Четвърта глава СОЦИАЛНОТО ОДОБРЕНИЕ

Четвърта глава СОЦИАЛНОТО ОДОБРЕНИЕ

„Там, където всички мислят еднакво,

Уолтър Липман

Не познавам човек, който да харесва смеха на запис. Всъщност разпитвах за него хората, които един ден идваха в кабинета ми - няколко студенти, двама телефонни техници, неколцина професори от университета и портиера. Реакцията на всички беше неодобрителна. Телевизията с нейните постоянни записи на смях и преувеличена веселост ги дразнеше най-много. Всички хора, които попитах, мразеха записания смях. Смятаха го за глупав, пресилен и досаден. Макар извадката да не беше представителна, обзалагам се, че техните негативни чувства към записания смях се споделят от повечето американци. Но защо всички продуценти в телевизията така го предпочитат? Те са спечелили своите високопоставени длъжности и баснословни заплати, понеже са знаели как да дадат на публиката онова, което тя иска. И въпреки това със сляпо усърдие продължават да пускат записания смях, който публиката намира за неприятен. При това го правят независимо от възраженията на много от най-талантливите актьори. Случва се понякога всепризнати режисьори, сценаристи или актьори да настояват записаните реакции да се изхвърлят от продукцията, в която участват. Но тези искания рядко се увенчават с успех, при това не и без сериозна битка.

С какво толкова записаният смях привлича телевизионните продуценти? Защо тези обиграни и хитри бизнесмени поощряват обичай, който потенциалните зрители смятат за противен, а най-изявените им таланти приемат като лична обида? Отговорът отново е прост и интригуващ: те знаят какво сочат изследванията. Експериментите са установили, че употребата на записи на веселие кара аудиторията да се смее по-дълго и по-често на смешните неща и да ги оценява като по-забавни. И още - има доказателства, че записаният смях е по- ефективен при тъпите шеги.

В светлината на тези данни действията на телевизионните продуценти са напълно целесъобразни. Вкарването на записан смях в комично предаване кара публиката да го харесва повече и да го смята за по-забавно, дори - и най-вече - когато материалът е с ниско качество. Странно ли е тогава, че телевизионните програми, с изобилие от блудкави напъни за ситуационни комедии, са пълни със записи на изкуствен смях? Тези продуценти много добре си знаят работата.

Но наред с разрешената загадка за широката употреба на записан смях остава и озадачаващият въпрос: защо той действа върху нас по такъв начин? Вече не телевизионните продуценти изглеждат странни те всъщност действат логично и напълно в собствен интерес. Странно е поведението на публиката, вашето и моето. Защо се смеем повече, когато ни потапят в море от механично изфабрикувано веселие? И защо смятаме тези тленни останки на комичното за по-забавни?

Продуцентите не опитват да ни правят на глупаци. Всеки може да разпознае изкуствения смях. Той е толкова крещящ и фалшив, че не е възможно да бъде сбъркан с истинския. Ние сме наясно, че веселието, на което сме свидетели, няма никакво отношение към хумористичните качества на шегата, след която се включва, и че не е породено спонтанно у истинска аудитория, а изкуствено, от тонтехник на контролния пулт. Но колкото и да е прозрачна тази измама, тя все пак ни въздейства!

За да открием защо записаният смях е толкова ефективен, трябва да разберем характера на едно много силно средство за влияние: принципа на социалното одобрение. Той гласи, че един от начините да определим кое е правилно и кое не, е да установим кое е правилно според другите. Този принцип е особено валиден по отношение на начина, по който решаваме

какво се смята за добро поведение. Колкото повече е присъщо на другите дадено поведение в някаква ситуация, толкова за по-правилно го смятаме ние. Независимо за какво става дума - какво да правим с празния пакет от пуканки в киното, колко бързо да караме по определена отсечка на магистралата или как да ядем пиле на официална вечеря, - действията на хората около нас са определящи.

Склонността да смятаме едно действие за по-уместно, когато и другите го вършат, обикновено върши добра работа. По принцип ще направим много по-малко грешки, ако действаме в съгласие с общоприетото, отколкото в разрез с него. Обикновено когато много хора правят нещо, значи то е правилно. Тази черта на принципа на социалното одобрение е едновременно неговата най-голяма сила и най- голяма слабост. Подобно на другите средства за влияние, и това съкращава пътя към решението как да се държим, но в същото време прави човек особено уязвим за атаките на онези, които търсят сгоден случай да се възползват от това.

