Въпрос №8 Лични имущества на съпрузите

Облигационните права (вземанията) на съпруг, придобити преди брака.

Задълженията на съпруга, които не са солидарни и не са за нуждите на семейството, също са лични. Общите задължения намираме в чл. 25 СК - разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи. За задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване на нужди на семейството, те отговарят солидарно. Всички други задължения са лични.

Наследствените права и правата, придобити чрез дарение, дори и по време на брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил.

Авторските права, които са с едно комплексно съдържание с имуществени елементи, също остават лично имущество. Те са свързани с личността на автора и не се включват в СИО.

Парите и ценните книжа имат особен режим. Те, макар и да представляват нещо материално, имат не стойността на документа, а стойността на материализираното в тях право. Техният режим много се отличава от режима на движимите вещи. Включването им в СИО не би било удачно. На практика, много трудно има съгласие между съпрузите при харченето на парите. Ако приемем, че те са общи, тогава единият не може да си купи и едно кафе без съгласието на другия. Затова, парите в брой остават лични. Друго е положението при трансформация на парите във вещи. За ценните книжа би трябвало да важи правилото за останалите вещи - щом като са придобити преди брака, те остават лично имущество и обратно. Чл. 20 СК изброява само някои от случаите, когато имуществото остава лично, не всичките. В края на краищата, бракът не е търговско дружество, в което съпрузите правят апортни вноски.

Възможно е като предпоставка да липсва принос. Липсва ли съвместен принос, имуществото остава лично. Говорим за хипотеза, в която липсва тотално какъвто и да е съвместен принос, например, при една фактическа раздяла. Презумпцията за наличие на принос важи винаги и трябва да се докаже липсата на принос. Доказването става по съдебен ред с установителен иск, дори и да няма спор, дори и другият да признава, че няма принос, защото не трябва да се заобикаля императивен закон.

Хипотеза от ежедневието, която показва, кога да се докаже липсата на принос: Когато единият съпруг иска да продаде недвижим имот, нотариусът изисква доказване в съда на липса на принос, освен ако двамата не се явят при него и подпишат нотариален акт. Само след съдебното решение единият съпруг става изключителен собственик и може да продаде недвижимия имот.

Чл. 20 СК не сочи изрично приносът като основание за определяне на определено имущество като лично, но правилото се извежда чрез систематично тълкуване. Например, всичко, което е наследено, остава лично имущество. Защо? Защото другият съпруг няма никакъв принос. Качеството наследник е лично качество. Но не само наследяването по закон води до лично имущество, а и наследяването по завещание. Ако наследодателят би искал и двамата съпрузи да наследят, би ги посочил в текста.

Вторият подобен случай е свързан с дарението. Дарението е облагодетелстващ договор, при който имат значение мотивите на дарителя, а те са свързани с личността на дарения. Какъв е приносът на другия съпруг? Няма такъв. Тези два случая, свързани логически с изискването за съвместен принос от чл. 19 СК, са основание да говорим, че всички вещи, придобити по време на брака при тотална липса на принос, доказана в съда, си остават лична собственост.

И все пак, може да възникне проблем при завещанията и даренията. Какво ще е имуществото, завещано и дарено на двамата съпрузи? В постановление №8 на ВС от 1980 година дарението и завещанието, направено на двамата съпрузи, става част от СИО. В това постановление се отрича възможността дарителят или завещателят да посочи в акта, че желае да подари на един от съпрузите различен дял. Това е крайно становище. Императивният характер на СК се отнася само до отношенията между съпрузите. Той не би трябвало да ограничава трети лица. Та нима дарителят не би могъл с две дарения да дари на един една трета, а на друг - две трети? Когато не са посочени дялове, можем да предположим, че той е дарил двамата като общо качество и тогава дарението става общо.

В чл. 20 (1) СК има още един пример за липса на принос и заличаване на приноса. Това е хипотезата на принудително изпълнение върху личен дълг на един съпруг. Когато съдия-изпълнителят посегне на вещ, която е в режим на СИО, другият съпруг може да плати половината от стойността на вещта и така да я купи, все едно, че е трето лице. Тази вещ става лична собственост. Законът приема, че той е отделил от личните си пари. Това е императивен закон и няма как да се уговори нещо друго.

