Въведение а. Въведение в библията

Б. ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА БИБЛЕЙСКАТА ХЕРМЕНЕВТИКА СПОРЕД ДОГМАТИЧНАТА КОНСТИТУЦИЯ DEI VERBUM 12

Изтегляне 1.76 Mb.

страница	11/17
Дата	27.08.2016
Размер	1.76 Mb.
	#7507

1 ... 7 8 9 10 11 12 13 14 ... 17

Б. ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА БИБЛЕЙСКАТА ХЕРМЕНЕВТИКА СПОРЕД ДОГМАТИЧНАТА КОНСТИТУЦИЯ DEI VERBUM 12

След като представихме вярата на Църквата във вдъхновението и в истината на Писанието (DV 11), Dei Verbum, размишлява върху основните принципи на интерпретация на Библията по отношение на откриването на неината пълна истина (DV 12). В твърденията на параграфа идентифицираме три твърдения или решаващи измерения:

централното място на изследване на intentio hagiographi (намерението на свещенописателите) за разбиране на Библията и неотложните условия за нейното изучаване;^²⁹⁷
необходимо богословско разширяване на интелигентността на Библията чрез четене с вяра и в Църквата;
задачата на интерпретаторите и по-особено на екзегетите.

1. Търсене на intentio auctoris за истинско разбиране на Писанието

Догматичната Конституция Dei Verbum 12 защитава централността и представя съществените условия^²⁹⁸ на изследванията на intentio auctoris (намерението на авторите) ,за да се постигне едно истинско разбиране на Писанието. Първата част на параграфа е разделен на три последователни етапа.

В първия етап (DV 12, n 891) началното изречение казва, че в Библията Бог говори чрез хората и по човешки”, за да представи центъра на изследването на намерението на човешките автори.

В средния етап (DV 12, n 892) се подчертава факта, че за да се постигне реалното разбиране на intentio hagiographi (намерението на свещенописателите) е от съществено значение конкретно да се познават използваните литературни жанрове, тъй като последните имат решаващо значение в начина за представяне на истината.

Последния етап (DV 12, n 893) подчертава необходимостта да се внимава, когато се определя литературния жанр, както и историческото подреждане на текстовете.

1.1. Решаващата роля на индивидуализация^²⁹⁹ на intentio auctoris^³⁰⁰

На латински език

n 891

На италиански език

На български език

Cum autem Deus in Sacra Scriptura per homines more hominum locutus sit,

intrepres Sacrae Scripturae, ut perspiciat,

quid Ipse nobiscum communicare voluerit, attente investigare debet quid agiographi reapse significare intenderint

et eorum verbis manifestare Deo placuerit.

Poiché Dio nella sacra Scrittura ha parlato per mezzo di uomini alla maniera umana,

l'interprete della Sacra Scrittura,

per capir bene ciò che egli ha voluto comunicarci, deve ricercare con attenzione che cosa gli agiografi abbiano veramente voluto dire

e a Dio è piaciuto manifestare con le loro parole.

Тъй като Бог говори чрез хората и по човешки в Свещеното Писание,

за да разбере добре онова, което Той иска да предаде, тълкувателят на Свещеното Писание трябва внимателно да проучи какво действително са искали да кажат свещенописате-лите

и какво Бог е пожелал да яви с техните слова.

Анализ на текста:

Cum autem Deus in Sacra Scriptura per homines more hominum locutus sit: това първо изречение е много важно, защото ни дава критерия, по който се тълкува (интерпретира) Свещеното Писание (Библията) и разкриване на нейната истина. В Библията Бог не говори само чрез хората (= свещенописателите) но в последствие говори и по човешки начин. Именно този факт е този, който позволява, дори прави да бъде необходимо да се обърнем към Библията на първо място като ‘човешко’ слово, дори и да е вдъхновено, и затова ‘божие’.

intrepres Sacrae Scripturae: не става въпрос само за екзегети по професия, но за всеки, който възнамерява да тълкува Писанието. Текстът се отнася за тези, които искат да разберат библейските текстове.

ut perspiciat quid Ipse nobiscum communicare voluerit: целта на тълкуването (и на работата на екзегетите) трябва да бъде винаги такава, да се открие това, което Бог иска въведе в общение с нас. Според цялостният климат на DV дори и в този случай се търси да се избегне спекулативното ниво, за да обхване един по общ и междуличностен контекст („комуникация”).

