Психологическо формиране на реакция

Психологическо формиране на реакция

Освен това в принципа на дефицитността има и втори, уникален източник на сила: с намаляването на достъпните възможности намаляват и нашите свободи. А хората не обичат да губят свободите си. Желанието да запазим установените си прерогативи заема централно място в теорията за психологическото формиране на реакция (психичната реактивност). Тя е разработена от психолога Джак Брем, за да обясни реакцията на човека към намаляването на контрола. Според тази теория винаги, когато свободният избор е ограничен или застрашен, нуждата да възстановим свободите си ни кара да ги желаем (заедно с благата и услугите, свързани с тях) значително повече, отколкото преди. Така, когато нарастващата дефицитност - или нещо друго - възпрепятства непосредствения ни достъп до нещо, ние реагираме срещу това възпрепятстване, като желаем или мъчим да се сдобием с това нещо много по-силно от преди.

Същността на теорията изглежда проста, но действието ѝ се простира почти навсякъде в социалната среда. От младежката любов през въоръжената революция до плодовете на пазара, впечатляващо голяма част от нашето поведение може да бъде обяснена, като се проучат внимателно проявите на психичната реактивност. Преди да започнем такова проучване обаче, би било полезно да научим кога хората за първи път показват желание да се борят срещу ограничаването на техните свободи.

Детските психолози са проследили наличието на тази тенденция чак до втората година от живота на детето. Този период, който родителите определят като проблемен, е широко известен като „кошмарните две годинки“. Повечето родители могат да потвърдят, че тогава поведението на децата им се характеризира с много по-голяма съпротива. Двегодишните деца сякаш владеят до съвършенство умението да се противят на външния натиск, особено от страна на родителите. Кажете ли им едно нещо, те правят обратното; дадете ли им една играчка, те ще искат друга; вдигнете ли ги от пода против тяхното желание, те се гърчат и извиват, за да ги сложите долу; сложите ли ги долу против тяхната воля, те се вкопчват във вас и настояват да ги вземете на ръце.

Изследване, проведено във Вирджиния, чудесно регистрира типичните характеристики на „кошмарните две годинки“ сред момчета на средна възраст 24 месеца. Децата придружавали майките си в стая, в която имало две еднакво привлекателни играчки. Играчките винаги били поставяни така, че едната стояла до прозрачна плексигласова преграда, а другата - зад преградата. При някои от децата плексигласовата преграда била висока само около 30 см - като по този начин не представлявала действителна пречка да се пресегнат и да вземат играчката. За други момченца преградата била около 60 см и им пречела да достигнат играчката, така че трябвало да я заобикалят. Изследователите искали да видят колко бързо прохождащите деца ще се доберат до играчките при тези условия. Констатациите били недвусмислени. Когато бариерата била твърде ниска, за да ограничи достъпа до предмета зад нея, момченцата не проявявали специален интерес към нито една от двете играчки. Те посягали към играчката зад преградата толкова често, колкото и към другата играчка. Но когато преградата била толкова висока, че наистина пречела да се стигне до играчката, децата тръгвали направо към трудно достъпната играчка, като контактът с нея бил установяван около три пъти по-пъти по-бързо, отколкото с онази, достъпът до която бил открит. Като цяло всички момченца в това изследване демонстрирали класическата реакция, характерна за „кошмарните две годинки“, към ограничаването на свободата: откритото предизвикателство.

Защо формирането на реакция се появява точно през втората година? Отговорът вероятно е свързан с важна промяна, през която преминават децата по това време. Точно тогава те за пръв път започват да осъзнават себе си като индивиди. Вече гледат на себе си не като на част от средата, а като на автономни единични същества със самоличност. Това развиващо се разбиране за автономност естествено влече след себе си разбирането за свобода. Независимото съществуване е това, което предлага множество възможности за избор. И дете, което наскоро е осъзнало, че е свободно същество, иска да изследва в максимална степен тези възможности. Затова навярно не бива да бъдем нито изненадани, нито пък да страдаме от това, че нашите двегодишни деца вечно се противопоставят на желанията ни. Те тъкмо са открили вдъхновяващото усещане за себе си като отделни човешки същества. Сега трябва да си зададат изключително важните въпроси за волята, правата и контрола и да се помъчат да им отговорят. Тяхната склонност да се борят за всяка свобода, против всяко ограничение, може да бъде разбрана най-добре като търсене на информация. Като изпробват докъде стигат границите на свободата им (и съответно - търпението на техните родители), децата разбират къде в своя свят може да се очаква да бъдат контролирани и къде те могат да контролират. Както ще видим по-късно, мъдрият родител проявява последователност в това отношение.