В случая със записания смях проблемът идва, когато започваме да реагираме на социалното одобрение така спонтанно и без да се замислим, че ако онова, което ни се представя, е непълно или подправено, лесно могат да ни заблудят. Ние се държим глупаво, не защото позволяваме смехът на другите да решава кое е смешно и кога да се смеем. Глупостта се състои в това да се придържаме към дълбоко вкоренения принцип на социалното одобрение. Глупост е да се смеем в отговор на безспорно

фалшив смях. По някакъв начин една отделна черта на хумора - звукът - започва да действа като неговата същност. Тук е показателен примерът с пуйката и препарирания пор от първа глава. Спомняте ли си, че само характерният звук на малките пуйчета кара майка им да се грижи за тях? И спомняте ли си как затова стана възможно пуйката да бъде измамена и да започне да се грижи за препариран пор, докато той възпроизвеждаше запис на съответния звук? Симулирането на звука на пуйчето се оказа достатъчно, за да се задейства майчинският ѝ инстинкт.

Поуката от историята с пуйката и пора илюстрира по неприятно красноречив начин отношението между средностатистическия зрител и телевизионния продуцент, който пуска записи на смях. Ние до такава степен сме свикнали да приемаме смеха на другите като доказателство за това, на кое си заслужава да се смеем, че също като пуйката можем да бъдем накарани да реагираме на звука, а не на същността на реалното нещо. Точно както само писукането „пиу-пиу“, лишено от реалното присъствие на истинско пуйче, може да подтикне пуйката да се прояви като майка, така и записаното „ха-ха“, отделено от присъствието на истинска аудитория, ни кара да се смеем. Телевизионните продуценти успешно се възползват от нашето предпочитание към съкратените пътища, от склонността ни да реагираме автоматично на базата на частично свидетелество. Те знаят, че техните записи ще задействат нашите. Щрак и бррр.

Но телевизионните продуценти далеч не са единствените, които експлоатират социалното одобрение. Тенденцията да съдим за уместността на дадено поведение по другите хора се използва в много ситуации. Барманите често „посоляват“ кутията си за бакшиши с дребни банкноти още в началото на вечерта, за да симулират бакшиши, оставени от предишни клиенти, и да създадат впечатление, че бакшишите в по-едри, книжни пари са напълно приемливи. По този начин в църквите се „солят“ кутиите за дарения и ефектът върху постъпленията е същият. Евангелистките проповедници са известни с това, че слагат сред присъстващите подставени лица, чиято роля е в определено време да излизат напред и да оставят дарение, така че всички да ги забелязват. Изследователи от Аризонския щатски университет например, които били внедрени в организацията на Били Греъм, разказват за предварителната подготовка преди една от неговите кампании. „Малко преди Греъм да пристигне в града и да изнесе своята проповед от олтара, цяла армия от шест хиляди души чакаше с предварителни инструкции кога точно да заприижда на определени интервали, така че да се създаде впечатление за спонтанен масов наплив.“

Рекламодателите много обичат да ни информират, че продуктът им е „страшно популярен“ или „бие всички продажби“, защото тогава не се налага да ни убеждават директно, че той си струва. Достатъчно доказателство е само да кажат колко много други хора смятат така. Организаторите на телевизионни благотворителни акции за събиране на пари отделят невероятно много време за да изброяват до безкрай имената на хора, който вече са направили своите дарения. Посланието към онези, които са имали търпението да ги изслушат, е ясно: „Вижте колко са много хората, решили да дадат нещо. Това със сигурност е правилното поведение.“ В апогея на дискоманията някои собственици на дискотеки измислят очебийно „доказателство“ за качествата на своите клубове - създават дълги опашки от чакащи навън, докато вътре има много свободно място. Продавачите пък са обучавани да подсилват своите аргументи с многобройни позовавания на хора, купили продукта. Кавет Робърт, консултант по продажби и мотивация на хората, чудесно изразява същността на принципа в съвета, който дава на стажантите продавачи: „Тъй като 95% от хората са имитатори и само 5% са инициатори, хората биват убеждавани по-лесно от действията на другите, отколкото от всяко друго доказателство, което можем да им дадем.“

