Венцислав енчев бутик за поезия
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Електрическа медуза
- Тъжни ноти
- Джани Родари „Надежда”
- Нова бутилка от старото вино
- Брезентови крила
- С чело докоснала стъклото...
- Азимут
- Слон в асансьора
Сълзите на победата
Ще дойде онзи ден, когато ще изплача сълзите на победата, защото мъката за гърлото ме стиска, подобно зъбите на алчен крокодил.
Нощта, погълнала звездите, тъмнее с болката на битието, ансамбълът на цялата вселена мълчи, в ъгъла се свива.
О, всяка истинска история завършва винаги със сълзи. И нека да горчи солта в сълзите с любовта, която претърпява. Любов -
подобно телескоп загледан надалече.
Очите ми ще светят като свещи, сълзите - сладки, подобно еклери на празнична трапеза. И като пърхот ще изтръскам всичко прежно, и като нови имена ще зазвучат акордите на песента победна.
Една сърна, кафяво-жълта стои в есенния парк. Дъждът вали и вятърът усилва прииждащия нощен мраз.
Стои нелепа и самотна, като в игра сериозна, далеч от алкохола на страстта. Очите й изпъкват, като камъчетата по речно дъно, деца - ловци на приключения, забравили са вече как са яздили тази антилопа на саваната.
Стои, сама непоклатима, на поста си остава, а хората - те винаги си тръгват. Копита вдигнала за бяг, стои и бисерите на дъжда поръсват тялото заоблено, почукват с пръски по гърба от лъскав месинг.
Есен. Есен - класическа, като жена в червена рокля. Почукват по стъклото клоните, като обувки на високи токчета. Насякъде са в пламъци останките от лятото. Есента е прекрасен сезон, ако си влюбен в тъгата.
Благодарен съм за всичко и най-вече за мъката, защото тя ме прави човек. Благодарен съм за всичко и най-вече за любовта, защото тя прави съществуването живот. Благодарен съм за облаците, които надничат в стаята ми и ме карат да се чувствам не стар, а древен, като ихтиозавър, като архиоптерикс. Ако знаеха какво губят, биха правили всички покриви прозрачни. Благодарен съм за всичко и най-вече за целувките жадни, които открадвах понякога, те разтопяваха застиналата амалгама на сърцето, превръщаха го в лава със онзи течен огън, който всичко сгрява. Благодарен съм, че очите ми се къпеха в светлина и мракът някак си не ги достигаше, сякаш светеха в тъмното. Благодарен съм, че носех цялото си охолство в кибритена кутия, защото обичам - значи ме има. Зовът на кръвта, зовът на сърцето, които ръмжат, като ленив котарак. Благодарен съм за румените бузи на радостта, за гърдите ти - квинтесенцията на света. Благодарен съм за еротиката в погледа, за танцьорките на дансинга, които здравата ме изпотиха. Акварел
О, всеки ден е като лисича дупка, прикрита в гъстака. И азбуката на грижите все нови думи изписва по наште лица. Замълчи
в акропола на тишината и ще усетиш как вятърът милва твойта коса.
Виж – децата излизат със бяг от училище, сякаш някой разхвърля букети с цветя.
Вали навън снежецът ситен, прозорците са изпотени. Горещите картофи в тавата изпускат ситни облачета пара. Едно месце на вилица забодено седи, опряно на ръба на шарена чиния, а бели зъби дъвчат хляба със бебешко говорене – ам, ам.
единствено след края на деня, когато лудия си бяг приключи и уморен предвкусва вечерта. Обичам кухненските миризми. Една бутилка младо вино ме връща в негата на топла есен, плода под лозовия лист, със тъмен сок с ухание на радост. В такава вечер няма да запея за любов и плюшени мечета, а за вечерна гозба, тихо споделена.
Възседнал муле, той се изкачва по склона в планината и гледа втренчено към долината, с очи, които виждат собствения грях. Когато пътят му приключи, той ще отупа на времето праха, за да остане само красотата, наоколо и в самия него.
Избягал от всички помисли, избягал от всички вещи, той мисли и търси само спасение. Стои на онзи камък, основал вселената.
През всички трудности в живота, като търговец, който стоката купува и продава. И – колко струва? Един живот, цялото време и всичко, което притежаваш.
Животът не е репетиция и всеки грях е страшен като гроба, но ако останеш верен, ще видиш как нощта прибира своите чудовища, за да покаже чудеса.
Не може нищо да се скрие, покаянието е единствен начин да продължи животът.