Въпреки че „кошмарните два годинки“ може би са възрастта, в която най-явно се откроява формирането на реакция, през целия живот на човека се наблюдава силната тенденция той да се противопоставя на ограниченията на поведенческите свободи. Има още една възраст обаче, които изпъква като период, и който тази тенденция приема особено бунтарска форма: юношеството. Също като втората година, това е период, в който чувството за индивидуалност се усилва. При юношите се осъществява преходът от ролята на дете, с целия покровителстваш родителски контрол, към ролята на възрастен, с всички съпътстващи я права и задължения. Не е чудно, че юношите се съсредоточават по-малко върху задълженията, отколкото върху правата, които смятат, че имат. Също така не е изненадващо, че налагането на традиционния родителски авторитет по това време има често противоположен ефект. Юношите се съпротивляват на всички опити за контрол, като се опитват да се изплъзват, лъжат или се борят открито.

Нищо не показва по-добре бумеранговия ефект от родителския натиск върху поведението на подрастващите толкова ясно, колкото явлението, известно като "ефект на Ромео и Жулиета“, Както е известно, Ромео от рода Монтеки и Жулиета от рода Капулети са Шекспирови персонажи, чиято любов била обречена заради стара вражда между техните семейства, Като се противопоставили на всички опити на родителите им да ги разделят, младежите си извоювали вечен съюз с трагичния акт на тяхното двойно самоубийство, което окончателно дало израз на свободната им воля.

Силата на техните чувства и действия винаги е била източник на удивление и недоумение у зрителите на пиесата. Как е възможно у толкова млади хора толкова бързо да се породи такава страстна привързаност? Романтикът може да предположи, че става дума за рядка и съвършена любов. Социалният учен обаче би се позовал на ролята, която е изиграла родителската намеса и създадената от нея реакция на съпротива. Вероятно първоначалните чувства между Ромео и Жулиета не са били толкова всепоглъщащи, че да сринат преградите, поставени между тях от семействата им. Но е много вероятно те да са били нажежени до крайност от поставянето на тези прегради. Дали, ако бяха оставени да правят каквото поискат, любовта им щеше да е толкова голяма?

Тъй като историята е измислена, такива въпроси, разбира се, са хипотетични и всеки възможен отговор е спекулативен. Но е съвсем възможно да си задаваме подобни въпроси за съвременните Ромеовци и Жулиети и да им отговаряме с много по-голяма убеденост.

Вярно ли е, че младежите, които страдат заради намесата на родителите, реагират, като се привързват по-здраво едни към други и още по-дълбоко се влюбват? Според изследване, проведено сред 140 двойки от Колорадо, нещата стоят точно така. Всъщност изследователите установяват, че макар родителската намеса да е пораждала известни проблеми във взаимоотношенията - партньорите гледали един на друг по-критично и посочвали повече негативни черти в другия, - тази намеса карала младежите да се чувстват по-дълбоко влюбени и засилвала желанието за брак. В периода на проведеното наблюдение, по-високата степен на родителска намеса водела до нарастване интензивността на любовното чувство. А когато тази намеса отслабвала, чувствата се охлаждали.

