Вещицата от портобело

Замесгник-главният редактор ми дава някакъв видеоматериал и отиваме в залата за прожекции да го изгледаме.

Бил е заснет на 26 април 1986 г. сутринта. Показ­ваше нормалния живот в един нормален град. Мъж седи и пие кафе. Майка, която се разхожда с бебето си по улицата. Забързани хора на път за работа, един-двама, които чакат на спирката на автобуса. Старец, който чете вестник на пейка на площада.

Но има някакъв проблем с видеото - явяват се хо­ризонтални черти, според мен трябва да се оправи настройката. Ставам, за да я наглася, но шефът ме спира.

- Такова си е. Продължавай да гледаш.

Кадрите от малкото градче продължават да се ре­дуват. Няма нищо интересно. Само сцени от обикно­вения живот.

- Възможно е някои от тези хора да знаят, че на два километра от тях е станал инцидент - казва моят началник. - Възможно е също да знаят, че има трий­сет загинали - не са малко, но не са и достатъчно, за да променят делника на жителите.

Сега се виждат кадри на училищни автобуси, кои­то паркират. Ще останат там задълго, без да помръд­нат. Образът е много лош.

- Не е от видеото. Проблемът идва от радиацията. Филмът е заснет от КГБ.

На 26 април в 1 часа и 23 минути след полунощ в Чернобил, Украйна, става най-голямата катастрофа, предизвикана от човешка ръка. Вследствие на екс­плозията на един ядрен реактор хората в района се оказват изложени на деветдесет пъти по-голяма ради­ация от тази в Хирошима. Трябва веднага да се евакуира населението, но никой, абсолютно никой не казва нищо по въпроса - та нали правителството не допуска грешки. Едва седмица по-късно на трийсет и втора страница на местния вестник излиза кратко съ­общение от пет реда, в което се споменава за смърт­та на работниците, без да се дават повече обяснения. Междувременно навсякъде в бившия Съветски съюз празнуват Деня на труда. Също и в Киев, столицата на Украйна. Хората излизат на манифестация по ули­ците, без да знаят, че невидимата смърт витае във въздуха.

Накрая шефът казва:

- Искам да отидеш там и да видиш какво става днес в Чернобил. Повишавам те в длъжност „специ­ален репортер". Ще вдигна заплатата ти с двайсет процента и освен това можеш да предлагаш какви статии да публикуваме.

От мен се очаква да заподскачам от радост, а се оказвам завладян от безкрайна тъга, която трябва да прикрия. Невъзможно е да обясня, че в момента в живота ми има две жени и не искам да напускам Лондон, защото психическото ми състояние е нестабилно. Питам кога трябва да пътувам и той от­връща:

- Възможно най-скоро, понеже се носят слухове, че някои страни значително са увеличили производ­ството си на ядрена енергия.

Успявам да издействам достоен изход от ситуаци­ята. Обяснявам, че първо трябва да се консултирам със специалист, да проуча обстойно въпроса и щом събера необходимия материал, незабавно ще отпъту­вам.

Той се съгласява, стисваме си ръцете, поздравява ме. Не успявам да поговоря с Андреа. Когато се при­бирам, тя още не се е върнала от театъра. Веднага заспивам, а като се събуждам, до мен има оставена бележка, в която пише, че е отишла на работа и че за­куската е на масата.

И аз тръгвам за работа. Опитвам се да зарадвам шефа, който „подобри живота ми", обаждам се на специалисти по радиация и енергетика. Установявам, че общо девет милиона души по целия свят са били пряко засегнати от катастрофата, включително три-четири милиона деца. Според специалиста Джон Гофманс „трийсетте смъртни случая" са се превър­нали в 475 хиляди смъртни случая на рак и още тол­кова заболели.

Общо две хиляди села и градове просто са били зачеркнати на картата. Според Министерството на здравеопазването в Беларус заболелите от рак на щитовидната жлеза между 2005 и 2010 г. значително ще се увеличат, тъй като радиоактивността все още е висока. Друг специалист ми обяснява, че освен де­ветте милиона, директно изложени на радиацията, още 65 милиона души по целия свят са били непряко засегнати посредством консумацията на заразени продукти.

Темата е сериозна и към нея трябва се подходи с голямо внимание. В края на деня се връщам в каби­нета на заместник-главния редактор и му предлагам да замина за годишнината от чернобилската авария. Дотогава ще мога да направя още проучвания, да из­слушам още специалисти и да видя как английското правителство се отнася към тази трагедия. Той се съгласява.

Обаждам се на Атина, която ми бе казала, че има приятел в Скотланд Ярд. Сега е моментът да я помо­ля за услуга, тъй като случаят Чернобил вече не е за­секретен и Съветският съюз вече не съществува. Тя обещава да говори със своя „приятел", но не гаран­тирала, че ще получа търсените отговори.

Казва, че на другия ден заминава за Шотландия и ще се върне чак за сбирката на групата.

- Коя група?

- Групата - повтаря тя.

Излиза, че онова ще си стане практика, така ли? Искам да разбера кога ще можем да се срещнем, да поговорим, да изясним висящите въпроси.

Но тя вече е затворила. Прибирам се вкъщи, гле­дам новините, вечерям сам, отивам да взема Андреа от театъра. Стигам навреме, за да видя края на пие­сата, и за моя изненада откривам, че жената на сце­ната сякаш не е същата, с която живея вече близо две години. В жестовете й има нещо вълшебно, моноло­зите и диалозите звучат толкова силно - не съм свик­нал да е така. Виждам една чужда жена, която бих же­лал да имам до себе си, и изведнъж си давам сметка, че аз я имам до себе си, че тя въобще не ми е чужда.

- Как мина разговорът ти с Атина? - питам на връщане към дома.

- Добре. А твоята работа как върви?

Смени темата. Казвам й, че са ме повишили, гово­ря за Чернобил, но тя не проявява особен интерес. За­почвам да си мисля, че губя любовта, която имах, но не съм спечелил любовта, на която се надявам. Ала щом пристигаме в апартамента, тя ме кани да се изкъ­пем заедно и ето че се озоваваме в леглото. Но преди това тя пуска на най-силно онази музика с ударните инструменти (обяснява, че си е издействала запис) и ми казва да не се безпокоя за съседите - прекалено мно­го сме мислели за тях, вместо да си гледаме живота.

Онова, което се случва после, ме озадачава. Въз­можно ли е жената, която сега се люби с мен необуз­дано, най-сетне да е открила своята сексуалност? Да­ли това не е предизвикано и научено от друга жена?

Защото, докато се вкопчваше в мен с неподозира­на сила, повтаряше, без да спира:

- Днес аз съм мъж, а ти си жена.

И това продължи повече от час. Изпитах неща, за които дори не бях мечтал. В определени моменти ме обземаше срам. Имах желание да я помоля да спре, но тя сякаш изцяло владееше положението и аз се от­дадох, нямах избор. А най-лошото е, че ми беше много любопитно.

Накрая се чувствах изтощен, а Андреа изглежда­ше още по-жизнена.

- Преди да заспиш, искам да знаеш нещо - каза тя. - Ако продължиш по-нататък, чрез секса ще мо­жеш да се любиш с боговете и богините. Тъкмо това изпита днес. Искам да заспиш с мисълта, че съм съ­будила Майката в теб.

Имах желание да я попитам дали е научила това от Атина, но не посмях.

- Кажи ми, че ти хареса да бъдеш жена за една нощ.

- Хареса ми. Не знам дали винаги би ми харесва­ло, но със сигурност сега едновременно ме уплаши и зарадва.

- Кажи ми, че винаги си искал да го изпиташ.

Едно е да се оставиш да бъдеш повлечен от ситу­ацията, друго е да я коментираш хладнокръвно. Не казах нищо, макар да бях сигурен, че тя знае отгово­ра.

- Е, добре - продължи Андреа. - Всичко е било в мен, но аз не знаех. Днес, докато бях на сцената, мо­ята маска падна. Забеляза ли някаква промяна?

- Разбира се. От теб се излъчваше особено сия­ние.

- Харизма. Божествената сила, проявяваща се у мъжа и жената. Свръхестествените заложби, които не е необходимо да разкриваме пред никого, защото всички могат сами да ги видят, дори и най-нечувствителните. Но това се случва само когато се оголим. Когато умрем за света и възкръснем за нас самите. Снощи аз умрях. Днес, докато стъпвах по сцената и осъзнавах, че правя точно каквото искам, възкръснах от пепелта си.

Винаги съм се опитвала да бъда себе си, но не ус­пявах. Все се стараех да впечатля другите, водех ин­телигентни разговори, радвах родителите си, като в същото време всячески се мъчех да правя нещата, ко­ито на мен ми харесват. Винаги съм си проправяла път с кръв, сълзи и воля. Ала вчера разбрах, че съм сгрешила. Не е било необходимо, за да постигна мечтата си. Трябва просто да й се отдам и да стисна зъ­би, когато усетя, че страдам, защото страданието ще отмине.

