Въпроси за храненето. Земният живот и действието на звездите

Във всеки случай, ако си представим това така, както хората днес си представят планетите, че те са точно такива твърди тела, както и Земята, то може да се очаква, че при стълкновението им със Земята, от удара ще бъде унищожено всичко живо! Но това няма да стане, тъй като планетите не са така твърди като Земята. Ако, например, Марс дейст­вително би се спуснал надолу и би се съединил със Земята, самият той не би могъл да унищожи твърдата суша, а би могъл само да предизвика наводнение. Защото, доколкото това се поддава на изследване, Марс се състои — такива неща не трябва да се изследват само с физически инст­рументи, а е необходимо да се вземе на помощ духовната наука, духовното съзерцание, — следователно, ако някой би решил действително да се запознае с Марс, би се оказало, че той се състои, преди всичко, от повече или по-малко течна маса, не колкото вода, но, да кажем, като желе, или нещо подобно. И така, той представлява нещо течно. Разбира се, има и твърди съставни части, но те не са такива, като на нашата Земя, а по консистенция приличат на рогата на елена или рогата на животните, които се образуват от общата маса и след това се разпадат отново в нея. Така че ние трябва да предпо­лагаме на Марс наличието на съвсем различни свойства, отколкото на нашата Земя.

Виждате ли, постоянно се говори за ка­налите, които трябва да ги има на Марс. Но защо се говори за канали? На Марс не се вижда нищо друго, освен ето такива линии (изобразява ги на дъската), и за тях говорят като за канали. Това е правилно, но също така и неправилно. Доколкото Марс не е толкова твърд, като Земята, не може, разбира се, да се говори за такива канали, като на Земята, но може да се говори, че на Марс има нещо подобно на нашите пасатни ветрове. Вие знаете, че от горещите области на Земята, от Африка, от земите, близки до екватора, топлият въздух постоянно се движи към студения Северен полюс, а от студения Северен полюс въздухът отново се връща назад в централните области на Земята. Така че, поглеждайки на това отстрани, също би могло да се видят такива линии; но това са линиите на пасатните ветрове, въздушните по­тоци на пасатите. Нещо подобно става и на Марс. Само че на Марс всичко живее в много по-голяма степен, отколкото на Земята. Земята е отмряла планета в много по-голяма степен от Марс, на който много неща се намират в повече или по-малко живо състояние. И тук искам да обърна внимание върху нещо, което може да улесни разбирането ви на това, как, всъщност, стои работата с отношението между Марс и Земята.

Ако изходим от това, че Слънцето е най-важното за нас небесно тяло, ние знаем, разбира се, че то поддържа много неща на Земята. Да вземем обикновеното дневно Слънце. Можете да погледнете растенията нощем: те затварят своите цве­тове, доколкото не са осветени от Слънцето. Денем те отново ги разтварят, тъй като Слънцето ги осветява. Има много неща, които изцяло и напълно са свързани с разпространението на слънчевата светлина над определена част от Земята или с разпространението над определена част от Земята на мрака, тоест на отсъствието на Слънцето. Това става очевидно в течение на годината. Не би следвало да мислите, че през пролетта върху нашата Земя някъде въобще биха могли да растат растения, ако Слънцето не би увеличавало своята сила. И когато през есента Слънцето отново губи тази сила, растенията увяхват, целият живот отмира, на Земята пада сняг. Следователно, животът на Земята е свързан със Слънцето. Ние въобще нямаше да можем да дишаме този въздух, ако не беше Слънцето, ако слънчевите лъчи не правеха този въздух пригоден за нас. И така, Слънцето се явява за нас най-важното небесно тяло. Помислете само, как би се изменило ставащото, ако Слънцето извършваше своя видим кръгооборот около Земята не за двадесет и четири часа, а за два пъти по-голямо време! Целият живот тогава би вървял по-бавно. И така, от въртенето на Слънцето около Земята — макар в действителност да става обратното, но така се вижда, — от въртенето на Слънцето около Земята зависи целият живот на Земята.