Учените също използват процедиш, които се основават на принципа на социалното одобрение - понякога дори с удивителни резултати. Психологът Албърт Бандура например е намерил начин за използването на тези процедури за прекратяване на нежелано поведение. Бандура и неговите колеги показват как хора, страдащи от фобии, могат да се освободят от страховете си по изумително прост начин. При едно изследване например малки деца, които ужасно се страхували от кучета, били оставяни по двайсетина минути всеки ден просто да наблюдават как малко момче си играе с куче щастливо и доволно. Показването на играта довело до промени в реакцията на наплашените деца - само след четири дни 67% от тях нямали нищо против да влязат заедно с куче в помещение за игра, милвали го и си играели с него, сами в помещението. Нещо повече, когато един месец по-късно изследователите проверили степента, в която децата изпитват страх, те открили, че подобрението е трайно и че децата имали огромно желание отново да си поиграят с куче.

Много важно за практиката откритие било направено при второ изследване на деца с фобия от кучета. За да се намалят техните страхове, не било необходимо да се прави демонстрация на живо. филмче, на което дете било заснето да си играе с куче, имало същия резултат. А най-ефективни били филмчетата, които показвали как не едно, а много деца си играят със своите кучета. Очевидно принципът на социалното одобрение е най-убедителен, когато за потвърждение се използват действията на много хора.

Силното влияние на филмчетата върху поведението на децата може да се използва за провеждането на терапия при различни проблеми. Впечатляващо е изследването на психолога Робърт 0’Конър върху социално резервирани деца в предучилищна възраст. Всички ние сме виждали такива деца - ужасно срамежливи,

странящи от игрите и връстниците си. Тревогата на 0’Конър е, че още в такава ранна възраст се формира дългосрочен модел на изолираност, който би породил постоянни трудности в общуването и приспособяването в зряла възраст. За да промени този модел на поведение, 0’Конър прави филмче, на което са заснети единайсет различни сцени от детска градина. В началото на всяка сцена се вижда самотно дете, което наблюдава някакво активно социално взаимодействие на други деца, а след това се присъединява към тях за всеобща радост на групата. 0’Конър прави група, като събира най-силно изолираните деца от четири предучилищни детски заведения и им показва филма. Въздействието е впечатляващо. Изолираните незабавно влизат в контакт със своите връстници и в крайна сметка почти не се различават от тях. Още по-удивен остава 0’Конър от констатираното шест седмици по-късно. Докато некомуникативните деца, на които филмът не бил показан, все още остават изолирани, онези, които са гледали филма, сега са сред социално най-активните деца. Както изглежда, това 23-минутно филмче, гледано само веднъж, се оказва достатъчно, за да предотврати евентуален модел на лоша адаптивност до края на живота. Такава е силата, която се крие в принципа на социалното одобрение.

Когато искам да илюстрирам силата на социалното одобрение, давам един любим пример. Предпочитам го заради няколко предимства: той чудесно илюстрира слабо използвания метод на наблюдението отвътре, при което изследователят проследява даден процес, като сам се потапя в неговата естествена среда; той осигурява информация, която е от интерес за толкова разнолика група като историци, психолози, теолози; и най-важното, той показва как принципът на социалното одобрение може да бъде използван върху нас, при това не от други хора, а от нас самите, за да превърнем в истина в своите очи онова, което ни се иска да бъде истина.

Историята е стара, случвала се е неведнъж в миналото, осеяно с безброй религиозни движения. Всевъзможни секти и култове са пророкували, че в определен ден ще дойде време за спасение и голяма радост за онези, които вярват в доктрината на групата. И винаги се предсказва, че идването на това време ще бъде ознаменувано от важно и неоспоримо събитие - най-често катастрофалния край на света. Разбира се, тези предсказания неизменно са се оказвали погрешни. За голям ужас на членовете на такива групи, краят нито веднъж не идва в уреченото време.