attente investigare debet quid agiographi reapse significare intenderint: в светлината на началното изречение, проектът на тълкуването това, което Бог иска да ни комуникира в действителност се извършва в разбирането на човешките автори. Изглежда, че фразата иска да подчертае трудността на това изследване настоявайки върху факта, че трябва да се търси това, което reapse (= действително, в действителност) човешките писатели са искали да кажат.

et eorum verbis manifestare Deo placuerit: това изречение е напълно паралелно с предишното, с което се свързва със съюза „et” (и) и говори за намерението на човешкия автор. Изглежда, че има разлика между това, което свещенописателите (agiografi) искат да покажат и това, което Бог желае да изрази. Четенето на самия текст на DV 12 може да доведе до хипотезата, че се възнамерява да се покаже изрично sensus plenior (un “senso pieno” - „пълен смисъл”), т.е. един отделен смисъл (un senso distinto^³⁰¹), различен (diverso^³⁰²) и по-задълбочен от литературния смисъл, разбран напълно и човешки от свещенописателя.^³⁰³ Преди финалното гласуване Богословската Комисия изрично посочва, че Съборът не е имал предвид да прекрати този въпрос.^³⁰⁴ Текстът на Конституцията просто желае да декларира, че „цялата работа на екзегета е ориентирана към откриването на смисъла, който искат да покажат свещенописателите и по един скрит начин … на този на божия смисъл (sensus divinus)”.^³⁰⁵

Заключителното удвояване на финалното изречение (quid agiographi reapse significare intenderint et eorum verbis manifestare Deo placuerit) подчертава двете измерения на работата на библейската интерпретация (литературна и богословска). По този начин става ясно, че изречението е замислено като въведение на цялото DV 12, което ще включва един фокусиращ раздел върху проблемите свързани с фактическата индивидуализация (установяване) на намерението на човешкия автор (т.е. частта която започва с Ad agiographorum intentionem eruenda и т.н.) и една частта, която се занимава с духовното измерение, в най-силния смисъл на вдъхновените текстове (започвайки от Sed cum Sacra Scriptura eodem Spiritu quo scripta est etiam legenda и т.н. ).

1.2. Intentio auctoris и Veritas salutis causa consignata

Във вътрешността на гл. III на DV е установена (въведена) една ангажираща връзка между божественото намерение (l'intenzione divina), където Бог желае истината да бъде написана в свещените книги в оглед на нашето спасение (DV 11),^³⁰⁶ човешкото намерение (l'intenzione umana), за което свещенописателите посочват определени реалности показвайки „какво е харесало на Бога с техните думи” (DV 12).^³⁰⁷ От тази връзка произлизат два типа последици.

За ДОКТРИНАТА НА БИБЛЕЙСКАТА ИСТИНА: „Безпогрешността (inerranza) остава (…) свързана с това, което възнамерява да изразят писателите; там всъщност се изразява това, което Бог възнамерява, но и двете намерения са дължими на salutis causa (...) Следователно безпогрешността включва всичко, което обхваща намерението на свещенописателите, но от тяхна страна се дължи на salutis causa” (A. Grillmeier).^³⁰⁸
По отношение на БИБЛЕЙСКАТА ХЕРМЕНЕВТИКА (Библейското тълкуване)^³⁰⁹: „Ако трябва да вземем salutis causa за това, което авторът е имал предвид да изрази е характеристиката, която е фундаментално богословска за Писанието. Това е важно за херменевтиката. Нейната крайна цел трябва да се подчертае свещеното послание на Писанието. Но тъй като свещенописателите са в едно и също време обикновени човешки автори и Бог комуникира чрез тяхното послание, трябва да се насърчи предимно един метод, който да взема под внимание човечеството и ограниченията на Писанието (…). Това е историческо-критичния метод. Но в sensus auctoris е Бог който се комуникира (предава), и за нашето спасение; така че херменевтиката е насочена към sensus salutaris и на това отваряне” (A. Grillmeier).^³¹⁰

1.3. Литературни жанрове

На латински език n 892	На италиански език	На български език
Ad agiographorum intentionem eruendam inter alia etiam genera litteraria respicienda sunt. Aliter enim atque aliter veritas in textibus vario modo historicis, vel propheticis, vel poëticis, vel in aliis dicendi generibus proponitur et exprimitur.	Per ricavare l'intenzione degli agiografi, si deve tener conto fra l'altro anche dei generi letterari. La verità infatti viene diversamente proposta ed espressa in testi in vario modo storici, o profetici, o poetici, o anche in altri generi di espressione.	Çà äà ñå ðàçêðèå íàìåðåíèåòî íà ñâåùåíîïèñàòåëèòå, ìåæäó äðóãîòî òðÿáâà äà ñå äúðæè ñìåòêà äîðè çà литературните жанрове. Истината, всъщност е предложена и изразена по различни начини в историческите, пророческите или поетическите текстове.