От друга страна, влиянието на Луната върху човека се оказва по-малко значително, макар също да има място. Ако помислите, че Луната направлява морските приливи и отливи, които по време съвпадат с въртенето и, то вие виждате, с какъв род сила Луната въздейства върху Земята. Тогава вие ще мо­жете да видите и това, че времето на въртене на Луната около Земята също има някакво значение, особено ако изследваме, как се развиват на Земята растенията, вече осветени от Слънцето. По такъв начин може да се открие влиянието на Луната. И така, Слънцето и Луната имат най-голямо влияние върху Земята. Това влияние ние можем да установим по време на фазовото въртене, по времето, в течение на което настъпват пълнолунието, новолунието и така нататък. В случая със Слънцето ние можем да открием това влияние в съответствие с времето на изгрева или залеза, или с това, как то получава сила през пролетта, а през есента я губи.

Сега искам да ви кажа ето какво. На всички ви е познато явлението, състоящо се в това, че в Земята има личинки на майския бръмбар. Тези малки червеобразни животни ни вредят, тъй като те ядат картофите. Но, виждате ли, тези личинки не винаги застрашават картофите ни, има години, когато картофите остават незасегнати от тези вредители, а има го­дини, в които е невъзможно да се спасиш, когато се появяват страшно много личинки. Какво, собствено, представляват тези личинки?

Тук можем да посмятаме. Ако е била година, когато тези личинки активно са унищожавали нашите картофи, то трябва да очакваме настъпването на четвъртата година; на първата година нищо няма да стане, на втората — също нищо, на третата — също нищо, а на четвъртата година, госпо­да, отново ще се появят тези личинки на майския бръмбар. Тогава се появява множество майски бръмбари, защото на четвъртата година майският бръмбар излиза от яйцата, снесени четири години преди това. Така че примерно четиригодишен период стои между появяването на личи­нките, които просто, както всяко насекомо, преминават стадия на личинки, след това стадия ларва и така нататък, постепенно развивайки се до стадия имаго, стадия на завършеното насекомо. И така, на личинките са необходими четири години за развитието им до стадия на майски бръмбар. Разбира се, майски бръмбари винаги има, но ако в дадена година са снесени малко яйца, то на четвъртата година ще има малко майски бръмбари. Общото количество майски бръмбари зависи от количеството личинки, отложени четири години преди това.

Ако вземем този срок, може достатъчно точно да се види, че той е свързан с въртенето на Марс. Така, с примера за размножението на някои насекоми вие виждате, в какво се състои влиянието на Марс върху живота на Земята. Само че това носи скрит характер. Влиянията на Слънцето стават явно, открито; влиянията на Луната вече не съвсем открито, а на Марс те действат скрито. Всичко, когато е необходимо междинно време, протичащо между земните години — както това става в случая с майския бръмбар и неговите личинки, — сочи към зависимост от Марс. Следователно, можем да забележим такова въздействие, което на практика се явява значително.

Някой може ли да каже: аз не вярвам в това. Госпо­да, ние не можем да направим всички експерименти, но ако някой не вярва, нека да направи следното. Той трябва да си набави отнякъде такива личинки, получени в годината, когато ги е имало много и да ги постави изкуствено в някакъв съд и след година да провери: повечето личинки няма да се излюпят и майски бръмбари няма да има. Разбира се, такива експерименти не се провеждат, тъй като в тези неща не се вярва.

Така се открива това, за което, всъщност, става дума. Ако разглеждаме Слънцето, то неговото влияние се оказва най-силното от всички. Но Слънцето оказва своето преобладаващо влияние върху всичко на Земята, което е мъртво и всяка година трябва отново да бъде извикано към живот, докато Луната има влияние само върху живото, но не и върху мъртвото. Марс, например, оказва своето влияние само върху това, което се проявява при по-финия живот, при усещанията; други планети разпространяват своето влияние върху душевното, духовното и така нататък. Така че Слънцето, собствено, се явява такова небесно тяло, което най-силно действа върху Земята чак до минералите, докато Луната нищо не може да направи с ми­нералите, а Марс — и по-малко от това. Нито едно същество на Земята не би могло да се развъжда и да живее като жи­вотно, ако не беше Луната. На Земята тогава би могло да има само растения, но не и такива същества. При много от тези животни не би имало междинно време в течение на няколко години за развитие от ста­дия на личинка до насекомо, ако не беше Марс.

