Вещицата от портобело

Един стар приятел обичаше да казва: „Хората придобиват една четвърт от знанията си от своя учител, една четвърт - слушайки себе си, една чет­върт - от приятелите си и една четвърт - с време­то." При първата сбирка в дома на Атина, където тя възнамеряваше да довърши прекъснатия в театъра урок, всички ние учехме от... ох, не съм сигурен от какво.

Тя ни очакваше в малкия хол на апартамента си. Беше със сина си. Установих, че мястото е съвсем бяло и празно, като изключим шкаф с музикална уредба отгоре и купчина компактдискове. Учудих се, че и детето е там, защото си мислех, че то би се отег­чило от лекцията. Очаквах да продължим от мястото, където бяхме прекъснали - команди с думи. Но тя имаше други планове. Обясни, че ще ни пусне музи­ка от Сибир и че просто трябва да слушаме.

Нищо повече.

- Аз не мога да стигна доникъде с помощта на медитацията - каза тя. - Гледам тия хора, седнали със затворени очи, с усмивка на устните, със сериоз­ни лица, вглъбени в нищото, но убедени, че контактуват с Господ или с Богинята. Поне да послушаме му­зика заедно.

Отново дойде онова неприятно усещане, че Атина не знае какво прави. Но почти всички актьори от теа­търа бяха там, включително и режисьорът, който според Андреа беше дошъл да шпионира врага.

Музиката свърши.

- А сега танцувайте в ритъм, който да няма нищо общо, абсолютно нищо общо с мелодията.

Атина отново пусна диска, доста по-високо, и за­почна да движи тялото си без каквато и да било хар­мония. Само един възрастен господин, който в пиеса­та играеше пиян крал, изпълни указанието. От оста­налите никой не помръдна. Хората изглеждаха малко притеснени. Един погледна часовника си — бяха ми­нали едва десет минути.

Атина спря и се огледа.

- Защо стоите?

- Струва ми се... малко смешно да правим това - чу се плахият глас на една актриса. - Учили са ни на хармония, а не обратното.

- Ами направете каквото ви казвам. Трябва ли ви смислено обяснение? Ще ви го дам - промените се случват само тогава, когато правим нещо съвсем, съвсем обратно на утвърденото.

И обръщайки се към „пияния крал", тя попита:

- А вие защо приехте да следвате музиката извън ритъма?

- Няма нищо по-лесно за мен - аз никога не съм се учил да танцувам.

Всички се разсмяха и мрачният облак, който бе надвиснал над нас, сякаш си отиде.

- Много добре, ще започна отначало, а вие можете да ме последвате или да си вървите - този път аз ще реша кога да приключим. Едно от най-агресивни­те проявления на човешката природа е да тръгне про­тив онова, което смята за красиво. А ние тъкмо това ще правим днес. Ще танцуваме лошо. Всички.

Беше просто още едно преживяване и за да не раз­очароваме домакинята, всички танцувахме зле. Аз се борех със себе си, защото бях склонен да следвам онези приказни загадъчни ритми от ударни инстру­менти. Чувствах се така, сякаш вървя срещу музи­кантите, които изпълняват мелодията, или срещу композитора, който я е създал. Известно време тяло­то ми се опитваше да се съпротивлява срещу липса­та на хармония, а аз го карах да се държи както му нареждам. Детето също танцуваше. През цялото вре­ме се смееше, но в даден момент спря и седна на ка­напето - може би се беше изморило. Уредбата бе из­ключена по средата на един акорд.

- Почакайте. Всички спряхме.

- Ще направя нещо, което никога преди не съм правила.

Тя затвори очи и притисна с ръце главата си.

- Никога не съм танцувала извън ритъма... Излиза, че изпитанието се бе оказало по-трудно за нея, отколкото за когото и да било от нас.

- Зле ми е...

И режисьорът, и аз станахме. Андреа ме изгледа с гняв, но въпреки това аз отидох при Атина. Преди да я докосна, тя ни помоли да се върнем по местата си.

- Някой иска ли да каже нещо? - Гласът й беше слаб и трепереше; тя не отместваше ръце от лицето си.

- Аз искам. Беше Андреа.

- Преди това вземи сина ми и му кажи, че с май­ка му всичко е наред. Просто имам нужда да постоя така, докато е необходимо.

