието на Иоана

“В начало бе Словото”

Многото знание не е количеството. Като се говори мно­го, то означава количество. Вътрешно разбиране, про­светле­ние трябва. Тъй, както се разбира, ако човек много знае, той ще изгуби това, което има, ще се обезсърчи. Ако вие вземе­те и прочетете тия трактати, които са писани по бого­слов­ските и философски работи, съвсем ще се обезсър­чи­те и ще изгубите и малкото, което имате. И след като про­четеш най хубавите автори, обезсърчиш се ­ има нещо, ко­ето авто­рите не могат да обяснят. Понеже обясняват, обяс­няват само външната страна. Ти искаш да ядеш ­ разбираш вън­шната стра­на. Искаш да бъдеш учен човек ­ външната страна. Ис­каш да бъдеш умен ­ външната страна. И се заб­луж­даваш само с външното и временното. Външното е вре­менно. Има неща, които са вътрешни. Има неща и вътрешни, ко­ито са временни.

Сега, някой път се употребява думата “външ­но” и [дума­та] “вът­реш­но”. “Външно” значи по-далечно, а “вът­решно”, в пси­хологически смисъл, значи по-интимни, по-вътрешни. “Вън­ш­но” значи: няма тясна връзка. Роднините са вътрешни, а които не са роднини, са външни. Е, що е род­­нин­­ството? Роднинство по кръв, значи кръвта ­ братя и сес­три са най-близ­ки до бащата. Първите братовчеди са малко по-далече, вто­рите, третите, четвъртите, пък като дой­деш до петите бра­товчеди, те не се познават. Стават обикно­вени.

Та, по някой път трябва да пазите другата страна. Трябва да пазите още едно. Еднообразието е външно. Външната страна. От еднообразието, ей, става скучно на човека. Запри­мер повтаряш едно и също нещо ­ еднообразие има вече. Една и съща молитва повтаряш, повтаряш.

Един калугер ми разправяше: “Дотук ми е дошло от тамян и от тия бръщоле­вения! Омръзнаха ми.” Казва: “Не искам вече.” Казва: “Виж­даш ли какво имам на пръстите?” Той ми показва пръстите си. И виждам, но казвам: “Какво има?” ­ “Това ми стана от молене на Господа, от покланя­нето.” Та, тук слин му хванали пръстите. “По 200, 300, по 400 поклони, кръстът ме заболя само да се навеждам, да се по­кла­ням.” И той туй поклонение пра­ви за себе си. Ние като се молим, заради нас е. Ти като ядеш, не ядеш за другите, за се­бе си ядеш. И ако устата дъвчат, никой не може да каже, че за другите яде.

Казвам: Красотата на живота седи в разнообразието. Разно­образие има и в яденето. Ако в яденето имаше едно­обра­зие, вас щеше да ви се втръсне; като ви се втръсне, човек не иска да помирише това ядене.

Аз тургам тия неща само да се обясни една духовна исти­на. Един свят, който донякъде го схващаме, имаме стремеж към него. Но като минеш от фи­зическия свят към духовния, има една голяма пропаст; ти като дойдеш там, ще се упла­шиш. Като дойдеш до духов­ния свят, ще почнат да треперят кра­ката ти, ще се люлееш. Кол­кото и да си духовен, като дойдеш до духовния свят, поч­неш да трепериш, ужас те обхва­ща, понеже губиш основа, няма на какво да стъпиш. Увисне кракът ти. Тук, на Земята, е добре, а там няма къде да туриш крака си, увиснеш на въз­духа. И дето ги е страх хората да умират, не че е толкова страш­но, но страшна е бездната, която съществува между този свят и другия свят.

Бездна съществува между един човек и друг, в неговите раз­бирания и твоите. Че много учени хора сега, като се зани­мават с относителната теория на Айнщайн, тъй взима се умът на човека. Казва: “Ще ми излезне умът, щукна ми умът.” Как ще му щукне умът? Какво се разбира: ще му из­­ле­­­зе умът? Той, умът, няма да излезне, но ще те обхване един ужас. Ти дойдеш и не можеш да съпоставиш нещата. Сега искам да направя нещата на вас тъй, както на малките деца. Не искам да бъдете възрастни, защото, ако бъдете въз­раст­ни християни, ще се обезсърчите.

Всякога, когато човек се обезсърчи, той е остарял; а вся­кога, щом се насърчи, той е млад. За да се подмладиш, трябва да се насърчиш. Щом се обезсърчиш, ти си стар. И старият, щом се насърчи, е млад. И младият, като се обезсърчи, е стар. Защото обезсърчението е признак на старостта. Обез­сър­чението е признак на ограничение, на невежество, на слабост, на малодушие, на какво ли не. Всичко туй. Обезсър­чиш се, казваш: “Не ми се живее.” Не му се живее, но като го попиташ, къде иска да иде? Туй е пак неразбиране на жи­вота. Аз разбирам и този, който казва: не му се живее ­ и той не разбира. И ако го попитате: “Защо не ти се живее?”, и той не може да каже. Аз го разбирам какво иска да каже: “Не ми се живее.” Казва: “Не ми се яде.” Не че не му се яде, яде му се, но човекът казва: “Дотегна ми да ям само сух хляб. Сух хляб не ми се яде, нещо по-хубаво, сготвено. Тъй, хуба­вичко направено! Че като поядеш малко, позамажеш мал­ко гърлото с масълце! Другояче, като минава онзи, сухият хляб, дере гърлото, разранява го. Пък не ми се яде това, су­хият хляб.” А той ни най-малко не се отказва от ядене.

Та казвам: Единственото... И Христос казва на едно мяс­то: “Не само с хляб ще бъде жив човек, но и с всяко Слово, което излезва из устата на Бога.” Да кажем, ако аз искам да кажа нещо, не искам да кажа: трябва да бъдете добри хора, но: тряб­ва да живеете добре. Сега тъй, както живеете, не ми ха­ресва. Казвате: ама еди-кой си брат не живеел добре, еди-коя си сестра ­ все морализиране, морализиране. Камба­ната: “Дан, дан!” Умрял някой ­ камбаната: “Дан, дан!” Викат го на църква ­ “Дан!” Излезнал от църква ­ “Дан!” Защото в право­слав­ните църкви по три пъти бие камбаната. Най-пър­во ­ като влезнеш, после към средата на църквата пак бие кам­ба­ната и после ­ към края, показва да излезнеш от цър­к­ва­та. Е, как­ва е разликата между едното биене “дан” и дру­гото биене? Все като излезнеш из църквата, има нещо тър­жест­ве­но: “Дан, дан, дан! Бързо, бързо! Хайде навън­ка, на­вън­ка, всички на­вънка!” Така е.

Сега ние се отклоняваме от въпроса. Ако слуша един православен и мисли, че е от правата религия; друг е окул­тист, и той мисли така. Те са все наименования, наименова­ния. Петко, Драган, Стоян ­ ни най-малко на прави хората доб­ри. Името е само да се различават един от друг. Те са на­зва­ния. Ако всички са Иван, не може да направиш раз­личие кой Иван. А тъй: Иван, Драган, Петко, Тодорчо, Пет­канчо, Маринка, Петканка.

