Шеста глава ВЛАСТТА И АВТОРИТЕТЪТ

Шеста глава ВЛАСТТА И АВТОРИТЕТЪТ

„Следвай знаещия.“

Да предположим, че докато прелиствате вестника, забелязвате реклама за набиране на доброволци за „изследване на паметта“ във факултета по психология на близкия университет. Да предположим още, че сте се заинтригували от тази идея и се свързвате с ръководителя на изследването, професор Стаили Милграм, за да уговорите участието си в едночасовата сесия. Когато отивате в оборудваната лаборатория, се запознавате с двама души. Единият е ученият, който отговаря за експеримента - разпознавате го по сивата престилка и папката с листове в ръцете му. Другият е доброволец като вас и изглежда съвсем обикновено във всяко отношение.

След общоприетите поздрави и любезности ученият започва да ви обяснява процедурата, която следва. Той казва, че експериментът изследва по какъв начин наказанието въздейства върху ученето и паметта. Следователно, единият от участниците ще има за задача да научи дълъг списък от двойки думи, докато ги запомни безпогрешно. Този участник ще наричаме Ученика. Работата на другия участник ще бъде да изпитва Ученика какво е запомнил и за всяка грешка да го наказва с нарастващи по сила електрошокове. Този участник ще обозначим като Учителя.

Естествено е тази информация да ви попритесни. Вашите опасения се увеличават, когато теглите жребий и разбирате, че на вас се пада да сте Ученика. Не сте очаквали, че изследването ще включва болка, и затова веднага ви минава през ум да си тръгнете. Но не, казвате си вие, има време да решите да се откажете, ако трябва, освен това електрошоковете не може да са много силни. След като сте получили възможност да научите двойките думи, ученият ви завързва за един стол и докато Учителя само наблюдава, прикачва електроди към ръката ви. Вече по-обезпокоен от ефекта, който ще има върху вас електрошокът, вие питате колко силен ще е той. Отговорът на учения не ви успокоява. Той ви казва, че шокът може да бъде изключително болезнен, но независимо от това няма „да причини трайно увреждане на тъканите“. След това ученият и Учителя ви оставят и отиват в съседната стая, откъдето Учителя започва да ви изпитва през интерком и за всеки грешен отговор ви наказва с електрически ток.

По време на теста вие бързо разбирате модела, който той следва: задава въпроса и чака да му отговорите по интеркома; винаги, когато грешите, обявява волтажа на шока, който ще получите, и увеличава неговото ниво, за да изпълни наказанието. Най-тревожното е, че с всяка следваща грешка, която правите, силата на шока се увеличава с 15 волта.

Тази част от теста минава гладко. Шоковете са неприятни, но поносими. По-късно обаче, когато вашите грешки се натрупват и волтажът на шоковете се увеличава, наказанието започва да става достатъчно болезнено, за да наруши вашата концентрация, което пък води до все повече грешки и повече разконцентриращи шокове. При 75, 90, 105 волта вие вече започвате да охкате с глас. При 120 волта извиквате по интеркома, че наистина започва да боли. Понасяте още едно наказание със стенание и решавате, че повече не можете да издържате на болката. След като Учителя ви пуска 150-волтов ток, започвате да крещите по интеркома: „Достатъчно! Изведете ме оттук! Моля ви, изведете ме оттук! Пуснете ме!“