Фигура 4-1

В търсене на значение все по-високо (и по-високо) Психологическото въздействие на тълпата може да бъде изключително силно (Карикатура - „Пънч“, редактор Уилям Хюисън, 1979)

Но историята разказва, че веднага след очевидния провал на пророчеството винаги се случва едно и също. Вместо групата да се разпадне обезверена, убежденията на нейните членове стават още по-силни. С риск от всеобщи подигравки, те тръгват по улиците, разпространявайки публично своята догма с усърдие, умножено, а не намалено от безспорното опровержение на най-важното, в което вярват. Така се случва през II в. с монтанистите в Турция, през XVI в. с анабаптистите в Холандия, със сабатистите в Измир през XVII в., с милеритите в Америка през XIX в. Така трябвало да се случи, според трима учени, и със съвременния култ на второто пришествие в Чикаго. Учените - Лион Фестингър, Хенри Рийкън и Станли Шахтър, - които по това време били колеги в университета в Минесота, чули за чикагската секта и сметнали, че това е удобен случай за провеждане на изследване от непосредствена близост. Тяхното решение да осъществят проучването, като се присъединят към групата инкогнито, в ролята на новопокръстени, и да внедрят в нея и други наблюдатели срещу заплащане, дало изключително богата информация от първа ръка за случилото се преди и след деня на предречената катастрофа (49)

Сектата била малобройна, не повече от 30 души. Водачите били мъж и жена на средна възраст, наречени условно от изследователите д-р Томас Армстронг и г-жа Мариан Кийч. Доктор Армстронг, лекар от медицинска служба в колеж, хранел дългогодишен интерес към мистицизма, окултизма и летящите чинии. По тези въпроси той бил уважаван авторитет в групата. Въпреки това г-жа Кийч била центърът на внимание и на активност. В началото на същата година тя била започнала да получава послания от духовни същества от друга планета, които наричала Пазителите. Именно посланията на тези същества, които Мариан Кийч приемала и регистрирала на хартия чрез „автоматично писане“, оформяли ядрото на религиозната система на сектата. Учението на Пазителите било донякъде свързано с традиционната християнска доктрина. Нищо чудно, че накрая един от Пазителите, Сананда, „разкрил“, че е настоящото въплъщение на Христос.

Посланията на Пазителите, които винаги били обект на дискусии и интерпретации в групата, придобили ново значение, когато започнали да предсказват предстояща огромна катастрофа - потоп, който щял да започне в западното полукълбо и постепенно да погълне целия свят. Естествено членовете на сектата били предупредени първи, а по-нататък друго послание ги уверило, че те и всички онези, които вярвали в „поученията“, изпращани чрез г-жа Кийч, ще оцелеят. Точно преди бедствието съществата от Космоса щели да дойдат и с летящи чинии да пренесат вярващите на безопасно място, най-вероятно на друга планета. Почти никакви подробности не се знаели за спасителната операция, освен това, че вярващите трябвало да се подготвят, като запомнят определени пароли („Оставих си шапката вкъщи“, „Какъв е твоят въпрос?“, „Аз сам съм си слуга“), а също и като отстранят метала от дрехите си, защото носенето или пренасянето на метал правело пътуването с летяща чиния „изключително опасно“.

Докато Фестингър, Рийкън и Шахтър наблюдавали подготовката през седмиците преди датата на потопа, те с особен интерес отбелязали два важни аспекта от поведението на сектата. Първо, степента на безрезервна вяра и всеотдайност била станала много висока. В очакване да напуснат обречената Земя, много от членовете на групата предприели необратими стъпки. Повечето от тях се били натъкнали па силна съпротива от страна на семействата и приятелите си, но независимо от всичко останали верни на своите убеждения, най-често за сметка на благоразположението и обичта па тези близки. Всъщност няколко от членовете на сектата били заплашвани от съседите или от семействата си, че срещу тях ще бъдат използвани законови мерки, за да ги обявят за психично болни. Сестрата на доктор Армстронг например подала иск двете му малки деца да му бъдат отнети. Много от вярващите напуснали работа или изоставили следването си, за да посветят цялото си време на сектата. Някои дори раздали или изхвърлили личните см вещи, като смятали, че съвсем скоро вече няма да са им нужни. Това били все хора, чиято

увереност, че знаят истината, им позволила да устоят на огромния социален, икономически и юридически натиск и чиято преданост към догмата растяла с всяко преодоляно препятствие.

