Венцислав енчев бутик за поезия
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Светлите кестени
- Тъмният хребет
- Гнезда в равнината
- Коледен сняг
- Любопитство за баналности (трагедия в три действия) Първо действие
- Второ действие
- Трето действие
- Прозрачна тъмнина
Пуканка В живота ни се случва да срещнем росен цвят, след време пак го виждаме – съсухрен. В живота ни се случва да срещнем жена, да срещнем жена – суха като пуканка.
Какво е преживяла, с очи, изсъхнали от огнена печал, с дрехи като пердета тънки - прозорците към тяло, с прелести съмнителни, прозорците към тяло, на което по-подхождат - диплени завеси.
Стърчи в нощта, като угарка на цигара недопушена, с уста, приканващи към мъка. Килимът от листа в есенния парк прави стъпките безшумни на всеки тайнствен минувач. Стърчи в нощта, като китайска роза върху очукан порцелан.
Защо аквариумът става на рибена чорба? Акулите на хищните желания изяждат притежателите си. Амфибия в морето на света ще плува ли към онзи бряг.
И ето я- с нож в погледа стоманен, китара- забравила за припева в романса, стои, като креват, изпълнен със спомени изстинали, с ехото на пуст амфитеатър.
А Алдебран блести загадъчно... Светлите кестени Октомври в София е най-доброто време, когато още имаше романтика. Дърветата събличат пъстри дрехи под слънцето, което грее сладко.
И кестенът пред тази сграда стара изсипва своите зелени таралежчета, дърво прекрасно, като талията на жена, все още стройна въпреки годините.
Поглеждам влюбено нагоре, към струните на паяжина между клоните.
Дърветата са ерогенните зони на всеки сезон.
И ето ги - светлите кестени, барабанчик в оркестъра, удрят в ритъм по тротоара, топчета, полирани в кафяво.
И спомням си началото на есенния ден, като носорог тържествен в сив костюм, бавно и студено изсветля, а вятърът игра с капките дъждовни по устните ни и онзи кестен ме тупна по главата, когато се целувахме.
Есента е краят на детските приказки, време за сеитба, за зачеване и за любов,
искрят в пламъци листата, като рисунки по талигата на дните. Тъмният хребет Странникът, нощта и девет малки котета. (Луната с тъмното око на сова.) Преминават по пътеката в гората. Странникът един е, но не е самотен.
Ъгълът е винаги допирна точка. (Странникът е в ъгъла на хоризонта.) между небето и земята... и върви нататък. Ъгълът пресечка на какво е?
дремят в очите му под веждите, а лицето му е като торта шоколадова, забравена в дъжда – бръчките не са от страсти и пороци.
тополи над водата извисени, стоят като есе на вечна тема, в истината може би поглеждат. Странникът защо страни от хората? От мъже объркани, като жените си, в игри на всякакви безсмислици, хитри, като мишлета в капан.
Странникът, нощта и девет малки котета, крачат бодро край тъмния хребет – сянка скалиста, дракон окаменял, пълен с тролове страшни и алчни джуджета.
Тъмният хребет в душите, в сърцата, тъмният хребет зове и заплашва... Гнезда в равнината Да станеш рано с изгрева на бъдещото утро и да вкусиш свежестта му. Зад облаците с цвят на гълъби проблясват искри на слънце още незапалено.
На рамото торба с такъми на ловеца и пушката двуцевна, патрондаши два, препасани на „хикс”, издуват бели дробове, като че не са гърди, а цял акордеон.
Кубинките не вдигат шум, когато стъпват, до гъби припънки край пън прогнил. Върви в полето, преминава аспида вкоченена в тъмна дупка.
Равнината – нивелирът на земята, издига своята студена пара, като дим от сивкава мъгла. По злаковете ситен скреж, слана по полските цветя. Цветята са звездите на земята.
Две-три дървета с кора напукана и груба, с опадали листа, с аритмия на соковете в ствола и черни клони, като графики на идеща рецесия в природата...
И ето – вой на куче по изплашен пътпъдък и новите фазани в равнината.
И полетът на птица срещу мерника... И ето ги – гнездата опустели. Да – полетът на птица срещу мерника... Да – ето ги гнездата опустели.