Виорел изглеждаше уплашен. Андреа го взе на ко­ленете си и го прегърна.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо. Промених решението си.

- Детето те накара да промениш решението си, но трябва да продължиш.

Атина бавно вдигна глава. Лицето й беше на дру­га жена, чужда.

- Няма да говоря.

- Добре. Тогава вие - и тя посочи възрастния ак­тьор - отидете утре на лекар. Това, дето не можете да спите и по цяла нощ ходите напред-назад до тоалет­ната, е сериозно. Имате рак на простатата.

Човекът пребледня.

- А вие - и посочи режисьора - приемете сексуал­ната си ориентация. Не се страхувайте. Приемете, че ненавиждате жените и си падате по мъже.

- Какво говорите...

- Не ме прекъсвайте. Не казвам това заради Ати­на. Просто говоря за вашата сексуалност. Вие обича­те мъжете и не мисля, че в това има нещо лошо.

Не казвам това заради Атина? Но нали тя беше Атина!

- А ти - и посочи мен - ела тук. Застани на коле­не пред мен.

Страхувайки се от Андреа, срамувайки се от всич­ки, аз направих каквото искаше.

- Наведи главата си. Нека докосна тила ти.

Усетих натиска на пръстите й, но нищо повече. Останахме така около минута. После ми нареди да стана и да се върна на мястото си.

- Повече никога няма да ти се налага да вземаш хапчета, за да заспиш. От днес нататък сънят ти ще се върне.

Погледнах към Андреа. Мислех, че тя ще направи някакъв коментар, но нейният поглед беше уплашен колкото и моят.

Една от актрисите, може би най-младата, вдигна ръка.

- Искам да говоря, но трябва да знам към кого се обръщам.

- Към Агия София.

- Искам да знам дали...

Беше най-младата актриса в трупата. Огледа се засрамено, но режисьорът й кимна да продължи.

- ...дали майка ми е добре.

- Майка ти е до теб. Когато вчера излезе от къщи, тя направи така, че да забравиш чантата си. Ти се върна, за да я вземеш, но тогава установи, че ключът е в дома ти и нямаше как да влезеш. Отне ти цял час, докато намериш ключар, въпреки че можеше да оти­деш на срещата, да се видиш с човека, който те чака­ше, и да си уредиш работата, която искаше. Но ако всичко това се беше случило, както го бе планирала сутринта, след шест месеца щеше да загинеш при ав­томобилна катастрофа. Забравената вчера чанта про­мени живота ти.

Момичето се разплака.

- Още някой да иска да попита нещо? Вдигна се друга ръка. Беше режисьорът.

- Той обича ли ме?

Значи беше вярно. Историята с майката на моми­чето предизвика вихър от емоции в стаята.

- Въпросът ви е погрешен. Това, което трябва да знаете, е дали можете да дадете любовта, от която той се нуждае. А онова, което ще се случи или няма да се случи, ще е отплата в еднаква степен. Достатъч­но е човек да знае, че е способен да обича.

Ако не е той, ще е някой друг. Понеже вие сте от­крили извор и сте му позволили да избликне, сега той ще залее вашия свят. Не се опитвайте да стоите на безопасно разстояние, за да видите какво ще стане, нито пък искайте да сте сигурен, преди да направите първата крачка. Каквото дадете, такова ще получите в отговор, въпреки че понякога идва от място, откъ­дето най-малко сте го очаквали.

Думите й се отнасяха и за мен. Тогава Атина - или която беше там - се обърна към Андреа.

- Ти!

- Ти трябва да си готова да изгубиш вселената, която си създала.

- Какво означава „вселената"?

- Онова, което вече смяташ, че притежаваш. Ти си затворила света си и не си даваш сметка, че трябва да го освободиш. Зная, че разбираш какво ти казвам, макар да не желаеш да го чуеш.

- Разбирам.

Бях сигурен, че говорят за мен. Дали всичко беше просто спектакъл от страна на Атина?

- Това е - каза тя. - Донеси ми детето. Виорел не искаше да тръгне. Беше се уплашил от промяната в майка си, но Андреа ласкаво го хвана за ръката и го заведе при нея.

Атина - или Агия София, или Шерин, няма значе­ние коя беше - направи същото, което и с мен - до­косна уверено тила на момчето.