Следващото основание за обособяване на имуществото като лично е неговото особено предназначение. Съгласно чл 20 (2) СК, лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване или за упражняване на професия. Тук изрично са споменати само движимите вещи: дрехите, бюрото и т.н. Тези вещи трябва да са предназначени за обикновено лично ползване, за чието определяне се изхожда от стандарта на семейството. Едно бижу няма да е обикновено като тенекиена обица, ако е на стойност хиляда долара, освен ако не е подарено, наследено или завещано. Вещите трябва да служат за упражняване на професия. Това е второто основание за обособяването им като лични. В проекта са включени и недвижими имоти. Например, съпругът е ЕТ и е построил хотел, като упражнява хотелиерска дейност. Хотелът няма да е в СИО. За търговски дружества въпросът не стои - трябва съгласие за апорт и от другия съпруг, ако се пренася сграда от режим на СИО в АД.

Дори и по време на брака да са придобити, тези вещи ще останат лични. Големият въпрос тук е, че предназначението е една нетрайна и динамична категория. Освен това, вещите могат да имат многофункционално предназначение, това води ли до промяна на режима? Не, за да се гарантира сигурността. Предназначаването на вещта е едно фактическо действие. При ЕТ е необходим изричен акт, който е едностранен и другият съпруг не участва в него. Става дума за вписването в счетоводството на ЕТ, че вещта е предназначена за търговска дейност. Ако е била обща, вписването ще се актува в районния съд. Поне така би трябвало да бъде. Последното основание за обявяване на имуществото като лично е т.нар. преобразуване на лично имущество. Чл. 21 (1) СК гласи: "Лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 20. Когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответната част от придобитото, освен ако тази част е незначителна." Проблемът е следният: Продавам си апартамента в Кюстендил, който съм придобил преди брака и си купувам апартамент в София. Апартаментът в София си е мой. Ето какво е значението на изброяването в чл. 20 (1) СК: само тези имущества подлежат на преобразуване. В чл. 21 (1) СК е казано: "... или с друго лично имущество, придобито преди брака" Вадим извод, че всичко, придобито преди брака, е лично имущество. Но, взел съм заплата и купувам телевизор. Той става общ, макар и парите да са били мои. Трансформация няма. Друг е въпросът с даренията и завещанията. Те са формални актове и лесно се доказват в съда. Заплатата трудно се доказва, и по-точно - нейната трансформация в телевизор. При всички случаи, обаче, установяването на тази трансформация става в съда, а не вкъщи.

В чл. 21 (2) СК е уредена т.нар. частична трансформация, когато придобитото по време на брака имущество е придобито отчасти с лични, отчасти - с общи средства. Тогава в съда с установителен иск се доказва частта на личните средства. Например, парите, които съм взел от къщата в Кюстендил стигат само за половината от апартамента в София. Значи, половината от този апартамент си е моя. Другата половина става СИО. Ако СИО се прекрати, аз взимам половината от апартамента плюс още една четвърт (половината на другата половина). Така ставам съсобственик със самия себе си.

За да се приложи частичната трансформация, законът изисква участието да е незначително. Но никъде няма дефиниция за понятието "незначителност". Съдебната практика е приела, че участие над една десета от стойността вече е значително. Но пак се преценява в зависимост от конкретно поставения казус. И една двадесета част участие в семейна къща на "Мария Луиза" е значително.

Според СК съпрузите имат равни права на владение, ползване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дяла, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Действия на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите.

От горното виждаме, че съпрузите имат равни права, но тези равни права се упражняват по различен начин, що се отнася до управление и разпореждане. Управление може да извършва всеки съпруг сам, понеже тези действия не водят до изгубване или трайно ограничаване на правото. Например, дава се под наем общ имот. От ОП си спомняме, че този, който може да управлява вещта, може да я дава под наем до 3 години За по-дълъг срок трябва да участват и двамата съпрузи. Макар че наемът е действие на управление, това е едно изключение. При действие на управление от страна на единия съпруг се получава ефект на представителство. За разлика от представителството, тук: 1) не е задължително съпругът да действа от чуждо име; 2) при представителството всички права и задължения отиват изцяло в сферата на представлявания, а тук те остават общи за съпрузите. Можем да кажем, че тук е налице едно задължително законно представителство, защото ефектът настъпва и без да е необходимо упълномощяване. От чл. 25 (2) СК виждаме, че за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Възможно е между съпрузите да не е имало съгласие, но законът предполага съгласие. Това несъгласие ще бъде правно релевантно, само ако е доведено до знанието на трето лице, в случая — наемателя. Последиците при това положение ще са същите, както при договаряне без предварително власт.