Ad agiographorum intentionem eruendam… genera litteraria respicienda sunt: е съществено (основно) твърдение, което посочва първото важно условие за постигане на намерението на човешкия автор. Изречението съдържа в себе си най-доброто от енцикликата Divino Afflante Spiritu (EB 557-560; DS 3829 и нт.). Може да се види акцента върху човешката конкретност изразена от множественото [число] agiographorum (intentio, намерение), т.е. от намерението на свещенописателите.

inter alia etiam: този израз има функцията да не концентрира цялото намерение в търсенето на литературния жанр. В същото време израза не трябва да се разбира в смекчаващ смисъл,^³¹¹ всякаш определянето на литературния жанр е бил аспект разпръснат между многото други. По някакъв начин този израз създава пространство за изясняване на историческите обстоятелства, които ще бъдат дадени по-късно и които са важни за разбирането на същия литературен жанр.

Aliter enim atque aliter veritas… proponitur et exprimitur: необходимостта за изследване на литературен жанр е мотивирана (enim) от факта, че предложената и изразена истина на Писанието познава различни начини и нива в различните библейски текстове. Използването на думата veritas препраща към тази истина, за която вече се споменава в DV 11б и се отнася до откровението (разкриването), на която тя е ‘част’.^³¹²

in textibus: говори се за „в текстовете”, а не в „книгите”, защото една и съща книга може да представи различни литературни жанрове.

vario modo historicis, vel propheticis, vel poëticis, vel in aliis dicendi generibus: трипартитурата исторически, пророчески и поетически е използвана, понякога да се формулира канона на текстовете на С.З. Изразът vario modo е бил въведен на ниво на Textus Emendatus с мотивацията: "в историческия литературен жанр additur vario modo historicis ne fiat regressus ad statum ante Encycl. Divino afflante et Humani generis datum".^³¹³ Крайният израз vel in aliis dicendi generibus е допълнение на предходната трипартитурата, добавено за да не се затваря общата категория на литературните жанрове в тези единствени три категории.

4. Исторически обстоятелства, начини на мислене и форми на отношения

На латински език

DV 12, n 892

На италиански език

На български език

Oportet porro ut interpres sensum inquirat, quem in determinatis adiunctis hagiographus, pro suis temporis et suae culturae condicione,

ope generum litterariorum illo tempore adhibitorum

exprimere intenderit et expresserit.
Ad recte enim intelligendum id quod sacer auctor scripto asserere voluerit

rite attendendum est tum ad suetos illos nativos sentiendi, dicendi, narrandive modos, qui temporibus hagiographi vigebant,

tum ad illos qui illo aevo in mutuo hominum commercio adhiberi solebant.

È necessario adunque che l'interprete ricerchi il senso che l'agiografo in determinate circostanze, secondo la condizione del suo tempo e della sua cultura, per mezzo dei generi letterari allora in uso, intendeva esprimere ed ha di fatto espresso .
Per comprendere infatti in maniera esatta ciò che l'autore sacro volle asserire nello scrivere, si deve far debita attenzione sia agli abituali e originali modi di sentire, di esprimersi e di raccontare vigenti ai tempi dell'agiografo, sia a quelli che nei vari luoghi erano allora in uso nei rapporti umani .

Необходимо е следователно тълкувателят да търси смисъла, който свещенописателят е възнамерявал да изрази и е изразил при определени обстоятелства в зависимост от своето време и култура, посредством тогавашните литературни жанрове.

За да се разбере какво точно е искал да изрази светият автор с написаното от него, трябва много да се внимава както с обичайните и изначалните начини на разбиране, изразяване и разказване, които са били в сила по времето на свещенописателя, така и с използваните тогава средства в човешките взаимоотношения.

