Причина за смъртта: несигурно(ст)

Всички средства за влияние, разгледани в тази книга, са по-жизнени при едни условия, отколкото при други. Ако искаме да сме добре защитени срещу дадено оръжие за влияние, много е важно да познаваме оптималните условия, при които то работи най-добре. Така ще можем да разпознаваме ситуациите, в които сме най-уязвими за неговото действие.

В случая с принципа на социалното одобрение, вече се запознахме с такава ситуация, при която той работи отлично. За вярващите от Чикаго тъкмо чувството за несигурност води до неуморно търсене на последователи. По принцип, когато се чувстваме неуверени в себе си. когато ситуацията е неясна или поражда съмнения, когато властва несигурност, ние най-вероятно тълкуваме и копираме действията на другите като правилни.

Но когато използваме реакциите на другите, за да решим собствените си проблеми, много е вероятно да пропуснем един дребен, но много съществен момент. Тези същите хора най-вероятно също гледат социално одобреното. Особено в двусмислена ситуация тенденцията всеки да гледа какво прави другият може да доведе до впечатляващо явление, наричано „масово неведение“. Ако това явление се разбере по-добре, ще можем до голяма степен да си обясним едно разпространено явление в нашата страна, определяно и като загадка, и като национален позор: нежеланието на десетки групи минувачи да помогнат на пострадали, които спешно се нуждаят помощ.

Класически пример за такова бездействие от страна на минувачите е случай, който предизвика много дебати в журналистическите, политическите и научните среди. В началото това изглежда като поредния случай на убийство в Куинс, Ню Йорк Сити. Двайсет и няколко годишната Катрин Дженовезе била нападната и убита на улицата, докато се прибирала от работа късно през нощта. Убийството винаги вдига шум, но в град с размерите и ритъма на Ню Йорк Сити на случая на Дженовезе

се посвещава само кратко съобщение в „Ню Йорк Таймс“. И Катрин Дженовезе щяла да бъде забравена още в същия мартенски ден на 1964 г., ако не била една грешка. Около седмица по-късно редакторът на „Таймс“ А. М. Роузънтал имал среща за обяд с комисар от градската полиция. Роузънтал попитал комисаря дали има новини за убийството в Куинс и комисарят, като си помислил, че го пита за случая на Дженовезе, разкрил потресаващи подробности, открити от полицаите. Подобно нещо, по думите на полицая, можело да втрещи и смае всеки. Катрин Дженовезе не била застигната от бърза и неусетна смърт. Нейната смърт била дълга, мъчителна, шумна и публична. Убиецът я преследвал по протежение на цялата улица и я нападал три пъти в продължение на трийсет и пет минути, докато ножът му накрая заглушил виковете ѝ за помощ. Най-невероятното е, че тридесет и осем нейни съседи гледали как смъртта я застига от прозорците на своите апартаменти, без дори да си мръднат пръста да повикат полиция.

Роузънтал, носител на наградата „Пулицър“ за своята журналистическа работа, веднага разбрал, че е попаднал на невероятна история. Още същия ден той възложил на репортер да изследва „гледната точка на минувача“ в случая с Дженовезе. След седмица „Таймс“ публикувал дълга статия на първа страница, която породила истинска буря от полемики и хипотези. Първите няколко абзаца от този материал дават представа за тона и посоката на журналистическото разследване.

В продь.лжение на повече от половин час тридесет и осем достопочтени, спазващи законите граждани на Куинс наблюдавали как убиецът преследва и пробожда жертвата си в три отделни атаки на „Кю Гардънс“.

На два пъти гласове и внезапно блесналата светлина от техните спални плашели убиеца и той се отдалечавал. Но всеки път, когато се връщал, той откривал своята жертва и отново я намушквал. Ншто един човек не се обадил на полицията по време на убийството. Само един от очевидците позвънил, след като жената вече била мъртва.