Втори важен аспект от действията на вярващите преди очаквания потоп била особената форма на бездействие, която ги обхванала. За хора, толкова безрезервно убедени в истинността на своите вярвания, те не правели почти нищо, за да ги разпространяват. Въпреки че първоначално разгласили новината за предстоящата катастрофа, не били предприети никакви опити да се набират последователи. Те нямали нищо против да вдигнат тревога и да посъветват онези, които се отзоват по собствена инициатива, но това било всичко. Нежеланието на групата да полага усилия за набиране на привърженици се проявявало и по много други начини, освен в липсата на лична инициатива. Пазела се тайна, допълнителните екземпляри от „поученията“ били изгорени. Не се позволявало съдържанието на редица частни записи да бъде обсъждано с външни лица (записите били толкова тайни, че дори отдавна посветени нямали право да си водят бележки по тях). Избягвана била публичността. С наближаването на уречения ден на бедствието все повече и повече репортери от телевизията, радиото и пресата се трупали около главната квартира в дома на Кийч. Повечето от тези хора били прогонвани или игнорирани. Най- честият отговор на техните въпроси бил: „Без коментар.“ Въпреки че за известно време това ги обезкуражило, представителите на медните те появили отново, когато доктор Армстронг бил уволнен от поста сн в медицинския екип не колежа заради своята религиозна дейност. Даже се наложило един особено настойчив репортер да бъде заплашен със съдебен процес Вярващите били принудени да отблъснат подобна обсада и в навечерието на потопа, когато цяла армия репортери ги преследвала и им досаждала, за да изкопчи някаква информация. Впоследствие изследователите пишат с уважение за твърдата съпротива на групата срещу публичността и приобщаването на нови членове: „Изложени на шумната вълна на публичността, те по всякакъв начин избягваха славата; предоставени им бяха десетки възможности да проповядват публично, но те продължиха да странят и да се обгръщат в тайна, като се държаха с почти високомерно безразличие.“

Накрая, когато всички репортери и кандидати за покръстване напуснали къщата, вярващите започнали своите последни приготовления за пристигането на космическия кораб, което се очаквало да стане в полунощ. Видяното от Фестннгър, Рийкън и Шахтър сигурно им е изглеждало като театър на абсурда. Обикновени във всяко едно друго отношение хора - домакини, студенти, един гимназист, издател, лекар, продавач в железария и майка му - най- сериозно взимали участие в трагикомедията. Те изпълнявали нарежданията, давани им от двамата членове на сектата, които периодично влизали в контакт с Пазителите. Писмените послания от Сананда, които получавала Марнан Кийч, сега били съпроводени от нарежданията на „Създателя“, които достигали до вярващите с гласа на „Бърта“, бивша козметичка. Те усърдно репетирали своите реплики - повтаряли в хор отговорите, които трябвало да дадат преди влизането в спасителния кораб: „Аз сам съм си слуга“, „Аз сам съм си водач“. Съвсем сериозно обсъждали дали телефонното обаждане от някой си Капитан Видео - космически герой от телевизионен сериал по това време - е правилно изтълкувано като шега, или е кодирано послание от техните спасители. И всички имали подходящо облекло. Заради предупреждението да не носят нищо метално на кораба, вярващите били с дрехи, от които били отстранени всички метални части. Металните капси от обувките им също били свалени. Жените били без сутиени или носели сутиени без метални закопчалки. Мъжете махнали циповете на панталоните си и ги препасали с въже вместо колан.

фанатизмът на групата по отношение на премахването на всичко метално бил изпитан лично от един от изследователите, който двайсет и пет минути преди полунощ казал, че е забравил да махне ципа на панталона си. По думите на тримата наблюдатели: „това предизвика почти паническа реакция.“ Той бил изтикан бързо в спалнята, където доктор Армстронг, почти без да изпуска от поглед часовника, срязал ципа с бръснарско ножче и издърпал металната тока с клещи. След спешната операция ученият се върнал в хола вече без метал по себе си, но пък доста по-блед от преди.

Когато часът за тяхното отпътуване наближил съвсем, вярващите потънали в безмълвно очакване. Благодарение на присъствието на учените ние притежаваме подробно описание на събитията, протекли през този кратък период от живота на групата.

Последните десет минути в хола бяха напрегнати за всички. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат с връхните дрехи в ръце. Тиктакането на двата часовника се чуваше ясно в напрегнатата тишина; единият беше с десет минути по-напред от другия. Когато стрелките на онзи, който беше по-напред, посочиха дванайсет часа и пет минути, един от наблюдателите отбеляза факта гласно. Последва хоров отговор, че полунощ още не е дошла. Боб Истман потвърди, че верен е изоставащият часовник. Той сам го бил сверил същия следобед. И имало още четири минути до полунощ.