- Защо ми казваш това?

- Остави ме да довърша. По този път, където бол­ката сякаш бе единственото правило, аз се борих за неща, за които не си струва да се бориш. Като лю­бовта например. Човек или я изпитва, или няма зем­на сила, която да успее да я предизвика.

Можем да се преструваме, че обичаме. Можем да свикнем с другия. Можем цял живот да живеем с приятелството, със съпричастието. Можем да създа­дем семейство, всяка нощ да се любим и да стигаме до оргазъм, но въпреки това да изпитваме дълбока празнина. Липсва ни нещо важно. В името на онова, което съм научила за връзката между мъжа и жената, се опитвах да се боря за неща, за които не си е стру­вало. Това включва и теб например.

Днес, докато правехме любов, докато ти давах най-доброто от себе си и усещах, че и ти ми отвръ­щаш със същото, разбрах, че най-доброто от теб ве­че не ме интересува. Ще пренощувам при теб, а утре ще си отида. Театърът е моят ритуал, там мога да из­разя и развия каквото искам.

Започнах да се укорявам за всичко - за това, че хо­дих в Трансилвания и срещнах жената, която разру­ши живота ми, за това, че предизвиках първата сре­ща на „групата", за това, че признах любовта си в ресторанта. В този момент аз мразех Атина.

- Знам какво си мислиш - каза Андреа. - Че при­ятелката ти ми е промила мозъка. Няма такова нещо.

- Аз съм мъж, въпреки че днес се държах като же­на. Аз съм изчезващ вид. Не виждам много мъже край себе си. Малко хора са рискували каквото аз рискувам.

- Сигурна съм и ти се възхищавам. Но няма ли да ме попиташ аз коя съм, какво искам, какво желая?

Попитах.

С Атина говорихме само за обикновените неща, които отприщват потисканата енергия. Като да пра­вим любов примерно. Или да ходим по улицата и да си повтаряме: „Аз съм тук и сега." Нищо специално, никакъв таен ритуал. Единственото, заради което срещата ни би могла да мине за необичайна, е, че и двете бяхме голи. Отсега нататък с нея ще се среща­ме винаги в понеделник и ако имам да казвам нещо, ще го правя след сеанса - изобщо нямам желание да бъда нейна приятелка.

По същия начин, когато тя има нужда да сподели нещо, отива в Шотландия да говори с онази Еда, коя­то май познаваш, но не си ми казал.

- Но аз не помня да сме се срещали!

Усетих, че малко по малко Андреа взе да се успо­коява. Направих кафе и пихме и двамата. Тя отново се усмихна, пак ме попита за повишението, каза, че се притеснява за сбирките в понеделник, защото тази сутрин разбрала, че приятелите на приятелите са по­канили още хора, а мястото е прекалено малко. Аз полагах нечовешки усилия да се преструвам, че всичко е било просто нервна криза, предменструално на­прежение, пристъп на ревност от нейна страна.

Прегърнах я, а тя се сгуши на рамото ми. Изчаках я да заспи, въпреки че бях безкрайно уморен. Онази нощ не сънувах нищо, абсолютно нищо. Нямах ни­какви предчувствия.

Но на другата сутрин, когато се събудих, видях, че дрехите й вече ги няма. Ключът беше на масата. Ня­маше прощална бележка.

Диъдри 0'Нийл, позната като Еда

Хората четат много истории за вещици и магьосници, за паранормалното, за деца, обладани от зли духове. Гледат много филми за ритуали с пентаграми, мечове и призовавания. Това е добре - важно е въображението да работи. Нека тези периоди бъдат изживени, защото който премине през тях, без да се остави да бъде измамен, накрая влиза в контакт с Традицията.

Истинската Традиция се състои в това учителят да не казва на ученика си какво трябва да прави. Двама­та са просто спътници, които споделят същото слож­но чувство на „удивление" пред вечно променящите се усещания, пред хоризонтите, които се разкриват, и вратите, които се затръшват, пред реките, които ся­каш препречват пътя, но в действителност през тях не трябва да се минава, а да се върви по протежение­то им.

Разликата между учителя и ученика е една-единствена - първият се страхува малко по-малко от вто­рия. И когато седнат на масата или край огъня, за да разговарят, по-опитният предлага: „Защо не напра­виш това?" Никога не казва: „Върви по този път и ще стигнеш дотам, докъдето аз съм стигнал", защото всеки път е неповторим и всяка съдба е индивидуал­на.

Истинският учител предизвиква у своя ученик сме­лостта да наруши равновесието на света си, макар той самият да се страхува от нещата, на които се е натъквал, и още повече от онова, което се крие зад следващия завой.

Аз бях млада и ентусиазирана лекарка. Заминах за вътрешността на Румъния по една програма за об­мен на английското правителство, която имаше за цел да оказва медицинска помощ. Заминах с лекарст­ва в багажа и понятия в главата. Имах ясна предста­ва как трябва да се държат хората, какво е необходи­мо, за да сме щастливи, как трябва да поддържаме пламъка на мечтите вътре в нас, как трябва да се раз­виват отношенията между хората. Стъпих в Букурещ по време на онази кървава и агонизираща диктатура, отидох в Трансилвания по програмата за масово иму­низиране на жителите в района.

Не знаех, че съм просто пешка върху сложна шах­матна дъска, където невидими ръце ръководят идеа­ла ми, и че всичко онова, което смятах, че се прави с хуманитарна цел, крие задни помисли - да се стаби­лизира управлението на сина на диктатора и да се да­де възможност на Англия да продава оръжия на па­зар, контролиран от руснаците.

Добрите ми намерения скоро се сринаха, когато установих, че ваксините не са достатъчни и има и други болести в района. Аз постоянно пишех и молех за средства, но не ми ги отпускаха. Казваха ми да бе­ра грижа само за онова, за което съм пратена.

Почувствах се безсилна, бунтувах се. Сблъсках се отблизо с мизерията. Можех да направя нещо, ако по­не ме бяха подкрепили с малко пари, но на тях не им пукаше за резултатите. Нашето правителство се инте­ресуваше единствено от това да се пише по вестници­те, за да може да каже на политическите партии или на избирателите, че са изпратили групи в различни части на света с хуманитарна мисия. Имаха и добри намерения - освен че продаваха оръжия, разбира се. Отчаях се. Какъв, по дяволите, беше този свят? Една нощ отидох в гората - премръзнала и ругаеща Бог, който се оказа несправедлив към всички. Седях под един дъб, когато се приближи моят закрилник. Каза, че може да умра от студ, но аз отвърнах, че съм лекар и познавам пределите на човешкото тяло. Щом усетя, че съм близо до тях, ще се върна в лагера. По­питах го той какво търси там.

- Разговарям с една жена, която чува думите ми. Понеже мъжете до един са оглушали.

Помислих, че има предвид мен, но не - жената бе­ше самата гора. След като видях този мъж, който броди из гората, ръкомаха и изрича разни непонятни неща, сърцето ми бе обзето от някакво спокойствие - в края на краищата не бях единствената, която си приказва сама. Когато се готвех да се връщам, той дойде при мен.

- Знам коя сте - каза. - В селото всички ви смя­тат за симпатична и отзивчива. Винаги в добро на­строение, винаги готова да помогне на хората. Но аз виждам нещо друго - гняв и разочарование.

Без да знам дали пред мен не стои шпионин на пра­вителството, реших да споделя изцяло чувствата си. Имах нужда да се разтоваря. Дори и с риск да ме арес­туват. Тръгнахме заедно към полевата болница, където работех. Заведох го в спалнята, която в момента бе­ше празна. Колегите ми бяха отишли да се повеселят на годишния празник на града. Поканих го да пийнем по нещо. Той извади едно шише от джоба си.

- Палинка - каза. Имаше предвид традиционното за страната питие с висок алкохолен градус. - аз чер­пя.

Пихме заедно. Дори не усетих как се напивам. Разбрах го едва когато се опитах да отида до банята. Спънах се и паднах на пода.

- Не мърдайте - каза мъжът. - Погледнете какво има пред очите ви.

Една мравешка редица.

- Всички ги смятат за много мъдри. Имат памет, интелигентност, чувство за ред, жертвоготовност. Събират храна през лятото, трупат я за зимата и се­га, в тази мразовита пролет, отново са тръгнали да се трудят. Ако утре светът бъде унищожен от ядрена война, мравките ще оцелеят.

- Откъде знаете?

- Учил съм биология.