Край тях разсънен таралеж протяга се и препрочита Кафка. Молитва
Господи, дай ми да Те обикна, да те обикна с душа и сърце. Да обикна Този, който нямаше къде глава да положи, който нямаше къде глава да положи. Защото грехът е пухена възглавница, да - грехът е пухена възглавница, поставена в ковчег.
Снежинките с цвета са на кокичета, а аз вървя по бялата пъртина и те разцъфват по носа и по очите ми, и се топят, като сълзи, сълзите – баня за душата.
Пред мен светлее празничната хижа, с лампички примигващи, с дърворезби, еленови рога и пушещо коминче, коминче – тялото, което диша топлина.
И ето ме в нощта, нощта, която ражда - Светлината. С акорд тържествен от струните на всички небеса, с акустиката цяла на вселената, в хор пеели са ангелите радостно,
Роди се любовта, да – Любовта, но любовта, която ни спасява от собствените глупости, от греховете, които гибелно ни оковават и роби на врага ни правят. Любов, любов до смърт, любов – живот. Любов (не гъделичкане на сетивата). Защо навън съм в тази нощ? Навън съм, за да се избавя от чорапчето на Дядо Мраз и прочие търговски номера. Подаръкът седи си пред елхата, но никой не е влизал през комина.
О, радвайте се в тази нощ – началото на Новия Адам. Богат ли си? Раздай на нямащия. (Как иначе ще минеш през иглени уши?) Ти беден си? Бъди доволен с малко. (Беден? Как? Роди се Царят, дарува ни се царство!) Роди се, как? Виж го – в пелени, в ясли на добитък, не на трон от слонова кост, или във лъвска каляска.
О, Боже, дай ни твърдост в делата на вярата и топките лед, вместо сърца, които тежат в гърдите ни, нека като сняг завалят и влизат в носа и в очите ни, и се топят като сълзи,
сълзите – баня за душата. Смях и конфети
И ето го – илюзиониста с вечния сандък, където вътре се е свила асистентката, тя оцелява срещу сабите от алпака, които хич не са безвредни.
И моята душа е тази асистентка, порязана, усмихната професионално, невидимо кърви в червено, не чува глухите аплодисменти.
И ето го момента, в който трябва да променя играта, или да не участвам в нея, а сили нямам за ни едно от двете.
Смехът ми – плач е преобърнат, а кръстът – шарени конфети. Смили се, Господи, над мене. Поглед в нощта
Това ли вижда коминочистачът, когато гледа през комина, отблясъци от черни сажди, треперят ситничко, като звезди. И сякаш някакъв вълшебен прах изпълва въздуха със онзи матов цвят, около нацупената устна на луната.
И аз стоя, като коминочистач пред тази нощ и трябва да почистя с въже от мисли, спомени и чувства онази шлака, която се натрупва, когато догори страстта в камината - в сърцето.
то коня на съдбата подковава, препуска той през бурята на дните и всичко бързо отминава, остава само туй, което в сърцето ни остава.
И виждам някакво момиче с гривни, дрънкащи по китките, чете в архивите на нашата любов. Преди да дойде щъркелът със бебето под клюна, тя беше някъде под плоча тектонична, която аз поместих с почти невидим земетръс.
А по-преди, на друга страница в архива, стоиш на снимка с дрехи твърде тесни... които тъй ми стягат, че едва въздишам. Очите са прозорци на душата, а твойте пък са скандално сини и електричеството в погледа прескача, като виолетов бонбон, който оцветява езика и който си разменяме с целувки. Целувките пулсиращи, като сърца.
Къде е днес доверието между дланите на две ръце, леко изпотени, като на негърка – берачка на кафе. Стоя си в банята, леген с вода гореща, краката потопени, умората и напрежението не измива, в кухнята подрънкват вечните лъжици. Момичето приключи ни архива. Какво е любовта ? Нехвърлен камък.
то коня на съдбата подковава, препуска той през бурята на дните и всичко бързо отминава, остава само туй, което в сърцето ни остава. Любопитство за баналности (трагедия в три действия)
Господин седи пред телевизора и хрупа вафлички, преди това ги топва в голяма чаша за кафе. На екрана режат нечия кожа и я опъват – ще я правят на миска. После тя обяснява, че е красива, умна и честна.
Господинът : Хей, хей, хей – жените се будят по пижама, чорлави, с немити лица, заобикаляме се с погледи, когато влизаме в банята.
Господинът става и сменя канала. Второ действие Екран - В стая, изтормозена от напън за уют, две жени слузесто маниерни бърборят за високи токчета, червило и спирали, и колко е важно да откриеш себе си.