Виждате ли, всъщност, всички неща са взаимосвързани. Ние бихме могли, например, да попитаме: на каква възраст в процеса на формиране на човека спира растежът? Кога ние в нашето развитие спираме да растем? Видимо това става много рано, може би, на двадесет-двадесет и една години, макар и все пак, нещо продължава да се образува. Някои хора, макар и вече да не растат, вътре в тях все още нещо се образува. Чак до тридесет години ние продължаваме да се увеличаваме и едва после ние започваме да се смаляваме. Ако отново сравним това с Вселената, ще се окаже, че ние тук се съотнасяме с пе­риода на въртене на Сатурн.

Следователно, върху фините съотношения в растежа и живота оказват своето влияние планетите. Така че ние можем да кажем: ако Марс, както и всички планети, се сближават със Земята, то не следва да се придава много голямо значение на такова външно сближаване; много по-важни са връзките на космическите обекти с фините процеси в живите организми.

Трябва да се замислите над това, че Марс съвсем не е такъв, като Земята. Вече ви казах: твърдото — в смисъла, както това е на Земята — на Мар­с въобще го няма. Но, господа, неотдавна ви описвах, че и Земята някога се е намирала в такова състояние, когато минералното, твърдото, едва е започвало да се образува, когато са живеели чудовищни животни, които обаче, още не са имали твърди кости. Ако вземем Марс днес, то този Марс се намира сега в състояние, приличащо на това, което е имала по-рано Земята; там, следователно, има такива живи същества, такива животни, каквито някога е имало на Земята; и хората, които ги има на Марс, са също такива, каквито някога са би­ли на Земята: още без кости — както ви описвах това относно предното състояние на Земята. За това може да се узнае. Само че по начина, привичен за съвременната естествена наука, за това не може да се научи; но все пак такова знание е възможно. Така че можем да кажем: ако искаш да си представиш, какъв е Марс днес, то представи си, каква е била Земята в ранната епоха; тогава ще получиш външния вид на Марс.

Виждате ли, в днешно време ние имаме пасат­ни течения от юг на север и от север на юг. Някога тези въздушни потоци са били значително по-плътни; това са били течни, воднисти въздушни потоци. Такъв е Марс днес. Там на Марс тези потоци са още жи­ви, те са по-скоро воднисти, отколкото газообразни.

Юпитер, например, почти напълно се състои от въздух, обаче по-плътен от въздуха на Земята. Юпитер, разглеждан в днешно време, представлява състояние, към което Земята още само се стреми, състояние, в което Земята ще се намира едва в бъдеще.

В планетарната система ние навсякъде виждаме състояния, които преминава и Земята. Ако разбираме планетите така, то ние ги разбираме правилно.

Може би, във връзка с този въпрос някой иска да попита сега още нещо или още нещо да научи? Може би, господин Бурле?

Господин Бурле: Напълно съм удовлетворен от отговора.

Следващ въпрос: Господин докторът в една от своите последни лекции съобщи, че цветята със своите миризми са свързани с планетите. Така ли е работата и с цветовете на цветята, и с цветните камъни?

