Въведение

Този екскурс ме връща към моята заявено гностическа проповед върху текста на Евангелието от Тома. Как тайни­те притчи на Иисус ни помагат да постигнем свобода? Какво знание ни дават за онова, кои сме били, какво сме стана­ли, къде сме били, къде сме захвърлени, закъде бързаме, от какво сме били избавени, Какво Всъщност е раждането и какво е новото раждане? Един странстващ Иисус, какьвто е представен книгата на Бъртън Мак „Мит за невинност", е приет от Марвин Майър като негова визия за Мисус в Еван­гелието от Тома - разбиране, взето съм щастлив да споде­ля. Мак правилно подчертава, че всеки текст, който имаме относно Иисус, е късен; аз бих отишъл малко по-далеч и бих нарекъл тези текстове тревожно „закъснели". Наистина, връщам се към моя предишен въпрос относно липсата на арамейски текст на Иисусовите слова: не е ли изключително скандално, че всички основни текстове на християнст­вото са така изненадващо закъснели? Евангелието от Марк е поне четирийсет години по-късно от страданията Иисусови, които се предполага, че описва, а хипотетичният Q-текст зависи от съединяване на материали от Матей и Лука, може би около седемдесет години след събитието. Мак честно и трезво постулира един Иисус, чието житие-битие не се съсредоточава върху разпятието и възкресението, а върху странстванията на един мъдрец-киник. Такъв мъдрец, според моя собствен прочит на Евангелието от Тома, може да бъде възведен към своите корени в една по-ранна версия на иудейската религия, отколкото всяка, която сега признаваме. Тази ранност, като Идел показа, преду­сеща много от онова, което днес наричаме гностицизъм.

Онова, което ни освобождава, е gnosis за което сме били, когато сме пребивавали „в светлината". Когато сме били в светлината, сме стоели при началото, неизменни, напълно човеци, а чрез това и божествени. Да знаем, кои сме били, значи да се познаем такива, които сега бихме искали да ни познават. Дошли сме на света, преди да дойдем на света; вече сме били и значи никога не сме сътворявани. Но все пак онова, което сме станали, е напълно противно на онова на­чало, което вече е било и край. Иисус в Евангелие от Тома се въздържа да каже колко точно сме потъмнели, но непрекъснато ненатрапчиво загатва, какво сме сега. Ние обитаваме в нищета, ние сме тази нищета, защото нашите мними потребности надхвърлят възможностите на нашето въображение. Този Иисус поставя ударението върху нашата невъзприемчивост, която ни пречи да видим онова, което на­истина е от значение. „Невежество" е преградата, която спира вечно подранилия Иисус и неговото скрито тълкуване на нашето невежество е: закъснялост. Скритият рефрен в тези тайни или тъмни сказания е, че сме заслепени от смазващото усещане, че сме дошли след събитието, нещо повече, дошли сме след себе си самите. Онова, срещу което гностическият Иисус предупреждава, е обратно насочената съзнателност, повтаряното и непреставащо закъснение. Той не идва да възвеличи прочути мъже и нашите предци, били преди нас. Сред човеците той хвали само Йоан Кръсти­тел и своя брат, Иаков Праведния. Напълно липсва обичайна­та носталгия по добродетелите на прародителите. Усеща­ме навсякъде край себе си внушенията на светлината, невидима за другите, освен за Иисус,

Едно предупреждение срещу насочената в обратна посока съзнателност не е нито платоническо, нито традицион­но иудейско и навярно отново ни навежда към една архаична иудейска духовност, чиято сянка би могъл да бъде явният гностицизъм. В Евангелието от Тома се имплицира гностическата омраза към времето. Дали тя е само отмъстително пренебрежение към Платон и към иудейската Библия, или отново намеква за една архаична непосредност, която Иисус, като странстващ учител, се опитва да съживи? Моше Идел открива в някои от най-древните извънбиблейски текстове образа, който днес свързваме с херметизма и Кабалата - изначалния Човек, от когото ангелите негодуват и ко­муто те завиждат. Да се премине от този Антропос към Адам значи да се изпадне във времето, чрез едно падение, което е само сътворяването на Адам и неговия свят. Със си­гурност, Иисус в Евангелието от Тома не държи на Адам, който „дойде от велика сила и голямо богатство, но той не бе достоен за вас."