- И защо, по дяволите, не правите нещо, за да по­добрите положението на народа си? Какво търсите насред гората? Защо си говорите сам с дърветата?

- Първо, не бях сам. Освен дърветата там бяхте и вие и ме слушахте. Но да отговоря на въпроса ви. За­рязах биологията, за да стана ковач.

Изправих се с известно усилие. Главата ми про­дължаваше да се върти, но аз напълно съзнавах поло­жението на онзи нещастен човек. Въпреки че имаше диплома, не бе успял да си намери работа. Казах му, че това се случва и в моята страна.

- Не става дума за същото. Аз изоставих биологията, защото исках да работя като ковач. От дете съм очарован от онези мъже, които коват желязото и композират необикновена музика. Омагьосваше ме това как край тях хвърчат искри, как топват във вода нажеженото желязо и от нея излизат облаци пара. Аз бях нещастен биолог, защото мечтата ми беше да създавам меки форми от твърдия метал. Докато един ден не се появи моят закршшик.

- Закрилите ли?

- Да речем, че като гледате тези мравки, които правят точно онова, за което са програмирани, вие извикате: „Фантастично!" На пазачите генетично им е заложено да се жертват за царицата, работниците мъкнат листа, десет пъти по-тежки от тях самите, ин­женерите прокопават тунели, които устояват на бури и наводнения. Влизат в смъртоносни битки с враго­вете си, страдат в името на общността и никога не си задават въпроса: „Какво търся тук?”

Хората се опитват да подражават на съвършеното мравешко общество. В качеството си на биолог аз се опитвах да изпълнявам моята роля, докато не се по­яви човек и не ме попита:

„Доволен ли си от това, което правиш?”

Аз казах:

„Разбира се, че съм доволен - полезен съм на своя народ.”

„А това достатъчно ли ти е?”

Не знаех дали ми е достатъчно, но казах, че ми из­глежда нагъл егоист.

Той отвърна:

„Може. Но ти просто ще продължаваш да повта­ряш онова, което хората правят, откакто се осъзнават като хора - ще поддържаш установения ред.”

„Но светът се развива", отвърнах. Той попита учил ли съм история. Разбира се. Зададе ми още един въпрос. Не сме ли способни от хиляди години да из­дигаме огромни постройки като пирамидите? Не сме ли способни да се кланяме на боговете, да тъчем, да палим огън, да си намираме любовници и съпруги, да си изпращаме писмени съобщения? Естествено, че да. Но макар да сме успели да заменим робите без заплата с платените роби на съвремието, целият на­предък, който сме постигнали, е само в сферата на науката. Човечеството продължава да си задава въ­просите на предците. С две думи, изобщо не сме ево­люирали. В този момент разбрах, че човекът, който ми задава тези въпроси, е някой небесен пратеник, ангел, закрилник.

- Защо го наричате закрилник?

- Защото ми каза, че има две традиции. Едната ни кара да повтаряме едни и същи неща през вековете. Докато другата отваря пред нас вратите на непозна­тото. Но втората съвсем не е удобна и е доста опас­на, защото, ако събере много привърженици, накрая ще разруши обществото, изградено с толкова труд по модела на мравешкото. Така тази втора традиция се пази в тайна и е успяла да се съхрани през векове­те, защото последователите й са си създали таен език от символи.

- Питахте ли го още нещо?

- То е ясно, защото, макар да отричах, той знае­ше, че не съм доволен от онова, което правя. Закрилникът ми каза: „Страх ме е да стъпвам по места, ко­ито не са на картата, но въпреки това в края на деня животът ми изглежда по-интересен.”

Настоях да разбера за Традицията, а той каза нещо от сорта на: „Докато Господ е просто мъж, вина­ги ще имаме храна и покрив над главата си. Когато най-накрая Майката възвърне свободата си, може би ще ни се наложи да спим на открито и да се храним с любов, а може и да успеем да постигнем равновесие между работата и емоциите.”

Мъжът, който щеше да стане мой закрилник, ме попита: „Ако не беше биолог, какъв щеше да бъ­деш?”

Аз казах: „Ковач. Но това не носи пари." Той от­върна: „Ами когато се умориш да бъдеш какъвто не си, върви да се забавляваш и да се отдадеш на живо­та, удряйки с чук по желязото. С течение на времето ще разбереш, че това ти носи повече от удоволствие - ще ти донесе и смисъл.”

„Как да следвам традицията, за която ми споме­на?”

„Вече ти казах - чрез символите - рече той. - За­почни да правиш каквото искаш и всичко останало ще ти бъде разкрито. Вярвай, че Господ е майка, коя­то бди над децата си и не позволява да им се случват лоши неща. Никога. Аз направих това и оцелях. От­крих, че съществуват и други хора, които постъпват като мен, но ги бъркат с лудите, безотговорните и су­еверните. Те търсят вдъхновението си в природата, а то е там, откакто свят светува. Построили сме пира­миди, но сме развили и символите.”

Щом каза това, той си тръгна и повече не го видях.

Знам само, че от онзи момент нататък започнах да виждам символите, защото след разговора очите ми се отвориха. Костваше ми много, но един след­обед казах на семейството си, че макар да притежа­вам всичко, за което може да се мечтае, съм нещастен. В действителност съм се родил за ковач. Жена ми възропта: „Ти, който си роден циганин и ти се на­ложи да преминеш през толкова унижения, за да стигнеш дотук, сега искаш да се върнеш назад, така ли?" Синът ми обаче остана много доволен, защото също обичаше да гледа ковачите в селото и мразеше лабораториите в големите градове.

Започнах да разпределям времето си между из­следванията по биология и чиракуването при един ковач. Вечно бях уморен, но се чувствах по-щастлив откогато и да било. Един ден напуснах работа и съз­дадох собствена ковачница. Отначало тръгна на зле. Тъкмо когато започвах да вярвам в живота, нещата осезаемо се влошиха. Веднъж, докато работех, раз­брах, че пред мен има един символ.

Вземах необработеното желязо и трябваше да го превърна в части за автомобили, селскостопански машини, кухненски прибори. Как се прави това? Първо, нагрявам при адска температура къса желязо. Докато се нажежи до червено. Веднага без капчица милост вземам най-тежкия чук и му нанасям няколко удара, докато придобие желаната форма.

После го потапям в кофа със студена вода и цяла­та работилница се изпълва със съскането на парата. Желязото пука и стене от рязката промяна в темпе­ратурата.

Трябва да повтарям всичко това, докато не получа съвършенство - само веднъж не е достатъчно.

Ковачът направи дълга пауза, запали цигара и продължи:

- Понякога желязото, което попада в ръцете ми, не успява да издържи обработката. От топлината, ударите с чука и студената вода накрая се пука. И аз знам, че никога няма да успее да се превърне в хуба­во рало или моторна ос. Тогава просто го оставям върху купчината старо желязо, която си видяла на входа на ковачницата ми.

Направи още една пауза и заключи:

- Зная, че Господ ме хвърля в огъня на изпитани­ята. Приел съм животът да ме удря с чук, а понякога усещам, че съм студен и безчувствен като водата, ко­ято кара желязото да страда. И единственото, за кое­то се моля, е: „Господи Боже мой, Майко моя, не се отказвай, докато не приема формата, която ми е от­редена. Опитвай по начина, който сметнеш за най-подходящ, колкото време е необходимо, но никога не ме захвърляй върху купчината старо желязо на ду­шите ни.”

Когато разговорът ми с онзи мъж приключи, въ­преки че бях пияна, знаех, че моят живот се променя. Зад всичко научено има една традиция и аз трябваше да потърся хората, които волно или неволно успяват да проявят тази женска страна на Господ. Вместо да ругая правителството и политическите машинации, реших да правя онова, което наистина желая - да ле­кувам хората. Останалото не ме засяга.

Понеже ми липсваха необходимите средства, се сближих с мъжете и жените от околността и те ме въ­ведоха в лечебния свят на билките. Започнах да раз­бирам, че има една народна традиция, която идва от най-древни времена. Предава се от поколение на по­коление с опита, а не с техническите познания. С тях­на помощ стигнах много по-далеч, отколкото позво­ляваха възможностите ми, защото не бях там само за да правя академични проучвания или за да помагам на правителството си да продава оръжия, или за да правя неволна пропаганда на политическите партии.

Аз бях там, защото, когато лекувах хората, се чувствах доволна.

Това ме сближи с природата, с устната традиция и растенията. Когато се върнах в Англия, реших да си поговоря с някои лекари. Питах: „Вие знаете ли точ­но какви лекарства трябва да предпишете или... поня­кога ви помага интуицията?" След като се поотпус­наха, повечето признаха, че често ги напътства няка­къв глас. Когато пренебрегнат неговите съвети, на­края объркват лечението. То е ясно, че изцяло се въз­ползват от наличната техника, но знаят, че има едно кътче, един тъмен ъгъл, където в действителност се крие смисълът на лечението и най-правилното реше­ние.