Доктор Щайнер: Искам съвсем накратко да повторя казаното от мен. То също беше казано във връзка с един въпрос. Аз казах: цветята, а също и някои други земни вещества миришат, тоест притежават това, което оказва съответстващо влияние върху обонятелния орган на човека. Тогава ви показах, че това е свързано с планетите, че растенията, а също така и някои други ве­щества представляват нещо като големи носове, те възприемат това, което като въздействие идва от пла­нетите. Виждате ли, планетите оказват влияние върху фините жизнени процеси — тук отново сме принудени да преминем към по-финия живот; можем да кажем: растенията, всъщност, възникват от вселенската миризма, която обаче, е толкова слаба и фина, че ние не я помирисваме със своите груби носове. Но тогава ви обърнах внимание върху това, как може да се помирисва по съвсем друг начин — нямам себе си предвид, — как някой може да помирисва по различен начин от човека. Достатъчно е само да си спомните за поли­цейските кучета. Полицейското куче го водят на мястото, на което е бил човек, който е открадна нещо, там то възприема миризмата и води по следата натам, накъдето се е отправил крадецът, то води до крадеца. Полицейските кучета се използват именно по такъв начин. Може да се стигне до всевъзможни интересни неща, ако се изследва, как кучето възприема миризми, които човек не е в състояние да възприеме.

Но хората, господа, не винаги са знаели, че кучето има такъв чувствителен нос, иначе отдавна би било на служба в полицията. До това стигнаха сравнително неотдавна. И до ден днешен хората нямат никакво понятие за това, че растенията притежават необикновено чувствителен нос. Растението като цяло представлява своеобразен нос, той поема миризмата, и ако, подобно на това както ехото връща звука, то връща възприетата миризма и този нос става миришещо растение. Така че можем да кажем: миризмата на цветята и въобще на растенията и другите миризми на Земята зависят от планетарната система.

Обаче въпросът беше, как стои работата с оцветяването. С оцветяването работата стои така: когато от вселенския мирис се образува растение, то, от друга страна — както ви описах — е подложено в течение на годината на въздействието на Слънцето. И докато обликът на растенията се образува от мировата миризма, изхождаща от планетите, оцветяването им се образува под влиянието на Слънцето и отчасти под влиянието на Луната. Следователно, миризмата и оцветяването не произлизат от един източник. Миризмата идва от планетите, оцветяването — от Слънцето и Луната. Не може всичко да идва от едно и също място, нали така: както човек има баща и майка, така и растенията имат своята миризма от планетите, а своят цвят — от Слънцето и Луната.

Това, че оцветяването е свързано със Слънцето и Луната, вие можете да си изясните от следното. Вземете растение, имащо прекрасни зелени листа, и го сложете в мазето; то не само ще увехне, но ще стане съвсем бяло, ще стане безцветно, защото Слънцето вече не го осветява. Неговият облик, формата му ще се запази, доколкото мировата миризма прониква навсякъде, но ок­раската му няма да се запази, тъй като светлината на Слънцето не прониква тук. Вие, следователно, виждате, че окраската идва от Слънцето, и, както беше казано — макар това да е по-трудно да се просле­ди — от Луната. В тази област би трябвало отначало да се проведе експеримент. Може да се направи опит, подлагайки растението на различни въздействия на лунната светлина; така може да се прояви това. (В дадения контекст става дума преимуществено за цвета на растенията като цяло. В лекциите по селско стопанство [виж GA 327 «Духовнонаучни предпоставки за успешно развитие на селското стопанство. Селскостопански курс» 1924 г., превод от немски д-р Петко Бояджиев, лек­ция от 10.06.1924 г., авторът дава по-под­робно изложение на проблема, като казва: «Погледнете зе­ле­ни­те рас­ти­тел­ни лис­та /Рис.4/. Зелените лис­та на рас­те­ни­ята но­сят в сво­ята форма, дебе­ли­на и зе­лен цвят земното. Те оба­че не би­ха би­ли зелени, ако в тях не жи­ве­еше съ­що кос­ми­чес­ка­та си­ла на Слънцето. В баг­ри­те на цве­то­ве­те на рас­те­ни­ето жи­вее не са­мо кос­ми­чес­ка­та си­ла на Слънцето, но съ­що и съдействието, ко­ето кос­мич­на­та си­ла на Слънцето по­лу­ча­ва от далечни­те пла­не­ти Марс, Юпитер, Сатурн, ко­ито под­по­ма­гат си­ли­те на Слънцето. Ако рас­те­жът на рас­те­ни­ето се раз­г­леж­да са­мо в то­ва отношение, ще се види, че в чер­ве­ния цвят на ро­за­та се про­явя­ва си­ла­та на Марс. Слънчогле­дът е на­ре­чен на Слънцето по­ра­ди сво­ята форма, но по своя жълт цвят би тряб­ва­ло да се на­ри­ча цве­те на Юпитер, тъй ка­то си­ла­та на Юпитер, ко­ято под­к­ре­пя кос­мич­на­та си­ла на Слънцето, по­раж­да в цве­то­ве­те бе­лия и жъл­тия цвят. Пристъпим ли към си­ня­та жлъчка, към цикорията, с нейния син­кав цвят, тряб­ва до по­чув­с­т­ва­ме дейс­т­ви­ето на Слънцето. Навсякъде има­ме въз­мож­нос­т­та да виж­да­ме в чер­ве­ния цвят Марс, в бе­лия и жъл­тия цвят Юпитер, в си­ния цвят Сатурн и в зе­ле­ни­те лис­та са­мо­то Слънце». Този специален курс е бил изнесен за по-подготвена аудитория. — бел.на прев.)