Въпреки че ефектът „Ромео и Жулиета“ сред съвременните юноши може да изглежда очарователен - за страничния наблюдател, - някои други прояви на юношеската съпротива може да се окажат трагични. Широкомащабната рекламна кампания на цигарите „Вирджиния Слимс“ вече повече от десетилетие отправя едно основно послание. То гласи, че съвременните жени са „изминали дълъг път“ от времето, когато социалните норми са изисквали от тях да бъдат покорни, благоприлични и възпитани. Ето защо, според тези реклами, жените повече не трябва да се чувстват обвързани от шовинистични и остарели правила, които ограничават тяхната независимост, и особено свободата им да пушат. Успяло ли е това послание да задейства съпротивата срещу старите структури сред целевата аудитория? Стряскащата статистика дава доста печален отговор. В продължение на цялата тази кампания процентът на пушачите в Съединените щати е нараснал само в една демографска група - момичетата в юношеска възраст.

Както виждаме, при двегодишните деца и юношите психичната реактивност винаги е размирна и бурна. За останалите от нас, или поне за по-голямата част, запасите от енергия за реагиране си стоят спокойни и невидими, а изригват подобно на гейзери само в определени

случаи. Но тези изригвания се проявяват по множество удивителни начини, интересни не само за онези, които изучават човешкото поведение, но и за законодателите и политиците.

Известен е например един странен случай - в град Кенесоу, щата Джорджия, бил гласуван закон, който изисквал всеки възрастен гражданин да има пушка и амуниции, като предвиденото наказание за неспазване на закона било 6 месеца затвор и 200 долара глоба. Всички особености на този закон го превръщат в идеална мишена за психична реактивност: свободата, която той ограничава, е важна, с дългогодишна традиция, подкрепяна от повечето американски граждани. Освен това законът е бил одобрен от градския съвет на Кенесоу, без да се търси мнението на гражданите. Според теорията за формиране на реакция при тези обстоятелства малцина от възрастните жители в град с население 5400 души биха се подчинили. Обаче според вестниците три-четири седмици след одобряването на закона продажбите на огнестрелно оръжие в Кенесоу стигнали направо шеметни равнища.

Как можем да обясним това очевидно противоречие с принципа на реактивността? Като погледнем малко по-отблизо онези, които купували пушки в Кенесоу. Разговори със собствениците на тамошни магазини разкриват, че купувачите били не жители на града, а посетители, повечето от тях изкушени от тръпката да купят първата си пушка в Кенесоу. Дона Грийн, собственичка на магазин, който един вестник описва като истински „склад за огнестрелни оръжия“, обобщава ситуацията по следния начин: „Бизнесът върви страхотно. Но почти всички оръжия се купуват от пришълци. От местните само двама-трима души са дошли да си купят пушка, за да спазят закона.“ Така след гласуването на закона купуването на пушки се превърнало в често срещано явление в Кенесоу, но не и сред онези, които законът имал предвид; хората масово проявили несъгласие. Само онези, чиято свобода не била ограничена от въпросния закон, били склонни да го спазват според него.

Подобна ситуация се получила и десетина години преди това на неколкостотин мили южно от Кенесоу, когато в област Дейд (обхващаща Маями), щата Флорида, издават декрет, който забранява употребата - и притежанието! - на перилни или почистващи препарати, съдържащи фосфати. Проведеното проучване, което трябвало да установи социалното влияние на закона, констатирало наличието едновременно на два вида реакции от страна на жителите на Маями. Първо - нещо, типично за Флорида, - много жители на Маями се насочили към контрабандата. Заедно със съседи или приятели те ходели с големи „сапунени каравани“ до съседни области и товарели почистващи препарати с фосфати. Презапасяването бързо се превърнало в мания - в надпреварата някои семейства натрупали фосфатни препарати, които, както се хвалели, щели да им стигнат за следващите 20 години.

Втората реакция спрямо закона била по-неявна и по-абстрактна от откритата съпротива на контрабандистите и онези, които се презапасявали. Тенденцията да искат онова, което не могат да имат, подтиквала много жители на Маями да смятат, че почистващите препарати, съдържащи фосфати, са по-меки, по-ефективни в студена вода, по-добре освежават и избелват тъканите и по-добре почистват петна. След приемането на закона, те започнали да вярват дори в това, че фосфатните препарати се пенели по-добре.