Но вместо да чуете очакваното съгласие от страна на Учителя и учения, че ще ви развържат, Учителя просто ви задава следващия въпрос от теста. Изненадан и объркан, вие промърморвате първия отговор, който ви идва в главата. Той, разбира се, е грешен и Учителя пуска 165-волтов ток. Вие вече крещите на Учителя да спре и да ви пуснат оттук. Но той отговаря само със следващия въпрос от теста и с нови безпощадни шокове в случаите, когато вашият обезумял отговор не е правилен. Повече не можете да удържате паниката си. Шоковете са толкова силни, че ви карат да се гърчите и крещите. Ритате в стената и настоявате да бъдете освободен, умолявате Учителя да ви помогне. Въпреки това въпросите от теста продължават както преди, а също и ужасните електрошокове с изгарящите 195, 210, 225, 240, 255, 270, 285 и 300 волта. Вие разбирате, че вече едва ли ще отговорите правилно на някой въпрос, затова извиквате на Учителя, че няма отговаряте на въпросите му. Това не променя нищо. Нежеланието да отговаряте Учителя приема за грешен отговор и пуска ток. Мъчението продължава по този начин, докато накрая шоковете ви вцепенят до истинска парализа. Вие повече не можете да крещите, не можете да се борите. Можете само да усещате всяко ужасно жилване на електричеството. Вероятно си мислите, че тази пълна пасивност ще накара Учителя да спре. Няма никаква причина да се продължава с експеримента. Но той продължава безмилостно да задава своите въпроси, да съобщава ужасяващите нива на тока (те вече са стигнали 400 волта) и да натиска ръчката. Що за човек е той? - чудите се вие. - Защо не ми помага? Защо не спира?

На повечето от нас този сценарий би заприличал на кошмар. За да проумеем наистина колко кошмарен е той, трябва да знаем, че в много отношения е напълно реален. Такъв експеримент - всъщност поредица такива еkсперименти — наистина е бил проведен от професор по психология на име Милграм и в него участниците, изпълняващи ролята на Учителя, с готовност са прилагали продължителни, силни и опасни електрошокови нива на друг съпротивляващ се, крещящ, умоляващ човек. Само един от главните аспекти на експеримента не е същият. Не е имало никакви истински електрошокове. Ученика, жертвата, която е викала за милост, не е истински доброволец в експеримента, а актьор, който се преструвал, че е подложен на електрошокове. Действителната цел на изследването на Милграм нямала нищо общо с ефекта от наказанието върху ученето и паметта. Не, той търсел отговор на съвсем различен въпрос - колко страдание ще са готови да причинят най- обикновени хора на напълно невинен човек, щом им го възложат за задача?

Отговорът съвсем не е успокоителен. При описаните обстоятелства, които толкова много напомнят „кошмар“, Учителите проявили готовност да причинят толкова болка, колкото било възможно. Вместо да отстъпят пред молбите на жертвата, около две трети от изследваните участници в експеримента на Милграм дърпали ръчката на всеки един от трийсетте електрически ключове пред себе си, без да спират, чак до последния (450 волта), когато ученият прекъсвал експеримента. Още по-тревожно е, че нито едно от общо 40-те изследвани лица не се отказало да налага наказания в ролята си на Учител, нито когато жертвата за първи път казвала, че иска да я освободят, нито по-късно, когато започвала да моли, нито накрая, когато реакциите на всеки шок се превърнали, по думите на Милграм, в „явни писъци на агонизиращ човек“. Едва след 300-волтовия електрошок, когато жертвата „изкрещя отчаян, че повече няма да отговаря на въпросите за тест на паметта“, някои отказали да продължат, но те били съвсем малък процент.

Тези резултати изненадали всички, които участвали в проекта, включително и самия Милграм. Защото всъщност, преди да започне експериментът, той помолил свои колеги, студенти от горните курсове и специалисти по психология в Йейлския университет (където се провел експериментът) да прочетат описание на предвидената процедура и да изразят предположение колко души ще стигнат до последните 450 волта. Неизменно отговорът бил - между 1 и 2 процента. А отделна група от 39 психиатри прогнозирала, че само около един на хиляда души ще прояви готовност да стигне до края. Излизало, че никой не бил подготвен за модела на поведение, който се проявил, когато експериментът започнал.

Как можем да си обясним тази тревожна тенденция? Едни търсят причините във факта, че изследваните лица били мъже, тоест принадлежат към група, известна с агресивното си поведение; други - в това, че участниците не разбирали добре потенциалната вреда от толкова високоволтажни електрошокове; а според трети - участниците били сбирщина от идиоти без чувства и съвест, които се наслаждавали на възможността да причинят страдание. Но има достатъчно данни, оборващи всяко от тези предположения. Експеримент, проведен по-късно, показал, че полът на участниците няма отношение към готовността им да подложат жертвата на всички възможни по сила електрошокове. Жените, в ролята на Учители, правели Това в същата степен, в която и мъжете от първоначалния експеримент на Милграм.