Къде сме били ние, тогава, преди да бъдем Адам? В място преди сътворението, но не извън света. Онова царство, което не виждаме, въпреки това се разпростира над земята. От най-древни времена, традиционният иудаизъм говори за почитането на някое общо място, но Иисус в Евангелие от Тома никъде не съзира нищо, което да е общо място. След като царството е вътре в нас и извън нас, изисква се отно­во да сберем в едно оста на прозрението и оста на нещата. Тогава камъните ще ни служат, ставайки прозирни за наше­то пробудено прозрение. Макар че Евангелие от Тома избяг­ва гностическите термини за пълнота - Плерома и за Космологична пустота - Кенома, техните еквиваленти кръжат из дискурса на странстващия учител, дарен с прозрение. Жи­вият Иисус, никога човекът, разпънат на кръст, нито Бог, който възкръсва, сам е пълнотата на онова място, където някога сме пребивавали. Това определено е една от последи­ците на Евангелието от Тома - да заличи Иисус от Новия За­вет и да ни върне към един по-ранен Иисус. За мен, главната теза на Бъртън Мак изглежда неопровержима: Иисус на църквите се основава върху литературния образ на Иисус, какъвто го композира Марк. Смятам, това успоредява моята теза, от „Книгата на И", че западното поклонение на Бога -иудейско, християнско, ислямско - е култ не просто към ли­тературен образ, а култ към погрешен литературен образ -повече култ към Бога на редактора Езра, отколкото култ към тайнствения Яхве на автора „И". Ако Иисус в Евангелие­то от Тома също трябва да бъде разглеждан като литерату­рен образ, тогава той поне ще бъде истинският литерату­рен образ, подобно Яхве на Адвид и Соломон.

Къде, според Иисус на Тома, сме били захвърлени? В тяло­то, в света и в нашето преходно пребиваване в този свят, или, обобщено казано: не сме ли били захвърлени във всичко онова, което не сме ние самите? Не бих тълкувал това като призив за аскетично отрицание, след като други притчи в Евангелието от Тома отхвърлят поста, подаянията и всички отделни въздържания. И макар че Иисус на Тома надали е свободомислещ гностик, неговият призив за умъртвяване на мъжкото и женското не е, според моя прочит, бягство от сексуалността изобщо. Не ни се казва, какво ще превърне две­те в едно и би следвало да тълкуваме това преобразяване в един съставен род като нещо отвъд поглъщането на женско­то от мъжкото. Тук всичко е обърнато към образа на жени­ха, влизащ в брачните чертози, образ, постижим единствено за самотни избраници, елитарни индивиди, превъзмогнали в някакъв смисъл половите различия. Но тази самота няма защо да бъде аскеза, тя преповтаря или приближава фигурата на до-адамовия Антропос, човека отпреди падението-в-творението. Тази фигура, независимо дали в древноюдейското умозрение (както показва Идел), в гностицизма, или в Кабала, едва ли е обособена от сексуалното преживяване.

Закъде бързаме? Някои от тайните притчи на Иисус вну­шават, че целта на повечето от нас е самотното влизане в брачните чертози. Каквото и да е бил, или каквото и да е гностицизмът, той очевидно трябва да бъде елитарно яв­ление, дело на интелектуалци, или на интелектуалци, посве­тени в мистицизма. Евангелие от Тома се обръща само към един изтънчен елит, към способните да познават, които тъкмо чрез познанието могат да прозрат, че онова, което Иисус утвърждава, е напълно видимо пред тях, та дори навсякъде около тях. Този Иисус не е дошъл да поеме греховете на света, или да донесе мир сред човеците. Като странник, който отминава, той подтиква своите следовници също да се научат да бъдат странници, да престанат да бързат към мимолетната смърт на земното и суетата, които светът погрешно нарича живот. Тъкмо суетният и забързан свят на смърт-в-живота е онова, от което Иисус в Евангелието от Тома ни избавя. В този Иисус няма забързаност, нито пък апокалиптична напрегнатост. Той не проповядва свършека на времето, а по-скоро една преоценка на бремето, като тук и сега на нашето настояще.