Този тип реакция е характерна за хора, на които биват отнети утвърдени свободи, и е особено важна за разбирането на това как действат върху нас психичната реактивност и дефицитността. Когато свободата ни да получим нещо е ограничена и когато нещо става по-малко достъпно за нас, желанието да го притежаваме нараства. Въпреки това ние рядко разбираме, че психичната реактивност е причината да искаме това нещо повече; единственото, което знаем, е, че го искаме. И все пак чувстваме нуждата да оправдаем своето желание да го получим, затова започваме да му приписваме редица положителни качества. В крайна сметка, съвсем естествено е да предположим, че ако се чувстваме притеглени от нещо, причина са достойнствата на въпросното нещо. В случая със закона за фосфатните препарати в област Дейд - както и в други случаи за неотдавнашна забрана, - тези предположения са погрешни. След забраната фосфатните препарати чистят, избелват и се пенят не по-добре, отколкото преди нея. Просто ние решаваме, че те са по-добри сега, защото установяваме, че ги искаме повече.

Склонността ни да искаме това, което е забранено, и следователно да допускаме, че то е по-ценно, не се ограничава само до праха за пране. Тя дори не се ограничава само до стоките за потребление, а включва и ограниченията върху информацията. Във век, в който способността за придобиване, съхраняване и управляване на информация все повече се превръща във фактор за благосъстояние и власт, е много важно да разберем каква е типичната ни реакция спрямо опитите за цензура или за ограничаване по друг начин на нашия достъп до информацията. Въпреки че има много данни за нашата психична реактивност към всевъзможни материали, подлежащи на цензуриране - насилие в медиите, порнография, радикални политически възгледи, - изненадващо малко са данните за нашата реакция към самия акт на цензурирането. За щастие, резултатите от няколкото изследвания, свързани с този въпрос, дават едни и същи резултати. Почти неизменно нашата реакция към забраната на дадена информация поражда по-голямо желание да се получи тази информация, като тя се цени повече, отколкото преди забраната.

Но това, което буди интерес по отношение на резултатите от цензурирането на информацията, не е фактът, че хората започват да искат тази информация повече от преди; това изглежда естествено. Интересното обаче е друго — те започват да вярват в нея повече, дори при положение, че не са я получили. Така например, когато студенти от университета в Южна Каролина научават, че ще се забрани да се говори срещу смесените общежития, те започват повече да се противопоставят на идеята за смесени общежития. Така, без дори да са чули такова изказване, те започват да симпатизират на аргументите в тази посока. Това създава условия за тревожната възможност някои по-проницателни хора, които имат слаби позиции или непопулярни възгледи, да могат да провокират ограничителни мерки спрямо своите идеи и така да ни спечелят на своя страна. Може да звучи странно, но за тези хора - например членове на периферни политически групировки - най-ефективната стратегия може да бъде не да популяризират своите непопулярни възгледи, а направят така, че те да бъдат официално цензурирани и след това да разгласяват тази цензура. Излиза, че създателите на Конституцията на САЩ са се проявили колкото като непоколебими защитници на гражданските свободи, толкова и като добри социални психолози, когато са писали забележително либералната клауза за свободата на словото в Първата поправка. Може би с отказа да ограничат свободата на словото, те са опитвали и да намалят шанса нови политически идеи да печелят подкрепа по ирационален път чрез психичната реактивност.

Разбира се, политическите идеи не са единственото, подлежащо на ограничаване. Често например се ограничава достъпът до материали със сексуално съдържание. Макар и не толкова зрелищно, колкото спорадичните нахлувания на полицията в книжарниците и кината за "възрастни", натискът, родители и граждански групи също упражняват редовен натиск да се цензурира сексуалното съдържание на учебни материали - от текстовете за сексуалното образование и хигиена до книгите по рафтовете на училищните библиотеки. В тази борба и двете страни тръгват с добри намерения, но проблемите не са прости, тъй като се обхващат въпроси като морал, изкуство, родителски контрол и училищата и свободи, гарантирани от Първата поправка.