- Не се страхувай от нещата, които виждаш, дете­то ми. Не се опитвай да избягаш от тях, защото те и бездруго накрая ще си отидат сами. Възползвай се от присъствието на ангелите, докато можеш. В момен­та теб те е страх, но не прекалено, защото знаеш, че в стаята сме много. Ти престана да се смееш и да тан­цуваш, когато видя, че обгръщам майка ти и я моля да говоря през нейната уста. Знай, че тя ми позволи това, иначе не бих го правила. Винаги съм се явява­ла под формата на светлина и продължавам да бъда тази светлина, но днес реших да говоря.

Момчето я прегърна.

- Можете да си тръгвате. Оставете ме насаме с него.

Един по един излязохме от апартамента и оста­вихме жената с детето. В таксито към дома се опитах да поговоря с Андреа, но тя ме помоли да не споме­наваме случилото се преди малко.

Замълчах. Душата ми се изпълни с тъга - беше ми трудно да загубя Андреа. От друга страна, изпи­тах огромно облекчение - събитията сами предиз­викваха промените и на мен не ми се налагаше да ми­навам през опустошителното преживяване да седна срещу жената, която обичам силно, и да й кажа, че съм влюбен в друга.

В този случай предпочетох да замълча и аз. При­брах се, пуснах телевизора, Андреа влезе да се изкъ­пе. Затворих очи, а когато ги отворих, стаята беше обляна от светлина. Вече беше ден. Бях спал непробудно десет часа. До мен имаше бележка, в която Андреа ми казваше, че не иска да ме буди. Беше отиш­ла направо в театъра, но ми беше приготвила закус­ката. Бележката беше романтична, имаше отпечата­но малко сърчице и следи от червило.

Тя въобще не беше готова да „освободи своята вселена". Щеше да се бори. А животът ми щеше да се превърне в кошмар.

Онзи следобед ми се обади по телефона. Гласът й не издаваше никаква по-специална емоция. Разказа ми, че въпросният актьор отишъл на лекар. Прегле­дали го и установили, че простатата му е ненормал­но уголемена. Следващата стъпка била да изследват кръвта му, където засекли значително увеличение на някакъв вид протеин, наречен простатноспецифичен антиген. Взели материал за биопсия, но според кли­ничната картина имало голяма вероятност да се ка­сае за злокачествено образувание.

- Лекарят му казал: имаш късмет, дори и да сме изправени пред неблагоприятни обстоятелства, все още е възможна операция и има деветдесет и девет процента шанс да оздравееш.

Диьдри О'Нийл, позната като Еда

Каква ти Агия София, за какво говорим изоб­що! Беше си тя самата, Атина, но навлязла по-дълбо­ко в потока, който тече през душата й. Вече контак­туваше с Майката.

Просто надникна и видя какво се случва в друга реалност. Понеже е починала, майката на младата ак­триса живее на място без време и затова може да от­клони събитията от хода им. Ала ние - човешките съ­щества - винаги ще бъдем ограничени да познаваме настоящето. Между другото, никак не е малко да се установи болест в инкубационен период, преди да се е задълбочила, да се напипват нервни центрове и да се отместват енергии - това е по силите ни.

Да, много са умрели на кладата, други са били прогонени, а трети са скрили и потулили искрата от Великата майка, която е в душите ни. Аз никога не съм се опитвала да накарам Атина да контактува със Силата. Тя сама реши да го стори, защото Майката вече й е дала редица знаци - превърна се в светлина, докато Атина танцуваше, в букви, когато учеше калиграфия, яви се в огъня и в огледалото. Но ученич­ката ми не знаеше как да съжителства с Нея, докато не направи нещо, което предизвика тази поредица от събития.

Атина, която все повтаряше, че трябва да бъдем различни, всъщност беше като всички останали. Имаше свой собствен ритъм, нещо като автопилот. Дали беше по-любознателна? Може би. Дали беше успяла да преодолее чувството, че е жертва? Със си­гурност. Дали изпитваше необходимост да сподели с останалите, били те банкови чиновници или актьори, всичко, което бе научила? В определени случаи отго­ворът е „да", в други - аз се опитвах да я поощрявам, понеже не сме създадени да живеем в самота и успя­ваме да опознаем себе си, когато се видим през очи­те на околните.

Но влиянието ми свършваше дотук.