Какво всъщност е раждането? Този въпрос, в конкрет­ния контекст, има автентично гностическо ударение, и преминава през всички тайни слова на Иисус. Тук трансценденталната горчивина на притча 79 е напълно уместна:

Една жена от тълпата му каза: „Честита е утробата, която те е заченала и честити са гърдите, които са те откърмили."

Той [й] отвърна: „Честити са онези, които чуха словото на Отца и вярно го съхраниха. Защото ще дойдат дни, когато ще кажете: „Честита утробата, която не зачена и честити гърдите, които мляко не дадоха."

Това е свързано както със загадъчната притча 101, където „истинската" майка очевидно се разграничава от естествената или действителна майка, така също със стряскащо противоречивата 105-та притча:

Иисус каза: „Който познава Отца и майката, ще го на­рекат дете на блудница."

Тук проблемът е „познава", понеже следва да бъде позна­то единствено изначалното „аз" или искрата в нас, а не не­чий „естествен произход". Както много други наставници в мъдростта, този Иисус също прибягва до риторика, която шокира, за да разчупи предубежденията. Оттук, неговата яростна атака срещу нечии майка и баща имплицитно оп­равдава своята насилственост, поставяйки под въпрос не толкова майчинството или бащинството, колкото самото раждане. Дори естественото раждане на Иисус все още е причастно към творението - падение, все още се противи срещу новото раждане в духа и в един отец, чието бащинс­тво е само метафора за съвместно обитаване.

Аз основавах тази проповед-коментар върху една прочу­та гностическа формула на Валентин, макар в Евангелието от Тома да няма валентиниански изказвания. Но Валентиновият речитатив има толкова голяма широта, че чрез него можем да набележим повечето разновидности на гностическата религия. Нейният висш и решаващ въпрос се отнася до това, какво всъщност представлява новото раждане, и дос­та от тайните притчи на Иисус се обръщат, в крайна сметка, към отговор на този въпрос. Новото раждане съдържа в себе си приобщаване към Тома като споделящ само­тата на Иисус, ши като спътник в Иисусовите странствания. В Съединените щати, това едва ли изисква коментар, понеже такава е ситуацията на баптиста, който върви сам с Иисус, независимо дали той или тя е чернокож баптист, умерен баптист от Юга, или пък независим. От деветнай­сети век до днес, американският Иисус е много по-близък до странника в Евангелието от Тома, отколкото до разпнатия Иисус на Новия Завет. Дивият Иисус на Тома бива възкре­сен, без да трябва първо да бъде принесен в жертва - което е парадоксът и на американския Иисус.