Та, на вас ви трябва едно разбиране. Ето какво аз разби­рам в най-простия смисъл. Трябва ви едно по-хубаво ядене. Тъй, хубав хляб, направен от симитена мая, хубава. Най-чис­то брашно, тъй, като го ядеш, мед да ти капе от устата. Ти ядеш, после, след като се наядете, да имате най-хубавото разпо­ложение на духа. Аз наричам щастлив човек ­ ядеш, щастлив ставаш; влезнеш да спиш, пак си щастлив. И в сън, и в будно състояние, щастлив си навсякъде. Защото някой път човек е щастлив в будно състояние, а в сън ­ нещастие, гони те някоя мечка, голяма. Отде се взе тази мечка? Или ня­коя голяма змия, или някой бивол те гони някъде. Събу­диш се и ти си обезпокоен. И казваме ние, че сън е това, една илюзия. Не. Тя думата “ил” и “люзия”... Някой казва, че някои неща са верни и неверни.

Трябва да имаме едно вярно понятие кои неща се невер­ни и кои верни. Или, постоянни и непостоянни. Има неща не­постоянни, значи, трябва да знаеш докъде е тяхното пос­тоянство. В неверните неща много малко съдържание има. За­пример вие като ме слушате сега, в Небето няма да идете. Спо­ред вашето разбиране се готвите да идете в онзи свят, на­ли тъй? Ако ви кажа, че в онзи свят няма да идете? Ти пи­таш, един философ ти каже: “Ти в онзи свят няма да идеш.” Ти в училището може да ходиш, без да си учен човек; пък мо­же и никак да не ходиш в училището и пак да си учен човек. Училището не е място за придобиване на знание. Не, то не се придобива, като ходиш. То не е само като слушаш ­ като учиш! И църквата не е място да станеш набожен. Като хо­диш, ни най-малко няма да станеш набожен ­ като се мо­лиш. Някой път и тук аз слушам братя и сестри, казват: “Ос­тави се, тази набожност.” Какво разбирате вие? Аз бих же­лал всички да сте набожни, но не престорената набожност. Там няма никаква набожност. А другият иска да се покаже, че не е набожен, а той мисли, че има нещо в него. Аз бих же­лал хората да са набожни, отколкото да не са набожни. Же­лая хората да са здрави, отколкото да са болни. Защото колкото си по-здрав, по-набожен си. Колкото пт не си здрав, пт не си набожен. Набожността е здраве. Колкото си по-умен, набожен си. Колкото си по-глупав, не си набожен. Кол­кото си по-добър, набожен си. Тъй, положителното е набо­жен.

Оставете тия глупави работи, то е съвсем глупаво разби­ране, външно. Нито искам да ви определя, не мислете, че може да ви опиша онзи свят. В езика няма думи, как ще ви опиша? Като взема някого от вас да го рисувам, може да го на­рисувам на дъската, вие ще бъдете нарисувани на плоскост, ще туря черни сенки, за да изпъкнат някои черти, да има ре­леф, да показва, че има дълбочина. Или може да съм скул­птор, да ви извая на камък. Но каква разлика има, ако ви извая на някой камък, каква разлика има между вас и туй, което аз съм направил? Ей, грамадна разлика има! Казват: отличен скулптор! Какво е турил? Скулпторът е хвърлил една много малка сянка от вашата същина върху камъка. И ка­мъкът е заприличал малко на вас. Тогава този камък... И ва­шите мисли, и чувствувания, и разбирания, всичко туй го няма върху камъка. И казват, този камък мязал на вас. И по някой път казват, че някой човек мязал на другиго.

Много пъти вие може да замязате на другиго или на друг, тъй както един скулптор може да направи един камък да замяза на вас. Така може и вие да направите един да мяза на друг. Каз­вате: те си приличат и двамата. Това никога не може да бъде. Можеш да замязаш някога, но да бъдеш като него, то е невъзможно. И се радвайте, че е така.

Вас хората ви са приятни дотолкова, доколкото у тях вие може да се оглеждате. Хората, които ние ги обичаме, са хо­ра, които мязат на нас. Мязат, но в едно отношение ­ за да ни отражават, [да ни] предадат [нещо]. Онези хора, които мязат на нас, ако ни предават нещо, ние ги обичаме, а ако вземат нещо от нас, ние не ги обичаме. Тогава, има два вида хора: едни, кои­то мязат и постоянно дават ­ тях обичаме; а които мязат и постоянно вземат от нас, тях не обичаме.

Вие всички сега оби­чате Бога и мислите за Него и тър­сите Го. Защо? Живо­тът от Него излиза. И казвам: Правата вяра е онази, която установява една връзка. Защото Бог изис­ква, ние трябва да се приближим при Бога, понеже Той ни на­прави по Образ и Подобие. Тъй, по човешки ви говоря. Бог иска да види доколко ние сме станали като Него, до­колко мязаме на Него. Да мязаш на един човек значи да вър­шиш работите тъй, както той ги върши. Запример мен ми е приятно, когато видя един цигулар да свири хубаво, тъй, както аз свиря. Аз го слушам. Някой път аз свиря едно парче, но удоволствие имам да слушам един цигулар, който свири. Майстор като тебе е. Ти да го слушаш отвътре, а той отвънка да свири. В този свят то е една необходимост. Тоест, то е едно външно лице. И този закон навсякъде в Земята съ­ществува. Този закон за Небето не е така.

Сега, ако почна да ви описвам разликата за този свят и онзи свят, вие съвсем ще се обезсърчите. И някой път е по-добре да не ви се разправя. Като идете там, вие ще ги научите тия работи. Но най-първо ще ви треперят краката, вие ще се уплашите, ще плачете. Вие ще мязате на една млада мома, която се жени и най-първо трепери є сърцето є. Пише тя лю­бовно писмо, че без него не може да живее. А тя обичала сво­ите родители, и баща си, и майка си, и братята си, и сес­трите си; и един ден є хрумнало една мисъл ­ откъде дойде тази идея? Добре е. Един ден: “моето татенце”, “мамице”, “мо­ето брат­че” и “моето сестриче”, прегръща ги; един ден по­глед­не на баща си ­ не є се харесва, погледне майка си ­ не є се харесва, погледне брат си, сестра си ­ не є се харесват; през прозореца гледа тя, замислена е, философски отвлечен е умът є, замислена е, отвлечена е някъде. Баща є, майка є мо­же да є купят дрехи, обуща, тя ги погледне и пак е недо­волна. И като стане доволна, току погледнеш, излезнала от къщи да се покаже някому.

Сега, за мен, аз виждам вътрешния смисъл. Виждам не­щата другояче. Мен ми е приятно, като видя една мома ху­баво облечена, пък като я видя със скъсани обуща, пак ми е приятно; и като я видя, че се е умила хубаво, намазала се е, при­ятно ми е, пък като я видя оцапана, пак ми е приятно. Аз виждам добрата страна и в едното, и в другото. Като отива на нивата, искам оцапани моми да работят; когато отива на хорото, искам красиви моми, неоцапани, така, хубаво обле­чени. Защото оцапаният човек не може да играе на хорото, там трябва да е спретнат. Сега ме разберете какво разбирам под думата “оцапан” ­ ти не можеш да извършиш една много хубава работа, ако не си оцапан. Всякога, когато се миеш, то е едно състояние. Миенето е един процес: показва, в приро­дата постоянно следват тия процеси. Ти не можеш де седиш в едно състояние, то е невъзможно. Животът седи в онези вечни промени, реални промени.

Новото, което ще възприемеш, всякога ти ще се умиеш. Сут­рин като се умиеш, показва, че минаваш от едно състо­яние в друго състояние. Знае се, че вие се умихте. Защо се миете, запример, сутрин, като станете? От какво се е окирля­вило лицето ви? Не сте ходили на работа, не сте се оцапали, в най-чистите дрехи, в юргана сте били и трябва да се миете. Защо го правите това? В съня си работил ли си някъде? И в съня ти си ходил някъде между хората. И в съня, където си ходил вечерно време и са те целували. Стават тия работи. “Хата олур.”* Вечерно време стават такива работи, както в обикновения живот. И като се събудиш, ще идеш при водата и ще се измиеш. Всичко това, което е внесено върху лицето ти, ти влизаш в новия живот и пак се миеш. Водата е добър проводник на живота. Емблема на живота е тя. Казваш: “Е, да дойде новият живот.”