Защото Майката пожела да се прояви онази нощ и е възможно да е прошепнала нещо в ухото й: „Тръг­ни против всичко, което си научила досега. Ти, която владееш ритъма, остави го да минава през твоето тя­ло, но не му се подчинявай." Ето защо Атина предло­жи да направят това упражнение - в подсъзнанието си вече е била готова да съжителства с Майката, но вибрациите й са били все на тази честота и не са по­зволявали проявлението на външни елементи.

С мен се случваше нещо подобно - най-добре ус­пявах да медитирам, да контактувам със светлина­та, докато плетях. На това ме беше научила моята майка още докато бях дете. Знаех да броя лицево и опако, да движа иглите, да създавам красиви неща чрез повторение и хармония. Един ден моят закрилник ме накара да плета по съвсем ирационален на­чин! За мен това беше крайно жестоко, защото аз бях усвоила работата с нежност, търпение и всеотдайност. Но ето че той настоя да направя ужасно плетиво.

В продължение на два часа намирах заниманието за смешно и абсурдно, болеше ме глава, но не можех да пусна иглите. Всеки може да прави нещата греш­но, защо го изискваше от мен? Защото познаваше перфекционизма ми по отношение на геометрията.

И внезапно се случи нещо - престанах да движа иглите и почувствах огромна празнота, която бе за­пълнена от топло, дружелюбно и ласкаво присъст­вие. Край мен всичко се промени. Изпитвах желание да казвам неща, които никога не бих произнесла в нормалното си състояние. Но не изгубих съзнание - знаех, че съм си аз, въпреки че (нека приемем пара­докса) не бях точно човекът, с когото бях свикнала да съжителствам.

Следователно аз мога да „видя" какво се е случи­ло, макар че не съм била там. Душата на Атина, коя­то следва звуците на музиката, и тялото й, което се движи в съвсем друга посока. След известно време душата й се е отделила от тялото, отворило се е праз­но пространство и най-накрая Майката е успяла да проникне.

По-точно казано - появила се е искра от Майката. Древна, но с младежки вид. Мъдра, но не всезнаеща. Необикновена, но не самонадеяна. Възприятието се е променило и тя е започнала да вижда същите неща, които е забелязала още като дете - паралелните све­тове край нас. В този момент успяваме да различим не само физическото тяло, но и човешките емоции. Казват, че котките притежават същата сила и аз вяр­вам в това.

Между материалния и духовния свят съществува нещо като мантия, която се мени по цвят, плътност и светлина и която мистиците наричат „аура". Оттук нататък нещата стават лесни. Аурата говори за това какво се случва. Ако аз бях там, тя щеше да види око­ло тялото ми виолетов цвят с жълти петна. Това озна­чава, че ми предстои да извървя още дълъг път и че мисията ми на тази земя още не е изпълнена.

Редом с аурата на хората се явяват и някои про­зрачни видове - наричаме ги „призраци". Както в случая с момичето. Впрочем този е единственият случай, в който съдбата е трябвало да бъде промене­на. Почти съм сигурна, че въпросната актриса, още преди да попита, е знаела, че майка й е до нея. Един­ствената изненада е била историята с чантата.

Преди неритмичния танц всички са се чувствали застрашени. Защо? Защото всеки от нас е свикнал да прави нещата „както трябва". Никой не обича да гре­ши, особено когато ясно го осъзнава. Включително самата Атина - надали й е било лесно да предложи нещо противно на онова, което харесва.

Щастлива съм, че в този момент Майката е спече­лила битката. Един мъж е бил спасен от рак, друг е приел своята сексуалност, трети е престанал да взе­ма приспивателни. И само защото Атина е нарушила ритъма. Натиснала е спирачките на кола, движеща се с висока скорост, и е разрушила всичко.

Да се върна към моята плетка. Използвах метода известно време, докато не се научих да извиквам то­ва присъствие без разни трикове. Вече го познавах и бях свикнала с него. С Атина се е случило същото - след като веднъж разберем къде са Портите на въз­приемането, става лесно да ги отваряме и затваряме, стига да свикнем с това „странно" поведение.

И трябва да добавя - плетките ми ставаха все по­добри и по-бързи, а Атина започна да танцува по-рит­мично и да влага повече душа, откакто се престраши да премине тези граници.