Всяко решение те преследва и отвъд, всяка мисъл се чува оттатък и само търпението побеждава.
И ето - далече, далече от тук, най-малкият, най-нищожният, и най-достоен да царува с Царя. Гриви на коне
Да живееш като дете, опитай - лесно е, достатъчно е да си влюбен с онази любов – тъй лесно ранима и толкоз могъща. Да живееш като дете, опитай – лесно е - окъпани от слънце тротоари и смях – почти без повод. И ето, виж – коне препускат по поляните и ритъмът на конските копита пулсира с барабана на сърцето ми.
Желаеш ли да бъдеш желана, достатъчно е да отвориш големите очи на любовта, която прави делника вълшебство, а нощите изпълва със светулки с еротиката на налято деколте. И ето, виж – коне развяват гриви по поляните, облени с витамините на слънцето и ритъмът на конските копита пулсира с барабана на сърцето ми.
Като марионетки с отрязани конци - седят дрипавите силуети на гиганти.
Нощта – нощта е лакмус. Нощта е за любов, но и за убийства. *** Дървета - бъдещи ковчези. * * * Отговорите на умните въпроси – блуждаещи огньове в мрак
на горски път.
* * * Той – човек качен на
ветропоказател.
* * * Дърво – превърнато в клечки за зъби.
* * * Хора – картини в изкривени рамки.
* * *
Онези дни – преди да съществуват календари.
* * *
Очи – дантелата на мрака, полирания нокът на нощта.
* * *
Полудялото колело на дните – и всяка спица тропа с тежък ритъм.
Самочувствие със деколте и на високи токчета.
Да влезем в машината на времето, да прелетим епохи и морета, когато хората са се обичали в пещери до огън, който не угасва.
Далеч от всички кухи задължения, далеч от хилядите битови условности, далеч от дните, хванали ни в мрежата...
Целувките са глътки огън с искри невидими, които догоряват в топлината на телата и слизат към гърдите – камината на твоята душа.
Далеч от всякакви приличности, далеч от всякакви привидности, далеч от целия дресиран свят... Електрическа медуза Като еделвайс със цветчетата заоблени, като гигантска гъба от стъкло, с електролити, пълнещи пихтията и радостта от плавното движение. Подобно ембрион на цвете от кристал се движи тя между вълните галещи.
Подобна на душа – неуловима същност, необятна в свойта простота.
Телата ни като аквариуми изваяни от червена глина, изпълнени с вода и там като медуза плава, и управлява нашата душа, приплъзва с танцови вълни спокойни, после бурни и подмолни, центруфугирани с дълбок водовъртеж.
Душа – неуловима същност, тъй сложна в свойта простота.
И ето - блюдо на вселенската везна и колко тежка ще излезе там една медуза електрическа с мембраните на недостижима нанотехнология. Самоходен аквадукт с тръпчиви болки парещи, с иглички от убождане по дланите, сърбеж по кожата, от който животът изразява себе си.
Една медуза електрическа, по-ценна от целия огромен свят.
И нека тя остане без петна от времето и засияе като светулка, далеч от мрак и нощ, в дълбокото, във високото, сред тайната на тайните, наречена живот.
Остров пред отплуване
Не кърши пръсти и не гледай тъжно, приятелю. Нима не знаеш, че Ева извърши дяволска воля и Адам направи същата грешка, като послуша жена си. Тъй потомството им повтаря древния мит в копнеж за рай и за щастие.
Змийска отрова, трънен венец и камшик е жената, а беше създадена да ти помага навеки, после тя се превърна в благословия или проклятие, което поставя (от тебе зависи) рога или ореоли.
Ако не се подчинява, дай ù разводно писмо, отпрати я в самотата заслужена, но Христос каза, не е ли прелюбодействала, тя е твой кръст и за спасението ти е нужна.
Носи кръста, приятелю, всичко е пръст и в пръстта ще се върне, тогава ще има значение само – Бог какво ще отсъди.
Не кърши пръсти и не гледай тъжно, приятелю, от тебе тъй много зависи. Ти си остров, ако отплуваш по вятъра, всички малки лодки разпръскват се.
Тъга по теб, тя е облаче пред слънцето. Червено вино, то е дъжд през сушавите дни. И тъжни ноти пианото подрънква, до изсъхнали цветя във ваза порцеланова.
Една жена, красива като вятъра, раздвижва всичко, до което се докосне. И тъжни ноти – неврони от желания. Интимността на две души и близостта на две тела.