Разпореждане с вещи и вещни права в режим на СИО.

Правилото е само едно - необходимо е съгласието на двамата съпрузи. Двамата може да упълномощят трето лице, или пък те взаимно да се упълномощят, но при всички случаи трябва да има воля и от двамата. Положението е същото, както и при съсобствеността.

Ако нямаме изрична уредба на случаите, бихме могли да приложим общите правила от ГП — или да обявим нищожност, или да разглеждаме случая като разпореждане с чужда право. И приобретателят не може да придобие собствеността. Все пак, ГП не се прилага, защото имаме специална уредба в чл. 22 СК.

Да разгледаме първото правило от (3) на чл. 22 СК. Там е казано, че разпореждането с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването, той него оспори по исков ред. Безвъзмездните сделки с движими вещи попадат под същия режим. Но какво значи "... поражда действие за другия съпруг..."? Тя недействителна ли ще е, те. ще има само облигационно действие, а не и вещноправно, значи - унищожаема? Така е в проекта. Другото становище е, че тя у частично недействителна, защото другият съпруг може да я оспори. Третото становище е, че сделката е действителна, но като разпореждане с чуждо право, тя няма вещноправно действие и другият съпруг може да ревандикира вещта, плюс евикция и отговорност на съпруга продавач.

Само че, смисълът на (3) е да даде кратък срок за другия съпруг да упражни правата си. Кое становище да приемем? Възможно е съпругът, който лично се е разпоредил, да се е представил като пълномощник на другия съпруг. Това е действие без предварителна власт и по чл. 42 ЗЗД въобще не се пораждат правни последици от сделката Тази нищожност наричаме висяща, защото мнимо представляваният може да потвърди сделката Чл. 22 СК дава възможност това потвърждаване да бъде мълчаливо в шестмесечен срок от узнаването. Безплодното изтичане на този срок води до валидизиране на сделката.

Друг възможен вариант. Няма пълномощно. Единият съпруг еднолично се разпорежда с вещ, която не му принадлежи изцяло. Сделката не поражда действие спрямо другия съпруг. За какво действие става въпрос? Определено, само за вещноправно действие. Не настъпва вещният ефект така, както предвижда чл. ?4 ЗЗД - при договори за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещно право върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Тук чл. 22 (3) СК трябва да се разбира като настъпване на вещноправния ефект; той би могъл да настъпи, но в един по-късен момент, и то - изцяло, за цялата вещ. Значи, другият съпруг може да актува сделката в шестмесечен срок от узнаването. Неоспорването ще доведе до пораждане на вещноправен ефект.

Опитът сделката да се разглежда като унищожаема не е най-удачният. При унищожаемите сделки има една обща черга — порок във волята, а съпругът, който е продал вещта няма порок във волята. Освен това, унищожаемите сделки могат да се актува от страните. Другият съпруг не е страна Ако трябва да се насочим към някаква форма на действителност, най-приемлива е относителната недействителност - трето лице актува сделката, за да не породи тя ввещноправен ефект. Чл. 22 (3) СК урежда т.нар. "особена нищожност", сродна с относителната нищожност.

Горното се отнася до едноличното разпореждане на съпруг с недвижима вещ от СИО. Правилата важат и за едноличните безвъзмездни сделки с движими вещи.

Сега да видим какво става при еднолично разпореждане с движима вещ от СИО. Според чл. 22 (4) СК разпореждането с обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършена от единия съпруг без участието на другия, няма сила за този съпруг, ако третото лице е знаело или, според обстоятелствата, е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг.

Когато трето лице придобива правото на собственост върху движима вещ в режим на СИО, възниква правоприемство. Другият съпруг не е дал съгласието си. Ако преобретателят е знаел или е могъл да знае, че липсва съгласието, той е недобросъвестен. Другият съпруг ще ревандикира вещта. Това е ясно. Но тук няма да се приложи чл. 78 от ЗС, защото владението на съпруга праводател е непълно, а и СК се явява специален по отношение на ЗС. И най-важната чл. 78 от ЗС урежда оригинерен способ за придобиване на собственост, а в тази хипотеза с вещ от СИО е налице производен способ за прехвърляне на собственост.