Историята се разпространи като пожар. След­ващия понеделник, когато за театъра е почивен ден, домът на Атина се напълни. Всички бяхме довели наши приятели. Тя повтори същото, застави ни да танцуваме без ритъм, сякаш колективната енергия й беше необходима, за да се срещне с Агия София. Детето отново присъстваше и аз се вгледах в него. Щом седна на канапето, музиката спря и трансът за­почна.

Започнаха и въпросите. Както можехме да пред­положим, първите три въпроса бяха свързани с лю­бовта - дали еди-кой си ще остане с мен, дали ме обича, дали ме мами. Атина не казваше нищо. Чет­въртият участник, останал без отговор, реши да из­рази своя протест:

- Е, мамят ли ме?

- Аз съм Агия София - всемирната мъдрост. Съз­дадох света без ничия помощ, единствено с Любов. Аз съм началото на всяко начало, а преди мен беше хаосът.

Следователно, ако някой от вас се опитва да поко­ри силите, които владеят хаоса, да не пита Агия София. Аз вярвам, че любовта изпълва всичко. Тя не мо­же да бъде желана, защото сама по себе си представ­лява крайната цел. Не може да предава, защото няма нищо общо с притежанието. Не може да бъде държа­на в затвор, защото е като река и ще прелее. Който се опитва да окове любовта, ще трябва да пресуши из­вора, от който се храни, но тогава водата, която е ус­пял да събере, ще застои и зеленяса.

Очите на Агия София обходиха групата - повече­то бяха там за първи път - и тя започна да посочва нещата, които виждаше: болести, проблеми в служ­бата, трудно общуване между родители и деца, сек­суалност, съществуващи, но неразвити заложби. Помня как се обърна към една жена на около трийсет години.

- Вашият баща ви е казал как трябва да изглеждат нещата и как трябва да се държи жената. Вие винаги сте живели, борейки се срещу мечтите си, и глаголът „искам" не е успял да изиграе своята роля. Винаги е бил заместван от „трябва" или „надявам се", или „на­лага се". Но вие сте прекрасна певица. Една година опит ви трябва, и в работата ви ще настъпи същест­вена промяна.

- Но аз имам дете и съпруг.

- Атина също има дете. В началото съпругът ви ще реагира зле, но накрая ще приеме нещата. И не е необходимо да сте Агия София, за да го знаете.

- Може би вече съм прекалено стара.

- Вие се отричате от себе си. Но това не е мой проблем. Аз казах каквото имах да казвам.

Постепенно всички хора, застанали прави в тясно­то помещение, защото нямаше къде да седнат, потни, макар да бе краят на зимата, и смешни в собствените си очи, защото бяха дошли на подобна среща, бя­ха повикани, за да получат съвет от Агия София. Аз бях последна.

- Остани, ако искаш да престанеш да бъдеш два­ма души едновременно и да се превърнеш в един чо­век.

Този път не държах сина й. Детето присъстваше на всичко. Изглежда, разговорът, който бяха провели веднага след първия сеанс, е бил достатъчен, за да престане то да се страхува.

Кимнах в знак на съгласие. За разлика от първия път, когато хората просто напуснаха, след като тя ги помоли да остане насаме със сина си, сега Агия Со­фия каза следното, преди да завърши ритуала:

- Вие не сте тук, за да получите категорични от­говори. Моята задача е да ви предизвиквам. В мина­лото управниците и простолюдието са посещавали оракулите, за да им предрекат бъдещето. Ала бъде­щето е своенравно, защото се ръководи от решения­та, взети тук, в настоящето. Продължавайте да вър­тите педалите на колелото, защото, ако престанете да се движите, ще паднете.

Онези, които сега седят на пода и са дошли да ви­дят Агия София само за да потвърди тя това, което им се иска да е вярно, тях ще помоля да не се връ­щат повече. Или започнете да танцувате и накарайте и другите край вас да се движат. Съдбата ще бъде неумолима към хората, които се опитват да живеят във вселена, която вече се е променила. Новият свят е на Майката, която е дошла при нас заедно с Лю­бовта, за да раздели небето и водата. Който вярва, че се е провалил, винаги ще се проваля. Който е решил, че не може да бъде различен, ще бъде погубен от рутината. Който е решил да се противопостави на про­мените, ще се превърне в пепел. Проклети да са оне­зи, които не танцуват и пречат на останалите да тан­цуват!