Оттогава са минали две седмици. Но заместник главният инспектор Фредерик Лусен, водещ разследването в Куипс, с двайсет и пет години опит в разследването на убийства, все още е шокиран от станалото.

Той може да разкаже хладнокръвно за много убийства. Но бездействието на „Кю Гардънс" го е потресло - не убийството, а фактът, че „добрите граждани“ така и не се обадили в полицията.

Както за заместник главния инспектор Лусен, така и за всеки, който чувал историята в подробности, шокът и смайването били нормалната реакция. Пръв идвал шокът и оставял полицията, журналистите и читателите потресени. Скоро след това се появявало учудването. Как е възможно трийсет и осем „добри граждани“ да не направят нищо при тези обстоятелства? Никой не разбирал. Дори самите свидетели на престъплението се удивлявали. „Не знам - отговаряли те един след друг.

- Просто не знам.“ Неколцина изтъкнали доста неубедителни причини за своето бездействие. Двама-трима души например обяснили, че ги било „страх“ или „не искали да се месят“. Но както се вижда, посочените причини нямат никакво основание. Едно-единствено анонимно обаждане в полицията е можело да спаси живота на Катрин Дженовезе, без да представлява реална заплаха за безопасността и спокойствието на очевидеца. Не, нито страхът на наблюдателите, нито нежеланието им да усложняват допълнително живота си можели да обяснят тяхното бездействие. Тук се случвало нещо друго, което самите те не можели да проумеят.

Объркването обаче не е новина. Затова пресата и останалите медии - дотогава вече няколко вестника, телевизионни станции и списания са пуснали материали за този случай - наблягат на единственото обяснение, което е съществувало за момента: очевидците, хора като всички нас, не са пожелали да се намесят. Ние се превръщаме в нация от егоистични, коравосърдечни хора. Условията на съвременния живот, особено в градовете, вкаменяват сърцата ни. Ние все повече се превръщаме в „студено общество“, безчувствено и незаинтересовано от състоянието на ближния.

В подкрепа на това обяснение започват редовно да се появяват нови и нови материали, които подробно разказват за различни прояви на апатия от страна на обществото. Всъщност за известен период от време след разкритията около случая Дженовезе „Таймс“ сякаш развива „нюх“ към истории за апатия. В подкрепа на това тълкуване се изказват и цял куп

обществени наблюдатели, които нс са излизали от кабинетите си, хора, които по принцип никога не се усъмняват, че може да грешат, когато говорят с журналисти. Те също така смятат, че случаят Дженовезе има широка обществена значимост. Всички използват думата „апатия“, която - струва си да сс отбележи - е фигурирала в заглавието на статията в „Таймс“, като изтъкват всевъзможни причини, които са я породили. Едип смята, че тя е резултат от насилието по телевизията, други твърдят, че става дума за потисната агресия, но най-много са тези, които винят „анонимността“ на живота в големия град с неговите „мегаполисни общества“ и „отчуждението на индивида от групата“. Дори Роузънтал, журналистът, който раздухва тази история и който в края па краищата я превръща дори в сюжет на книга, също се присъединява към теорията за апатията, породена от живота в големия град.

Никой не може да каже защо трийсет и осем души не са посегнали към телефона, когато Катрин Дженовезе е била нападната, защото те самите не знаят. Но може да се каже, че тяхната апатия е присъща за големия град. Това е едва ли не въпрос на психологическо оцеляване. Когато човек е заобиколен от милиони хора, притиснат между тях, единственият начин да се предпази от тяхното постоянно присъствие е да не им обръща внимание колкото може повече. Безразличието към съседа и неговите проблеми е станало условен рефлекс за живота в Ню Йорк, както и в другите големи градове.