А ако другият съпруг не желае да се позове на закона? Ще тече придобивна давност в полза на третото лице и след 5 години то ще стане собственик. Освен това, третото лице може да поиска съгласието на другия съпруг и така да избяга от неопределеността.

Разпореждане с влога. Според (5) на чл. 22 [ СК с влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи.

Принципът е, че вземането е общо. Налице е активна солидарност. Но титулярът на влога може да изтегли сумата, да я изхарчи и да не даде отчет. За защита на другия съпруг е предвиден установителен иск в съда, където той трябва да докаже, че титулярът на влога се е разпореждал с него във вреда на семейството. Защитата, до голяма степен е обезсмислена, защото титулярът на влога може вече да е изхарчил всичко.

Според чл. 24 СК всеки от съпрузите може да се разпорежда с личното си имущество спрямо трети лица и спрямо другия съпруг. Тук съпрузите са свободни. Те могат да извършват такива действия и помежду си. Възможен е и договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. Но това води до включване на имота в СИО. По силата на чл. 19 СК имотът става общ. Още по нелогичен е договорът за продажба между съпрузите. Значи, допустимостта на тази сделка ще зависи от това, средствата, които ще се трансформират, да имат смисъл по чл. 21, например, единият наследява влог и плаща жилището на другия.

При сделки с лично имущество има една забрана. Намираме я в чл. 23 СК. Когато семейното жилище е само едно и е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Ако липсва съгласие, разпореждането може да се извърши с решение от районния съд, само ако се установи, че не е във вреда на децата и семейството.

Ясна е целта на законодателя - да не остане семейството на улицата. Ако сделката е извършена без съгласието на другия съпруг (и, естествено, без съда), ще приложим общите правила на ГП - налице е незавършен ФС и сделката ще е нищожна. За съжаление, това ограничение в проекта отпада.

Изчерпателност на способите за установяване и оспорване на произход. Това означава, че тези способи са точно определени от закона. Само чрез тях може да се установява и оспорва произход. Други начини не са допустими. Способите са два:

Същност на майчинството. Майчинството е биологична връзка между детето и жената, която го е родила. Според чл. 31 (1) произходът от майката се определя от раждането. Това важи и когато детето е заченато с генетичен материал от друга жена.

Раждането и неговото доказване като факт не се влияят от обстоятелството дали се касае за брачно или извънбрачно дете. Едни и същи правила уреждат у нас и двата случая. Семейното ни право винаги е считало за майка жената, която е родила детето. Медицината днес позволява различна видове извънутробно оплождане на човешка ембриони, включително и чужди. Но законът е категоричен - майката е жената, която е родила детето. Целта на тези операции е жената да стане майка, нейният съпруг да стане баща и да се сдобие с потомство семейството. Правните способи за установявано на произхода от майката са: акт за раждане, иск за установяване на майчинство и припознаване

Нормалният способ за установяване на майчинството е документирането му с акта за раждане Актът за раждане има пълна доказателствена сила за отразените факти чл. 124 от ЗЛС. Той установява две обстоятелства: 1) самия акт на раждане и 2) произхода на новопоявилия се субект от определени родители, когато са известни, по специално от майката.

Раждането трябва да се обяви в срок от 5 дни. В този срок се съставя и актът за раждане, като денят на раждането не се брои. Задължението за обявяване е, преди всички, на бащата. Ако бащата е починал, отсъства или е в невъзможност да действа, задължението за обявяване тежи върху лекаря, акушерката или всяко друго лице, присъствало при раждането. Ако то е станало вън от жилището на майката, обявяването става от лицето, в чийто дом е станало. Майката също може да съобщи за раждането лично или чрез нотариално упълномощено лице. При раждане в болница, ако бащата не е в състояние да го обяви, задължението тежи върху управителя или върху натоварено от него лице.

Актът за раждане трябва да съдържа: 1) името на новороденото; 2) полът и гражданството; 3) годината, деня и месеца на раждането, 4) населеното място, общината и адреса, където детето се е родило; 5) имената на родителите възрастта им, техните местожителства и гражданство; 6) ЕГН на детето и родителите; 7) други данни. Ако детето е извънбрачно и произходът на детето не е установен, в акта за раждане се вписва само майката.