Oportet porro ut: новото изречение възнамерява да представи една следваща (по-нататъшна) херменевтична стъпка. Свръзката (съюзът) porro означава “inoltre” (освен това, при това). Обръщаме внимание на различното представяне на италианския превод с терминът „dunque” (= „adunque” = следователно, и така, значи), който превод (в действителност се счита за грешен).^³¹⁴ Тук повече не се отнася само за обикновения въпрос на литературните жанрове, въпреки че това очевидно засяга, онова което е показано по един решителен начин в избора, който свещенописателя прави, а за самите литературните жанрове.
in determinatis adiunctis: става въпрос за обстоятелствата, при които е възникнал един конкретен библейски текст. Очевидно е, че реалността на ситуациите не може да не бъде дълбоко засегната от начина на мислене на свещенописателя (или/и на автора от неговият източник).

pro suis temporis condicione: изразът (разбира се без: et suae culturae) е на св. Августин, изрично цитиран.^³¹⁵

Ad recte enim intelligendum id quod sacer auctor scripto asserere voluerit: още един израз, който се отнася до намерението на свещенописателя. Този израз може да се разбира като: "ad recte enim intelligendam veram sacri auctoris intentionem".

rite attendendum est tum ...tum: новото изречение Новото изречение очевидно иска да представи допълнителни тълкувателни (херменевтични) моменти. Повтарянето на tum показва, че това са два различни елемента.

tum ad suetos illos nativos sentiendi, dicendi, narrandive modos, qui temporibus hagiographi vigebant: Енцилкиката Divino Afflante е проявила интерес само от ‘избора’ от страна на свещенописателя на литературните жанрове, различни от нашите. В действителност при избирането на литературния жанр има начини на разбиране (sentire), възприемане (percepire), схващане (capire), мислене (pensare), които оказват решително въздействие над автора и неговото намерение. Тези nativos sentiendi, dicendi, narrandive modos, qui temporibus hagiographi vigebant са: „проявления на един общ манталитет около начина и съществуването или още морални оценки. Те поглъщат целия живот на човека, историята на един народ и на една култура… От тези начини на мислене, разбиране (sentire – усещам, чувствам, изпитвам; съзнавам; считам) и говорене могат да бъдат пропити всички литературни жанрове” (A.Grillmeier).^³¹⁶

tum ad illos qui illo aevo in mutuo hominum commercio adhiberi solebant: се отнася до ежедневните начини на човешките взаимоотношения, различни отново от литературните жанрове възприети (разбрани) в ‘литературен’ смисъл.

1.5. Исторически обстоятелства, Sitz im Leben, историчност

Можем да се запитаме дали determinates adiuncta (le determinate circostanze - определените обстоятелства), за които се говори в DV 12 трябва или могат да се възприемат (да се разбират) в смисъла, за който Hermann Gunkel говори за Sitz im Leben.^³¹⁷ Отговорът трябва да бъде квалифициран. Ако приеме (разбира) Sitz im Leben само в в строго определен смисъл на типични ситуации, които се повтарят (като напр. използването на един Псалм в богослужението, коронясването на крал, положение при венчавка, празник при победа и др.) тогава понятието за determinates adiuncta е по-обширно. То включва цялата историческа обусловеност (зависимост), които могат да действат над свещения автор, включително и тези зависимости, които идват от неповторими ситуации или които вече са включени в някакъв културен свят. В този смисъл determinates adiuncta (определените обстоятелства) всъщност съответстват най-добре на идеята за историчност (Geschichtlichkeit) на писателя на действията му на писане.

1.6. Схема на планираните етапи за изследване на sensus auctoris

От твърденията на Събора е възможно да се получи една интересна схема за изследване на смисъла на човешкия автор.^³¹⁸

Част I – Търсене (ricerca) на използваните литературни жанрове	Част II – Изследване (studio) на историческите обстоятелства, Търсенето включва:
Този етап на търсене (изследване) включва също и това на Sitz im Leben	внимание на историческата ситуация на свещенописателя,
	внимание на културата, която го характеризира,
	внимание на „обичайните по рождение начини” ("modi abituali nativi") на разбиране (intendere), изразяване (esprimere), разказване (raccontare),
	внимание на непредвидените (случайните) начини, които тогава се използвали в реципрочните човешки отношения. - (attenzione ai modi piu occasionale che allora si usavano nei reciproci rapporti umani.)

2. Богословска дилатация на интелигентността на Свещеното Писание

Втората част на DV 12 разглежда въпроса за необходимата богословска дилатация^³¹⁹ на интелигентността на Писанието. Трите критерии са:

съдържанието и единството на цялото Писание,
позоваването на живото Предание на цялата Църква,
аналогията на вярата (l'analogiae fidei).