ФИГУРА 6-1

Опитът на Милграм

Горната снимка показва зловещия „генератор на шокове“, използван в експеримента. На снимката долу се вижда Ученика (жертвата), когото експериментаторът (в сива престилка) и истинският участник привързват към стола и му прикачват електроди (снимката отдолу)

(Стаили Милграм, 1965 г., от филма „Послушание“)

Обяснението, че участниците не са съзнавали потенциалната физическа вреда за жертвата, също било проучено при по-късен експеримент и прието за недостатъчно. При това изследване жертвата била инструктирана да заяви, че има болно сърце и че елекрошоковете влошават състоянието ѝ: „Аз приключвам. Изведете ме оттук. Казах ви, че имам проблеми със сърцето. Сърцето ми започва да се обажда. Отказвам да продължа, изведете ме оттук.“ Резултатите останали същите, както и преди - 65% от изследваните лица изпълнили съвестно своите задължения, като приложили максималния електрошок.

И най-накрая, обяснението, че участниците в опита на Милграм са били извратена шайка садисти и съвсем не са представителни за средностатистическия гражданин, също се оказва незадоволително. Хората, които се отзовали на рекламата на Милграм във вестника и пожелали да участват в изследването на „паметта“, представлявали стандартна извадка с оглед на възрастта, професията и образователното равнище. Нещо повече, проведено след това проучване на личностните им параметри показало, че тези хора са напълно нормални психически, нямало и намек за някаква групова психоза. Те всъщност са били хора като вас и мен. Или, по думите на Милграм, те наистина са вие и аз. Ако той е прав, че изследването му и неговите страховити резултати имат предвид и нас, изниква един смущаващо личен въпрос: Какво може да ни накара да правим такова нещо?

Милграм е сигурен, че знае отговора. Според него той е свързан с дълбоко вкорененото във всеки един от нас подчинение на властта. Според Милграм истинският виновник в експериментите е неспособността на участниците да се противопоставят на желанието на ръководителя на изследването - облечения в сива престилка учен, - който настоявал и при нужда нареждал на участниците да изпълнят своите задължения, независимо от емоционалните и психически вреди, които нанасяли.

Данните, подкрепящи тезата на Милграм за послушание пред властта, са силни. На първо място, ясно е, че без нареждането на учения да продължат, участниците биха приключили експеримента бързо. Онова, което правели, не им харесвало, те също страдали заедно с жертвата. Молели учения да им позволи да спрат. Когато той отказвал, те продължавали, но треперели, потели се, въздухът не им стигал, протестирали неуверено и отново молели да освободят жертвата. Забивали нокти в дланите си, прехапвали устните си до кръв, хващали се за главата, някои изпаднали в пристъпи на неконтролируем нервен смях. Както пише един външен наблюдател на експеримента:

Наблюдавах как един зрял и първоначално уравновесен бизнесмен влиза в лабораторията с усмивка и увереност. Само за двайсет минути той се превърна в трепереща и пелтечеща развалина, която бързо се приближаваше към нервен срие. Той постоянно си дърпаше ушите и кършеше пръсти. В един момент притисна с юмрук челото си и възнегодува: „0, Господи, нека да спрем с това!“ И въпреки, това продължи да се подчинява на всяка дума на експериментатора, и така до края.

Към тези наблюдения Милграм добавя още по-убедително доказателство в полза на интерпретацията за подчинение на властта, която обяснява поведението на изследваните от него лица. В по-късно изследване например ученият и жертвата си разменят репликите - в този случай ученият казвал на Учителя да спре да подава електрошокове, докато жертвата смело настоявала той да продължи. Резултатите са съвсем ясни: 100% от участниците отказвали да подават повече електрошокове. До подобен резултат се достигнало при още един вариант на експеримента, при който ученият и подставеното лице си разменили ролите, така че сега ученият бил завързан за стола, а подставеното лице заповядвало на Учителя да продължи - въпреки протестите на учения. И отново нито един от участниците не посегнал към ръчката за следващото шоково ниво.