Това е мистика. Онзи, който се занимаваше с мистичес­кия живот, не се занимавате; и някой ако ви проповядва мис­-

тицизъм, вие казвате: “Оставете тия отвлечени работи.” Мис­­тик е онзи, който може да преживее най-хубавото, най-красивото. Не да го преживее, че да му се втръсне; ама той, истинският живот, е там.

Сега аз като ви говоря, виждам, едновременно в моята инто­нация следват два процеса. Човек когато говори, вие сте дошли до едно място, дето трябва да обръщате сами вни­ма­ние на вашата мисъл и на говора. Каквото говори човек, той трябва да знае какво говори. Сега е потребно, като го­воря, запример... Че, то е най-голямото изкуство, да може чо­век да говори. Някъде повишиш гласа си, нали? Повишиш го повече, отколкото трябва, някъде го намалиш повече, от­кол­кото трябва. Кога повишаваш гласа си? И кога го намаля­ваш, гласа си? Ти щом се уплашиш, ти вече намаляваш гласа си. Щом станеш самостоятелен ­ докато си подчинен, малко ти е тих гласът, щом ти предадат някоя власт, веднага влезне нещо ново в гласа ти. Туй е една слабост. То е външно. То е не­­раз­­биране. Той като станал голям чиновник, но това е едно заб­луждение. Тебе ти дали една роля да играеш. Един цар си и те облекат с мантия, ще ти дадат скиптър ­ на сцената е това, ти ще излезнеш, ей такъв! И след като излезнеш, пак ще те детронират. И ще бъдеш един обикновен човек. Сега, и то е хубаво.

Сега, моето разбиране. Всичко, каквото в живота става, е на място. За мен е на място, за другите не е. За мен всичко е на място и, от моето разбиране, трябва да се мълчи. Гледай хо­рата, трябва да се мълчи. На мен ми е добре. Радват се ­ доб­ре ми е на мен. Казват, че трябва да влезнеш в положе­нието на човека. Е, хубаво ­ ако ще мога да го облекча. Ако пла­че? За кого ще плача? Ако и аз плача за счупения крак, как­во ще направя? Казва: “Скърбя.” Ако ще му помогне мо­ята скръб, въпросът е решен. Тогава и аз ще скърбя. Какво има в скръбта? Няма нищо страшно. Скръбта за мене е един малък, обикновен обяд. Ще седна там и аз за хатър ­ трябва да скърбя. Понеже обядът му не е хубав, има само сух хляб, ще седна и аз при него да го утеша ­ и аз ще ям сух хляб. Скръб­­та е нещо реално. Сух хляб си яде той. Но има някои места ­ счупи се някому кракът, ако аз плача с него, какво ще го ползува това? Да му намаля скръбта? Ни най-малко. Тогава в този случай аз няма да плача с него заедно. Какво ще му кажа? Ще кажа: “Проточи крака си и ще стискаш зъбите си.” Пък аз ще почна в това време в намествам кости­те му, той може да вика: “Олеле!” ­ жесток ли съм аз? Каз­ват: “Пла­че този човек.” Нали е счупен неговият крак? Няма нищо. Кракът му се счупи, за да се сприятелим ние. Досега той минаваше тъй, беше голям аристократ. Сега, като счупи крака си, от мене вече зависи. Аз ще го накарам да се подви­жи. Хвана крака, наместя костите, направя му крака, бинто­вам го много хубаво и казвам: “След 20 деня нищо няма да остане, кракът ти ще зарасне.” И наистина, след 20 деня той е здрав. Питам тогава: Къде е злото? Къде е лошавината? Че той пострадал? Аз пък се радвам за това ­ направих му едно добро. Философски разгледан въпросът, аз се радвам; или, в друг смисъл, като мистик се радвам. Аз се радвам за но­вите връзки, които ще се образуват между [мен и] този кора­восърдечен брат, който досега само ме гледаше отвисо­ко. Радвам се за новите връзки, които ще се образуват. Така и двамата ще изпълним Волята Божия. Аз не се радвам за ста­рото, но за новото се радвам.

Казвам, така и на вас казвам: Всеки ден да се радвате. Защо? Защото вие можете да се радвате само на новото, което ще се създаде, на новите връзки се радвайте. И сега мно­зина от вас, от новите връзки ви е страх. Че в живота ти си се запознал с някого ­ какво по-хубаво от това? Радвай се! Скараш се с някого ­ радвай се и на това. Пак се опознава­те. Щом се скарате, вече имате условия да се запознаете. А вие ще се сърдите двамата две-три години наред и най-после ще си подадете ръка и ще се примирите. Единият ще спечели делото. Двамата в първо време са горделиви, но после съдът отсъди и намери единия виновен. Него ще натисне. Обикно­ве­но по граждански се водят делата, не толкова криминално и ще те осъди на 10 години. Зависи кой ще бъде, който ще спечели делото. Тогава ти ще отидеш при него и ще му ка­жеш: “Брат, извинете.” Така се образуват връзки. И най-пос­ле той казва: “Господа съдии! Аз съм доволен, че спече­лих делото. Не искам да го затваряте, този човек. Пуснете го.” Така се образуват връзки. Така понякога става това, не вся­кога. Редки са такива случаи в живота. Между вас колко души има, които са направили това? Аз съм срещал някои, ко­ито казват: “Аз вече простих на своя длъжник. Както виж­да­те, нямам вече нищо против него.” Но после казва: “Голям изед­ник е той.” “Простих му” ­ казва, а после продължава: “Го­лям изедник е той.” Не, ти не можеш да простиш на чо­век, който не се разкайва, който не съзнава погрешката си. Това е немислимо. Няма какво да му прощаваш тогава. Про­ща­ва­нето е минаване от едно състояние в друго.

Сега ние се отвлякохме от въпроса. Човек понякога тряб­ва да прощава и на себе си. Първият човек, на когото трябва да прощаваш, това си ти сам на себе си. Всеки ден ти вършиш по­грешки. Ти трябва да си прощаваш и трябва да знаеш как да си простиш. Някой път кажеш една дума не на място. Ако е някое друго лице, отвън, ще го изхукаш. Ако е твоя дъ­щеря или близко лице даже, пак ще го изхукаш, но излезе ли думата от твоята уста, съжаляваш. Онзи, когото ще съ­диш, е с тебе заедно, скрил се вътре в тебе. Ти гледаш, гле­даш: как ще го биеш? Ако го удариш, тебе ще те заболи. Пос­ле започваш да се молиш, казваш: “Братко, бъди малко по-учен. Дошъл си на главата ми, не говориш умно. Че като гово­риш, дръж си поне езика малко по-добре, защото иначе ще ми създадеш голям скандал. Като бият тебе, и мене ще бият.” Ще направиш една погрешка, но не си виновен ти. Имаш един другар в себе си вътре.

Сега, това не е хубаво, че ви разправям за работи, които не ви интересуват. Аз зная, че не ви интересуват. Защо? Баща­та седнал сега и разправя как се е женил едно време. Дъ­ще­рята не се интересува от това. Казва: “[Е], аз съм слу­шала баща ми толкова пъти вече, разправял е едно и също, не ме интересува вече.” Но като почне той да разправя как ще ожени нея, веднага є се отварят очите широко. Как се е же­нил баща є не я интересува, но като каже как ще жени нея самата, веднага тя се интересува вече.