Моят закрилник разклати из основи света ми, въ­преки че беше просто един циганин ковач. Свикнах поне веднъж годишно да посещавам селото му, тога­ва си говорехме за това как животът се разкрива пред очите ни, когато се осмелим да погледнем на него по друг начин. При едно от тези посещения видях и дру­ги негови ученици и с тях коментирахме страховете и постиженията си. Закрилникът ни казваше: „Аз съ­що се страхувам, но когато това се случи, си давам сметка, че съществува някаква мъдрост, която е от­въд мен, и продължавам нататък.”

Днес като лекар в Единбург печеля цяло състоя­ние. И бих печелила още повече, ако реша да работя в Лондон, но предпочитам да се наслаждавам на жи­вота и да имам свободно време. Правя каквото ми ха­ресва. Съчетавам древните методи на лечение, античната традиция, с най-модерните техники на съвре­менната медицина - традицията на Хипократ. Пиша статия на тази тема и когато я видят публикувана в специализирано издание, много хора от „научната" общност ще се престрашат да направят крачките, ко­ито в действителност винаги са искали.

Не смятам, че всички злини идват от главата. Има и болести. Мисля, че антибиотиците и ваксините представляват голям напредък за човечеството. Не се опитвам да лекувам пациенти с апандисит, като ги карам да медитират. Това, което се налага в такива случаи, е спешна и качествена хирургическа намеса. В заключение - вървя напред смело, но и със страх, трябва ми техника и вдъхновение. И съм достатъчно предпазлива, за да не почна да го разправям навсякъ­де. В противен случай ще ме обявят за знахарка и ще бъда лишена от възможността да спася много човеш­ки животи.

Когато се чувствам разколебана, моля за помощ Великата майка. Тя никога не ме оставя без отговор. Но винаги ме е съветвала да бъда дискретна. И съм сигурна, че е дала същия съвет и на Атина - поне в два или три случая.

Но тя беше прекалено опиянена от света, който се откриваше пред нея, и не я послуша.

Лондонски вестник, 24 август 1991 г.

ВЕЩИЦАТА ОТ ПОРТОБЕЛО ЛОНДОН (© Джеръми Лътьн)

„Поради тази и редица други причини аз не вяр­вам в Господ. Погледнете само как се държат онези, които вярват в него!" Такава бе реакцията на Робърт Уилсън, един от търговците на Портобело Роуд.

Улицата, позната по цял свят с антикварите си и техния съботен пазар за употребявани вещи, снощи се превърна в бойно поле, изискващо намесата на по­не петдесет полицаи от участъците в Кензингтън и Челси, за да успеят да укротят духовете. В края на безредиците имаше петима ранени, но никой не беше в тежко състояние. Причината за разразилия се сблъ­сък, продължил почти два часа, бе шествие, свикано от преподобния Иън Бък срещу онова, което той на­рече „сатанински култ в центъра на Англия".

Според Бък от шест месеца група подозрителни индивиди пречи на хората в квартала да спят в поне­делник през нощта, тъй като тогава призовават дяво­ла. Церемонията се ръководи от ливанката Шерин X. Халил, която назовава себе си Атина, като богинята на мъдростта.

Обикновено събирала около двеста души в стар зърнен склад на Източноиндийската компания, но тълпата се увеличавала с течение на времето и през изминалите седмици поне още двеста стояли отвън с надежда да влязат и да вземат участие в ритуала. Ко­гато видял, че неговите устни протести, петиции, подписки и писма до вестниците не дали резултат, преподобният решил да мобилизира вярващите и ги помолил в седем часа вечерта да застанат пред скла­да и да попречат на „поклонниците на Сатаната" да влязат.

„Щом получихме първия сигнал, изпратихме наш човек да претърси мястото, но той не откри наркоти­ци и признаци за незаконна дейност - каза един поли­цай, който предпочете да остане анонимен, защото е започнало разследване за изясняване на случая. - И тъй като спират музиката в десет вечерта, не наруша­ват закона за защита от шума. Нямаше какво да на­правим. В Англия има свобода на религията и веро­изповеданията.”

Преподобният Бък има друга версия за случая:

„В действителност тази вещица от Портобело, та­зи шарлатанка има връзки сред високите етажи на властта. Оттам и пасивността на полицията, издър­жана от данъкоплатеца с парите, които дава за под­държане на реда и морала. Живеем във време, кога­то всичко е позволено. Демокрацията е унищожена и потъпкана заради нейната слободия.”

Пасторът твърди, че още в самото начало се е усъмнил в групата. Били наели тази порутена сграда и по цели дни я ремонтирали, като по този начин „яс­но показвали, че са членове на някаква секта и са им промили мозъците, защото никой на тоя свят не работи даром". Когато го попитали дали и неговите вярващи не участват в благотворителни акции и не са в помощ на общността, Бък се позовал на това, че „всичко се прави в името на Исус".

Снощи, когато Шерин Халил, нейният син и някои приятели пристигнали пред склада, енориашите на преподобния Бък им попречили да влязат вътре. Но­сели лозунги и с мегафони призовавали съседите да се присъединят към тях. Словесният двубой скоро преминал във физическа схватка и малко след това било невъзможно да се предотврати насилието.

„Казват, че се борят в името на Исус, но в дейст­вителност искат да не се вслушваме в думите на Христос, който е казал: „Всички сме богове" - твър­ди известната актриса Андреа Маккейн, една от последователките на Шерин Халил, наричана Атина. Дясната вежда на мис Маккейн бе разцепена. Неза­бавно й бе оказана медицинска помощ и тя напусна мястото, преди да успеем да разберем още нещо по отношение на връзката й с култа.

Според мисис Халил, която се опитваше да успо­кои осемгодишния си син след побоя, в стария склад не се случвало нищо особено: просто колективен танц, последван от призоваването на божество, по­знато като Агия София, на което се задавали въпро­си. Ритуалът завършвал с нещо като проповед и колек­тивна молитва в чест на Великата майка. Полицаят, който бе натоварен с изясняването на първите оплак­вания, потвърди думите й.

Според проучванията ни общността няма име и не е регистрирана като благотворително дружество. Но според адвоката ШелдънУилямс, това не е необходи­мо: „Живеем в свободна страна, хората имат право да се събират в закрити помещения за мероприятия без финансова облага, стига да не нарушават закони­те, каквото би било подстрекаването към расизъм или употребата на психотропни вещества.”

Мисис Халил изрично подчерта, че няма никакво намерение да прекрати сбирките заради възникнали­те неразбории.

„Сформирали сме група, за да се подкрепяме вза­имно, тъй като е трудно сами да посрещаме общест­вения натиск - бе нейният коментар. - Настоявам ва­шият вестник да обясни религиозната дискримина­ция, на която сме били подложени през вековете. Щом някой не прави нещата според догмите на утвърде­ните религии, признати от държавата, го атакуват, както постъпиха и с нас днес. Някога са ни принуж­давали да вървим към своята Голгота, пращали са ни в затворите, на кладата, в изгнание. Но днес ние можем да реагираме. На силата ще бъде отвърнато със сила точно както на милосърдието с милосър­дие.”

На въпросите, свързани с обвиненията на препо­добния Бък, тя отправи контраобвинение към него: „Той манипулира вярващите, внушава им нетолерантност и лъжи, за да извини насилието.”

Според социолога Арто Ленокс подобни явления ще се повтарят в близките години, като сигурно ще се стига до по-сериозни сблъсъци между утвърде­ните религии. „Щом марксистката утопия доказа своята пълна неспособност да канализира общест­вените идеали, светът сега се пробужда в религио­зен план. Това е закономерно обусловено от вроде­ния ужас на цивилизациите, свързан с кръглите да­ти. Междувременно когато 2000 година дойде и светът продължи да съществува, здравият разум ще надделее и религиите отново ще се превърнат в убе­жище за слабите хора, иа които вечно са им необхо­дими водачи.”

На мнението му се противопостави Дон Еваристо Пиаца, помощник-епископ на Ватикана в Обединено­то кралство: „Това, което се ражда, не е духовното пробуждане, за което всички толкова мечтаем, а въл­на на така наречената от американците „Ню Ейдж", Нова епоха - смесица от култури, където всичко е позволено, където догмите не се зачитат и най-аб­сурдните идеи от миналото се връщат, за да размътят съзнанието на хората. Такива безскрупулни личности като тази жена се опитват да разпространяват фал­шивите си идеи сред податливи на внушение хора със слаба психика, като единствената им цел са личните финансови облаги и властта.”