Съставеният акт за раждане може да бъде изгубен или унищожен, възможно е актът за раждане въобще да не бъде съставен. За подобни случаи чл. 126 ЗЛС предвижда: "Когато съставеният акт за гражданско състояние е изгубен или унищожен или когато не е съставен акт за раждане или за смърт, районният съд, след като призове заинтересуваните лица и изслуша прокурора, може да постанови да се състави такъв акт". Производството е охранително от типа на производствата за установяване на факти. То ще доведе до съставяне на акт за раждане само ако основателността на искането не бъде оспорена Предмет на установяването е фактът на раждането от майката. Лицата, чиито отношения с молителя зависят от този факт, са тези, които могат да оспорят произхода от майката. Ако те оспорят истинността на молбата производството се спира и им се дава срок за предявяване на иск за майчинство, който е едномесечен според чл. 430 б) от ГПК. Ако искът не бъде предявен, охранителното производство се прекратява, а ако бъде предявен, решава се съобразно с конкретните обстоятелства.

Вторият способ за установяване на произхода от майката е чрез иск за установяване на майчинство. Този иск може да бъде предявен, когато произходът на детето от майката не е документиран с акт за раждане Например, майката е била неизвестна и е подхвърлила детето; възможно е съставеният акт да е изгубен и в производството по неговото съставяне да е възникнал спор и т.н.

Искът за установяване на майчинство е уреден в чл. 40 СК: "Произходът от майката може да се търси с иск, предявен от детето, от майката или от бащата". Като ответник се призовава и съпругът на майката, който би се считал за баща на детето съгласно чл. 32. Предмет на доказване е произходът от майката, т.е раждането на определено дете от определена жена. Това включва два момента: 1) че жената, която се сочи като майка, е родила и 2) че тя е родила тъкмо това дете. Допустими са всички доказателствени средства.

Овластени да подават иска са трите непосредствено заинтересувани лица: детето, майката и бащата По-точно, това са лицата, които твърдят, че имат това качество. Дали го имат, ще се определи в процеса. Детето е лицето, което твърди че жената е негова майка. Майката е жената, която твърди, че определено лице е нейното дете. Щом детето няма установено майчинство, майката би могла да го припознае. Но, ако тя е извършили припознаване и то е било оспорено от другия родител и от детето, този иск за нея е единствената възможност за установяване на произхода от нея. Иск за установяване на майчинство трябва да бъде предявен и от жената, която се стреми да оспори майчинството на друга жена, документирано в акт за раждане. Виж чл. 31 (1) СК. Бащата е мъжът който твърди, че определено дете е родено от определена жена, заченала от него. Той би могъл да има интерес от установяване на майчинството, ако това е свързано с неговото бащинство. Не е необходимо доказването на брачни връзки с предполагаемата майка. Но ако мъжът установи че детето е родено от жената по време на брак с него или до изтичане на 300 дни от прекратяване на брака, за него ще важи т. нар. презумпция за бащинство в чл. 32 (1) от СК. Ако липсват тези предпоставки за тази презумпция, мъжът, който дири майката в качеството на баща, би трябвало да е припознал детето.

Лицето, срещу което се предявява искът, т.е пасивно легитимирания, зависи от това кой предявява иска. Ако искът се предявява от детето, ответник е майката или нейните наследници. Като ответника се призовава и съпругът на майката, който би се считал за баща, съгласно предположението за бащинство. Ако искът се предявява от майката, ответник е детето. Ако искът се предявява от бандата, ответници са майката и детето.

Срок за предявяване на иска не е предвиден. Майчинството може да се търси безсрочно. Законът изхожда от съображението че майчинството е централният факт в областта на произхода. Без изяснено майчинство не може да се установява и оспорва бащинство. Затова предявяването на иска е освободено от срокови ограничения. Съдебното решение, с което искът се уважава, само установява произхода, а не го създава.

Третият способ за установяване на произхода от майката е припознаването. Чрез припознаване може да се установява и бащинство.

В някои редки случаи документираното с акта за раждане майчинство може да не съответства на действителността. Например, две деца биват случайно разменени в родилния дом и т.н. СК допуска произходът от майката да бъде оспорен. Съгласно чл. 31 (2) СК произходът от майката установен с акт за раждане, може да бъде оспорен с иск, предявен от детето, от жената, посочена в акта като майка, от нейния съпруг, от жената, която претендира, че е майка на детето и от мъжа, който претендира, че е баща на детето.