Тези четири минути преминаха в пълна тишина с изключение на една-единствена реплика. Когато [по-бавният] часовник над камината показваше само минута преди очакваното пристигане на летящата чиния, Мариан възкликна пискливо: „Нито един план не се е провалял!“ Часовникът отмери звучно дванайсет и всеки удар болезнено отекваше в тишината на очакването. Вярващите не помръднаха.

Човек би очаквал някаква видима реакция. Полунощ отмина, но нищо не се случи. До самия катаклизъм оставаха вече не повече от седем часа. Реакция от страна на хората в стаята нямаше. Никакви думи, никакъв звук. Хората седяха като приковани, лицата им бяха застинали и безизразни. Марк Поуст беше единственият, който помръдна. Той легна на дивана със затворени очи, но без да спи. По- късно, когато го заговориха, той отговори едносрично, но пак не помръдна. Другите също не дадоха израз на чувствата си. Едва по-късно стана ясно, че са преживели тежък удар. Постепенно и болезнено атмосферата на отчаяние и объркване обхвана групата. Те отново четяха предсказанията и свързаните с тях послания. Доктор Армстронг и г-жа Кийч неспирно потвърждаваха вярата си. Вярващите умуваха над предсказанията и отхвърляха обяснение след обяснение. Някъде към 4 часа през нощта г-жа Кийч не издържа и се разплака горчиво. Хлипайки, тя каза, че знае, че има някои, които са се усъмнили, но групата трябва да даде светлина тъкмо на онези, които най-много се нуждаят от нея, и трябва да останат сплотени. Останалата част от вярващите също губеше търпение. Очевидно всички бяха разтърсени и едва удържаха сълзите си. Наближаваше 4,30, а все още не бяха намерили начин да се справят с разочарованието. Вече повечето хора открито говореха за несъстоялата се среща в полунощ. Групата изглеждаше пред разпадане.

Докато сянката на съмнението надвисвала над групата и увереността на вярващите се пропуквала, изследователите станали свидетели на две забележителни събития, последвали едно след друго. Първото се случило около 4,45, когато ръката на Мариан Кийч трепнала и започнала да „пише автоматично“ текста на свещено послание свише. Когато го прочели на глас, то се оказало хитро обяснение на събитията от тази нощ: „Малката група,

КОЯТО стоеше в усамотение цяла нощ, разпръсна толкова много светлина, че Бог спаси света от унищожение." Въпреки че било добре оформено и дало резултат, това обяснение само по себе си не било напълно удовлетворяващо. Например след като го чул един от членовете па сектата само станал, СЛОЖИЛ си шапката п палтото и излязъл. Необходимо било още нещо, което да върне на вярващите силата на предишните им убеждения.

И точно в този момент се случило второто събитие, което задоволило тази необходимост. Думите на присъстващите още веднъж ми дават живо описание на случилото се онази нощ.

Атмосферата в групата рязко се промени, както и поведението на хората. Само няколко .минути след като беше прочела съобщението, обясняващо защо нищо не се беше случило, г-жа Кийч получи ново послание, което я напътстваше да даде публичност на обяснението. Тя взе телефона и започна да набира номера на . местен вестник. Докато чакаше да се свърже, някой попита: „Мариан, сега ли звъниш на вестник за първи път?“ Отговорът ѝ последва незабавно: „Да, това е първият път, когато се обаждам. Никога досега не е имало нещо, което да трябва да им кажа, но сега чувствам, че е належащо. “ Цялата група сякаш изпитваше същото. Веднага щом Мариан приключи с разговора, останалите членове на групата се заеха да звънят по вестници, телеграфни агенции, радиостанции, национални ежедневници, за да разгласят обяснението защо потопът не се е състоял. В желанието си да разпространят словото бързо и повсеместно, сега вярващите разкриха пред широката публика неща, които доскоро се пазеха в дълбока тайна. Ако само допреди няколко часа те избягваха репортерите и вниманието на пресата се възприемаше болезнено, сега вярващите жадно го търсеха.