Немският историк Франц Херберт, който в мо­мента работи в Гьоте Институт в Лондон, застава на различно мнение. „Утвърдените религии са преста­нали да дават отговори на основните питания на чо­века - например за неговата идентичност и за смисъ­ла на живота. Вместо това са се концентрирали вър­ху редица догми и норми, отнасящи се до обществе­ната и политическата организация. По този начин хо­рата, отдадени на търсенето на своята истинска ду­ховност, поемат в нови посоки. Това несъмнено озна­чава връщане към миналото и примитивните култо­ве, преди тези култове да се окажат заразени от структурата на властта.”

От полицейското управление, където бе регистри­ран случаят, сержант Уилям Мортън обяви, че ако групата на Шерин Халил реши да проведе срещата си през следващия понеделник и ако хората бъдат заплашвани, трябва в писмен вид да изискат поли­цейска охрана, за да бъдат избегнати бъдещи инци­денти.

Прочетох репортажа в самолета, докато се връщах от Украйна, изпълнен със съмнения. Още не бях успял да разбера дали трагедията в Чернобил на­истина е била огромна, или от нея са се възползвали големите производители на петрол, за да попречат на използването на други енергийни източници.

Статията, която държах в ръцете си, ме стресна. На снимките имаше изпочупени витрини, един силно разгневен свещеник на име Бък и - ето я опасност­та - красива жена с огнени очи, прегърнала своя син. Моментално разбрах какво може да се случи - и ху­баво, и лошо. От летището веднага се отправих към Портобело, убеден, че и двете ми предвиждания ще се изпълнят.

Положителното беше, че сбирката, която се съ­стоя следващия понеделник, се оказа най-успешното мероприятие в историята на Портобело - дойдоха хора от целия квартал. Някои - любопитни да се срещнат със споменатото в материала божество, други - с плакати, бранещи свободата на култа и сло­вото. Тъй като мястото не можеше да побере повече от двеста души, тълпата остана на улицата с надеждата поне да зърне жената, която май беше жрица на потиснатите.

Когато тя пристигна, бе посрещната с аплодис­менти, бележки, молби за помощ. Някои й хвърляха цветя, а една жена на неопределена възраст я помоли да продължава да се бори за свободата на жените, за правото на култ към Майката.

Енориашите трябва да са се стреснали от стълпотворението миналата седмица и не се появиха въ­преки отправените през предишните дни заплахи. Не бе проявена никаква агресия и ритуалът мина както обикновено - танцът, проявлението на Агия София (тогава вече знаех, че тя е просто част от Атина), по­следна молитва (това се правеше отскоро, с премест­ването на групата в склада, предоставен от един от първите участници), и толкова.

Забелязах, че по време на ритуала Атина сякаш беше в транс.

- Всички ние имаме дълг към любовта - длъжни сме да й позволим да се прояви по който начин реши. Не може и не бива да се плашим, когато силите на мрака, онези, които са наложили думата „грях" само за да контролират сърцата и ума ни, искат да бъдат чути. Какво представлява грехът? Исус Христос се обърнал към прелюбодейката и попитал: „Никой ли те не осъди?" След като жената му отговорила: „Ни­кой, Господи", Исус рекъл: „Е, и аз те не осъждам." В събота лекувал болни, позволил на една проститутка да измие краката му, поканил разпнатия редом с него престъпник в рая, ял непозволени храни и повтарял да мислим само за днешния ден, защото полските кринове нито тъчат, нито предат, но са облечени в слава.

Какво представлява грехът? Грях е да попречим на любовта да се прояви. А Майката е любов. Живе­ем в един нов свят, можем да изберем да следваме собствените си стъпки, а не онова, което обществото реши да ни наложи. Ако трябва, отново ще се опъл­чим срещу силите на мрака, както направихме мина­лата седмица. Но никой няма да успее да накара устите и сърцата ни да замлъкнат.

Виждах как една жена се превръща в икона. Тя го­вореше с убеждение, достойнство и вяра. Надявах се нещата да са точно такива, да се намираме пред един нов свят, на който ще мога да бъда свидетел.

Излизането й от склада бе толкова величествено, колкото и влизането. Щом ме видя в тълпата, ме по­вика при себе си с думите, че съм й липсвал минала­та седмица. Беше радостна, самоуверена, убедена, че постъпва правилно.

Тази беше положителната страна на статията във вестника и се молех нещата да свършат дотам. Исках да греша в заключенията си, но три дни по-късно предвижданията ми се сбъднаха - отрицателната страна се прояви с пълна сила.

Прибягвайки до услугите на една от най-автори­тетните и консервативни адвокатски кантори в крал­ството, чиито старши съдружници - да, те, а не Ати­на - имаха връзки във всички сфери на правителство­то, и използвайки публикуваните декларации, препо­добният Бък свика пресконференция, за да каже, че в този момент влиза в съда, където ще заведе дело за обида, клевета и нанесени морални щети.

Заместник-главният редактор ме повика. Знаеше, че съм в близки отношения с лицето, играещо основ­на роля в скандала, и предложи да направим извънредно интервю. Първата ми реакция беше на възму­щение - как така ще използвам приятелството си, за да продавам вестници?

Но след като поговорихме малко, започнах да мисля, че може би идеята е добра - Атина щеше да има възможност да представи своята версия по слу­чая. Можеше да стигне и по-далеч - да използва ин­тервюто, за да прокара онова, за което се бореше от­крито. Тръгнах си от срещата с шефа ми с изготвения от двама ни план - серия от репортажи за новите со­циални тенденции и промените, през които минава религиозното търсене. В един от тези репортажи щях да публикувам думите на Атина.

Същия следобед отидох до дома й. Възползвах се от това, че тя самата ме покани на излизане от скла­да. От съседите й разбрах, че предишния ден са идва­ли от съда, за да й връчат призовка, ала и те не успе­ли да я намерят.

По-късно се обадих по телефона, но безуспешно. Привечер опитах отново и пак никой не отговори. След това започнах да звъня на всеки половин час. Тревогата ми растеше пропорционално на позвъняванията. Откакто Агия София ме излекува от безсъ­нието, умората ме водеше в леглото в единайсет ча­са вечерта, но този път безпокойството ме държеше буден.

В телефонния указател намерих номера на майка й, но беше прекалено късно. Ако Атина не беше там, цялото й семейство щеше да се притесни. Чудех се какво да правя. Пуснах телевизора, за да видя да не би нещо да се е случило - нищо особено, в Лондон всичко си вървеше постарому, с очарованието и опас­ностите на този град.

Реших да направя последен опит. След като се чу­ха три позвънявания, някой вдигна. Веднага познах гласа на Андреа от другата страна на линията.

- Какво искаш? - попита тя.

- Атина помоли да се обадя. Всичко наред ли е?

- Очевидно всичко е наред. И всичко е зле. Зави­си как искаш да погледнеш на нещата. Но смятам, че ти можеш да помогнеш.

- Тя къде е?

Андреа затвори без повече обяснения.

Атина се настани в един хотел близо до дома ми. Лондонските новини, свързани със събития от местен характер, особено за малките конфликти в крайните квартали, никога не стигат до Шотландия. Нас не ни интересува особено как англичаните се спра­вят с дребните си проблеми. Ние си имаме наше зна­ме, наш футболен отбор, а скоро ще си имаме и пар­ламент. Трогателно е, че сега още сме с телефонния код на Англия, имаме техните пощенски марки и ни се налага още повече да подчертаваме поражението на нашата кралица Мария Стюарт в борбата за трона.

Тя накрая била обезглавена от англичаните - под религиозен претекст, то се знае. Проблемите на моя­та ученичка не представляваха някаква новост.

Оставих Атина да си почива цял ден. На другата сутрин, вместо да вляза в малкия храм и да работя, прилагайки ритуалите, които познавам, реших да я заведа със сина й на разходка в гората близо до Единбург. Там, докато детето играеше и тичаше на воля сред дърветата, тя ми разказа подробно какво става.

Щом свърши, заговорих аз:

- Ден е и на небето има облаци. Но освен облаците хората вярват, че там живее и всемогъщият Бог, който направлява човешките съдби. Същевременно ето го сина ти. Погледни краката му, чуй звуците край него - тук долу е Майката, много по-близо. Тя носи радост на децата и дава енергия на онези, които се движат по тялото й. Защо хората предпочитат да вярват в нещо далечно и забравят видимото, истин­ското проявление на чудото?

- Аз знам отговора, защото там горе някой направ­лява и издава заповеди, скрит зад облаците, и негова­та мъдрост е неоспорима. Тук долу ние имаме физи­ческия контакт с вълшебната действителност и свобо­дата сами да изберем къде да ни отведат стъпките ни.

- Хубави и точни думи. Но смяташ ли, че хората искат това? Дали искат да притежават свободата са­ми да избират стъпките си?