На латински език,	На италиански език	На български език
Sed, cum sacra Scriptura eodem Spiritu quo scripta est etiam legenda et interpretanda sit, ad recte sacrorum textuum sensum eruendum, non minus diligenter respiciendum ad contentum et unitatem totius Scripturae, ratione habita vivae totius Ecclesiae Traditionis et analogiae fidei. (DV 12, n 893)	Perciò, dovendo la sacra Scrittura esser letta e interpretata alla luce dello stesso Spirito mediante il quale è stata scritta, per ricavare con esattezza il senso dei sacri testi, si deve badare con non minore diligenza al contenuto e all'unità di tutta la Scrittura, tenuto debito conto della viva tradizione di tutta la Chiesa e dell'analogia della fede.	Ала тъй като Свещеното Писание трябва да бъде четено и тълкувано със същия Дух, с Който е било написано, за да разкрие точно смисълът на свещените текстове, не по-малко усърдно трябва да се разглеждат съдържанието и единството на цялото Писание, като се държи дължимата сметка за живото Предание на цялата Църква и за аналогията на вярата.

2.1. Анализ на текста (DV 12, n 893)

Sed: периодът започва с поставянето в допълнителен контраст новите посоки с тези непосредствено преди, отнасяйки се до литературното тълкуване концентрирана върху intentio hagiographi.

cum sacra Scriptura eodem Spiritu quo scripta est: някой се оплаква, че позоваването на Светия Дух се прави само в този момент всякаш етапите на изследване на intentio auctoris не принадлежат към духовната интелигентност на Писанието.^³²⁰ Имайки предвид удвояването на последното изречение на DV 12, на нас ни се струва по-адекватно да се индивидуализира (обособи, отдели) в това възобновяване на позоваването на Светия Дух интересът на Съборния текст да се създаде здраво също и това по-нататъшно разширяване (дилатация) на библейската интерпретация в същия корен на вярата (вдъхновение), в която се корени предложението отнасящо се до intentio auctoris. Дори и в този случай едно причинно-следствено изречение служи за свързване на оперативния принцип на тълкуване, който възнамерява да се предложи с отправната точка на вярата в тайната на Свещеното Писание. Единното четене на Писанието се извършва не в съотношение с moltemplicit на човешките автори, а с единството на единствения Свети Дух, който дори и в тяхната свобода и вътре в историческите различни обстоятелства движи всички автори. Конкретният случай тук е принципа на единството в четене на Писанието. Единството на Писанието, което дава право да се сравнят и свържат библейските данни, за да се стигне до нови открития, които не биха били възможни за една чиста историческа^³²¹ екзегетика, се основава на вярата в единствения Дух, който наблюдава писменото развитие на цялата Библия.

eodem Spiritu....etiam legenda et interpretanda: в този момент се представя, дори категорично, единството на mozione (задвижване, раздвижване) на Духа е вътре както в тълкувателя така и в свещенописателя. В този смисъл е гарантирано изискването да не се спираме само на човешкия смисъл (senso - чувство, разбиране). Имено защото интерпретаторът (тълкувателят) също е движен от Духа в своето тълкуване трябва да търси да се опита д се изкачи чак до това задвижване (mozione).

ad recte sacrorum textuum sensum eruendum: тази формулировка настоява за необходимостта да се направи и тази стъпка (преминаване), за да се постигне наистина до едно правилно тълкуване. Твърдението може да бъде разбрано в ограничен апологетичен смисъл^³²² (имайки предвид това, може да се избегнат грешки при тълкуване дори и по отношение на смисъла на човешкия автор). На нас ни се струва, че тук има стимул да се продължи, за да се достигне наистина до една изпълнена (осъществена) интелигентност на Писанието, т.е. до едно тълкуване, което ще покаже богатството на текста в най-голяма степен по възможност.

ratione habita: наблюдаваме, че и трите изброени критерия се намират в една определена йерархия, в чиито центърът е поставено без съмнение съдържанието и единството: останалите два изброени критерии са в съответствие с първия. Без първия критерии останалите два не биха имали смисъл.
Сега ще разгледаме трите критерии.

2.2. Съдържанието и единството на цялото Писание

Прилагането на критерия на единството на Писанието не е толкова лесно както би могло да изглежда на пръв поглед. Ще разгледаме един пример, който би могъл да ни послужи като начин за процедиране: разграничаването на (някои) нива, изработен от J. M. Sánchez Caro.^³²³

2.2.1. Различни нива на единство в съдържанието на Писанието

Първото приближаване към единството и съдържанието на Писанието може да бъде това на цялостната преценка на библейските текстове. Въпреки дългия и сложен процес на съставяне и на разнообразие на автори и перспективи, „е без съмнение че всички библейски автори са потопени в една културна и религиозна традиция, която показва много общи точки” (J. M. Sánchez Caro). На този фон се открояват постоянни препрочитания на фундаменталните събития (като напр. преселението от Египет). Тази първа гледна точка сама не е в състояние да преодолее всички различия (на мнения), които се срещат в Библията. Необходимо е да се отнесем към по-високо единство, следвайки позоваването на Духа от Съборния текст.