Очите й хвърляха огън и жупел.

- Можете да си вървите.

Всички излязоха. Виждах обърканото изражение върху повечето от лицата. Бяха дошли да потърсят утеха, а се оказаха изправени пред предизвикателст­во. Дойдоха и искаха да разберат как биха могли да контролират любовта, а разбраха, че всепоглъщащият огън никога няма да престане да опожарява всич­ко по пътя си. Искаха да получат увереност, че реше­нията им са правилни - че мъжете им, жените им, на­чалниците им са доволни, - но им бяха отправени са­мо думи, предизвикващи съмнение.

И въпреки това някои хора се усмихваха. Бяха схванали колко важен е танцът и със сигурност щяха да оставят телата и душите си да се движат свободно от тази нощ нататък - дори и да им се налагаше да заплатят за това, както се случва обикновено.

В стаята останахме само детето, Агия София, аз и Херън.

- Помолих те да останеш сама.

Без да каже и дума, той взе палтото си и излезе.

Агия София ме гледаше. Видях как постепенно се превръща в Атина. Единственият начин, по който бих могла да опиша това превъплъщение, е като я сравня с дете. Когато децата са недоволни, можем да го про­четем в очите им, но недоволството им бързо се раз­сейва и щом гневът отмине, сякаш става дума за съв­сем друго дете, а не за онова, което е плакало допре­ди малко. „Божеството", ако може така да го наречем, сякаш се разнесе във въздуха, щом неговият ин­струмент се разконцентрира.

Сега стоях пред жена, която изглеждаше много уморена.

- Направи ми един чай.

Тя ми заповядваше! При положение, че вече не представляваше световната мъдрост, а някой, от ко­гото моят приятел се интересува или в когото дори е влюбен. Докъде щяхме да стигнем с тези отноше­ния?

Но един чай нямаше да погуби достойнството ми. Отидох в кухнята, сварих вода, сложих вътре лайка и се върнах в хола. Детето спеше на скута й.

- Ти не ме харесваш. Не отговорих.

- И аз не те харесвам - продължи тя. - Хубава си, елегантна, превъзходна актриса, имаш култура и обра­зование каквито никога не съм имала, въпреки че се­мейството ми много настояваше да уча. Но ти липс­ва увереност. Арогантна си и несигурна. Както каза Агия София, в теб има две жени, когато би могла да е само една.

- Не знаех, че помниш какво казваш по време на транса. В такъв случай и в теб има две жени - Атина и Агия София.

- Аз може и да имам две имена, но съм си една. Или всички хора взети заедно. Тъкмо до това се опит­вам да стигна - понеже съм една и съм всички заед­но, божествената искра, която се проявява в мен при транса, ми дава точни напътствия. Разбира се, че съм в полусъзнание през цялото време. Но казвам неща, които идват от непознато място вътре в мен - сякаш суча от Майката, сякаш се храня с млякото, което тече в душите ни и носи със себе си познанието по Зе­мята.

Миналата седмица, когато за първи влязох в кон­такт с тази нова форма, първото нещо, което ми ка­за, ми се стори някакъв абсурд - трябвало да те обу­чавам.

Тя помълча малко и продължи:

- Разбира се, помислих, че съм в делириум, защо­то не изпитвам ни най-малка симпатия към теб.

Отново направи пауза - по-дълга от предишната.

- Но днес източникът прояви настоятелност по въпроса. И аз ти давам право на избор.

- Защо я наричаш Агия София?

- Аз я кръстих така. Това е името на джамия, коя­то видях в една книга и много ми хареса.

Ако искаш, можеш да бъдеш моя ученичка. Нали затова дойде първия път. Новата ситуация в живота ми, включително и появата на Агия София, бе пред­извикана, когато един ден ти влезе през тази врата и каза: „Занимавам се с театър и ще поставяме пиеса за женското лице на Господ. Разбрах, че сте били в пустинята и на Балканите при циганите и имате ин­формация по въпроса.”

- И ще ме научиш на всичко, което знаеш, така ли?

- На всичко, което не знам. Аз ще уча, докато кон­тактувам с теб, както казах първия път, когато се ви­дяхме. Повтарям го и сега. Щом науча каквото ми е необходимо, пътищата ни ще се разделят.

- Можеш ли да преподаваш на някого, когото не харесваш?