Но от чисто психологическа гледна точка може би ти привържениците на строгата цензура ще е интересно да разгледат подробно резултатите от проучвано, направено сред възпитаниците ни университета „Пърдю“. За целта показали на студентите брошура, рекламираща роман. При половината от тях рекламата включвала изречението; „само за възрастни, строго забранен за лица под 21 години“; другата половина от студентите прочели реклама, и която нямало възрастово ограничение на книгата, Когато по-късно учените помолили студентите да кажат какво мислят за книгата, те открили същите две реакции, които отбелязахме при другите забрани. Онези, които били прочели за възрастовото ограничение,

1) повече искали да прочетат книгата и

2) вярвали, че тя ще им хареса повече, отколкото онези, които смятали своя достъп до книгата за неограничен.

Никой може да каже, че макар тези резултати да са валидни за малки групи силно ориентирани към секса студенти, те няма да са валидни при ученици от прогимназията и гимназията, където всъщност се водят битки по отношение на материал със сексуално съдържание, Има две причини да се съмнявам в подобно твърдение, Първо, психолозите, изучаващи развитието, смятат за всеобщо явление желанието на подрастващите да се противопоставят на контрола на възрастните, желание, което се появява много рано, още в началото на тийнейджърските годили. Обикновени наблюдатели, които не са си поставили за цел да изследват научно тези тенденции на противопоставяне, също отбелязват ранното им зараждане. Учените твърдят, че Ромео и Жулиета, за които е писал Шекспир, са били съответно на около 15 и 13 години. Второ, моделът на реагиране, установен при студентите от „Пърдю“, не е единствен по рода си и затова не може да бъде приписан уж по-засилен интерес към секса, който се открива при студентите. Този модел по принцип се повтаря при всички външно наложени ограничения. Ограничаването на достъпа до книгата е имало същия ефект, както забраната па фосфатните препарати във Флорида или цензурирането на изказванията в Северна Каролина. Хората, за които сс отнасяли забраните, започвали да искат забраненото нещо още повече., а в резултат и да харесват повече.

Поддръжниците на идеята за официална забрана на материалите със сексуално съдържание в училищната програма имат нескритата цел да намалят ориентацията на обществото, и особено на младите, към еротизма. В светлината на изследването в университета „Пърдю“, както и предвид други проучвания върху ефекта от налагането на забрани, човек не може да не се запита дали официалната цензура не е средство, което постига точно обратната цел. Ако вярваме на заключенията от изследването, цензурата най-вероятно увеличава интереса на учащите се към материали със сексуално съдържание и впоследствие ги кара да възприемат себе си като хора, които харесват такива материали.

Терминът „официална цензура“ обикновено се свързва със забрани на материали с политически или сексуален характер. Но има и още един разпространен вид официална цензура, за която не мислим по същия начин, вероятно защото тя идва постфактум.

Често при съдебен процес се представя доказателство или се дават свидетелски показания, които биват определени от съдията за неприемливи и той може да посъветва съдебните заседатели да отхвърлят доказателството. От тази гледна точка той е цензор, макар че формата, в която се проявява цензурата, е необичайна. Не се забранява представянето на информацията пред съдебните заседатели - за това е твърде късно, - но се забранява използването на тази информация от съдебните заседатели. Колко ефективно може да бъде това искане от страна на съдията? И дали е възможно у съдебните заседатели, които смятат за свое право да вземат предвид цялата налична информация, искането за недопускане да породи психични реактивност И да ги накара да използват доказателството дори в по-голяма степен?