Едно второ унитарно^³²⁴ приближаване ни предлага разглеждането на библейските книги в обединяващото позоваване на историята на спасението, която те изразяват. Токова разглеждане очевидно идва от вътрешността на продължение на тази история на спасението. Според св. Ириней истинският ученик може правилно да тълкува Писанията, защото е получил „Духът на Бога, Който пребъдва сред хората от самото начало във всичките икономии на Бога, проповядвайки бъдещето, показвайки настоящото и разказвайки за миналото” (Adversus haereses IV,33,1).

Едно трето унитарно приближаване е това предложено от каноничната перспектива. „Библейският канон, като дело на Духа на Църквата и като откриване на църквата, водена от същия Дух, който е произхода на Писанията, улеснява четенето на Библията като една книга” (J. M. Sánchez Caro).

2.2.2. Въпросът за sensus plenior

От гледна точка на единството на съдържанието на Писанието се връщаме на въпроса за sensus plenior. Един автор^³²⁵ може да не съзнава (да не е наясно с) всичко, което имплицитно присъства^³²⁶ в изказването му, във връзка с пълното откровение на Бог. Много често това пълно откровение е posteriore (заден, следващ по-късен) на действието на свещенописателя. Това очевидно важи от християнска гледна точка, особено за книгите на С.З. като цяло.

2.2.3. Единството на двата Завета и христоцентричен прочит

Идеята за един внимателен прочит на съдържанието и единството на Писанието носи в себе си и сложния въпрос за единството на двата Завета. Позицията на Събора върху този решителна точка на християнската херменевтика е изразена особено в DV 16. Този проблем от своя страна се пресича с въпроса за христочентричния прочит на цялото Писание.

2.3. Viva totius Ecclesiae Traditio - Живото Предание на цялата Църква

За значението на преданието (tradizione) чрез интерпретацията, съвременната херменевтика като цяло е станала все по-съзнателна. В сферата на християнската теология, както и в сферата на потестанството тя все по-добре узрявайки за осъзнаването на връзката между Писание и Предание:^³²⁷ очевидното съвпадение на преданието/-ята при формирането на Самото Писание е извършено при всяко стриктно интерпретиране на sola Scriptura. В текста на DV 12 трябва да се отдели специално внимание на двете решаващи твърдения: говори се за : „живото Предание” и за „цялата Църква”.

viva Traditio (живото Предание): Съборът не възнамерява да се позове на преданието като решаващ момент в формирането на самите библейски текстове, или преданието взето предвид като поддържане и предаване на обикновеното културно обогатяване. Живото Предание на Църквата е самият актуален живот на Църквата, който продължава и ни поставя в контакт с общението между Исус Христос и Апостолите, в което общение намира място върха на Откровението и се е образувало християнското Писание, преосмисляйки^³²⁸ древните канонични книги в светлината на събитието Исус и формулирайки нови.

totius Ecclesiae (цялата Църква): прилагателното „цялата” е въведено от Богословската Комисия като отговор на някои Отци, които желаеха да въведат изричното споменаване на sensus fidelium, на Поучителната власт (Магистериумът) и на Отците. В преданието totius Ecclesiae са включени sensus fidelium (il senso di fede), т.е. смисъла на вярата на Божия народ, определенията и учението на Поучителната власт, и писанията (il pensiero) на Отците на Църквата.

2.4. Analogia fidei – Аналогията на вярата

Analogia fidei е нищо друго освен „la coscienza dell'unità della rivelazione di Dio e della fede della Chiesa - съзнанието на единството на Божието откровение и на вярата на Църквата” (A. Grillmeier).^³²⁹ В. Манучи също коментира казвайки: „Всички прояви на Откровението и на вярата са тясно координирани и се осветяват взаимно. Следователно, всяка проява се разглежда в светлината на другите и с тях свързана, ако иска да бъде правилно разбрана и да остане отворена за едно по-дълбоко разбиране”.^³³⁰

2.4.1. Библейски произход на израза

Изразът има своя библейски произход. В Рим. 12,6: κατὰ τὴν ἀναλογίαν τῆς πίστεως

означава съгласуване с вярата (concordanza della fede) и е еквивалентно на μέτρον πίστεως в Рим. 12,3 което означава „мярка на вярата” (misura della fede).