Моята гностическа проповед привърши. Кодата е следпроповедно разсъждение върху сродните чуждости на гностицизма и християнството, във всякоя от многобройните му разновидности, пермутации, по-озадачаващи дори от онези на нещото, което Ханс Йонас ни учеше да наричаме гностическа религия. Между Иисус и кое да било християнство властва поне едно поколение мълчание. Има огромна, почти трагическа абсурдност в опита да се преведе този текст обратно на арамейски. Ницше, сам майстор на афо­ризма, настоява, че писането или поучаването изключително в афоризми е белег за декадентство. Кафка, майстор на афоризма през ХХ-ти век, се обръща кьм него като към най-отчаяно уместния литературен модус. Сам аз, отдавна един вид иудейски гностик, още си спомням злощастния естетически потрес, който изживях, когато за пръв път про­четох преводи на текстовете от Наг Хамади. Цитираните от ересиолозите отделни фрагменти, особено великолепните откъслеци от Валентин, далеч превъзхождаха всеки от новооткритите текстове, като изключим единствено валентинианското Евангелие на истината. За жалост, антич­ния гностицизъм не е създал друг автор, освен Валентин, достоен за неговите творчески енергии. Иисус, който и да е бил той, и каквото и да е бил, се явява в (Q и Ебангелието от Тома като голям майстор на словото в устната тради­ция. Такова е виждането на Оскар Уайлд за Иисус, а също и онова на ДЖ. Уилсън Найт след Уайлд; аз предпочитам виждането на Уайлд и Уилсън Найт за Иисус пред онова на всички изследвачи на Новия Завет, които не са далеч от това да разрушат свещените истини. Самите свещени истини имат начин да се оказват или лоша литературна критика, или дори принуда, независимо дали открита или забулена.

Но Иисус в Евангелие от Тома не се интересува от при­нудата, нито някой може да принуждава в негово име. Не­винността на гностицизма се състои в неговата свобода от насилие и заблуда - неща, от които историческото хрис­тиянство не може да бъде обособено. Никой не се кани да ос­нове гностическа църква в Америка, имам предвид, заявено гностическа, която впрочем никога не би била освободена от данъци. Ние, разбира се, имаме множество гностически църкви: мормоните, баптистите от Юга, Божиите събра­ния, християнска наука, а също повечето други собствено американски деноминации и секти. Тези разновидности на американската религия, както я наричам, са все неволни па­родии на gnosis в Евангелието от Тома. Но не бива да възхва­ляваме или да обвиняваме античния гностицизъм заради неговите модерни аналози. Все пак, несъмнено специфичен е съвременният навик да употребяваме „гносис" или „гности­цизъм" Като термин, оскърбителен за консервативното или институционализирано християнство. Една елитарна религия, гностицизмът почти винаги е бил строго интелектуален феномен, а Иисус в Евангелието от Тома опреде­лено е най-интелектуализираната фигура сред всички версии на Иисус през вековете. Този Иисус е привлекателен не само за разума, и все пак неговата реторика изисква определени познавателни усилия, за да бъде извлечен нейният смисъл:

Лъвът, когато човекът го изяжда, е щастлив, защото този лъв става човек. Но злочест е човекът, когото лъ­вът изяжда, защото човекът лъв става.

Навярно тук имаме работа със скрита отпратка към гностическата фигура на демиургичния неистински творец, понякога изобразяван като лъв, но образната сила на тази сентенция не зависи от езотеричната митология. Незави­симо дали ще прецените Евангелието от Тома като гностическо в своята насоченост, изправяте се тук пред онова, ко­ето е, бих казал, античен хуманизъм, трудно примирим не само с късния иудаизъм, но също така с ранното християнс­тво. Тази трудна за разбиране притча на Иисус противопос­тавя два начина да станеш човек, единият - благословен, а другият - безчестен. Ако погълнем лъва в себе си, сме благословени, но ако лъвът пирува с онази наша част, която познава, сме изгубени. Защото царственият лъв в нас не познава нищо друго, освен своята проекция навън като господар на творението, но най-човешкото в нас не е част от творението. Тук е средоточието на афоризмите, които съставляват Евангелието от Тома, средоточие, отиващо обратно до началото, до пълнотата на бездната, предхождаща тво­рението. Именно към това, в моето тълкуване, се отнася и последното отрицание в Евангелието от Тома, което от­рицание ние погрешно схващаме просто като призив към ас­кетизъм:

Симон Петър им каза: „Мария ще ни изостави (напус­не?), защото жените не са достойни за живот."

Иисус каза: „Виж, аз ще я напътствувам, за да я напра­вя мъж, та и тя да стане жив дух, наподобяващ вас, мъжете. Защото всяка жена, която стори от себе си мъж, ще влезе в царството небесно."