Правилото налага нежелани дългове

Правилото налага нежелани дългове

Това не значи, че ние не чувстваме силно задължение да върнем услуга, за която сами сме помолили, но такава молба не винаги е свързана с пораждане на чувство на задълженост. Ако се замислим каква всъщност е социалната роля на правилото за реципрочност, по-лесно ще разберем защо е така.

Това правило се е утвърдило, за да се осигури развитието на реципрочните взаимоотношения между хората, така че човек да има възможност да стане инициатор на такова отношение, без да се опасява, че ще остане на загуба. Ако правилото служи за тази цел, тогава всяка неочаквана първа услуга трябва да има способността да създава задължение. Спомнете си също, че реципрочните взаимоотношения предоставят изключителни предимства на културите, които ги развиват. Затова може да се очаква, че впоследствие ще има мерки правилото да продължава да осъществява тези свои функции. Не е странно, че при описанието на социалните задължения, свързани с даването на подаръци в човешката култура, влиятелният френски антрополог Марсел Мос твърди: „Съществува задължение да даваш, задължение да приемаш и задължение да се отплащаш.“

Въпреки че задължението да се отплатиш изразява същността на правилото за реципрочност, тъкмо задължението да приемеш прави това правило толкова лесно за приложение. Наличието на задължение да приемеш намалява възможностите да избираш на кого да бъдеш задължен и предава тази власт в ръцете на другите. Нека да разгледаме отново два от дадените преди малко примери, за да добием представа как точно протича този процес. Първо, нека се върнем към изследването на д-р Рийган, където видяхме как услуга, за която участниците не са молили, ги кара да купят два пъти повече лотарийни билети от Джо. Джо по свое желание е напуснал стаята и се е върнал с бутилка кока-кола за себе си и за участника. Нито един от участниците не отказва напитката. Лесно е да се разбере защо е трудно да не приемат услугата на Джо:

ТОЙ вече е похарчил парите си, безалкохолното е подходяща услуга за ситуацията, особено при положение, че Джо е купил и за себе си - ще изглежда много неучтиво да се отхвърли неговата вежливост. Независимо от това, приемането на кока-колата създава задължение, което си проличава много ясно, когато Джо изразява желание да продаде няколко билета. Забележете наличието в случая на една много важна асиметрия: всички действително свободни решения ги взима Джо. Той избира каква да бъде първоначалната услуга и той избира каква да бъде ответната услуга. Разбира се, някой би казал, че участникът е имал възможност да откаже на всяко от предложенията на Джо. Но това би било доста грубо като отношение. Ако отговори „не“ на което и да е от предложенията, участникът ще се противопостави на естествените културни сили, благоприятстващи социалния ред на реципрочността, в който се вписват действията на Джо.

Степента, в която дори нежелана услуга, след като веднъж е получена, поражда задължение, може чудесно да се илюстрира с методите за събиране на помощи на обществото „Харе Кришна“. Като наблюдавах редовно стратегията на кришнарите на летището, аз успях да запиша няколко типа реакции от страна на пътниците. Най-редовно се случваше следното. Посетител на летището, да речем някакъв бизнесмен, върви забързано през гъста тълпа от хора, когато внезапно кришнар се изпречва на пътя му и му подава цвете. Преди още да е разбрал какво става, човекът го взима. Почти веднага след това той се опитва да го върне обратно и казва, че не иска цветето. Кришнарят отговаря, че това е подарък от Кришна обществото и трябва да го задържи..., но Кришна обществото ще му бъде благодарно за малко парично дарение. Човекът продължава да протестира: „Аз не искам това цвете. Ето, вземете си го.“ И отново кришнарят отказва с думите: „Това е нашият подарък за вас, господине.“ Конфликтът, който се изписва на лицето на бизнесмена, е очевиден. Дали да задържи цветето и да си продължи по пътя, без да остави пари, или да се подчини на натиска на дълбоко насаденото в него чувство за реципрочност и да остави дарение?

В този момент конфликтът се чете не само по лицето му, но и в позата. Той се накланя настрани, очевидно готов да се освободи, но само за да бъде притеглен обратно от силата на правилото. Още веднъж тялото му се накланя настрани, но напразно, той не може да отхвърли задължението. Примирено навежда глава и рови из джобовете си, откъдето вади една-две банкноти от един долар. Те най- невинно биват приети. Сега той може да си тръгне освободен с „подаръка“ в ръка, който захвърля в първото изпречило се пред очите му кошче за боклук.

Съвсем случайно станах свидетел на сцена, която ми показа, че кришнарите добре знаят колко често техните подаръци са нежелани от хората, които ги получават. Преди няколко години наблюдавах как кришнари събират дарения на международното летище ,,0’Хеър“ в Чикаго. Забелязах, че от групата често се отделяше едно момиче, отдалечаваше се от централния район, след което се връщаше с още цветя. Случи се така, че когато реших да си почина малко, това момиче отново тръгна за цветя. Тъй като не бях решил къде да отида, аз я последвах. Нейната разходка се оказа обиколка на кофите за смет. Тя обиколи всички кофи наоколо, за да събере захвърлените от „дарителите“ цветя. Върна се с цял наръч от тях (кой знае по колко пъти са били използвани някои от тях) и ги разпредели сред останалите членове на сектата, за да бъдат пуснати отново в печелившия цикъл на пораждането на задължение. Онова, което наистина ме впечатли във всичко това, беше, че повечето от изхвърлените цветя са донесли приходи тъкмо от хората, които не са ги искали. Природата на правилото за реципрочност е такава, че принципът действа и дава резултат дори при толкова нежелан подарък, от който човек се освобождава при първа възможност.

Способността на нежелания дар да поражда чувство на задължение е известна и на много други организации, освен „Харе Кришна“. Всеки от нас е получавал малки подаръци по пощата - персонализирани етикети с адреса ни, поздравителни картички, ключодържатели - от благотворителни институции, които в съпътстваща бележка молят за финансова помощ. Само през последната година получих пет подобни артикула - два от организации на ветерани-инвалиди, а другите от мисионерски училища или болници. Във всеки случай съпътстващите съобщения доста си приличаха. Нещата в плика трябваше да се приемат като подарък от организацията, а всички пари, които бих желал да изпратя, нямало да бъдат приети като заплащане, а като ответен подарък. Както се казваше в писмото на една от мисиите, не трябва да заплащам поздравителните картички, които са ми изпратени, те са предназначени само „да насърчат моята любезност“. Ако пропуснем всеизвестните данъчни облекчения, другата причина организациите да представят картичките като подарък, а не като търговска стока, е следната: съществува силен културен натиск на всеки направен подарък да бъде отвърнато с друг, дори и на онзи, който не сме желали; докато в същото време няма подобен културен натиск да купуваме нежеланата търговска стока.