Аз сега взимам же­нитбата. Какво представя женитбата? Това е новото в све­та. Но щом се ожениш и не намериш новото, ти си пак в ста­ро­то. И там е голямата драма и трагедия на живота, че ние жертвуваме някои работи, без да намираме това, което търсим.

И тъй, първо научете се едно: не стойте в тия разбирания, които сега имате. Не изхвърляйте още сегашните си разбира­ния, но те се нуждаят от едно малко наторяване, от едно мал­ко поливане с вода. Те се нуждаят от една малка топлин­ка, от една малка светлинка върху тях. Защото философията на живота седи в това, че ние трябва да се подмладим. Мла­достта е, която ни трябва сега. Нас не ни трябва старостта. Ако е за старо знание, не ни трябва. После, знанието, което не носи младост, това не е знание. Знание, което не носи сво­­бо­да, не е знание. Знание, което не носи светлина, не е зна­­ние. И живот, който не носи знание със себе си, не е жи­вот. Живот, който не носи свобода със себе си, не е живот. То­ва е правило в нас. Сила, която не носи свобода, и всичко, което имаш в себе си, не носи светлина, не ни е потребно.

Зна­ете ли какво е светлината? Светлина е това, което дава ху­бостта на живота ­ приятното. Да кажем, че си се изгубил ня­кога вечер. Имали ли сте опитност да се изгубите някога из гората, че като се изгубят тия лъчи на светлината, вие сте в тъмнина и едва когато се пукне зората, иде радост­та? След като Слънцето изгрее, вие вече се съвършено ориен­ти­­ра­те. Тогава се махат всички препятствия пред вас.

Казвам сега: Потребна ви е тази вътрешна светлина, по­не­же ще минете през един път ­ животът, през който мина­вате, е един път. Вие ще го минете, никой не може да ви ос­во­­бо­­ди от мъчнотиите, от страданията и от изпитанията, ко­ито има да минете. Тези изпитания са една необходимост, те са поставени нарочно. Има един свят, който е изкуствен, заради нас ­ изкуствен свят. Влезеш в училището ­ ти влизаш в един изкуствен свят. Там има предмети, наредени от хората. Те са наредени от хората. Има 20­25 предмети. После, има из­вестни правилници. Също така има и чинове наредени. Ако можеш да седнеш където искаш, това говори за голяма сво­бода. А в училището нещата са еднообразни. Там всеки знае своето място на чина, не може да седне дето иска. Всеки знае стола си и може да седне само на своя стол. Някога учени­ците са наредени според ръста ­ по-дребните отпред, а отзад по-едрите. Стаята е така направена, че гласът на профе­сора да достига до всички, да могат добре да слушат онова, което той ще каже.

Та казвам: Тези неща в сегашните училища са съвсем изкуствени. Пък и книгите, които се изучават там, няма да се носят със самите ученици. Пък и знанията, които там се при­до­биват, не са толкова полезни в живота им. И картините, които сте рисували от детинство, ще ги имате, но колко от тях можете да занесете със себе си? Или пък, какво ще ви пол­зуват тетрадките, в които сте решавали задачи? Да ка­жем, че решавате задачата за относителното тегло на еле­мен­­ти­те. Питам: Какво е относителното тегло на златото, на среб­­рото, на водорода, на кислорода, на алуминия, на мед­та?

Пи­там тогава: Каква е разликата между Истината и Лю­бов­­та? И каква е разликата между едно молитвено и едно мисле­що състояние? Ти се молиш и мислиш ­ каква е разли­ка­­та? Вие казвате: “Това не е безразлично.” Че, там е рабо­тата.

На художника аз не искам да видя картината. Мене не ми са по­требни картините на художниците. В този смисъл време се изисква. Ако дойде въпрос за картините, като видя двама ху­дожници и искам да ги изпитам, ще им кажа: “Тегле­те една крива линия в рамката.” Като започне единият да тег­ли, аз зная вече какъв е художникът. На другия казвам: “Тег­лете една права линия. После направете една счупена ли­ния.” Ще им дам три-четири въпроса и след това всичко вече зная. Не е до многото. Който може отлично да направи една крива ли­ния, той знае да рисува. Който може да нарису­ва една права линия, като че с линия я е теглил, този човек е художник. После му казвам: “Постави две точки на 10 сан­ти­метра.” Ако той ги постави без мярка, на око, точно на 10 сантиметра, после ­ на 20, на 30, на 40 и на повече сантимет­ра, той е художник. Ако не ги постави точно на място и каже, че предполага да е толкова, това не е художник. Точно трябва да мери. Аз ще му кажа да премери точно на 10 или на 15 сантиметра една крива линия, после ­ една права линия с дължина от 10, 15 или 20 сантиметра. Но той няма право да мери с пергел или с линия, но с око. След това аз ще извадя мярката си и ще премеря. От една обикновена крива линия ще видя доколко неговото око е упражнено.

Ще кажете, че трябва инструмент. Тези инструменти той има в ума са. Те са хубави, външните инструменти, които има в училището, но те са помагала отвън. Обаче, ако нямате вътрешни инструменти, отвътре да мериш, работата ти няма да върви.

Та, трябва едно вътрешно разбиране на духовния живот, което постоянно да внася нещо ново у нас. И ако новото не дойде, каквото и да ви се каже, вие ще бъдете от тези, които каз­­ват: “Тази работа няма да стане.” Колцина от вас има, ко­и­то се занимават с фотография? Има сега старо фотогра­фи­ране и нов начин на фотография. Има известни ленти, с ко­ито се фотографира. Ако твоята лента не върви, а ти искаш на едно и също място да отпечаташ няколко предмета, нищо ня­­ма да излезе. Лентата, на която фотографираш, трябва да се движи. Изкуство се изисква, за да схващаш нещата. После, тряб­­ва да разбираш правилно всички условия, за да знаеш кого как да снемеш. И в живота вие снимате, фото­гра­фирате неща­­та. Запример вие гледате там, дето трябва и дето не тряб­ва. Един фотограф може ли всичко да фотогра­фи­ра? В да­­ден случай той трябва да фотографира известна местност или нещо друго от живота, но така, че да направи един филм. Това е изкуство, да може човек така да съедини обра­зите, че да има една връзка между тях. Често и ние сме недоволни от нашите мисли. Минаваш някъде, всичко те инте­ресува. Ми­на­ваш покрай една къща, двама се карат. Ти се интересу­ваш защо се карат. Минаваш през друга къща, пак двама се карат. Интересуваш се да знаеш защо се карат. При­чината е една и съща. В първата къща мъж и жена се карат, че мъ­­жът купил хубаво месо, но жената не могла добре да го сгот­ви, препържила лука. И той дава наставле­ния, че яденето не било добре сготвено. На другото място майка и дъщеря се карат, че бащата купил нова рокля на дъщерята, но тя я оцапала. На първото място се карат мъжът и жената за яде­нето. На второто място се карат на дъщерята, че изцапала рок­лята си. На трето място бащата се кара на сина си, че той счупил стомната. На първото място ­ месото и препър­же­ният лук, на второто място ­ скъсаната рокля, а на третото място ­ пукнатата стомна. А ти искаш да знаеш и на трите места защо хората се карат. Проста работа. Карат се за пре­пър­жения лук, за изцапаната рокля и за счупената стомна.

