Втора глава РЕЦИПРОЧНОСТТА

Втора глава РЕЦИПРОЧНОСТТА

Ралф Уолдо Емерсон

Преди няколко години професор от един университет направил малък експеримент. Той изпратил коледни картички на група напълно непознати хора. Въпреки че след това очаквал някаква реакция, онова, което последвало, го удивило. Той бил засипан с коледни картички от хората, които никога преди това не го били нито виждали, нито чували. По-голямата част от онези, които му изпратили в отговор картичка, така и не попитали кой е и какъв е непознатият професор. Те просто получили неговата картичка, щрак, и бррр, автоматично му изпратили друга в отговор. Това малко по обхват изследване чудесно разкрива действието на едно от най-мощните средства за влияние - правилото за реципрочност6. Според това правило ние трябва да се опитаме да отвърнем по същия начин на онова, което някой друг е направил за нас. Ако жена ни направи услуга, ние също трябва да ѝ направим услуга; ако някой мъж ни изпрати подарък за рождения ден, трябва да запомним неговия рожден ден и също да му поднесем подарък; ако семейна двойка ни покани на гости, не бива да пропуснем да им върнем поканата. Според правилото за реципрочността във всички тези случаи ние сме задължени да се отплатим с бъдещи услуги, подаръци, покани и т. н. Толкова е характерно задължението да съпътства приемането на такива неща, че фрази като „много съм ви задължен“ стават синоними на „благодаря“, не само в английския, но и в много други езици.

Впечатляващ аспект от правилото за реципрочност и чувството за задължение, което го съпътства, е неговата широка разпространеност в човешката култура. Тя е толкова голяма, че социолози като Алвин Гулднър заявяват, че няма човешко общество, което да не се подчинява на това правило. И във всяко едно общество то е изключително силно, като е валидно за размяна от всякакъв вид. Всъщност спокойно може да се каже, че развитата система на взаимна обвързаност, която следва от правилото за реципрочност, е уникално свойство на човешката култура.

Известният археолог Ричард Лийки посочва, че онова, което ни прави хора, се дължи на системата на реципрочност: „Ние сме станали хора, защото нашите предци са се научили да споделят храната и уменията си чрез благородните връзки на дълга.“8 Културните антрополози Лайънел Тайгър и Робин Фокс гледат на тази „мрежа на взаимната задълженост“ като на уникален адаптивен механизъм на човешките същества, който им позволява да стигнат до разделението на труда, размяната на различни видове блага, услуги (откъдето се развиват различните видове професии) и създаването на взаимозависимости, обединяващи отделните индивиди във високоефективни единици9.

Дълбоко присъща на чувството за задължение е ориентацията му към бъдещето, която е решаваща за неговата способност да поражда социалния напредък, описан от Тайгър и Фокс.

Всеобщото и силно чувство на взаимна задълженост оказва огромно влияние в човешката социална еволюция. То вдъхва на човека сигурността, че може да даде нещо на друг (например храна, енергия, грижи), без да губи от това. За първи път в историята на еволюцията един индивид може да жертва някой от своите ресурси, без това да е реална жертва. В резултат се понижава нивото на естествените задръжки срещу подобен обмен, който трябва да започне, като един човек предава лични ресурси на друг. Това прави възможни сложните и координирани системи за взаимопомощ, даряване, защита и търговия, които непосредствено и силно облагодетелстват своите общества. Не е странно, че при тази очевидно адаптивна роля, която играе в културата, правилото за реципрочност бива толкова дълбоко насаждано във всеки един от нас по време на процеса на социализация, през който всички преминаваме.

Не знам по-добра илюстрация за това колко дълготрайно и мощно е чувството за задълженост между хората от една доста оплетена история за помощ от 5000 долара, изпратени през 1985 г. от Мексико за бедните хора в Етиопия. Напълно основателно може да се каже, че през 1985 г. Етиопия беше най-страдащата и мизерстваща страна в света. Нейната икономика бе напълно съсипана. Годините на суша и вътрешни войни бяха опустошили изцяло запасите от храна. Хората умираха с хиляди от болести и глад. При тези обстоятелства аз не се изненадах да науча, че Мексико е дарило 5000 долара на тази бедстваща и нуждаеща се от средства за оцеляване държава. Спомням си обаче как брадичката ми започна да потреперва, когато в кратко съобщение във вестника прочетох, че тази помощ е поела в обратната посока. Местните представители на Червения кръст в Етиопия бяха решили да изпратят сумата в помощ на жертвите от земетресението, което разтърси Мексико през същата година.