Изключително високата степен, в която участниците в ситуацията, инсценирана от Милграм, се подчиняват на желанията на авторитета, е документирана в още една разновидност на основния експеримент. В този случай Мил грам поставя до Учителя едновременно двама учени, които подават противоречиви нареждания. Единият настоява той да прекрати шоковете, когато жертвата крещи да бъде освободена, а другият настоява експериментът да продължи. Тези противоречиви инструкции несъмнено внасят доста хумор в проекта: в трагикомично объркване и с очи, стрелкащи се от единия изследовател към другия, участникът започва да моли двамата да се споразумеят за една команда, която да може да изпълни: „Чакайте, чакайте. Кое от двете да направя? Единият казва спри, другият казва продължавай. Кое от двете?“ Когато изследователите не успяват да постигнат съгласие, участникът трескаво се опитва да определи кой от тях е по-големият шеф. И след като не успява да намери начин да послуша авторитета, всеки от участниците най-накрая следва своите собствени правилни инстинкти и приключва с електрошоковете. Както и в другите варианти на експеримента, до такъв резултат едва ли би се стигнало, ако мотивацията на участниците е включвала някаква форма на садистична или невротична агресия.

Според Милграм, събраните данни непрекъснато дават нови доказателства за потресаващ феномен: „Най-важното откритие на това изследване е изключителната готовност на зрели хора да направят почти всичко по заповед на някакъв авторитет.“ От това откритие могат да се направят отрезвяващи изводи по отношение на способността на друга форма на власт - правителството, - която може да доведе до страховити нива на послушание сред обикновените граждани90. Нещо повече, изследванията разкриват несъмнената сила на авторитета и властта да контролират нашето поведение. Може ли изобщо някой да се усъмни в мощта на тази сила, след като види как участниците в експеримента на Милграм се гърчат, потят и страдат, изпълнявайки поставената им задача?

За онези, които все още имат някакви съмнения, доста показателна може да се окаже историята на С. Брайън Уилсън. На 1 септември 1987 г. в знак на протест срещу изпращането на военно оборудване в Никарагуа Уилсън и още двама мъже легнали на железопътните линии, по които влакът трябвало да напусне военноморската оръжейна база в Конкорд, щата Калифорния. Протестиращите били уверени, че техните действия ще спрат тръгването на влака през този ден, тъй като три дни по-рано били уведомили военните и железопътните служители за своите намерения. Но цивилният екипаж, на когото били дадени нареждания да не спира, дoри не намалил скоростта на влака, въпреки че протестиращите били забелязани отдалеч. Двама от протестиращите успели да се измъкнат навреме от релсите, но Уилсън не бил достатъчно бърз, влакът го прегазил и двата му крака били откъснати до коленете. Тъй като военният медицински екип, който присъствал на мястото, отказал да се погрижи за него или да го откара в болница с тяхна линейка, присъстващите — сред които и съпругата па Уилсън и неговият син - били оставени сами да се справят с кръвозагубата а продължение на 45 минути, след което той бил откаран от частна линейка.

Удивително е, че Уилсън, който бил служил четири години във Виетнам, не обвинил пито екипажа на влака, нито лекарския екип за своето нещастие. Вместо тях, той посочил системата, която ги принуждавала да действат така, като изисквала от тях да се подчиняват: „Те просто правеха това, което бях правили аз във Виетнам. Те следват заповедите, които са част от една безумна политика. Те са нейните жертви.“ Членовете на екипажа на влака също били на мнение, че са жертви, но не споделяли великодушието на Уилсън. Вероятно най-забележителният аспект от целия инцидент е, че екипажът на влака започнал съдебен процес срещу Уилсън, като искал наказателно обезщетение за „унижение, душевно страдание и физически стрес“, които те изпитали, тъй като той не им е позволил да изпълнят дадените им нареждания, без да му откъснат краката.

Когато се случи да се изправим пред толкова мощен мотиватор на човешките действия, естествено е да очакваме, че тази мотивация има достатъчно основателни причини.