- Мисля, че да. Тази земя, по която стъпвам, очер­та пред мен много странни пътища - на скитница от вътрешността на Трансилвания към град в Близкия из­ток, оттам в друг град на един остров, после в пусти­нята, отново в Трансилвания и тъй нататък. От една банка в покрайнините ме пратиха в компания за про­дажба на недвижимо имущество в Персийския залив. От група по танци към един бедуин. И щом усетех, че краката ми вървят напред, аз казвах „да" вместо „не".

- А какво спечели от всичко това?

- Днес мога да виждам аурата на хората. Мога да събуждам Майката в душата си. Животът ми сега има смисъл, знам за какво се боря. Но защо питаш? Ти също си получила най-важната мощ - дарбата да лекуваш. Андреа може да предсказва и да разговаря с духове. Стъпка по стъпка съм проследила нейното духовно развитие.

- Какво друго спечели?

- Радостта, че съм жива. Знам, че съм тук, всичко е чудо и се разкрива пред нас.

Детето падна и удари коляното си. Атина инстинк­тивно хукна към него, почисти раната, каза, че няма страшно, и то отново се върна към игрите си в гора­та. Използвах случая като знак свише.

- Това, което стана със сина ти, стана и с мен. А сега става и с теб, нали?

- Да. Но не мисля, че съм се спънала и съм пад­нала. Смятам, че отново минавам през изпитание, ко­ето ще ми посочи следващата стъпка.

В такива моменти учителят не бива да казва ни­що. Трябва само да благослови ученика си. Защото колкото и да иска да му спести болката, пътищата са начертани и краката копнеят да ги следват. Предло­жих вечерта отново да се върнем в гората, само две­те. Тя попита къде може да остави сина си. Аз щях да уредя гледачка - имах съседка, която ми бе задълже­на за разни услуги и с огромно удоволствие би се погрижила за Виорел.

Привечер се върнахме на същото място. По пътя си говорихме за неща, които не бяха свързани с пред­стоящия ритуал. Атина ме беше видяла да си правя кола маска с нов вид восък и беше силно заинтригу­вана да разбере какви са предимствата пред старите методи. Разговаряхме оживено за суета, мода, за местата, където може да се пазарува по-евтино, за поведението на жените, за феминизма, за прически. В даден момент тя каза нещо от рода на „душата няма възраст, не знам защо се вълнуваме от тези неща", но веднага си даде сметка, че няма нищо лошо в то­ва просто да се отпусне и да води съвсем повърхнос­тен разговор.

Тъкмо обратното - беше доста забавно да си при­казваме за тези неща. Грижите за външния вид не са престанали да са от първостепенно значение в живо­та на жената. Мъжете правят същото, но по друг на­чин и не се превземат толкова, колкото ние.

Щом се приближихме към мястото, което бях из­брала - по-точно което гората ми бе определила, - започнах да усещам присъствието на Майката. При мен това присъствие се изразяваше чрез някаква не­обяснима вътрешна радост, която ме разчувства и почти ме разплаква. Настъпи моментът да спрем и да сменим темата.

- Събери съчки - помолих я аз.

- Но вече е тъмно.

- Пълната луна осветява достатъчно дори когато се крие зад облаците. Приучи очите си да гледат - те са създадени да виждат много повече, отколкото си мислиш.

Тя започна да прави каквото я помолих. От време на време ругаеше, когато се убождаше на някой трън. Мина почти половин час, в който не разговаряхме. Аз бях в приповдигнато настроение заради присъст­вието на Майката. Бях направо еуфорична, че съм там с тази жена, която приличаше на момиче, дове­ряваше ми се и ми правеше компания в това поняко­га твърде откачено според хората търсене.

Атина още се намираше във фазата да отговаря на въпроси, както бе отговорила на моите същия след­обед. Аз вече бях преминала през нея и напълно се бях пренесла в царството на мистерията. Само съзерцавах, възхвалявах, издигах в култ, бях благодар­на и позволявах на дарбата ми да се проявява.

Гледах как Атина събира съчки и видях момичето, което бях някога. То също търсеше забулени тайни и скрити сили. Животът ме научи на нещо съвсем раз­лично - силите не са скрити, а тайните отдавна са разбулени. Когато видях, че съчките ще ни стигнат, й дадох знак да престане.

Самата аз потърсих някои по-големи клони и ги поставих върху съчките. Такъв е животът. За да плам­нат клоните, трябва първо да изгорят съчките. За да можем да освободим енергията на силните, трябва слабите да могат да се проявят.

За да можем да разберем властта, която притежа­ваме, и тайните, които вече са били разбулени, преди това трябва да допуснем да бъде изчерпано повърх­ностното - очакванията, страховете, привидностите. Тогава бихме могли да навлезем в това спокойствие, което сега ми се откриваше в гората - с полъха на вя­търа, с лунната светлина иззад облаците, със звуците на животните, поемащи на нощен лов в изпълнение на кръговрата на Майката. Без да бъдат критикувани за това, че са последвали своите инстинкти и своята природа.

Накладох огън.

Никоя от двете ни нямаше желание да говори. Просто стояхме и съзерцавахме танца на огъня. И така мина известно време, което ни се стори цяла вечност. Знаехме, че в този миг стотици хиляди души седят пред своите огнища в различни краища на све­та. Нищо че в домовете си имат най-модерните сис­теми за отопление - правеха го, понеже то представ­ляваше символ.

Трябваше да положим огромно усилие, за да изле­зем от транса, който въпреки че не ми говореше ни­що особено и не ми помагаше да виждам богове, ау­ри и призраци, ме караше да се чувствам пречистена, от което изпитвах огромна нужда. Отново започнах да се концентрирам върху настоящето, върху млада­та жена до мен, върху ритуала, който трябваше да извърша.

- Как е твоята ученичка? - попитах.

- Трудно е. Но ако не беше така, може би нямаше да науча каквото трябва.

- Тя каква дарба развива?

- Разговаря с представители на паралелния свят.

- Както ти говориш с Агия София, така ли?

- Не. Знаеш, че Агия София е проявление на Май­ката вътре в мен. Тя общува с невидимите същества.

Вече бях разбрала, но исках да съм сигурна. Ати­на беше по-мълчалива от обикновено. Не знаех дали е говорила с Андреа за събитията в Лондон, но това нямаше значение. Станах, отворих чантата, която но­сех, извадих специално подбрани за случая билки и ги хвърлих в пламъците.

- Дървото започна да говори - каза Атина, сякаш е нещо съвсем нормално. Това е добре - чудесата бя­ха станали част от живота й.

- Какво казва?

- В момента нищо не казва, има само звуци. След няколко минути тя дочу песен, която идваше от огъня.

- Прекрасно е!

Вече не беше жена или майка, беше едно момиче.

- Стой така. Не се опитвай да се концентрираш или да следваш действията ми, или да разбираш думите ми. Отпусни се и се почувствай добре. Поняко­га това е единственото, което може да очакваме от живота.

Коленичих, извадих една съчка от огъня и описах окръжност, като оставих малък отвор, колкото да вляза. Аз също чувах музиката, която чуваше Атина. Започнах да танцувам около нея и да призовавам единението на мъжката сила на огъня със земята, ко­ято го приемаше с широко разтворени ръце и крака. Тя пречистваше всичко и превръщаше в енергия си­лата, скрита в онези съчки, дънери, хора и невидими създания. Танцувах, докато траеше мелодията на огъ­ня, и извършвах действия за закрила на усмихнатото същество в кръга.

Когато пламъците угаснаха, взех малко пепел и посипах главата на Атина. Веднага след това заличих с крака очертаната около нея окръжност.

- Много благодаря - каза тя. - Почувствах се обичана, ценена и закриляна.

- Не забравяй това в трудните моменти.

- Сега, когато открих пътя, няма да има трудни моменти. Вярвам, че имам мисия, която трябва да изпълня, така ли е?

- Да, всеки от нас има своя мисия. Тя започна да се разколебава.

- Не ми отговори за трудните моменти.

- Въпросът не е много удачен. Спомни си какво каза преди малко - ти си обичана, ценена и закриля­на.

- Ще направя всичко възможно.

Очите й се напълниха със сълзи. Атина беше раз­брала моя отговор.

Моят внук! Той какво общо има с това? В ка­къв свят живеем, боже мой? В средновековието ли сме, още ли се преследват вещици?

Изтичах към него. Носът на детето беше изцапан с кръв, но то май не споделяше тревогите ми. Блъс­на ме.

- Мога сам да се защитавам. И се защитих.

Въпреки че самата аз така и не родих дете, позна­вам детските сърца. Доста повече се притеснявах за Атина, отколкото за Виорел. Тази караница беше ед­на от многото, в които му предстоеше да бъде въвле­чен през живота си. В подпухналите му очи се чете­ше известна гордост.