На гръцки език

Преведен дословно на италиански език

На италиански език

На български език

Рим. 12,6: κατὰ

τὴν ἀναλογίαν τῆς πίστεως

secondo
la proporzione della

fede

secondo il raporto che (la profezia) ha con la fede

пророчествувай според вярата

Рим. 12,3: μέτρον πίστεως

(la) misura della fede

la misura della fede.

според вярата

Харизматиците, по-особено пророците, не трябва да упражняват своята харизма без ограничение и мярка, но поставяйки я в съответствие (съгласие) с вярата. Вярата, считана за камък за сравняване, не е външна, доктринална норма, contenutistica (релативна на аргумента, на концепцията на един труд), но самата мярка на личната вяра на харизматика върху, която пророкът трябва да направи един безпристрастен изпит на съвестта.

2.4.2. Историческо развитие

В последвалото историческо развитие изразът analogia fidei премнава от приемане на конотация^³³¹ на едно изложение^³³² към обективното съдържание на самата вяра. За разлика от Рим. 12 (където се говори за личната вяра) сега се отнася за едно външно измерение по отношение на самия субект, който интерпретира (rispetto al soggetto stesso interpretante).^³³³

2.4.3. Приложение в Магистериумът (Поучителната власт)

Основното изложение (riferimento) на analogia fidei в интерпретирането на Писанието се намира в параграфа на Providentissimus Deus, който се занимава с библейското изследване:

На латински език	На италиански език	На български език
"In coeteris analogia fidei sequenda est, et doctrina catholica, qualis ex auctoritate Ecclesiae accepta, tamquam summa norma est adhibenda: nam cum et sacrorum Librorum et doctrinae apud Ecclesiam depositae idem sit auctor Deus, profecto fieri nequit, ut sensus ex illis, qui ab hac quoque modo discrepet, legitima interpretatione eruatur" (EB 109; частично в DS 3283).	Negli altri casi (vale a dire nei passi non ancora definiti) si deve seguire l'analogia della fede e attenersi, come a norma suprema, alla dottrina cattolica, quale la si riceve dall'autorità della chiesa. Essendo infatti lo stesso Dio autore dei sacri Libri come della dottrina, la cui depositaria è la chiesa, non è certamente possibile che provenga da legittima interpretazione il senso di un qualche passaggio scritturale che sia in qualche modo discordante dalla chiesa. Ne segue che è da rigettarsi come inetta e falsa qualla interpretazione che faccia apparire gli autori ispirati in qualche modo in opposizione tra loro, o che sia contraria alla dottrina della chiesa.	В други случаи (т.е. в стъпки, които все още не са определени) трябва да се следва аналогията на вярата, придържайки се, като за върховно правило на католическата доктрина, която се получава от властта на Църквата. Тъй като самият Бог е автор на свещените Книги както на доктрината, на която пазител е Църквата, разбира се не е възможно да дойде едно законно тълкуване на смисълът на някой библейски пасаж, който по някакъв начин да бъде в разрез с Църквата. Оттук следва, че трябва да се отхвърли като негодно и неверно такова тълкуване, което създава впечатлението, че вдъхновените автори по някакъв начин са в противоречие един с сдруг, или че е в противоречие с учението на Църквата.

Тази позиция се възобновява, петдесет години по-късно (1943 г.) с енцикликата Divino afflante Spiritu на папа Пий XII (EB 551; DS 3826). И се подновява през 1950 г. от същия папа с енцикликата Humani generis (вж. EB 612; DS 3887).

3. Задачата на екзегетите и отговорността на Църквата

На латински език

На италиански език

На български език

Exegetarum autem est secundum has regulas adlaborare

ad Sacrae Scripturae sensum penitius intelligendum et exponendum,

ut quasi praeparato studio, iudicium Ecclesiae maturetur.

Cuncta enim haec, de ratione interpretandi Scripturam, Ecclesiae iudicio ultime subsunt, quae verbi Dei servandi et interpretandi divino fungitur mandato et ministerio. (DV 12, n 893)

È compito degli esegeti contribuire, seguendo queste norme, alla più profonda intelligenza ed esposizione del senso della sacra Scrittura, affinché mediante i loro studi, in qualche modo preparatori, maturi il giudizio della Chiesa.
Quanto, infatti, è stato qui detto sul modo di interpretare la Scrittura, è sottoposto in ultima istanza al giudizio della Chiesa, la quale adempie il divino mandato e ministero di conservare e interpretare la parola di Dio.