И ъгълът на нашите пресечни точки е сол ключ на партитура, подобно указание, подобно тайна, но такава тайна, че си остава тайна, дори когато я разкриеш.
Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал… познайте какво? — Надежда. Надежда за всички.
едно момче, което казва – обувките са моят дом, о, те са просто млади влюбени, доскоро пели: „зеленчуци, който не яде”.
В интимността на градската градина, сред пеперудите на нежността, с очи, които казват всичко, те нямат нужда от поезия, защото те са ходещ стих.
Да уловим цялата енергия. Когато дойдат бури и мъгли, когато сметки за илюзии се плащат, лицата им когато станат като оветрена скала, тъгата – спътник на мечтателя, ще ги затисне под перчемите, тогава те ще влязат в магазинчето, строшили зъбите на злобата, ще видят езерото с водни лилии или пък просто две полички, и магазинчето не ще е някой мол, но никога не ще фалира. Овошка
Една калинка пъпли върху дланите, след туй политва духната от вятъра, листа на праскова нашепват в ухото за вишневия сок по устните, за спомени...
Нощта и астрономът, и звездите, с очи, които виждат всичко, освен нас двамата в градината, ти си овошка, на която с устни пиша:
Обичам, значи съществувам. Нова бутилка от старото вино Да отворим нова бутилка от старото вино, приятелко, нека със звънка целувка прегърнат се чашите и да пием от течната жар океан от емоции, както рибите пият вода.
Любовта ни затваря в кръг, но орловите нокти на времето изтръгват в спирала умореното щастие и ето - тлеещи въглени с полупламък искрят, и като светулки угасват.
Като подплашени гълъби отлетяха годините, на коя ли стреха днес са те и трошички кълват.
Ти - жена си, вкусът на всичко, което се случва, оцветяваш нещата и пъстреят те по света, а пък виното, то е кръвта на земята, квинтесенцията на битийността.
Да отворим нова бутилка от старото вино, приятелко, нека всички думи заключи нощта, нека слушаме тихия шепот на малкото, земното, щастие.
Антените в сърцето не приемат, ни истина, ни красота и мислите им, подобно щуки в хищната вода, забиват нокти в зъбите на времето.
и всеки залез ражда силуетите на бъдещи лъчи, и те искрят в очите на нощта, която пее идилии... и триумфални песни. Брезентови крила Вентилаторът на Майката Земя е включен леко и едва подухва, а на небето – делтапланер – ездач на вятъра с брезентови крила.
Дърветата на долния ландшафт блестят на слънцето, като игли за вдяване с ушички малки. Летиш – това е страшничко, това е вдъхновение и иска ти се да запееш ария, от опера забравена, все едно, че си пуснал студения кран под душа в банята.
Летиш, река от чувства, мигове, усещания залива те с въздушния тунел. Летиш с крила (о, колко задължават те). Летиш с роса в очите, роса в очите – не сълзи и искаш да запееш песен.
Обичам моите брезентови крила, обвити в полиестер. Обичам (ама че глагол) – това е силата и свободата добро да вършиш. Моите брезентови крила. Моето небесно вдъхновение.
Управляваш делтапланера педантично, като зъботехник в чужда лаборатория. Летиш с еротиката на току-що откъснати цветя. Този, който те гледа отдолу, си разбира, че „Идиот” на Достоевски не е само книга, и есента не е просто сезон.
Летиш и внимаваш само за важните неща. Най-важното в летенето е приземяването. И ето – долу ставаш тежък, като бетон, излят в изкоп за строеж. С роса в очите, роса в очите – не сълзи, и искаш да запееш песен.
Обичам моите брезентови крила, обвити в полиестер. Обичам (ама че глагол) – това е силата и свободата добро да вършиш. Моите брезентови крила. Моето небесно вдъхновение. Лятна нощ Колиба в пустошта е дом за пренощуване, тя знак за мир е, лястовица кацнала на единствената струна на вечния отбягващ хоризонт. Стои сама в поля от лавандула, заслушала концерт от лека нощна музика.
О, лятна нощ, по пладне слънцето е пещ леярна, която претопява море от яспис и стомана. Тогава ягуарът на желанията препуска през саваната на лов за кръв кипяща и за жарки приключения.
Сега мълчи и тялото на светлината пречупено е на безброй съзвездия. Луната бди с поличка млечнобяла, постлана над бедрата ù прохладни.
Марица с тихи плясъци изпълва акустиката на каналите и дирижира с движения отмерени хора приказлив на жабите, въздишките на влюбени щурци. Вълните приближават дивите градини, светулките оставят в мрака светли дири.