Питам: Какво ни интересува, че стомната се е пукнала? Ка­то се е пукнала, пукнала се е. Щом се е пукнала стомната, аз се радвам вече. Казваш: “Как така?” Та, аз съм грънчар, продавам грънци. Питам тия хора: “Защо се вдига толкова шум?” Стомната била счупена. “Нова стомна ще ви дам.” ­ “Ами няма отде да я вземем.” ­ “Ами аз съм грънчар, имам цяла кола с грънци, купете си.” И като си купят, аз ги оскубя. “Кол­ко лева искаш за стомната?” ­ ме питат те. ­ “Двадесет лева.” ­ “Добре, хайде 20 лева.” Отивам на друго място, пак се вдига шум. Друга стомна счупена. Аз изваждам стомните, про­да­м десетина от тях. На друго място пък търговец про­дава нови платове. Той се радва, че се е изцапала роклята на дъще­рята. Продам є един нов плат. На трето място пък се продава месо и лук. Изгори лукът ­ хайде, продаде се лук.

Ето, това са хубавите работи в света. Това е външната стра­на, но с това животът не се урежда. Аз отивам при тия хора и им каз­вам: Не се карайте за препържения лук. Новото уче­ние в живота казва, че не трябва да се яде пържен лук, за­щото който яде пържен лук, и него ще пържат. Новото Уче­ние казва, че има толкова много картофи, които можете да вари­те в тенджерата, после ще стопите прясното масло в тендже­рата, ще ги сварите в маслото и ще ги извадите добре сваре­ни, приятни за ядене. Сега, това го разбирате, нали? Та, от това, което сте разбрали, то ще ви ползува.

При един българин отиват гости от вънка. “А ­ казва, ­ ние обичаме гости.” Гощават гостите, турга една трапеза, този българин чорбаджия нагощава ги; и след като се наядат и се готвят да си идат, казва: “У нас има обичай ­ гостите като дойдат, ги приемат, но като си отиват, не ги пущаме.” Та­ка казва чорбаджията, най-малко трябва да седите един ден на гости. “И понеже ­ казва, ­ ние отиваме на работа и не обичаме да ги оставяме вкъщи, гостите, вземаме ги с нас и каквото правим на нивата, и те ще правят.” (Смях.)

Сега, гледам, вие обичате да ходите на гости, но тъй, като се наяде­те, хайде, искате да си идете. Не. Идването е от вас, отиването е от нас. Добре дошли! И вие след един ден ще кажете: “Добре си отиваме.”

Сега да се повърнем към мисълта. Тия са неща, които тряб­ва да вземете. Най-обикновените работи. Трябва да се нау­чите да разсъждавате, понеже влизате в един свят, има една комисия там, която ще ви опита и която е безпощадна. Най-учените хора, най-добрите, най-благородните, те изпит­ват, ще дойдеш там. Ще държите изпит, не може да не дър­жи­те изпит. Ти може да си цар, княз, може да завземаш най-висо­ко положение ­ като дойдеш до туй положение, да дър­жи­те изпит ­ тъй както всеки друг изпит. И всеки ще държи изпит. Тъй, ще държите своите големи предубеждения. Че си станал това-онова, то е едно добро, че си от високо положе­ние, но ще държите изпит.

И сега, всинца вие сте пратени тук на училище, да се учи­те. И какво е чудното, че сте в училището? Постоянно гле­дате обущата, шапките; после, гледате си палтата. Уче­ник, който влиза в училището, ще си качи шапката някъде ­ без шапка трябва да бъде, гологлав. С шапка не седи. С шап­ки ли са тук, в България? (­ “Не са.”) И там е тъй. Че ти шап­ка­та ще я оставиш, там главата да ти гледат, не каква е шап­ката ти. Че дрехата ти е скъсана ­ ще я окачиш. В онзи свят и палтото, с което влизаш, и него ще окачиш. Обущата, и тях ще окачиш. С боси крака ще влезнеш. Тук не ги зная. Тук обути ли са? Вече с главите почти си мязат. Там се прие­мат по краката. Без чорапи. По хубаво измити крака. И в странство вече Новото Учение е влязло. Там има нудисти, които искат да демонстрират, че може на Земята да се живее както в онзи свят. Но те са малцина, които ги държат отда­леч, затворени в един остров, като някои прокажени. Този свят е така, че климатът не позволява ­ климатът е тежък, не мо­же гол да ходиш. В онзи свят е топло. В този свят ­ 40­50 градуса студ, кожата на човека не може да изтърпи.

Сега, думата “гол” и думата “облечен”, те как трябва да се разбират? Идеята за облеклото, съвсем други са съображе­нията. Човек от вътрешния живот е бил съсредоточен в себе си, той е живял един чист и свят живот, но когато светлината, която той имал в себе си, тази светлина, която е излезнала, е образувала неговата хубава царска дреха, и започнал този жи­вот на любовта. Тогава човек оголял. Оголяването е една голя­ма загуба. Действително, голяма е загубата да оголее чо­век. Той е загубил нещо; както на Земята нас ни е срам, на Земята е права мисълта ­ тебе те е срам, че си изгубил пал­тото си, че си изгубил обущата си и шапката. И в духовния свят има неща, които могат да се изгубят. Тъй. Сега да оста­вим онова, което сме изгубили, онова, което трябва да спече­лим. Което трябва да имаме. Да дойдем до същественото. Писа­нието казва: винаги трябва да се радвате. И когато скър­би­те, скърбете, но пак се радвайте. Не може ли човек да се радва, когато небето е облачно? Може. Не може ли човек да пее, когато небето е облачно? Може. Пък сега може и да пла­че, когато е ясно; и когато слънцето грее, пак може да плаче.

Та казвам: Християнинът, човекът на Новото Учение, и при лошите условия на живота, и при добрите условия на жи­вота, той трябва да се стреми да има еднакви състояния. За­щото силата на човека се опитва при неблагоприятните усло­вия, които има. И при обикновените условия. При хуба­вите условия всеки е доволен. Там не се познават хората. Хо­ра­та се познават при лошите условия. Ако във време на мъч­нотия ти се окажеш слаб, малка ти е силата тебе.

И тога­ва, тази идея нека заседне във вас. Вземам идеята, която Хрис­тос е казал: “Аз в Тебе и Ти в Мене” ­ тя е толкова дъл­бока мисъл, силна. Ако ти не можеш да съзнаваш, че Бог е вътре в човека и ти си в Него вътре... Сега, по нямане на думи ­ “вътре” и “вънка” на Земята... “Вътре”, че Бог да ни е близо, а “отвънка” значи далеч ни е. Близостта на Бога значи: когато ние трябва да Го разбираме, Бог трябва да е бли­зо до нас; и когато Той трябва да разбира, и ние трябва да бъдем близо до Него. Близостта е мярката, по която може да се разбираме. Или, за да бъда благоугоден на Бога, аз тряб­ва да бъда близо до Него. И Той, за да Го познавам, и Той трябва да е близо. Ако Бог е далеч, и аз съм далеч от Него. Има едно съотношение на нещата. Под думата “бли­зост” се разби­ра едно състояние, в което нещата може да си предадат най-хубавата си форма. На тебе да се предадат.

Та казвам сега: На Земята вие трябва да разбирате кое е най-близкото. И затова ви проповядвам Любовта. Любовта е единствената сила, с която може да работите ­ да се поста­ви­те на такова разстояние, дето може да възприемете всичко онова, което Бог може да ви каже.