- Мога да обичам и уважавам някого, когото не харесвам. Двата пъти, когато бях в транс, успях да видя аурата ти - най-развитата аура, която някога съм виждала. Ти можеш да бъдеш нещо различно на този свят, ако приемеш предложението ми.

- Ще ме научиш ли да виждам аурата на хората?

- Самата аз не знаех, че съм способна на това, преди да ми се случи за първи път. Ако следваш пътя си, ще усвоиш и тази част.

Дадох си сметка, че и аз мога да обичам някого, когото не харесвам. Приех.

- Тогава нека ознаменуваме твоето решение с ри­туал. Един ритуал, който ни хвърля в непознатия свят, но ние знаем, че нещата там не са за игра. Не е достатъчно да приемеш, трябва да заложиш живота си в играта. И то без много да му мислиш. Ако си же­ната, която си представям, че си, няма да кажеш: „Трябва малко да помисля." Ще кажеш...

- Готова съм. Да пристъпим към ритуала. Ти къде си го научила?

- Сега ще го науча. Вече не ми се налага да изли­зам от ритъм, за да вляза в контакт с искрата от Май­ката, защото, щом веднъж тя влезе в теб, лесно мо­жеш да я откриеш отново. Вече знам коя врата тряб­ва да отворя, въпреки че тя се намира на скришно място между много входове и изходи. Необходима ми е само малко тишина.

Отново тишина!

Стояхме там с широко отворени очи, сякаш става­ше дума за дуел на живот и смърт. Ритуали! И преди да натисна за първи път звънеца пред дома на Атина, вече бях участвала в такива. И всичко това, за да се почувствам накрая използвана и незначителна, пред врата, която винаги се е намирала пред погледа ми, но която не успявах да отворя. Ритуали!

Единственото, което Атина направи, бе да отпие от приготвения от мен чай.

- Ритуалът е извършен. Помолих те да направиш нещо за мен и ти го направи. А аз го приех. Сега е твой ред да поискаш нещо.

Веднага се сетих за Херън. Но моментът не беше подходящ.

- Свали си дрехите.

Тя не попита защо. Погледна към детето, увери се, че то спи, и после започна да съблича пуловера си.

- Не е необходимо - прекъснах я аз. - Дори не знам защо го казах.

Но тя продължи да се съблича. Блузата, дънките, сутиена - установих, че има най-красивите гърди, ко­ито съм виждала. Накрая свали бикините си. И ето че ми отдаваше голотата си.

- Благослови ме - каза Атина.

Да благословя моята „учителка"? Но аз бях на­правила първата крачка, не можех да спра на средата на пътя. Топнах пръстите си в чашата с чай и поръсих малко от напитката върху тялото й.

- Както това растение се е превърнало в напитка, както тази вода се е смесила с растението, аз те бла­гославям и моля Великата майка никога да не пре­съхва изворът, откъдето е дошла тази вода, и земята, от която се е родило това растение, винаги да бъде щедра и плодородна.

Изненадах се от думите си. Те не идваха от мен, нито отвътре, нито отвън. Сякаш винаги съм ги зна­ела и съм изпълнявала това безброй пъти.

- Благословена си, можеш да се обличаш.

Но тя продължи да стои гола, с усмивка върху устните. Какво ли искаше? Щом Агия София можеше да вижда аури, със сигурност знаеше, че не изпитвам никакво желание да имам връзка с жена.

- Момент.

Тя взе детето на ръце, отнесе го в стаята и ведна­га се върна.

- Съблечи се и ти.

Кой ме молеше за това? Агия София, която гово­реше за моите заложби и на която бях вярна ученич­ка? Или Атина, която не познавах добре, но ми се струваше, че е способна на всичко - жена, която жи­вотът бе научил да прекрачва своите граници и да за­доволява любопитството си изцяло?

Бяхме стигнали до нещо, от което нямаше връща­не назад. Съблякох се със същата липса на свян, със същата усмивка и същия поглед.

Тя ме хвана за ръката и седнахме на канапето.

През следващия половин час се проявиха и Атина, и Агия София. Искаха да знаят какви ще бъдат след­ващите ми стъпки. Докато те ме разпитваха, аз виж­дах, че наистина всичко е написано пред мен. Порти­те винаги са били затворени, защото не разбирах, че аз съм единственият човек на света, който може да ги отвори.