С раздухването па случая - както в книгата на Роузънтал, така и в редица вестници и списания, няколко новинарски емисии по телевизията и пиеса — случилото се е Катран Дженовезе привлякло вниманието на двама професори по психология от Ню Йорк, Биб Латаи и Джон Дарли. Те прегледали докладите за случая и въз основа на своите познания по социална психология предложили може би най-невероятното до този момент обяснение за бездействието - фактът, че е имало цели трийсет и осем свидетели. В предишните описания на историята неизменно се изтъкнало, че никой не е предприел нищо, макар че са гледали трийсет и осем души. Латан и Дарли предположили, че никой не е помогнал именно защото е имало толкова много наблюдаващи. Според психолозите съществуват поне две причини случайният свидетел на произшествие да не направи нищо, когато около него има и други хора. Първата причина е сравнително ясна. Когато има няколко души, които могат да помогнат, личната отговорност на всеки един от тях намалява: „Вероятно някой ще повика помощ, вероятно някой вече го е направил.“ Ето защо, когато всеки си мисли, че някой друг ще помогне или вече е помогнал, никой реално не прави нищо.

Втората причина е по-интересна от психологическа гледна точка. Тя се основава на принципа на социалното одобрение и обхваща ефекта на масовото неведение. Много често критичната ситуация не е очевидна. Дали мъжът, който лежи на улицата, е жертва на сърдечен удар, или е заспал пияница? Дали подобните на изстрели звуци от улицата идват от огнестрелно оръжие, или са недоизгорелите газове от минаващ камион? Дали шумът от съседите означава физическо насилие, което изисква намесата на полицията, или е особено шумен семеен скандал, в който намесата ще бъде неподходяща и нежелателна? Какво всъщност се случва? При чувството за такава несигурност естествената реакция е да се огледате да видите какво правят другите. От начина, по който реагират те, ние можем да съдим дали да приемем произтичащото за произшествие.

Онова, което неусетно пропускаме, е, че всички останали свидетели на събитието най- вероятно също ще се огледат наоколо.

И понеже всички ние искаме да изглеждаме пред другите уравновесени и невъзмутими, ще потърсим реакцията на околните, изглеждайки привидно спокойни. Така всеки ще види другите спокойни и бездействащи. В резултат от това и по логиката на принципа на социалното одобрение, събитието ще бъде интерпретирано като неизискващо спешна намеса. По този начин според Латан и Дарли се проявява състоянието на масово неведение, „при което всеки човек си мисли, че след като никой не е разтревожен, значи няма нищо страшно. Междувременно опасността може да нарасне дотолкова, че най-сетне някой, който не е повлиян от видимото бездействие на другите, да поиска да реагира“.

Забележителният извод от разсъжденията на Латан и Дарли е, че за жертвите на насилие не е по-безопасно да са на публично място и това широко разпространено мнение често може да ее окаже напълно погрешно. Вероятността човек, кой го има спешна нужда от помощ, да оцелее е по-голяма, когато има само един минувач, отколкото когато наоколо има тълпа. За да проверят тази необикновена теза, Дарли и Латаи, заедно със свои студент и колеги, осъществили систематична и много впечатляваща програма от изследвания, чийто резултати били особено красноречиви,

Основната процедура била да се инсценира спешен случай или пред отделен човек, или пред група от хора. После записвали колко пъти при дадените обстоятелства жертвата е получила помощ.

При първия експеримент един студент от Ню Йорк се престорил че има епилептичен припадък. Оказали му помощ в 85% от случаите, при които наблизо имало само един минувач, и само в 31% от случаите, когато наблизо имало петима минувачи. При положение, че почти всички единични минувачи оказали помощ, няма основания да се твърди, че живеем в „студено общество“, в което никой пет пари не дава за другия. Очевидно въпросът опира до присъствието на други минувачи, което понижава готовността да се окаже помощ дотолкова, че можем да се засрамим.