Задачата на екзегетите е да допринасят съгласно тези правила за по-задълбоченото разбиране и обясняване на смисъла на Свещеното Писание, за да може съждението на Църквата да узрее чрез техните, в известен смисъл подготвителни, проучвания.

И действително, всичко това, което засяга начина на тълкуване на писанието, е подложено в крайна сметка на съждението на Църквата, която осъществява Божествената повеля и служение за съхраняване и тълкуване на Божието Слово.

На кратко:

Задачата на екзегетите е: да допринасят … за по-задълбоченото разбиране и обясняване на смисъла на Свещеното Писание,

Задачата на Църквата е: да осъществява Божествената повеля и служение за съхраняване и тълкуване на Божието Слово.
Exegetarum autem est secundum has regulas adlaborare ad Sacrae Scripturae sensum penitius intelligendum et exponendum: предмета и целта на екзегета е да разбере по-задълбочено и да обясни смисъла на Свещеното Писание, разбира се в показаната посока на целия текст на DV 12.

ut quasi praeparato studio, iudicium Ecclesiae maturetur: това последно изречение подчертава църковното място на екзегетиката и на екзегета.

Cuncta enim haec, de ratione interpretandi Scripturam, Ecclesiae iudicio ultime subsunt, quare verbi Dei servandi et interpretandi divino fungitur mandato et ministerio: Свещеното Писание остава винаги поверено на Църквата. Техническата екзегетика трябва да се насочи да работи в съответствие със своя най-правилен метод. Тъй като работата на екзегетите е върху написаното Божие слово, е очевидно че последната дума не е тяхна отговорност. Окончателното решение принадлежи на харизмата на истина, дадена на Църквата като цяло и в частност на Магистериумът (Поучителната власт).^³³⁴

Това определение на работата на екзегета се оценява на фона на предишното поучение (dell'insegnamento precedente). Енцикликата Providentissimus Deus посочва като поле на изследване на doctor privatus пасажите на Писанието, които все още имаха нужда от сигурна и ясна интерпретация (EB 109; DS 3282). По този начин папа Лъв XIII смяташе да остави на екзегетите едно голямо и важно място. Въпреки щедрото му намерение, основната визия на екзегетите се оценява като напълно неадекватна. Всъщност на екзегетите е възложена компетентността само на отделни, все още неясни, пасажи, в очакване, че и тези могат да станат на свой ред loci iam definiti, поставени извън областта на интервенция на библиста. Конституцията Dei Verbum (1965) завършва с една визия от друг смисъл.^³³⁵

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.76 Mb.

Сподели с приятели:

1 ... 7 8 9 10 11 12 13 14 ... 17

Въведение а. Въведение в библията

Б. ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА БИБЛЕЙСКАТА ХЕРМЕНЕВТИКА СПОРЕД ДОГМАТИЧНАТА КОНСТИТУЦИЯ DEI VERBUM 12

Б. ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА БИБЛЕЙСКАТА ХЕРМЕНЕВТИКА СПОРЕД ДОГМАТИЧНАТА КОНСТИТУЦИЯ DEI VERBUM 12

1. Търсене на intentio auctoris за истинско разбиране на Писанието

1.1. Решаващата роля на индивидуализация299 на intentio auctoris300

1.2. Intentio auctoris и Veritas salutis causa consignata

1.3. Литературни жанрове

4. Исторически обстоятелства, начини на мислене и форми на отношения

1.5. Исторически обстоятелства, Sitz im Leben, историчност

1.6. Схема на планираните етапи за изследване на sensus auctoris

2. Богословска дилатация на интелигентността на Свещеното Писание

2.1. Анализ на текста (DV 12, n 893)

2.2. Съдържанието и единството на цялото Писание

2.2.1. Различни нива на единство в съдържанието на Писанието

2.2.2. Въпросът за sensus plenior

2.2.3. Единството на двата Завета и христоцентричен прочит

2.3. Viva totius Ecclesiae Traditio - Живото Предание на цялата Църква

2.4. Analogia fidei – Аналогията на вярата

2.4.1. Библейски произход на израза

2.4.2. Историческо развитие

2.4.3. Приложение в Магистериумът (Поучителната власт)

3. Задачата на екзегетите и отговорността на Църквата

1.1. Решаващата роля на индивидуализация^²⁹⁹ на intentio auctoris^³⁰⁰