Винаги, когато съм объркан от някаква човешка проява, аз се чувствам подтикнат да я изследвам. Този подтик е едновременно проклятие в личен план и благословия в професионален.

В този случай успях да проследя назад във времето цялата история. За щастие, намери се един журналист, който също колкото мен бил удивен от действията на етиопците и потърсил обяснение. Достигнатия от него отговор бе според мен красноречиво потвърждение на правилото за реципрочност. Независимо от належащите финансови нужди на Етиопия, получените пари са били върнати, защото през 1935 г., когато Етиопия е била нападната от Италия, Мексико ѝ изпратило помощи. След като научих това, аз продължих да изпитвам удивление, но вече не се чувствах толкова объркан. Необходимостта да се връща дължимото преодолява огромните културни различия, големите разстояния, острия глад и непосредствените себични интереси. Казано накратко, половин век по-късно, независимо от всички други противодействащи сили, силата на задължението взема връх.

Няма съмнение, че правилото за реципрочност дава изключителни конкурентни предимства на човешките общества. Затова те учат своите членове да се съобразяват с него и да вярват в него. Всеки от нас е бил напътстван да живее според това правило и всички познаваме обществените санкции и присмеха, на които е подложен онзи, който го нарушава. Думите, с които тези хора биват наричани, преливат от негативност: муфтаджия, нехранимайко, мошеник. Тъй като съществува всеобщо неодобрение срещу онези, които взимат, без да си правят труда да дават в замяна, ние понякога стигаме много далеч, само и само да избегнем възможността да ни сметнат за хора, които не си плащат дълговете. А след като сме готови да стигнем толкова далеч, логично е да се намери и някой, който ще се опита да използва нашето чувство за задълженост.

За да разберем по какъв начин правилото за реципрочност може да бъде използвано от човек, който добре разбира силата на неговото влияние (а тя е голяма), нека да разгледаме експеримента на професор Денис Рийган от Корнелския университет.

Човекът, който участва в изследването, трябва да оцени заедно с още един човек качеството на няколко картини, като знае, че участва в експеримент за „оценяване на изкуството“. Вторият човек, да го наречем Джо, също играе ролята на участник, но в действителност е асистент на д-р Рийган. Експериментът се провежда в два варианта. В едната част от случаите Джо, без да го молят, прави следната малка услуга на другия участник. По време на кратката почивка той напуска стаята за няколко минути и се връща с две бутилки кока-кола, една за участника и една за себе си, като подава на другия бутилката с думите: „Попитах дали може да си взема кола и той [експериментаторът] каза, че може. Така че донесох една и за теб.“ Във втория вариант на ситуациите Джо не прави никаква услуга на участника, връща се от двуминутната почивка, без да носи нищо. Във всяко друго отношение Джо се държи по един и същ начин.

Малко по-късно, след като всички картини са оценени и експериментаторът веднага напуска стаята, Джо моли участника той да му направи услуга. Обяснява, че продава лотарийни билети с печалба нова кола и ако продаде най-много от всички, ще спечели награда от 50 долара. Молбата на Джо към участника е той да купи няколко лотарийни билета, по 50 цента единия: „Всеки един ще е от полза. Колкото повече - по-добре.“ Основната констатация при това изследване е свързана с количеството билети, които участниците купуват от Джо в двата случая. Без съмнение, Джо постига по-голям успех при продажбата на лотарийни билети на хората, на които преди това е извършил услуга. Очевидно, водени от чувството, че са му задължени, тези хора купуват два пъти повече билети от останалите, на които не е направил услуга. Въпреки че опитът на д-р Рийган представлява сравнително проста демонстрация на начина, по който действа правилото за реципрочност, той илюстрира няколко важни характеристики на това правило, които впоследствие ни помагат да разберем как то може да бъде използвано с цел изгода.