В случая с подчинението на властта дори бегъл поглед към социалната организация на хората дава достатъчно основания. Многопластовата и общоприета система на властта дава огромно предимство на обществото. Тя позволява развитието на сложни структури за производство на ресурси, търговия, защита, експанзия и социален контрол, които в противен случай биха се оказали невъзможни. Другата алтернатива, анархията, е състояние, което едва ли би било от полза за културните общности и по думите на социалния философ Томас Хобс, ще направи живота „самотен, беден, противен, жесток и кратък“. Затова още от раждането ни учат, че подчинението на съответната власт е правилно, а неподчинението е погрешно. Това е посланието, което получаваме от родителите си, от стихчетата, които учим в училище, от историите и песните от нашето детство. Това послание пренасяме в законовата, военната, политическата система, с които се срещаме като възрастни. Покорството и лоялността към законното управление се приемат като ценност.

Религиозното възпитание също дава своя принос. В самото начало на Библията например се описва как неподчинението пред върховната власт води до прогонването от Рая на Адам и Ева, а оттам и на цялата човешка раса. Ако тази метафора ви изглежда прекалено прикрита, малко по-нататък в Стария Завет четем нещо, което би могло да се приеме като най-близко подобие в Библията на експеримента на Милграм - изпълненият с благоговение разказ за готовността на Авраам да прониже сърцето на своя малък син, понеже Бог му е наредил да го стори, без да му обясни защо. От тази история научаваме, че правилността на едно действие не се преценява на основата на такива съображения като очевидното безсмислие, вредност, несправедливост, противоречие с обичайния морал, а единствено според това дали за него е дала заповед най-висшата власт. Мъчителното изпитание на Авраам било проверка за неговото покорство. И той - също като участниците в експеримента на Милграм, които най-вероятно са научили урока си от него - преминал изпитанието.

ФИГУРА 6-2

Урок по послушание

Снимката показва С. Брайън Уилсън няколко минути след като е прегазен от натоварения с муниции влак на излизане от Конкорд, щата Калифорния. След като научил, че екипажът на влака е завел дело срещу него за претърпени душевните страдания, които инцидентът им е причинил, той казал: „Аз много добре разбирам факта - преживели са травмиращ стрес, който според мен се дължи на душевния конфликт - дали да слушат заповедите, или своята съвест. Със сигурност обаче съдебното дело няма да им реши този проблем.“

Истории като тази за Авраам и за участниците в експериментите на Милграм могат да ни кажат много за силата и ценността на подчинението в нашата култура. В друго отношение обаче те могат да ни подведат относно начина, по който обикновено възниква подчинението. Ние рядко размишляваме чак толкова над аргументите „за“ и „против“ изискванията на авторитета. Всъщност подчинението ни обикновено протича по метода щрак, бррр, с малко или почти никакво съзнателно обмисляне. Информацията, получена от признат от нас авторитет или власт, може да съкрати пътя към решението как да действаме в дадена ситуация.

В крайна сметка, както твърди и самият Милграм, следването на нарежданията на някой авторитет винаги ни е осигурявало реални практически предимства. В по-ранната ни възраст такива авторитетни фигури (например родители и учители) са имали повече знания от нас и ние сме установили, че техните съвети са ни били много полезни - отчасти заради тяхната по-голяма мъдрост, отчасти защото наградите и наказанията са били в техни ръце. Когато ставаме възрастни, съветите на авторитета са ни полезни по същите причини, само че на мястото на родителите и учителите идват работодателят, съдията, хората от правителството. Тъй като тяхната позиция предполага достъп до информация и власт на по-висше ниво, има голям смисъл да се съгласяваме с желанията на законно установените власти. Всъщност смисълът е толкова голям, че ние често се съгласяваме, без изобщо да има смисъл да правим това.

Този парадокс, разбира се, е същият, който откриваме при всички основни средства за оказване на влияние. В този случай, след като разберем, че подчинението на авторитета в повечето случаи си заслужава, е много лесно да се оставим на удобството на механичното подчинение. Механичният характер на това сляпо подчинение е едновременно плюс и минус. Не ни се налага да мислим, следователно не го правим. Въпреки че в по-голяма част от случаите послушанието, при което не се замисляме, ни насочва към правилното действие, могат да се очакват и очебийни изключения - просто защото действаме, без да мислим.