Господинът: Къде да се търсят, къде са се изгубили, що не си звъннат да се намерят? Изкуствени блондинки.
Господинът става и сменя канала. Трето действие Монитор – дърдорене. Сърцераздирателни истории – маски карнавални. Ромео и Жулиета не могат да имат модерен вариант. Трагедията става на гротеска.
Той: Ти си много специална за мен. Тя: Да, заедно с още двадесет други. Той: Сега не съм на такъв етап в живота... Тя: Да, още една бройка в тефтера. Той: Слушай, аз не те заслужавам... Тя: Виж ти, ангел-пазител, но ангел-пазител, на късна вечеря!? И други такива идеи с хоризонт – един ден.
Той: Аз те обичам, не ме интересуват пари. Тя: Аз те обичам, не ме интересуват пари.
Господинът (крещи): Каква любов, бе? Нали сте атеисти!? Любовта е дух, мнозина говорят, но доказателства - няма. Виж, сексът е друго нещо, можеш с око да го видиш, с ръка да го хванеш. Любопитен съм за баналности – да видим дали това ще впечатли някого.
Господинът изважда сърцето си и още туптящо го плясва в монитора.
Глас от публиката : Ама, че поет... История
"Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници..."* дела и силуети мрачни в профил и анфас, от тях тъга ме лъха, тъга с остър мирис на барут, тъга с ухание на конска пот, тъга горчива от солта в сълзите.
Историята е учител на живота, но ние сме тъй лоши ученици.
Среднощ през мене преминават очите ослепени на войници със центуриони еднооки. Свети Иван от Рила навежда се, бере ягодите горски в зелената трева, наоколо гора от ятагани, саби, мечове, рапири, шпаги, и кинжали… История – история на мъката, която преживяхме. Историята е учител на живота, но ние сме тъй лоши ученици.
Къде са Цезар, Октавиан – великите? О, те са просто палави хлапета, натворили куп бели. Обичат те да си играят „на чичо доктор” и мечове размахват, като децата пръчки.
Най-великият пълководец - който никога не е водил война, но война срещу него се води, неизследими маньоври има Той - а аз, обърквам крачките, притичвам в строя и мисля си, че радостта, радостта – е скрита в детските пантофи.
* Н. Й. Вапцаров "История" Златиста необятност
Обичам залезите прашни да ме заварват под лястовичето гнездо на тази селска автобусна спирка. Да виждам как силуетът ми се стапя, откъм гърба, до размера на кибритена кутия. И първите звездички на нощта, като очи да бляскат подир мене.
А вятърът, в игра на криеница със листата на ябълката, до дувара, да вдига шумове, които подчертават тишината. Обичам да пристигам с вечерта, дори и никой да не ме очаква. Във всеки малък град, всеки има история, която да разкаже.
Тук всяка баба с вечните терлици, плетени на една кука, е била единствена любима. И тя ги знае по-добре нещата, от ония две деца, които се целуват до чемширите. Момичето стои, подобно на елха, неукрасявана за Коледа и ноктите ù с лака върху тях, подраскват леко по гърба на бора. Тук всяка баба има сняг в косите, но в сърцето пролет и вдишва
мириса на всяко ново поколение.
Всеки получава своята слава в малкия град. И аз и ти бяхме звезди в града, на деветнайсет, и любовта ни - антибиотик за бактериите на мъката. И дните, като меките клавиши на стар акордеон, подрънкваха мелодия. Сега салатата, ракията и разговорът останаха, като лунната извивка на тромпет, в нощта от черно кадифе. И аз отивам да се преобуя с тесните си джинси, и ще се почувствам пак като островче, отплувало от сушата. Преди да вземем за десерт тавата с баницата леко загоряла. Малко стихотворение
Пред къщата - пейка, в края на мъничък път, който сякаш приканва да тръгнеш по него.
Любовта ни по него върви и се чувствам фино щастлив, сякаш си припомням изгубено стихотворение.
Любов - изненадa, като летяща чиния, която се движи с велосипедна верига
и разбира се - целувките на стегнатите, твърди, момински устни, и шепотът: ние сме едно малко стихотворение.
Да, спомените ми са живи, сякаш всичко случи се нощес.