Целта на други експерименти е да се провери доколко социалното одобрение допринася за предизвикването на широко разпространената „апатия“ на очевидците. Това става, като сред група свидетели на възможен спешен случай се вкарват подставени лица, които действат така, сякаш случката не изисква помощ и намеса. При такъв експеримент, проведен в Ню Йорк, 75% от хората, които преминавали сами покрай врата, под която излизал дим, веднага вдигали тревога; когато обаче подобни случаи били наблюдавани от трима души, само в 38% от случаите постъпвало предупреждение. Най-малък обаче бил процентът на минувачите, които направили нещо, когато двама души от тримата били инструктирани да не обръщат внимание на дима. В тази ситуация наличието на дим породило тревога само в 10% от случаите. При подобно изследване, проведено в Торонто, процентът на единичните минувачи, оказали помощ, е 90%, докато при трима свидетели, от които двама пасивни членове на експерименталния екип, помощ била оказана само в 16% от случаите.

След близо цяло десетилетие подобни проучвания социолозите са стигнали до отговор на въпроса кога един минувач ще окаже спешна помощ. На първо място - противно на възгледа, че сме станали общество от коравосърдечни и безчувствени хора, - става ясно, че щом очевидец разбира, че е попаднал в ситуация, която изисква неговата спешна намеса, много е вероятно той да окаже помощ. При тези обстоятелства броят на хората, които търсят помощ или се намесват лично, е напълно успокоителен. При четири отделни експеримента, направени във Флорида, били инсценирани случаи със спешно нуждаещ се от помощ работник. Когато било ясно, че мъжът е ранен и има нужда от помощ, при два от експериментите помогнали 100% от минувачите. При другите два експеримента, при които, за да помогнат, свидетелите трябвало да се доближат до потенциално опасни жици с електрически ток, въпреки това помогнали 90% от хората. Освен това тези изключително високи нива на съдействие били постигнати както когато свидетелите наблюдавали събитието поотделно, така и по групи.

Ситуацията обаче се променя значително, когато минувачите не са сигурни дали онова, което виждат, е случай, който изисква спешна помощ. Тогава е по-голяма вероятността пострадалият да получи помощ от единичен минувач, а не от група хора, особено ако те са непознати. Явно, че ефектът на масовото неведение е най-силен сред непознати. Тъй като искаме да изглеждаме спокойни и овладяни пред хората и тъй като не сме наясно с реакциите на непознатите, най-вероятно нито те ще съзрат тревогата у нас, нито ние ще забележим тяхната тревога. В резултат на това възможното произшествие няма да бъде разчетено като такова и жертвата ще страда.

При по-щателно вглеждане всички тези проучвания показват наличието на повтарящ се модел. Всички онези условия, които намаляват шансовете на жертвите на насилие да получат помощ от непознати, съществуват най- нормално и невинно в големия град.

1) За разлика от селските области, градовете са по- шумни, по-объркващи, по-динамични места, където е трудно човек да е сигурен за онова, което става пред очите му.

2) По правило градската среда е по-гъсто населена.

3) Жителите на големите градове познават много по-малък процент от съгражданите си, отколкото хората, които живеят в малките градчета.

Следователно много по-голяма е вероятността жители от големия Град да са сред непознати, когато станат свидетели па ситуация, изискваща спешна външна намеса.

Тези три типични характеристики па градската среда - бъркотията, многолюдността, ниската степен на познаване между хората - са сред факторите, които според изследването намаляват готовността па случайния минувач да помогне. Без изобщо да се налага да се позоваваме на такива зловещи понятия като „градска анонимност“ и „мегаполисно отчуждение“, ние можем да обясним защо в пашите градове има толкова много случаи на бездействие от страна на хора, станали свидетели на случаи, изискващи тяхната спешна намеса.