И ето го – леглото и огнището, едно лице до пламъка стои, разпалва гаснещата с дим жарава и тази бедна стая на колиба в пустошта.
Нощта – еманципирана брюнетка, разстила никелът на звездното небе, като акорд начален на балада, балада за онази тиха болка, с произход тайнствен и неясен, която прозвънява, щом залезът е догорял.
Тогава всички шахти и тунели изпълват се с индустриална мистика и сякаш в тях не нощен вятър стене, а призраци бездомни страстно шепнат с език, на който никой не говори.
Елегия за мъртвите мечти, печален реквием за хиляди илюзии, като реките, пълнещи морето, и неговите пенести вълни.
Запей, запей ми песен, песен за отминалите дни. Душа, душа като сърничка в ноктите на млад и гладен хищник. Запей... О, по-добре млъкни, човече. Виж – наближава полунощ.
Върви напред и нека вярата те води през всички аксиоми за сърдечни приключения. О, всичко е така гротескно и естествено, подобно вилица, забодена в кебапче, или пък еленови рога върху ламперия. Като роман със много действия и много плоски преживявания. Чети в онази първа книга, в която букви няма.
Запей, запей ми песен, песен за отминалите дни. Душа, душа като сърничка в ноктите на млад и гладен хищник. Запей... О, по-добре млъкни, човече. Виж – наближава полунощ.
Ела и остани поне за малко, не питай – делата превъзхождат всички думи. Мълчанието – изумруд на нежната тъга, с искри пенливи свети в очите.
Ела и остани поне за малко, сърцето ми е гейзер вулканичен. Гласът ми – вятърна камбана, не ще оповести на всички, че обичам.
Аз искам дълго да запазя тишината на мига в очите.
С чело докоснала стъклото... С чело докоснала стъклото, тъжиш за щастие несбъднато. Една октава по-високо запяват тъжно сълзите.
С къдрици върху слепоочието, с любов, преглътнала обидата, стоиш и гледаш през стъклото, очите гледат, но сърцето вижда.
О, ще премине, като всяко нещо мъката, часът
ще си отиде след минутите и слънчеви лъчи ще се залутат в лабиринт от спомени и чувства.
С чело докоснала стъклото, с къдрици върху слепоочието... **** Понякога сърцето е албум от спомени, показват те зиг-зага на съдбата, подрънкват тихо и интимно, като клавиши стари на пиано.
върху кафявата ръжда на дните, когато вечер уморени лягаме, припомняме си Ропотамо с птиците.
И ето ги – жените – предвестници на бури. С очи като елмаз пред среза на стъклото. И нощите са зимни, пищят от вълчи вой, и в тях кръжат Икари – глупаци с криле.
О, тези зимни нощи, населени с призраци, ще се стопят пред златния пастел на изгрева, и мъката ми ще изчезне като вещица на своята метла от сухи плевели.
Сърце - задай ми точка и ъгъл между севера и правата, избрана през ехота на дните, на юг потеглят чувствата, преди да са изстинали, подобно жерави при залез септемврийски.
Сърце - задай ми точка и ъгъл между севера... Слон в асансьора И ето – слон седи в асансьора с хобот отпуснат, с връзка на райета, натиска копчето за най-високо, уши размахва, като флагове тържествени.
И този свят е слон в асансьора, издига се, за да падне от високо, душите са разбити на парчета, остават само зомбита наоколо.
Бюст - това е формата на любовта в етап на съблазняване.
Балконите ландшафт разкриват на острови от сбъднати желания.
Нощ лятна винаги е там. О, те са колела невидим огън,
обгърнати от пухкавичка мас, завъртат погледа, милувката
и всичко друго, та чак до бебетата, вкусващи живота... Тяло
Любовта има мост и той е тялото, изтъкано е то от тъга и копнеж, като гъба събира отрова и ядове.
Виж – Икаре, няма мост със криле. Гладиоли
Гладиоли – красота в неправилни форми, с тези листа, като саби зелени, и цветове – разноцветни тръби, как обичам цъфтежа ви в летните вечери.
Неуловим аромат, далеч от игрите, изпълнени със страст. Като скитник до аквадут на античен град, водя замислен диалози със самотата. А гларуси и чайки разказват, че е солено морето и нагарча морската сол. Гладиоли - бих искал да съм охлювче излязло след дъжда да се порадва на прохладата и тишината по тези прави високи стъбла... Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата todo -> Работни дела Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|