- Група деца в училището казаха, че мама е по-следователка на дявола!

Шерин си дойде съвсем скоро - навреме, за да ви­ди детето оцапано с кръв и да вдигне скандал. Иска­ше да излезе, да се върне в училището и да говори с директора, но аз я прегърнах и я спрях. Оставих я да си поплаче на воля и да излее разочарованието си. В този момент можех единствено да замълча и да изра­зя любовта си безмълвно.

Щом се поуспокои, много внимателно й обясних, че може да се върне да живее при нас, ние щяхме да се погрижим за всичко. Баща й беше говорил с адво­кати, когато прочете във вестника, че срещу нея е за­ведено дело. Щяхме да направим всичко възможно, за да я извадим от това положение. Щяхме да изтър­пим приказките на съседите, ироничните погледи на познатите и лицемерната съпричастност на прияте­лите.

На света нямаше нищо по-важно от щастието на дъщеря ми, въпреки че не разбирах защо все избира толкова трудни и мъчителни пътища. Но една майка няма нужда да разбира, тя просто трябва да обича и да закриля.

И да се гордее. Знаейки, че можем да й осигурим почти всичко, Атина рано пожела да бъде самостоя­телна. Премина през трудности и поражения, но ре­ши сама да се изправи срещу предизвикателствата. Издири майка си, осъзнавайки какви рискове поема, но в крайна сметка семейството ни се сплоти още по­вече. Аз си давах сметка, че съветите ми никога не са били спазвани - да изкара диплома, да се омъжи, да приеме трудностите на обикновения живот и да не се оплаква, да не се опитва да преминава отвъд общест­вените норми.

И какво излезе накрая?

Докато проследявах развитието на дъщеря си, аз станах по-добър човек. То се знае, че нищо не разби­рах от Богинята Майка, не схващах и тази необходи­мост вечно да се сближава с разни странни хора и ни­кога да не е удовлетворена от постигнатото с много труд.

Ала в дъното на душата си желаех да съм като нея, въпреки че вече беше твърде късно да мисля та­ка.

Канех се да стана и да приготвя нещо за ядене, но тя ме възпря.

- Искам да постоя малко в прегръдките ти. Само от това имам нужда. Виорел, отиди в стаята да по­гледаш телевизия. Искам да си поговоря с баба ти.

Детето я послуша.

- Навярно съм ти причинила много болка.

- Не е така. Тъкмо обратното. Ти и твоят син сте извор на нашите радости. Вие сте смисълът на нашия живот.

- Но аз не направих всичко точно...

- ...и колко хубаво, че стана така. Днес мога да призная - да, имаше моменти, когато те мразех, ко­гато горчиво съжалявах, че не послушах сестрата да осиновя друго дете. Питах се: „Как е възможно една майка да мрази дъщеря си?" Вземах успокоителни, ходех да играя бридж с приятелките си, трескаво ку­пувах какво ли не, за да компенсирам любовта, коя­то според мен ти бях дала, но не получавах в замяна.

Когато преди няколко месеца ти отново реши да напуснеш работата, която ти носеше пари и престиж, аз бях отчаяна. Отидох в близката църква - исках да дам обет, да помоля Девата да ти помогне да се опомниш, да приемеш действителността, да проме­ниш живота си, да се възползваш от шанса си, вмес­то да го пропиляваш. В замяна на това бях готова на всичко.

Гледах Девата с младенеца в скута и й казах: „Ти, която си майка, знаеш какво става. Можеш да поис­каш от мен всичко, но спаси дъщеря ми, защото смя­там, че тя е на път да се погуби.”

Усетих как Шерин ме притиска към себе си. Тя от­ново заплака, но този път беше различно. Аз правех всичко възможно да овладея вълнението си.

- И знаеш ли какво почувствах в този момент? Че тя разговаря с мен. Казваше ми: „Чуй ме, Самира, аз също мислех така. Дълги години страдах, че моят син не се вслушваше в думите ми. Тревожех се за не­говата безопасност, смятах, че не умее да подбира приятелите си, не уважава законите, обичаите, рели­гията и възрастните хора." Налага ли се да ти разказ­вам останалото?

- Не се налага, аз те разбирам. Но, така или ина­че, бих искала да го чуя.

- Накрая Девата ми каза: „Синът ми не ме послу­ша. И днес съм щастлива, че стана така.”

Много нежно отместих главата й от рамото си и станах.

- Трябва да хапнете.

Отидох в кухнята, приготвих лучена супа и ливан­ско табуле, притоплих безквасния хляб, сложих маса­та и обядвахме заедно. Говорихме си за обикновените неща, които в такива моменти ни сплотяват и оправ­дават радостта да сме спокойни заедно дори когато навън бурята изкоренява дървета и сее разруха. То се знае, че привечер моята дъщеря и моят внук щяха да излязат от дома ни и да се изправят отново срещу ветровете, гръмотевиците и мълниите, но това си бе­ше техният избор.

- Мамо, ти каза, че би направила всичко за мен, вярно ли е?

Разбира се, че беше вярно. Бих дала живота си до­ри ако се наложеше.

- Не смяташ ли, че и аз трябва да направя нещо за Виорел?

- Мисля, че това е инстинкт. Но освен инстинкт е и най-голямото проявление на любовта ни.

Тя продължи да се храни.

- Знаеш, че срещу теб е заведено дело и че баща ти е готов да ти помогне, ако пожелаеш.

- Разбира се, че искам да ми помогне. Вие сте мо­ето семейство.

Премислих два-три пъти и накрая не се стърпях:

- Може ли да ти дам един съвет? Знам, че имаш влиятелни приятели. Говоря за онзи журналист. Защо не го помолиш да публикува историята ти и да разка­же твоята версия за фактите? Пресата дава твърде много поле за изява на свещеника и накрая хората ще решат, че е прав.

- Значи, освен че приемаш нещата, които правя, искаш и да ми помогнеш, така ли?

- Да, Шерин. Дори да не те разбирам, дори да страдам понякога така, както Богородица навярно е страдала през целия си живот, дори да не си Исус Христос и да нямаш велико послание към света, аз съм до теб и искам да те видя как побеждаваш.

Атина влезе тъкмо когато трескаво се опитвах да си представя идеалното според мен интервю от­носно събитията в Портобело и възраждането на Бо­гинята. Това беше изключително деликатна тема.

В склада аз виждах една жена, която казва: „Вие можете; постъпете така, както ви учи Великата май­ка - повярвайте в любовта, и чудесата ще започнат да се сбъдват." И тълпата се съгласяваше, но това не мо­жеше да продължи дълго, защото живеем във време, когато заробването е единственият начин за постига­не на щастие. Свободният избор изисква прекалено голяма отговорност и усилия и носи болка и тъга.

- Трябва да напишеш нещо за мен - помоли тя. Отвърнах, че е добре да изчакаме малко. Всичко можеше да отмине от само себе си идната седмица. Все пак бях подготвил някои въпроси за женската енергия.

- В момента караниците и скандалите представ­ляват интерес единствено за квартала и таблоидите. Нито един уважаван вестник не е публикувал и ред по въпроса. В Лондон е пълно с подобни конфликти и не е препоръчително да се привлича вниманието на сериозната преса. По-добре ще е две-три седмици да не събираш групата.

В същото време смятам, че ако подходим с необ­ходимата сериозност към темата за Богинята, мо­жем да накараме доста хора да зададат куп важни въпроси.

- По време на една вечеря ти каза, че ме обичаш. А сега, освен че ми обясняваш как няма да ми помог­неш, ме караш да се откажа от нещата, в които вяр­вам, така ли?

Как трябваше да изтълкувам думите й? Дали най-накрая приемаше предложението ми от онази вечер, предложение, което ме следваше през всяка минута от живота ми? Ливанският поет беше казал, че е по-важно да се дава, отколкото да се получава. Въпреки че това бяха мъдри думи, аз бях част от така нарече­ното „човечество". Имах слабости, имах моменти на колебание, имах желание просто да живея спокойно, да се отдам на чувствата си, без да задавам въпроси, без дори да искам да узная дали любовта ми е споде­лена, или не. Достатъчно ми беше тя да позволи да я обичам, толкова. И съм сигурен, че Агия София из­цяло ще се съгласи с мен. Атина беше в живота ми от близо две години и аз се страхувах да не би да про­дължи по пътя си и да изчезне от хоризонта, без дори да съм успял да я придружа поне в част от прехода й.

- За любов ли говориш?

- Моля те за помощ.

Какво да правя? Да се овладея и да се държа хлад­нокръвно, да не пришпорвам нещата, за да не ги раз­руша, така ли? Или да направя крачката, която оста­ва - да я прегърна и да я защитя от всички злини?