Когато старият вол остарее, трябва ли да плача? Ами ако този вол, който е остарял, е дошъл до последния предел, че ще придобие човешка форма, ще стане човек? Волската ста­рост е вече една възможност човек да стане. Какво ще изгу­би? Трябва ли старият вол да плаче, че е остарял? Той трябва да се радва, че се освобождава от своята волска форма. Ами че баща ти на тебе оставил едно неправедно богатство ­ трябва ли да плачеш, че си го изгубил? Пари да не е, всичко туй, ама душата ти да остане чиста, да остане вярата, любов­та, упованието на Бога, не на неправилното богатство, което ще внесе само тревога. У нас трябва не едно неправедно богат­ство, което сам не си придобил. В нас трябва да остане само онова богатство, което е праведно. Всичко онова, което е съществено, което е излязло от Бога, то трябва да остане. А всичко онова, което е човешко, което с човешка ръка е придобито, всичко туй трябва да си иде откъдето е дошло. Всички ония човешки мисли, всичко туй трябва да ни слуша. Сега, за този свят е на място, но иде един момент, когато човешкото трябва да престане, а ще дойде Божественото. Сега това може да ви смути. Човешкото е: трябва да имаш само едно шишенце вода вкъщи, че после пак трябва да ходиш на извора. А Божественото като дойде, вече ще имаш извора, една чешма в къщи. Нали си имате сега такива? Искате вода, отворите крана, веднага водата дой­де. Няма да ходите до Витоша 10­15 километра, а отвътре в ста­ята си, вътре може да имате вода. То е Божественото.

Та казвам: Човешкото е това, за което се изисква усилие, а Божественото е, дето нещата са вътре. Близко са, значи.

И гово­рите сега за Любовта. Хубаво. Искам... Какво да ви кажа? Вие ми говорите с вашата любов. Аз бих желал всички да има­те по една чешмичка вътре във вашата стая и да няма постоянно някоя сестра да иде при друга, да є каже: “Я ми дайте малко вода назаем, че нашата е пресъхнала. Децата я изхарчиха.” И сал току гледам, просите. Гледам, една сестра дига шум: “Взеха ми водата” ­ казва. Друг: “Изляха ми во­дата.” За какво се карат? “Водата ми изляха.” Гледам, други две сестри се карат: “Водата ми изпиха.” Хай­де, на едно мяс­то я излели, на друго я изпили. И питам: Има ли място да се карат за излятата вода? И за изпитата вода? Няма. Ни помен във вас да няма. И вярвам, че никой няма от вас да се кара, че са му излели водата. Не. Но сега ще кажа: то не сте вие, то са вашите слугини. Там се карали, при чешмата.

Казвам: В живота не да бягаме, този живот трябва да го примирим. Има работи, които трябва да свършим. И цигу­ларят може да свърши своята работа. Как? Трябва му една цигулка, трябва му и един хубав лък. Давам му аз цигулката, но той не знае как да свири. Трябва да го уча сега. Като взе­ме цигулката и веднага свири, той може да започне да сви­ри ново нещо. А някой вземе цигулката си и носи я, търси ня­кой да го учи. И то е хубаво. Но Новото тряб­ва да влезне в света. Не можеш да проявиш своята дарба, ако нямаш цигул­ка. Не можеш да проявиш своя говор, ако нямаш език. Не мо­жеш да проявиш своя ум, ако нямаш реч, ако нямаш очи. Не можеш да проявиш своите добри чувства, ако нямаш ухо. И не можеш да добиеш разсъдък в тебе, тъй да опреде­лиш ка­чествата на не­щата, ако нямаш вкус. Да вку­сиш. Ня­кой казва така: чув­ствата.

Аз бих желал всички да сте на положе­ни­ето ­ ето на кое положение, което трябва да имате. Какво поло­жение тряб­ва да имате? Вие трябва да имате тия, големи­те банкери, ко­ито имат голям бюджет вътре, които имат връз­ка с Лон­дон, с Париж, с Берлин, с Ню Йорк, Москва, с тия центрове на­всякъде. Този човек с всичко разполага. Тръгне някъде, на­прави нещо, в някоя банка телефонира, даде една заповед, изпълнява се. А ти нямаш никаква връзка с никакви банки ­ накъде ще излезеш?

Знание трябва. Но знанието седи в то­ва да имаш връзки. Ти ще приказваш за онзи свят и нямаш ни­каква връзка с онзи свят. Приказваш за любовта, нямаш връз­ка с любовта. Каз­ваш: “Тия са празни работи.” Ти при­каз­ваш за богатите бан­ки колко пари имат. И ти трябва да бъдеш богатият чо­век ­ не да се похвалиш, но да може твоят ум и твоето сърце да се развие. Не да казваш как другите ходят на училище ­ ти как ходиш.

И казвам: Бих желал вие да бъдете големи бан­кери, то като говорите нещо, да може да го направите. Дой­де някой до вас, каже: “Отивам в Ню Йорк, може ли да ми услужиш?” ­ веднага изваждате книжката, издавате един чек, подпишете се, давате му. Отиваш в Ню Йорк, услужат ти. Отива някой в Париж ­ “Може ли да ми направиш една услуга?” А сега ди­гаш си раменете. Казвам: Нямаш никакви отношения. Бих же­лал вие да сте от тия, големите банки. А вие сте се събрали нао­коло, нямате връзки сега и живеете с една вяра, че като дой­де Христос, ще ви направи Той да имате връзки с тия бан­ки. Като дойде Христос. Ама ако дойде Христос и ви на­прави връзки с Англия и вие английски не знаете, френски не знаете, немски не знаете, италиански не знаете, питам: как­во ще правите тогава?

Казва Христос: “Тия, които Ми даде.” Вие трябва да съ­зна­ете онова, което Бог ви е дал вътре. Да искате онова, ко­ето Бог ви е дал. Казва Христос, вие само ще изпълнявате Во­лята на Отца. Казва: “Искам тези, които си Ми дал, да бъ­дат с Мене. Да гледат Славата Ми, която си Ми дал преди съз­дание мира.” Аз съм слушал мнозина да говорят върху това. Тъй и някой път съм се усмихвал. Тъй, както говорят, го­во­рят, говори се, говори, и всичко остане тъй както си е. Тия, които говорят върху този стих...

Аз съм слушал някои деца, някое дете каже, на мен говори: “Аз мога да дигна този чувал.” Седя и чакам момен­та, да го опитам. Казвам: “Много си силен.” ­ “О ­ казва, ­ този чувал мога да го дигна!” ­ “Е ­ казвам, ­ дигал ли си го?” ­ “Е, дигах го, толкова чували съм дигал.” Казвам: “Раз­би­рам, много си силен, я го дигни сега. Я да го видя.” Той има съзнание в себе си, че го е дигал. То е право. А туй дете седи и се запънкало, че някога е дигало чували ­ аз разбирам фило­­софията. За мен няма противоречие; но за да се събуди, че в този живот не може да дига. Че някога е дигало, вярно е, но сега че може да дига? За бъдеще може, след 10, 15, 20 го­ди­ни, но в този момент зная, че не може да го дига. Казвам му: “Хайде, дигни чувала.” Навежда се то, дига. “Брей ­ казва, ­ тежък е!”

Та сега, и вие, в дадения случай, онова, което може да на­правите... Аз не се съмнявам, че може да направите всичко. Аз ви говоря за сегашния живот ­ има нещо, което вие не мо­же да направите. Искам да дойдете в съзнание, че има нещо, което може да направите и което трябва да направите сега. То е най-важното. Ти може ли да дигнеш чувала? А пък този чувал трябва да се дигне. Какво ще направите сега?

Аз имам само един пример, ще ви дам [пример] едно дете какво е направило. Като го опитват един чувал да дига, дига, дига, пън­ка се, пънка: “Брей ­ казва, ­ тежък е!” Седне, казва: “Аз не мога да го дигна, той е много тежък.” Сега то мис­ли. Е, какво трябва да правиш? ­ рекох. “Аз не може да го дигна.” Но туй дете се затичва навънка, намира бате си, казва: “Ба­тин­ка, ела да го дигнеш, чувала.” Батето ­ муску­лест, не един чу­вал, два чувала може да дигне. Той го води, взема батето чу­вала, а то отподире тръгва. Умно дете е. То не може само да дигне чувала, намира бате си, казва: “Бате, аз съзнавам, че не мога, ти услужи.” Ти си умният. Има из­вест­ни мъчно­тии ­ туй дете разрешава един въпрос.