Това си някои от въпросите, зададени в рамките на мащабен проект за изследване на съдебни заседатели, , проведен в юридическия факултет на Чикагския университет. Една от причините резултатите от този проект да имат висока информативна стойност е, че участниците действително са изпълнявали ролята на съдебни заседатели по това време и са се съгласили да бъдат членове на „експерименталното жури" за целите на изследването. Тези експериментални съдебни състави прослушват записи на свидетелски показания от предишни процеси и ги обсъждат така, сякаш сега решават случая. При един от тези случаи, който има непосредствено отношение към въпроса за официалната цензура, тридесет съдебни заседатели изслушват делото на жена, които е ранена при автомобилни катастрофа, поради небрежност на шофьора. Първият факт, който изследователите установяват, не е изненада за никого. Когато подсъдимият казва, че има застраховка, съдебните заседатели отсъждат на жертвата средно е 4000 долара по-високо обезщетение, отколкото когато той казва, че няма застраховка (37 000 срещу 33 000 долара). Така се оказва, че, както застрахователните компании винаги са подозирали, съдебните заседатели обезщетяват жертвата с повече нари, когато ще ги плащат застрахователите. Втората констатация на изследването обаче е удивителна. Ако шофьорът каже, че е застрахован и съдията посочи показанието като неприемливо (като поиска от съдебните заседатели да не го зачитат), искането за пренебрегване има обратен ефект, като води до отсъждането на обезщетение средно в размер на 46 000 долара. Следователно в случаи, в които съдебните заседатели научат, че шофьорът е застрахован, те увеличават сумата по изплащането на щетите с 4 000 долара. Но когато на други съдебни заседатели официално се казва, че те не бива да използват тази информация, те я използват още повече, като увеличават обезщетението с 13 000 долара. Излиза, че дори правилната официална цензура в съдебната зала създава проблеми за цензора. И тук на ограничаването на информацията реагираме както обикновено - като ценим забранената информация още повече.

Информацията, че ценим забранената информация, ни позволява да прилагаме принципа на дефицитността към области, които надхвърлят чисто материалните блага. Принципът е валиден и при съобщенията, комуникациите и знанието. От тази гледна точка можем да видим, че не е необходимо информацията да бъде цензурирана, за да я ценим повече, необходимо е само да бъде недостатъчна. Така въз основа на принципа на дефицитността приемаме някаква информация за по- убедителна, ако смятаме, че не можем да я получим от друго място.

Идеята, че достъпната само за едни информация е по-убедителна, заема централно място в идеите на двама психолози, Тимоти Брок и Хауард Фромкин, които анализират убеждаването чрез „теория за стоката“.

Най-силното потвърждение на теорията на Брок и Фромкин, което ми е известно, е плод на малък експеримент, направен от мой студент. Когато се записа в моя курс, той беше вече човек с успешен бизнес, собственик на компания за внос на говеждо, но искаше да получи по-добра подготовка по маркетинг. След като един ден говорихме с него в моя кабинет за недостатъчната и достъпна само за някои информация, той реши да направи проучване, като използва продавачите в своята фирма. На клиентите на неговата фирма — закупчици за супермаркети и други магазини за продажба на дребно - както обикновено звънял негов служител и по три различни начина ги питал дали искат да направят покупка. На едни от тях стоката била представяна по стандартния начин. На други освен стандартната информация било съобщавано още, че предлагането на вносно говеждо ще намалее през следващия месец. А клиентите от третата група, освен стандартната информация и новината, че ще има дефицит при доставките на говеждо, научили още, че и новината за дефицитността не е общодостъпна, а фирмата я е получила като специална, вътрешна информация. Така клиентите, до които достигнала тази последна информация, научили, че е ограничена не само достъпността до продукта, но и информацията за тази ограниченост - дефицитността се удвоила. Резултатите от експеримента бързо станали очевидни, когато се наложило фирмата да се снабдява с допълнителни количества говеждо месо, тъй като наличното не стигало, за да се изпълнят поръчките, които ги засипвали. В сравнение с клиентите, които получили само стандартната информация, онези, които били информирани за бъдещия дефицит на говеждо купили два пъти повече месо. Но истински бум в продажбите се получил при клиентите, които научили за предстоящия дефицит от „вътрешни“ източници. Те купили шест пъти по-голямо количество, отколкото клиентите, които били агитирани да купуват по обичайния начин. Очевидно самият факт, че новината за предстоящия дефицит била дефицитна, я направил особено убедителна.