Може би, някой иска да каже още нещо?

Господин Бурле: Бих искал да поставя въпроса по-ши­роко: как стои работата с окраската на минералите?

Доктор Щайнер: С минералите нещата са така: представяйки си, че Слънцето всеки ден оказва определено влияние върху растенията и, освен това, оказва влияние в течение на годината, вие по­лучавате понятие за това, че годишното въздействие на Слънцето е различно от дневното му въздействие, нали така? Дневното въздействие на Слънцето не може значително да измени окраската на растенията, но годишното въздействие на Слънцето и се отразява.

Обаче съществуват не само дневно или годишно въздействие на Слънцето, съществува също и въздействие на Слънцето от съвсем друг вид. Говорил съм ви за него доста отдавна, но сега искам още един път да спомена за това.

Представете си просто, че Земята видимо се намира тук (изобразява го на дъската). Изгревът на Слънцето става при определено место­нахождение на Слънцето на небосвода. Да допуснем, че ние анализираме изгрева на Слънцето на 21 март, през пролетта; тогава установяваме определената точка на небосвода, в която се намира Слънцето в момента на изгрева. Виждате ли, ако ние днес погледнем в направ­лението, където изгрява Слънцето на 21 март, то зад изгряващото Слънце ще открием съзвездието Риби, напълно конкрет­но съзвездие. Намирайки се в това съзвездие Риби, Слънцето изгрява вече много столетия, макар и не в едно и също място; точката, наричана точка на пролетта или точка на пролетното равноденствие, намирайки се в която Слънцето изгрява на 21 март, се придвижва в съзвездието Риби все по-далеч. Виждате ли, преди една година Слънцето е изгряло намирайки се малко по-назад, а преди още една година — още по-назад. Така че Слънцето не изгрява през цялото време в една и съща точка. Това е съзвездието Риби (изобразява го на дъската); в продължение на столетия, много дълго ние намираме точката на пролетното равноденствие в съзвездието Риби, но не винаги е било така. Ако се върнем назад към 1200-ната година — сега сме 1924 година, — ако се върнем назад, ще открием, че Слънцето тогава е изгрявало не в съзвездието Риби, а в съзвездието Овен. И пак точката на пролетното равноденствие дълго време се е намирала в съзвездието Овен. Още по-рано, да кажем, например, в древноегипетската епоха Слънцето е изгрявало не в съзвездието Овен, а в съзвездието Телец, още по-рано — в съзвездието Близнаци и така нататък. Така че можем да кажем: точката на пролетното равноденствие на Слънцето постоянно се придвижва.