Намерим се в противо­речие, че в дадения случай не мо­жем да направим нещо ­ трябва да бъдем умни. Във всичко ние се опитваме. Някой път се проповядва вяра, запример. Ама ако ви кажа сега... Някой път вие казвате: “Учителю, каквото ни кажете, ние ще го направим.” Аз зная, че има не­ща, които вие не може да направите. И да ви кажа да мине­те през един мост, ще минете, ще ме послушате. Да ви кажа: “Качете се на една лодка, да минете”, вие ще се качите. Да ви дам една торба със злато, да я поносите, ще го направите. До пощата ­ ще идете. Но ако ви опъна един копринен конец и ви кажа: “Минете през копринения конец”, не може да ме послу­шате. Защо? Аз разбирам положението. Аз влизам в поло­жението ви. Много добре влизам, зная цялата филосо­фия. То е изпит. Че вие защо не направите опит да минете по копринения конец? Защото вие най-първо се плашите, че конецът не може да ви издържи. Убедя ви аз, че този конец няма да се скъса. Второто положение: вие не може да пазите равновесие. Как ще минеш през тънкия конец? Какво присъствие на духа трябва! Но то е казано да минеш. Как ще минеш през този конец?

И този въпрос е задаван от всички древни религии. Как ще минете от този свят в другия свят? Ще минете по един ко­нец, както на тези, копринените върви. Мостът, през който душата ще мине от този свят, през този мост ще мине. Та, праведната душа ще мине, няма да падне. А грешната, като се опита да мине, и хоп, падне вътре. И ще иде в ада.

Та, сега аз ви препоръчвам закона на Любовта. Говоря ви чисто практически, от чисто практически съображения. Всеки един от вас, който не е употребил закона на Любовта, не е работил със закона на Любовта, той никога не може да мине по този конец отгоре. Не може да мине.

Сега да оставим туй, но най-важните работи в света ти не можеш да ги направиш без Любов. Сега туй може да ви до­кажа, но не искам да се спра. Вие ще повярвате в думите ми. Най-важните работи в този свят не могат да се свършат без любов! Не съм видял човек, който е свършил нещо без любов. Там, дето се вършат работите, има любов. Дето има любов, работата е много добра. Ама отишъл в рая, а другият отишъл в ада долу. Тогава единият пада долу, че несправед­лив бил, че не можал да мине през конеца. Но когато е пад­нал, нищо не му говоря.

Казвам: Който е паднал, [е паднал] по единстве­ната при­чи­на, поне­же не знаят закона на Любовта. Нищо повече. Там, дето ня­ма любов, има всякога падение. А там, дето има любов, вся­ко­га има въодушевление и постижение. Сле­до­ва­телно всич­ките постижения и всичкият успех в живота, и добрият живот, и всичко в света, което може да постигнеш, то се по­­стига по закона на Любовта. Но сега някои от вас могат да дадат някое възражение. Любовта подразбира всичко! Тя има всичко. Щом говорим за Любовта, ние разби­раме туй, което съдържа всичко в себе си. Всичко. И човек, който вър­ви по закона на Любовта, той всичко има. А който не върви по закона на Любовта, той не притежава нищо. И не­щата трябва да разбирате в този смисъл.

Сега, това не е да ви насърчавам, ама казвам: Вие трябва да се обичате. Тази дума ­ трябва да се обичате, тя е само за онзи, който е решил да върви по закона на Любовта. Има сми­съл. А другите казват: “Трябва да се обичаме.” Та вие всинца, които сте тук, все се обичате. Защото, ако вие не се обичахте, вие не можете да бъдете тук, да ме слушате.

Та казвам: Вас ви трябва едно ново разбиране в света за Любовта. Сега каква причина да ви дам? Хайде да ви турим новото въведение, нововъведение в света. Ръкуването е едно нововъведение, може би от няколко века. Хората, най-първо, като се срещали, си допирали носовете и се поздравявали; пос­ле езиците си допирали ­ като се срещнат, ще се побли­жат. А сега хващат тъй с ръка. То е вече едно материалисти­ческо състояние. Казва: “Може ли да ми дадеш туй, което ис­кам? Може ли да ми дадеш пари назаем?” Дава му и длъж­ни­кът си дава ръката, и онзи, който го кредитира, и той го хва­ща. Казва му: “Може ли да ми върнеш парите, които ще ти дам?” И двамата се хванат. И хайде, хаирлия да е. Единият да­ва, другият взема. И после като дойдат, пак се хващат. Он­зи казва: “Да знаеш, онова, което взех от тебе, пак ти го давам.”

Та казвам сега: Хубаво да се ръкувате! Който дава, добре да дава. Който плаща, добре да плаща. Който връща, добре да връща. И който изплаща, добре да изплаща. Всичко ­ и връщане, и изпращане, и даване, и плащане, това значи лю­бов. Бог в мен и във вас. Аз като давам, Бог е в мен и ти като вземаш, Бог е в тебе. И като изплащаш, Бог е в тебе и когато аз вземам, Бог е в мен. Обмяна става.

Казвам: Да се извърши в даден случай Волята Божия. Във всичките наши разбирания трябва да има, да се образува една вътрешна връзка ­ да се служи Богу! Ама ако дойде някой тук вас да ви цани? Че вие сте хора, не като кажа, че вие вярвате. Имате каква вяра? Права. Ако не можете да минете по конеца? Ако минавате по конеца, имате вяра. Ако не минете по конеца, нямате вяра. Не че нямате вяра. По моста може да минете, по някой широк мост може да ми­нете, по някое дебело въже може да минете, то е така, но по онзи, тънкия конец, копринен, не може да минете. Казвам: По отношение на тънкия конец е слаба вярата ви. Аз не каз­вам, по моста всички може да минете. Само че мостовете за онзи свят не са широки; туй, което в този свят може да напра­вите, в онзи не можете да направите.

И казвам сега: Прочетете тази глава, 17-ата. Чели сте я, знаете я. Не че не я знаете, не че не знаете да се молите, но ви трябва едно ново разбиране на всинца ви. Едно ново разби­ране в един Господ, в Когото вярвате. Трябва ви едно ново раз­биране ­ никога не запитвай Господ защо ти е дал едно изпи­тание.

Един малък пример ­ тебе баща ти казва: “Вземи този хляб, че оттук го занеси там, на един километър.” Не питай баща си защо трябва да го носиш и да го туриш там. “Тук не може ли да седи?” Казал ти баща ти: “Вземи го, хляба, от този долап и тури го в другия долап.” Не питай това защо да го извадиш, че да го туриш в другия долап. Не питай това. Пи­та­нето, то е едно съмнение. Доверие може ­ ако аз се поколебавам, да кажем, в най-големите изпитания... Ти във всичко може да се колебаеш, [но] в Името на Бога [да] няма ни оттенък [от колебание]. Не тургай туй в Бога, което не съществува. Ти можеш да мислиш, че Той иска да те измъчи, ти можеш да мислиш, че Той за тебе не се грижи ­ значи като някой човек, занят със своите работи, значи не обръща внимание. Ти имаш много повърхностно понятие. Ако има някой, който има будно съзнание, да вижда всички неща, това е Той. Съзнанието на Бога е тъй будно, както на никой човек не е будно. И Той е тъй готов... Няма човек в света, който е тъй готов да помага, както Той помага. Хванеш една мисъл в твоя ум, че Той, Господ, не иска да знае. Причината е в тебе вътре, не е в Него.