- Аз искам да ти помогна - отговорих, въпреки че в главата ми настоятелно звучаха думите: „За нищо не се притеснявай, аз мисля, че те обичам." - Моля те да ми се довериш. Бих направил всичко, абсолют­но всичко за теб. Дори да кажа „не", когато смятам, че е правилно. Поемайки риска да не ме разбереш.

Разказах й, че заместник-главният редактор ми е предложил да подготвя поредица от материали за възраждането на Богинята, където беше предвидено и интервю с нея. Споделих как отначало хрумването ми се е сторило отлично, но сега разбирам, че е по-правилно да изчакаме малко.

- Или искаш да продължиш напред с мисията си, или искаш да се защитиш. Знам, че възприемаш де­лата си като особено важни, а не както ги възприемат останалите. Съгласна ли си с мен?

- Мисля за сина си. Сега всеки ден има проблеми в училището.

- Ще минат и ще заминат. След седмица никой ве­че няма да говори за това. Тогава ще настъпи момен­тът да действаме. Но не за да се защитаваме от иди­отските нападки, а за да обясним убедително и задъл­бочено мащаба на твоето начинание.

А ако се съмняваш в чувствата ми и си решила да продължиш напред, ще дойда с теб на следващата сбирка. Да видим какво ще стане.

И следващия понеделник аз я придружих. Вече не бях просто част от тълпата. Сега можех да видя не­щата по нейния начин.

Хора, които се трупаха на мястото, цветя и ова­ции, девойки, които я наричаха „жрица на Богинята", две-три хубаво облечени дами, които молеха за лично посещение заради заболяване в семейството. Тъл­пата започна да ни блъска, запречвайки входа - изобщо не ни беше хрумвало, че ще ни е необходи­ма охрана. Уплаших се. Хванах я под ръка, прегър­нах Виорел и влязохме.

В претъпканото помещение ни чакаше разгневе­ната Андреа.

- Смятам, че днес трябва да им кажеш, че не пра­виш чудеса! - викна тя на Атина. - Ти си се оставила да те завладее суетата! Защо Агия София не каже на всичките тези хора да си вървят?

- Защото тя им посочва болестите - отвърна Ати­на предизвикателно. - И колкото повече хора се въз­ползват от това, толкова по-добре.

Разговорът щеше да продължи, но тълпата ръко­пляскаше и Атина се качи на импровизираната сцена. Пусна малкия касетофон, който носеше от къщи, да­де указания никой да не следва ритъма на музиката, помоли ги да танцуват и ритуалът започна. В даден момент Виорел отиде в ъгъла и седна - дойде мигът, когато Агия София трябваше да се появи. Атина от­ново извърши онова, което вече толкова пъти бях виждал - внезапно спря звука, хвана с ръце главата си, а хората мълчаха и се подчиняваха на невидима­та команда.

Ритуалът се повтори. Бе извършен по същия на­чин - въпроси за любов, които биваха отхвърляни, и други за тревоги, болести и лични проблеми, които бяха обсъждани. От мястото си можех да видя, че очите на някои хора са пълни със сълзи, а други ся­каш се намираха пред светица. Дойде мигът за по­следната проповед преди всеобщото отдаване на по­чит към Майката.

Понеже вече знаех какво следва, започнах да се чудя как да излезем по най-безпроблемния начин, с колкото се може по-малко усложнения. Бях склонен да приема думите на Андреа да кажем на хората да не търсят чудеса тук. Отправих се към Виорел, за да на­пуснем мястото, щом майка му свърши да говори.

Но точно тогава чух гласа на Агия София:

- Днес, преди да приключим, ще говорим за дие­ти. Забравете всички приказки за режим на хранене­то.

Диети? Режим на храненето?

- През всичките тези хилядолетия ние сме оцеле­ли, защото сме могли да се храним. Но днес това ся­каш се превръща в проклятие. Защо? Какво ни кара да се опитваме на четирийсет години да имаме също­то тяло както когато сме били млади? Възможно ли е да спрем времето? Разбира се, че не. За какво ни е притрябвало да сме слаби?

Чух някакъв ропот сред публиката долу. Вероятно очакваха някакво по-духовно послание.

- Ами не ни е притрябвало. Купуваме книги, хо­дим на фитнес, похабяваме една голяма част от вни­манието си в опити да спрем времето. А би трябвало да ликуваме заради чудото, че сме на този свят. Вместо да мислим как да живеем по-добре, ние сме обсебени от притеснения за теглото си.

Забравете това. Вие може да прочетете колкото си щете книги, да правите каквито щете упражне­ния, да се наказвате колкото щете, и пак ще имате два избора - да престанете да живеете или да надебелеете.

Яжте умерено и го правете с удоволствие. Не е лошо това, което влиза в човешката уста, а онова, което излиза от нея. Спомнете си, че в продължение на хиляди години сме се борили да не гладуваме. Кой е измислил тези изисквания всички да са слаби през целия си живот?

Аз ще ви отговоря - вампирите на душата, онези, които толкова се страхуват от бъдещето, та си въоб­разяват, че могат да спрат колелото на времето. Агия София ви уверява - невъзможно е. Използвайте енер­гията и усилието за спазването на една диета, за да се нахраните с духовен хляб. Разберете, че Великата майка дава щедро и мъдро - зачитайте това и няма да напълнеете повече, отколкото повелява времето.

Вместо да горите изкуствено тези калории, опи­тайте се да ги превърнете в необходимата за мечтите ви енергия. Никой не е останал слаб задълго само благодарение на някаква диета.

Беше абсолютно тихо. Атина започна последния ритуал, всички почетоха присъствието на Майката, аз взех Виорел на ръце и си обещах следващия път да доведа с мен някои приятели, за да си осигурим поне някаква защита. Излязохме, чувайки все същите въз­гласи и овации, както и на влизане.

Някакъв търговец ми кресна:

- Това е абсурдно! Ако счупите някоя от моите витрини, ще ви съдя!

Атина се смееше, раздаваше автографи, а Виорел изглеждаше доволен. Молех се тази вечер да няма никакви журналисти. Когато най-накрая успяхме да се измъкнем от тълпата, взехме такси.

Попитах ги дали искат да хапнат нещо. Разбира се, че да, каза Атина, та нали току-що беше говорила по този въпрос.

В тази поредица от грешки, позната под името „Вещицата от Портобело", онова, което най-много ме изненадва, е наивността на Херън Райън, журна­лист с дългогодишен международен опит. Когато го­ворихме, той беше ужасен от статиите в таблоидите:

„Режимът на Богинята!" - казваше един.

„Отслабнете, докато се храните, призовава Вещи­цата от Портобело!" - пишеше друг на първа страни­ца.

Освен че се докосна до нещо толкова уязвимо, каквото е религията, въпросната Атина бе стигнала и по-далеч: бе говорила за диети - тема от национален интерес, по-важна от войните, стачките или природ­ните бедствия. Не всички вярват в Господ, но всички искат да отслабнат.

Репортерите интервюираха местните търговци, които уверяваха, че са видели запалени черни и чер­вени свещи и ритуали с малък брой хора в дните пре­ди големите сбирки. До момента всичко не беше ни­що повече от евтина сензация, но Райън трябваше да се сети, че в британския съд има заведено дело и че обвинителят няма да пропусне нито една възможност да представи пред съдиите онова, което според него не беше просто слух, а атентат срещу изконни­те обществени ценности.

Същата седмица един от най-престижните анг­лийски вестници публикува като уводна статия текст от преподобния Иън Бък, пастор от евангелистката общност в Кензингтън, където се казваше:

"Като добър християнин аз съм длъжен да подло­жа и другата си буза, когато съм несправедливо на­паднат или когато е засегната честта ми. Същевре­менно не бива да забравяме, че така както Исус е подложил другата си буза, е използвал и бича, за да накаже онези, които са се опитвали да превърнат До­ма Господен в свърталище на крадци. Тъкмо на това сме свидетели в настоящия момент на Портобело Роуд - безскрупулни хора се опитват да се представят за спасители на души и дават фалшиви надежди и лек за всички злини, като дори твърдят, че който следва съветите им, ще си остане слаб и елегантен.

Следователно аз не виждам друга възможност, ос­вен да отида в съда и да попреча създалото се поло­жение да продължи прекалено дълго. Последовате­лите на това движение се кълнат, че са в състояние да събуждат неподозирани заложби и отричат същест­вуването на Всемогъщия Господ Бог, като се опитват да го заменят с езически божества, каквито са Вене­ра и Афродита. Според тях всичко е позволено, сти­га да се прави с „любов". Но какво е любовта? Немо­рална сила, която оправдава всяка една цел, така ли? Или дълг към истинските ценности на обществото, каквито са семейството и традициите?”