целунахме се кратко и някак беше хладно, и нямаше звезди. Колата ни навлезе в гората, а роклята ти беше твърде къса, така че се отбихме с теб от пътя и много бързо се задъхахме.
виждаха, аз бях като в прегръдката на октопод с пипала от пясъчна коприна. Морето цяла нощ бълнува върху коравото си ложе и слушахме го с тебе, подобно капитани, люлеещи се с мостика.
Светлината те кара да виждаш и да посрещаш нещата с усмивка.
страшно огладнели, след края на любовното ни трезвомислие.
отрупана с рози, премалели от глад, натежали цветчета откъснахме лакомо и розите ядохме, и розите ядохме, а зад портата лаеше куче и злобно подскачаше, но ние изядохме целия цвят и му хвърлихме стъблата с бодлите.
Отново е пролет, отново е хладна и джазът на дъжда ръми по тротоара, обувките ми шляпат по вади на паважа, а въздухът е сладък.
И дните ми са като празни бъчви с дъх на вино и чакам вечерта да отпразнувам юбилея на някоя поредна еднодневка.
Игри сериозни, игри глупашки, като история, написана по спомен, вървя по улица, препълнена с отворени широко магазини и сричам надписите по табелите, като първокласник имена любими.
И пълно е с прасенца-пухени играчки, които неуморно крачат по хиляди задачи, с онова мълчание, като пред целувка.
О, имената – те са етикетчета на стоки и мечти, а времето сверява ми часовника, до уличните кофи, до уличните котки, бих затанцувал с пролетния дъжд, но луд до степен на нормалност, с обувки само шляпам по паважа.
Личността? Това е отношението към другите.
Поезията? Тя е влюбен поглед от далече.
Мечтите? Те са бъдещи крушения.
Смъртта? Зад нея има обещание.
След време? Кой не е опроверган. Прозрачна тъмнина И ето я - нощта, нощта неонова, нощ – фосфорна, тъмнее в алуминиево сиво. На улицата – крачат роботи ново поколение, настъпват, като римска костенурка.
А някъде далеч, препуска зебрата сред хищниците на саваната със ритъма на бурния там-там, очи следят я със мъждиви пламъци, между тревите някой готви се за скок...
А другаде... в една аптека продават хапчета за влюбени срещу пролетни сълзи и там в тъмнина прозрачна, като чер воал, стои един самотник и къса асфоделите на мъката.
Надеждата, като оризово зърно, подобно бисерче блести в мрака. Надеждата, като оризово зърно...
Онова блажено време в края на пролетта на живота. Онова блажено време на безгрижни тайни.
Невинни бели зъби зад усмивката, очи – като езерата сини, гладиолите на нежността разцъфват край ромона на извора планински.
Онова блажено време на безгрижни тайни. Онова блажено време на младото сърце.
Жуженето на летните пчели, като илюзии очарователни, край незабравките на любовта, погалени от първите лъчи.
Онова блажено време на безгрижни тайни. Онова блажено време, когато търсиш любовта и любовта те търси... Удивителна в небето
И ето – пъстроцветна есента с дърветата, с оголените клони, денят е слънчев и лодките край езерото в парка приплясват тихите вълни в едно с движенията на веслата. Едно момче – търсач на нещо ново, стои в лодката при своя татко и гледа към небето, ръкомаха към облаци виолетови, като бонбони, разпилени неочаквано от вятъра.
Небето, небето – само то е истински синьо. Не са ли спомените ни мечти за миналото.
Минавам през алеята, картината попивам и връщам се в детството, когато целият реален свят беше истинско вълшебство. Игрите радостни опияняват. Момичета играеха на ластик. А ние покриви катерихме, с тръбички от антени издухвахме по гълъби фунийки. Висяхме с часове пред цветните стрелбища, събирахме коли от дъвки „би – бит”, дори нощта бе със сънища красиви.
Небето нощем – то е много тъмно синьо. Не са ли спомените ни мечти за миналото.
Индианците в прерията побеждаваха, ей точно там, под астмата със зелените петури. Емблеми и значки, и ваденки, разхвърляни из стаята, подобно шушлюпините от семки в лятно кино сред белезникави петна на истински сметанов сладолед.
Когато погледите детски жънат радост, те отпечатват удивителна в небето.
А ето – лодката достигна до брега, детето първо скочи върху камънаците, след него слезе и бащата и тръгнаха нанякъде.
Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата todo -> Работни дела Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|