Променила се не само политиката по отношение на тайната и публичността, но и отношението на групата към приемането на нови членове. Ако хората, които преди искали да се присъединят, били игнорирани, връщани или към тях се отнасяли доста небрежно, след тази нощ нещата напълно се променили. Всички, които изявили желание, били допускани, на зададените въпроси се отговаряло, били правени опити да се разпространява учението сред посетителите. Безпрецедентната готовност на членовете на сектата да набират нови последователи била може би най- добре демонстрирана, когато на следващата нощ дошли девет ученика от гимназията, за да се срещнат с мисис Кийч.

Те я намериха до телефона, потънала в разговор за летящите чинии с някой, когото по- късно каза, че смятала за същество от космоса. В огромното си желание да продължи да разговаря с него и в същото време нетърпелива да посрещне новите си гости, Мариан просто включи и тях в разговора и повече от час говореше ту с гостите в стаята, ту с „космическото същество“ на другия край на линията. Толкова беше решена да разпространява учението, че не можеше да пропусне никой от двата сгодни случая.

На какво се дължи радикалният обрат в поведението на вярващите? В рамките само на няколко часа те преминали от едната към другата крайност - от затвореност и потайност към широко и пламенно разпространение на Словото. И кое ги е накарало да изберат точно този най-неподходящ момент - заради неосъществения потоп невярващите най- вероятно биха се отнесли към групата и нейната догма с присмех?

Решаващият миг бил някъде през „нощта на потопа“, когато ставало все по-ясно, че пророчеството няма да се изпълни. Странното е, че членовете на сектата били подтикнати да разпространяват своята вяра не от първоначалното чувство на увереност, а тъкмо от обратното - от нахлулата в съзнанието им несигурност. От все по-ясното разбиране, че ако предсказанията за космическия кораб и потопа са погрешни, то такава трябва да е и цялата система на вярата, на която те се основават. За онези, които се скупчили в стаята на Кийч, тази все по-вероятна възможност трябва да е изглеждала ужасяваща.

Членовете на групата били стигнали твърде далеч и били жертвали твърде много, за да си позволят да видят своята вяра унищожена. Срамът, икономическите щети, подигравките щели да бъдат пряко силите им. Всеобщата нужда у сектантите да се придържат към своите вярвания, прозвучава трогателно в техните собствени думи. Млада майка с тригодишно дете казва: „Трябваше да вярвам, че потопът идва на двадесет и първи, защото изхарчих всичките си пари. Напуснах работа, напуснах и компютърния курс... Трябваше да вярвам.“ А ето и думите на доктор Армстронг към един от изследователите четири часа след неосъщественото пристигане на съществата с летящата чиния:

Аз трябваше да извървя дълъг път. Отказах се от всичко. Прекъснах всички връзки. Изгорих всички мостове. Обърнах гръб на света. Не мога да си позволя да се съмнявам. Трябва да вярвам. И няма никаква друга истина.

Представете си само колко притиснати са се чувствали доктор Армстронг и неговите последователи с наближаването на утрото. Толкова голяма била тяхната отдаденост на вярата, че никаква друга истина не можели да допуснат. И все пак материалната реалност току-що била нанесла по техните убеждения безжалостен удар: никакъв космически кораб не се бил приземил, никакви космически същества не почукали на вратата, никакъв потоп не настъпил, нищо не се случило така, както било предсказано. И след като всяка приемлива форма на истината била подкопана от материалните доказателства, не оставала никаква друга възможност за групата да се измъкне от затрудненото положение освен една. Те трябвало да намерят друг вид доказателство за валидността на техните вярвания: социалното одобрение.

Точно това обяснява техния внезапен обрат от тайнството на съзаклятието към ревностното мисионерство. Това обяснява и точния момент на обрата - тъкмо когато прякото опровержение на техните убеждения ги е направило по-неубедителни за външни лица. Рискът да се превърнат в обект на подигравки и презрение от страна на невярващите трябвало да бъде поет, защото публичността и включването в групата на нови членове били единствената останала надежда. Ако можели да разпространят Словото, да информират неинформираните, да убедят скептиците и ако при това успеели да спечелят нови попълнения, техните заплашени, но скъпи за тях убеждения биха станали пo-истинни. Принципът на социалното одобрение гласи: колкото повече са хората, които смятат една идея за правилна, толкова по-правилна ще е тази идея. Задачата на групата била ясна: тъй като действителността не можело да бъде променена, трябвало да се въздейства на представата. Убеждавай - и сам ще бъдеш убеден!