И вее пак обясняването на опасностите на модерния градски живот с по-малко зловещи думи не ги премахва. И тъй като световното население вее повече се съсредоточава в градовете - само след десет години половината от човечеството ще живее в тях, - все повече ще нараства и необходимостта да се намалят тези опасности. За щастие, новият начин, по който разбираме „апатията“, дава реални надежди. Като има това научно знание на своя страна, пострадалият в дадена ситуация може да увеличи неимоверно своите шансове да получи помощ от другите. Важното е да се разбере, че случайните минувачи, които не помагат, са по-скоро несигурни, отколкото коравосърдечни. Те не оказват помощ, защото не са сигурни дали случаят наистина я изисква и дали именно те трябва да поемат отговорност. Когато са сигурни, че отговорността е тяхна и случаят изисква спешно да се намесят, хората са изключително отзивчиви.

Щом веднъж стане ясно, че виновно е не някакво неуправляемо социално явление като обезличаването на хората при градския начин на живот, а просто чувство за несигурност, тогава е възможно жертвите да предприемат определени действия, за да защитят себе си, като намалят несигурността на очевидците. Представете си например, че сте решили да прекарате един летен следобед на музикален концерт в парка. Когато концертът свършва и хората започват да се разотиват, вие забелязвате, че едната ви ръка е леко вцепенена, но не обръщате сериозно внимание на това. И все пак, докато се движите заедно с част от тълпата по една от страничните алеи на парка, вие усещате това вцепенение да се разпространява по ръката и по едната страна на лицето ви. Леко объркан, вие решавате за малко да седнете до едно дърво да си починете. Но скоро ви става ясно, че нещата съвсем не са наред. Посядането не помага, контролът и координацията на вашите мускули се влошават дотолкова, че вече ви е трудно да раздвижите устата и езика си, за да кажете нещо. Опитвате се да станете, но не можете. Ужасяваща мисъл проблясва в съзнанието ви: „Господи, получавам удар!“ Хората минават покрай вас на групи и повечето не ви обръщат никакво внимание. Малцината, които забелязват странния начин, по който сте се отпуснал до дървото, или пък странния ви поглед, веднага правят справка с общата реакция около себе си и като виждат, че никой не се разтревожва, отминават с убеждението, че нищо страшно не се е случило.

Ако се озовете в такова затруднение, какво бихте могли да направите, за да получите помощ? Тъй като физическото ви състояние се влошава, времето за вас е решаващо. Ако преди да сте успели да поискате помощ, изгубите способността си да говорите, да се движите или пък загубите съзнание, вашите шансове да получите помощ и да се възстановите ще намалеят драстично. Най-важно е да опитате да поискате помощ възможно най-бързо. Но какъв ще бъде най-ефективният начин да отправите тази молба? Охкането и пъшкането, както и опитът да извикате вероятно няма да дадат резултат. Те може и да привлекат нечие внимание, но няма да дадат достатъчно информация, за да убедят минувача, че е наложително да помогне.

Ако не е много вероятно само виковете да доведат помощ, може би трябва да бъдете по- конкретни. Всъщност, за да привлечете внимание, трябва да направите повече; трябва ясно да извикате, че имате нужда от помощ. Не бива да позволявате на минувачите да изтълкуват ситуацията като нещо, което не изисква внимание. Използвайте думата „помощ“, за да покажете, че се нуждаете от съдействие незабавно. И не се притеснявайте, че с това ще сгрешите. Не бива да се притеснявате от нищо. Предвид възможността за удар, не можете да си позволите да се тревожите да не би да сте преувеличили проблема. Моментното неудобство изобщо не може да се сравнява с евентуалната смърт или доживотна парализа.

Но дори силно да извикате за помощ, това не е гаранция, че ще я получите. Макар да внесе яснота, че става дума за спешен случай, ще останат други съмнения. Каква точно помощ е нужна тук? Аз ли трябва да помогна, или да оставя някой друг, който е по-квалифициран от мен? Тръгнал ли е вече някой да доведе професионална помощ, или това е моя отговорност? И докато очевидците стоят и ви гледат, глупаво прехвърляйки в ума си тези въпроси, времето, което е решаващо за вас и вашето оцеляване, може вече да изтича.