Това, господа, свидетелства, че и самото Слънце се придвижва във Вселената. Слънцето се премества — тук би сле­двало да кажем: премества се по видим начин, тъй като по същество се мести Земята, но сега работата не е в това. Да вземем период от време, равен на 25 915 години, за което точката на пролетното равноденствие на Слънцето извършва пълен оборот. Ако ние в 1924 година виждаме точката на пролетното равноденствие съвпадаща с опреде­лена точка от небосвода, преди 25 915 години Слънцето е изгрявало в същата тази точка от небосвода и това е ставало в 23 991 година преди Рождество Христово! За това време точката е опи­сала пълен кръг. Вие виждате забележително явление; Слънцето по видим начин върви по кръга в течение на един ден; Слънцето описва кръг в течение на една година и Слънцето описва кръг в течение на 25 915 години (по други данни 25 920 години или 25 850 години — бел.на прев.). Ние имаме Слънчев ден, Слънчева година и Велика Миро­ва Година на Слънцето, която продължава 25 915 години.

Това въобще е много интересно. Обърнете внимание на числото 25 915 години — това е много интересно число! Ако вземете процеса вдишване-издишване при човека и се замислите над това, че човек прави примерно 18 вдишвания и издишвания в минута, — хайде да пресметнем, колко ще се получи за един ден; ако за минута човек прави 18 дихания, то за час това прави 60 пъти по 18 = 1 080 диха­ния. А колко ще са за 24 часа, тоест за цял ден? Двадесет и четири пъти повече, тоест 25 920 вдишвания-издишвания, примерно толкова, като в това чис­ло — 25 915! Човек за ден извършва толкова ди­хания, колкото години са необходими на Слънцето за да обходи по кръга цялата Вселена. Колко забележително е това, че във Вселената всичко се съгласува едно с друго!

За какво ви разказвам всичко това, господа? Виждате ли, за да придаде окраска на растението, на Слънцето му е необходима една година, но за придаването на цвят на минерала, на камъка, на Слънцето са му необходими 25 915 години! Защото това е доста по-корав тип — този камък. За да придаде окраска на растението Слънцето извършва един оборот в течение на година; точката на изгрева на Слънцето също описва кръг: отначало тя стои долу, съвпадайки с точката на пролетното равноденствие, след това се изкачва нагоре (по Зодиака към съзвездието Рак в Северното по­лукълбо — бел.на прев.), после отново се спуска надолу; такъв е нормалният кръгооборот, извършван в течение на една година. Но има и кръгооборот, извършван за 25 915 години (но този път него го прави самата точка на пролетното равноденствие — бел.на прев.). Благодарение на това движение Слънцето получава възможност да придава цвят на камъка. Но винаги имен­но Слънцето дава тази окраска. Оттук вие едновременно виждате, колко далеч отстои минералното царство от растителното царство. Ако Слънцето не извършваше своя ежегоден кръгооборот именно по такъв начин, както това става, ако Слънцето имаше само дневен кръгооборот и оборот за 25 915 години, то не би имало никакви растения и на вас би ви се наложило да се храните с чакъл! Само че тогава би се наложило първо да се преустрои човешкият стомах.

Виждате ли, има значителни разлики между растежа в гората и изкуственото разсаждане в градина. Да вземем горската ягода: тя е малка, но много ароматна. Ако вземем градинска ягода, то тя мирише не така силно, не така възбуждащо, но може да има големи размери, ягодата може да бъде даже с размер на кокошо яйце. Това е свързано с не толкова голямата наситеност на почвата в низината с разпрашени минерали. Горе, на планините вие намирате твърди минерални породи, истински минерали. Долу, в долината вие намирате това, което многократно се е търкаляло в реките, което вече съвсем е смляно и превърнато в прах. Горе в планините в почвата също, разбира се, има от тези премляни прахообразни частици, но там винаги се съдържат и малки парченца, зърна, да кажем, от кварц, фелдшпат и така нататък. Там навсякъде в почвата има това, което ни е не­обходимо за оздравяването. Ние можем да достигнем големи успехи, ако, например, смелим на прах и използваме като лекарство това, което съдържа кварцът, кремъкът. В този случай минералното ще бъде използвано като лекарст­вено средство.