И сега, да ви дам едно обяснение защо Господ по някой път не иска да ви помага. Много лесна работа е. За мен е ясно. Аз виждам туй: Представете си, че ви съдят на Земята и сте свързани с една тежест, която тежи 5000 килограма, на краката. Вие не чувствувате тази тежест, понеже свързани сте. Все искате Господ да ви хване за ръката и да ви изтегли нагоре. Той ако ви хване за ръката, вашата ръка ще се откъс­не. Вие казвате: “Господи, хвани ме.” Той не иска. Той ако ви хване, ръката ви ще остане във въздуха. Вие казвате: “Той нали е Господ, Всемъдър е Той.” Казва: “Я си отвържи крака­та отдолу.”

Че, всичките твои желания, те са връзки. Той казва: “Я ги отвържи тия връзки отдолу, от земята.” След като ги откопчееш [от] ония тежести, с които си свързан долу, тогава Господ може да те хване. И да те отпусне. Но докато не се отпуснеш от тия желания, Той не те бута, не ти хваща ръката. Казва: “По-добре да седиш, да останеш там, отколкото да ти откъсна ръката.” Господ не иска да къса.

Та, ние някой път искаме Господ с целия товар, който имаме, да ни извлече. И тогава, и като идеш в онзи свят, Господ не Му трябва този товар. Той не иска и тялото. Ти казваш: “Господи, аз Ти давам всичко това.” Ти Му дадеш, но като дойде да идеш, Бог казва: “Извадете всичко, не Ми трябва неговото тяло.” Ти си гледаш тялото и почнеш да плачеш за тялото. Казва Господ: “То не Ми трябва тук да седи.”

Та казва: “Отвържи се хубаво.” Като се отвържеш, Той те изтегли. Те казват, че тежала душата около 30 грама. Не, и 30 грама не тежи. Вярно е това, но душата няма никаква тежест. Никак не тежи тя. Че как ще измерите вие един атом, големината му? Мярката му е [една] 120-милионна част от милиметъра. Как ще измерите един атом? Големи­ната му е [една] 125-милионна част от милиметъра. Как ще го измерите? С каква мярка? Кой учен човек досега може да измери това? Никой не може да измери. Това са неща от вис­шата математика. Духовно има неща, които се изчисля­ват, без да се мерят.

Та сега, тия неща, за които ви говоря, са още външни неща. Има едно разбиране и то е следното. Когато ти разбе­реш една Божествена мисъл, в тебе ще настане един вътре­шен мир, вътрешна самоувереност, една вътрешна радост, която не може да се опише с човешки език. Една самоувере­ност, знаеш ли каква? С тази самоувереност ти можеш да минеш през най-голямото изпитание в живота. Ти можеш да минеш през бойното поле, дето има гранати, дето хората из­мират. За да изпиташ Божественото, ти трябва да минеш от­там, дето никой не може да мине. Не можеш ли да минеш оттам, дето никой не може да мине, ти не си познал Божест­ве­ното, ти живееш един човешки живот. И Божественото започва там, дето всичко измира, дето нищо не може да расте. Там е Божественото.

И в големите противоречия на живота, и в големите про­ти­во­ре­чия на своята душа, понякога вие чувствувате страх. Този страх е признак, че сте дошли до границите на физичес­кия свят. Вие се плашите, искате да се върнете назад. Мно­зина са идвали и треперят, че са видели духове. Не че са ви­де­ли нещо определено, но са дошли до бездънната пропаст. Надолу няма накъде вече, потъва се. Нагоре няма на кого да уповава. Право по конеца трябва да мине.

Та сега ви казвам: Въоръжете се с Любовта, изучавайте въжеходството! Ще дойде един ден, когато ще трябва да ми­на­вате големите изпитания по тънкото въже.

Двадесет и шести стих, 17-а глава от Иоана: “И явих им Твоето име и ще явя да бъде в тях любовта, с която си Ме въз­любил, и Аз в тях.” Тук се разбира любовта по-дълбоко. Мнозина мислят, че като приемат тази любов, трябва да пре­станат да живеят както досега са живели. Не, този живот, как­то и бъдещият, добива друг смисъл. Неща, които ни се виж­дат безсъдържателни, като приемеш Божията Любов, всич­ко в света ще ти се осмисли и всичко ще ти бъде приятно. И слуга да бъдеш, и цар да бъдеш, каквото положение и да зае­меш, все ще ти бъде еднакво. Не еднакво по форма, но по човешки ще се радваш на всичко. Че си слуга, пак ще се рад­ваш.

Казвам: Любовта е онова състояние в човека, което осмис­­ля земния живот. Тази любов ще осмисли и другия живот, който ще прекараш след напущането на Земята. И преминаването от този в онзи свят, и то ще се осмисли.

Та, любовта най-първо трябва да осмисли нашия земен жи­вот. Защо? Защото е мъчно да се замине. Да живееш без па­ри, мъчна работа е тази. Мъчна работа е без въглища, без обу­ща и без хляб. И без приятели не може. Във всичко и на­всякъде има мъчнотии, не е лесна работа. Но любовта е, ко­ято разрешава всички най-мъчни въпроси от земния жи­вот.

Аз ви показвам пътя. Мога да ви препоръчам всички кни­ги. Икономия можете да четете, да учите, но най-после ще дойдете до закона на Любовта, която разрешава всички въп­роси, които всички други науки не могат да разрешат. Та, когато дойдете до въпроси, които другите социални науки не могат да ги разрешават, любовта ги разрешава. И тогава, за тази любов не се говори. Защото, като имам любовта, аз разрешавам с нея всичко. Тя е връзката. Банкери има, които само като пожелаят да им се услужи, веднага и в Лондон, и в Париж, и в Берлин ­ навсякъде им се подчиняват. И нався­къде си все ти. Вървиш спокойно и в който хотел искаш да влезеш, те веднага са на твое разположение. Който има лю­бов­та, той е гражданин навсякъде в света. И тук го познават, и горе го познават ­ и навсякъде му услужват. Който не е за­познат с тази любов, за която ви говоря, той пак ще живее, но той не може да има тази свобода, която има другият.

Та, любовта, която имаме, в този смисъл дава вътрешна свобода да постигнем не каквото другите постигат. Ние тряб­ва да постигнем всичко. Какво трябва да постигнем? Христос даде пример на света. Той постигна нещо.

А вие какво ще по­стигнете днес? Вие очаквате да постиг­не­те нещо, но не знаете какво. Аз съм ви казвал много неща, но някои от тях сте забравили. И следната седмица ще очак­ва­те да ви кажа пак нещо ново. Нямам нищо готово. Аз се рад­вам на това, но от този обяд, който сега ви дадох, какво ще остане за вас? Какво ще се ползувате от него? Като говоря на вас, и аз ям. Като ви говоря, първо аз опитвам яденето и то­гава го давам на вас.

И казвам: Като говоря, аз се ползувам сам. Но вие какво ще се ползувате? Бих желал и вие да се ползувате. Защото моето си е за мене и вашето е за вас. И аз искам вашият дял да си иде на място.

Тази е една идея. Не трябва да бъдете в този свят. Ще живеете в този свят, без да сте в него. Ще работите в този свят, без да сте в него. Всичко ще правите: и слуги ще бъдете, но без да сте в този свят.

Божият Дух носи всичките блага на живота. (Три пъти.)
7 ч без 5 мин

(На поляната направихме упражненията на хубав бял сняг.)
13-о неделно утринно слово,

държано от Учителя

на 15.XII.1935 г., 5 ч сутринта,

София ­ Изгрев