Очевидно в такъв случай вие, като жертва, трябва да направите повече от това, да известите хората наблизо за нуждата си от спешна помощ - трябва и да премахнете всички техни съмнения как да бъде осигурена тази помощ. Кой е най-ефикасният и сигурен начин да направите това?

Въз основата на констатациите от изследванията, които видяхме, моят съвет би бил да изберете един човек от тълпата. Гледайте в него, говорете, посочете директно този човек и никой друг: „Вие, господине, със синьото сако, имам нужда от помощ. Извикайте линейка.“ С това единствено изказване ще разсеете всички съмнения, които биха попречили на идването на помощ или биха я забавили. С това единствено изречение вие ще поставите мъжа със синьото сако в позицията на „спасител“. Той веднага ще разбере, че е необходимо да повика помощ; ще разбере, че именно той, а не някой друг, е отговорен за нейното оказване; и най-после, ще разбере точно как да го направи. Всички научни свидетелства сочат, че това ще доведе до незабавни и ефективни действия.

Най-общо казано, вашата най-добра стратегия, когато имате нужда от спешна помощ, е да намалите несигурността у хората наоколо относно вашето състояние и техните отговорности. Бъдете колкото може по-конкретен каква е нуждата ви от помощ. Не оставяйте минувачите да решават сами, защото особено сред тълпата, принципът на социалното одобрение и следващият го ефект на масовото неведение много лесно ще ги накарат да се отнесат към вашето състояние като към случай, който не заслужава внимание.

И винаги молете за помощ отделен човек от групата свидетели. Не се поддавайте на естествената склонност да отправите молбата си към всички. Изберете си един човек и му възложете задача. В противен случай е много лесно за всеки един от тълпата да приеме, че някой друг трябва да помогне, ще помогне или вече е помогнал. От всички методи в тази книга, които са предназначени да предизвикват съгласие, този е може би най-важният, който трябва да запомните. В крайна сметка неуспехът да накарате някого да ви помогне може да има сериозни последствия за вас.

Неотдавна мое собствено преживяване потвърди значението на това. Претърпях сериозна автомобилна катастрофа. И аз, и другият шофьор бяхме сериозно наранени. Той беше в безсъзнание, паднал върху волана, докато аз успях да се измъкна, олюлявайки се и целият в кръв. Катастрофата беше станала в центъра на едно кръстовище пред очите на няколко души, спрели с колите си на светофара. Докато стоях до вратата на колата на колене и се опитвах да проумея какво става, светна зелено и чакащите коли бавно тръгнаха през кръстовището; шофьорите зяпаха, но не спираха.

Спомням си как си помислих: „О, не, става точно така, както твърди изследването. Те всички подминават.“ Но за мое щастие, като социален психолог, познавам достатъчно проучвания, свързани с очевидците. Разглеждайки бедата, която ми се беше случила, през призмата на констатациите в тези изследвания, аз знаех точно какво да правя. Като се изправих на крака, така че да могат да ме виждат ясно, аз посочих към шофьора на една от колите с думите: „Обадете се в полицията.“ На втория и на третия шофьор, които посочих поотделно, казах: „Отбийте от пътя, имаме нужда от помощ!“ Тези хора се отзоваха мигновено. Извикаха полиция и линейка незабавно, изтриха с кърпички кръвта от лицето ми, сложиха едно сако под главата ми, изявиха готовност да се явят като свидетели за инцидента, един човек дори предложи да ме придружи до болницата.

Помощта не само беше бърза и оказана с много загриженост, тя беше и заразна. След като шофьорите, които влязоха в кръстовището от другата страна, видяха колите, спрели заради мен, те също отбиха от пътя и се погрижиха за другата жертва. Сега принципът на общоприетото вече работеше за нас. Цялата работа беше да обърна нещата по посока на помощта. Веднъж след като направих това, можех да се отпусна и да оставя искрената загриженост на очевидците и естествената инерция на принципа на социалното одобрение да свършат останалото.