Ако земната почва се намира долу в долината, то тези минерални съставки в нея са по-малко; ако е разположена горе в планините, то там тези мине­рални породи постоянно се разтрошават, изветрят и раздребняват. Там растението поема в своите сокове съвсем малки частици от тези камъни и по такъв начин то става лекарствено растение.

Ето кое е интересно: изкуството на така наречената хомеопатия, която макар и не във всичко да е права, все пак е права за много неща, се състои в това, че се взема целебното вещество в груба форма, след това го раздробяват до най-фино състояние, правят всичко все по-фино и по такъв начин получават лекарственото средство. Но растенията, господа, сами по себе си се явяват ненадминати хомеопати, защото те поемат в себе си най-малките, микроскопични частички от всички тези минерали, които иначе би се наложило да се раздробяват в процеса на изготвяне на лекар­ството. Следователно, ние можем — доколкото природата прави това много по-добре — да използваме тези расте­ния непосредствено и с тяхна помощ да лекуваме. Ето защо е напълно естествено, че в планините, в Алпите, рас­тенията, билките имат много по-голяма лекарствена ценност, отколкото долу, в долините. Вие също така виждате, че целият външен вид на растенията тук се изменя. Току що ви казах за ягодата; ако ягодата поеме в себе си нещо от скалните породи, то тя става горска ягода. Къде е осо­бено разпространена горската ягода? Горската ягода е особено разпространена там, където има мине­рални породи, които съдържат малко желязо. Това желязо преминава в земната почва; то преминава в ягодата и от това тя придобива своята толкова ароматна миризма. Затова при някои хора, кръвта на които е прекалено чувствителна, се появява алергичен обрив, ако те ядат ягоди. Алер­гията възниква поради това, че в кръвта обикновено вече се съдържа достатъчно желязо; тя получава твърде много желязо, ако в храната се употребяват ягоди; при такива хора и възниква алергия. Затова можем да кажем: докато при нормална кръв при някои хора се появява алергия, то за хора с ниско съдържание на желязо в кръвта, употребата на ягоди като храна е много полезно. По такъв начин, тук естествено възниква въпросът за целебната ценност. В градините, където се отглеждат големи ягоди, в почвата обикновено не се съдържа желязо; там ягодите се размножават, като правило, самостоятелно и тяхната потребност от желязо не се удовлетворява. Хората са недалновидни в това отношение; те проследяват такива неща недостатъчно дълго. Действително, благодарение на отглеждането на ягоди на почви с ниско съдържание на желязо, се получават огромни ягоди именно защото растението не се стяга, не се уплътнява. Представете си, ако тази ягода е ориентирана към това да привлича към себе си малките количества желязо, които се намират тук, то тя трябва да се развие до огромни размери! Но такова е свойството на ягодата.

Виждате ли, да допуснем, че тук се намира земната почва (изобразява го на дъската), тук се намират в Земята нищожни следи от желязо. Тук растат ягодите, които привличат към себе си от всички страни тези следи от желязо; корените на ягодата притежават голяма сила и привличат от всички страни следите от желязо. Сега вземете горска ягода. Посадете я в градина, където няма желязо; при това тя запазва тази присъща и огромна сила. Затова тя, бидейки култивирана в градина, привлича всичко, което може да се привлече, привлича даже отдалеч и много добре се храни. Тя не получава желязо, но привлича всичко останало, защото е предразположена към това. Затова и тя става особено голяма.

Но аз съм ви казвал: хората са недалновидни; те наблюдават тези неща не така, както би следвало да се наблюдават и затова хората не виждат, че голямата ягода не трябва да се сади в течение на много години, а само за известно време. След това плододаването пада и тогава трябва да се окаже поддръжка с помощта на тези рас­тения, тази ягода, която се бере в гората. Когато работата опира до плододаване, не всичко може изкуствено да се направи, а трябва да се знаят неща, които изцяло и напълно са свързани със Земята и природата.