Да вземем пример от една област на живота, в която авторитетът оказва осезаем и силен натиск: медицината. Здравето за нас е от огромна важност. Лекарите, които имат огромно количество знания и влияние в тази жизненозначима за нас област, се ползват със статута на уважаван авторитет. Освен това в медицинските среди има много ясна йерархия във властта и структурата на престижа. Различните медицински работници много добре знаят равнището на своята работа в тази структура. И те също така добре знаят, че титлата „доктор по медицина“ стои на върха на стълбицата. Никой не може да отхвърля решението на лекаря по даден случай, освен, разбира се друг лекар с по-висш ранг. Ето защо сред медицинския персонал има отдавна утвърдена традиция на автоматично подчинение на нарежданията на лекаря.

Повод за тревога са евентуалните случаи, когато лекарят допуска очевидна грешка, а никои, който стои по-ниско в йерархията, дори не помисля да я постави под въпрос - най- вече защото, щом установеният авторитет дава заповед, подчинените спират да мислят за ситуацията и започват да действат. Добавете този вид автоматична реакция към болничната среда и грешките са гарантирани. Изследване, направено в началото на 80-те години на XX в. от Американската служба по финансиране на здравеопазването, показва, че дори само при предписването на медикаменти в средностатистическата болница нивото на допусканите грешки е около 12%. Десетилетие по-късно нещата не са се подобрили. Според изследване на Харвардския университет 10% от всички инфаркти в болничните заведения са плод на лекарска грешка. Грешки при медицинската помощ, която пациентите получават, могат да произтекат по редица причини. Книгата на професорите по фармакология от университета „Темпъл“ Майкъл Коен и Нийл Дейвис, озаглавена „Медицинските грешки: причини и превенция“, посочва като причина за много от проблемите безпрекословното уважение към „шефа“: лекуващия лекар. Според професор Коен „в редица случаи нито пациенти, нито медицински сестри, нито аптекари, нито други лекари поставят под съмнение предписанието“. Да вземем за пример странния случай на „ректален ухобол“, описван от Коен и Дейвис. Лекар нарежда да се поставят капки за уши в дясното ухо на пациент. То го боли и е инфектирано.

Вместо обаче да напише цялата фраза „Right ear“ (дясно ухо), лекарят я съкращава така, че указанието се чете ,,Rear“ (отзад). Когато получава предписанието, дежурната сестра незабавно поставя необходимия брой капки в ануса на пациента.

Очевидно е, че ректалното лечение на възпаленото ухо няма никакъв смисъл. И въпреки това нито пациентът, нито сестрата го поставят под съмнение. Важният извод от тази история е, че в много ситуации, когато авторитетът си е казал думата, онова, което в друг случай би имало смисъл, вече е неуместно. В тези случаи ние не обмисляме ситуацията като цяло, а възприемаме и реагираме само на един неин аспект.

Е, там където нашето поведение се направлява по такъв лишен от мисъл начин, можем да сме сигурни, че ще се появят професионалисти в изкопчването на съгласие, които ще се опитат да се възползват от него. Дори без да напускаме сферата на медицината, виждаме колко често рекламите използват уважението, изпитвано към лекарите в нашата култура, като наемат актьори да играят ролята на лекари, за да ни убеждават в ползите от даден продукт. Моят любим пример е телевизионната реклама с актьора Робърт Йънг, който предупреждава хората за опасността от кофеина и им препоръчва безкофеиново кафе „Санка“. Рекламата беше толкова успешна и благодарение на нея се продаде толкова кафе, че я излъчваха години наред в няколко варианта. Но защо тя се оказа толкова ефективна? Бога ми, защо бяхме готови да повярваме на думите на Робърт Йънг за ползата от безкофеиновото кафе? Защото рекламната агенция, която го беше наела, знаеше отлично, че в съзнанието на американската публика той се асоциира с д-р Маркъс Уелби, чиято роля беше играл в телевизионен сериал, излъчван години наред. Обективно погледнато, няма никакъв смисъл да позволиш да ти повлияят думите на човек, за когото всички знаем, че е само актьор, изпълняващ ролята на лекар. Но на практика този човек създаде успеха на „Санка“.