Най-добре от всичко, това можете да видите при розата. Ако вие се намирате в лоното на природата и там, на воля, видите роза, то това е дива роза, така наречената шипка; познавате тази дива роза — тя има пет листенца, достатъчно бледи цветни листенца (изобразява го на дъската). Откъде идва това, че тази шипка има такава форма, че тя разтваря пет листчета, а след това веднага развива плод? Този червен плод — вие го знаете — плодът на шипката. Това е свързано със съдържанието на известно количество масло в почвата, на която расте шипката; зем­ната почва в своите скални породи въобще съдържа някои видове масла. Ние също получаваме масла от земята или от растенията, които са ги поели от земята. И ето, господа, диворастящата роза, за да има възможност да стане роза, трябва посредством своите корени да действа колкото може по-далеч от себе си, за да получи малко масла от минералите. От­ какво произлиза, че розата трябва да поема отдалеч, че трябва така далеч да простира своята сила, притеглящата сила на своите корени? Виждате ли, това се дължи на много малкото съдържание на хумус в почвите, където расте дивата роза. А хумусът е повече наситен с мас­ло от обикновената почва, намираща се навсякъде.

Розата притежава огромна сила да привлича отвсякъде масло. Ако го има наблизо, както в случая с хумусната почва, тогава тя го има в излишък, тогава тя привлича много масло и се развива така, че образува не само пет листчета, а цяла маса, тя става кичестата роза от нашите градини. Но от друга страна, тя не образува свой собствен плод, доколкото за това са необходими нещата, които се намират навън, на воля в почвата, в минералите. Следователно, ние можем да направим тази дива роза, тази шипка декоративно растение, ако я пресадим на почва, богата на хумус, където тя с лекота ще си набавя маслото, от което прави своите листчета. В двата случая, господа, става нещо взаимно противоположно: ягодата, култивирана в градината, трудно намира това, което е имала в дивата природа, на воля. А розата, култивирана в градина, много добре намира това, което не и е достигало в дивата природа. Затова цветовете и стават пищни, но в плододаването изостава.

Виждате ли, ако се знае какво представлява земната почва, то по нея може да се види и това, какво може да расте на нея. Това е изключително важно за растениевъдството, при разсаждането, например, на сел­скостопански растения, тъй като е необходимо с помощта на торове и добавки, внасяни в торовете, така да се подготви почвата, за да расте това, което трябва да расте. Знанията за почвата са изключително важни за земеделеца. Напълно се забравя, колко важно е това. Ръководейки се от инстинкта, простият земеделец прави нормално торене с оборски тор. Но при организиране на селско стопанство в големи размери, на това вече не се отделя достатъчно внимание. Като следствие, почти всички наши хранителни продукти през последните години и десетилетия станаха много по-лоши, от тези, които имаше когато бяхме още малки деца.

Тази година не много отдавна се състоя интересно селскостопанско събрание, на което земеделците бяха доста озадачени от въпроса: какво ще стане с растенията и хранителните продукти, ако продължи така и по-нататък? Тогава, господа, всичко останало също ще продължи по-нататък! След сто години хранителните про­дукти ще станат съвсем непригод­ни, ако отново не бъдат разпространени някои сведения за почвата.

И така, ние започнахме да се занимаваме със селско стопанство на основата на антропософската духовна наука. Аз изнесох «Селскостопанския курс» недалеч от Бреслау . След това беше организиран съюз, който ще вземе това дело в свои ръце. Ние вече направихме в това направление едно-друго и вече реализирахме някои неща. Засега само положихме основите, но за тези неща ще трябва да се борим. Така постепенно антропософията ще прониква в практическия живот.

Ние трябва да успеем да направим още нещо; нашето за­нятие ще се състои в близкия петък (18), господа.