Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4
§ 20. Юриспруденцията на интересите
Изтегляне 3.87 Mb.
|
§ 20. Юриспруденцията на интереситеЗаглавието на този параграф е буквален превод на немското Interessenjurisprudenz. Терминът не звучи добре на български, поне в езиково отношение. Той не говори много и за съдържанието на понятиете, което означава. За съжаление, не ми се удаде да намеря по-сполучлив превод. На същата мъчнотия са се натъквали и авторите, които са се опитвали да го преведат на други езици – например на френски или на италиански. Затова те често са предпочитали да си служат направо с немския термин. Така бихме могли да постъпим и ние. Но едва ли бихме спечелили нещо, което да изкупи неудобството на чуждия израз. Впрочем, и в езика на родината си името на така наречената юриспруденция на интересите не е от най-щастливите. Немалко от недоразуменията, на които тази школа е бивала жертва, са се дължали именно на него. Някои са искали да го заменят с друго: Stoll, например, е предлагал „юриспруденция на ценностите“ – Wertjurisprudenz. Предложенията не са успяли, а на недоразуменията ще трябва да се върнем по-късно. Както изглежда, една програмна работа на Philipp Heck от 1889 г. трябва да се смята за първата публична проява на схващането, което по-късно е обединило около юриспруденцията на интересите нейните привърженици: Das Recht der Grossen Haverei. Както тя, обаче, така и няколкото по-малки работи, които са я последвали, са останали без особено влияние върху тогавашните възгледи за метода на тълкуването. На сцената на борбата юриспруденцията на интересите е встъпила решително едва през 1905 г. и то – едновременно откъм три страни: с един опит за практическо оделотворяване от страна на Müller-Erzbach, Die Grundsätze der mittelbaren Stellvertretung aus der Interessenlage entwickelt; c една статия от методологически характер на Heck в Deutsche Juristenzeitung – Interessenjurisprudenz und Gesetzestreue и в ред публикации от същия вид и в същото списание на Stаmре, събрани по-късно, заедно с други, в вече неколкократно цитираното – Unsere Rechts- und Begriffsbildung. Тези трима автори и Мах Rümelin могат да се смятат за истинските основатели на бъдещата победоносна школа. Най-радикален между тях Stampe се е отделил от другарите си в известни направления и това налага особеното му положение да бъде отбелязано още в началото. Както видяхме и по-рано, Stampe се е обявил за обективното тълкуване (по-горе § 9). Във връзка с това той е бил на мнение, че обвързаността на съдията и задължението му да следва закона трябва да се ограничи в рамките на ясния словесен смисъл, разкрит според правилата на езика и на логиката (22). Извън тези рамки съдията трябвало да има право свободно да попълва закона (20). Съдията можел в известни случаи да решава и срещу закона. Но в това отношение Stampe е бил особено предпазлив: решаването срещу закона трябвало да бъде допустимо само ако спазването на закона би било в състояние да предизвика масово бедствие, а намесата на законодателя би се оказала невъзможна или недостатъчна209. Heck, Müller-Erzbach, Rümelin и техните по-млади съмишленици са били убедени привърженици на така нареченото историческо тълкуване, т.е. на субективния тълкувателен метод. Те са поддържали, че съдията дължи вярност и към „далечното действие“ на закона, т.е. към изводите, които следват от дадените в закона разрешения по правилата на аналогията. Те са отказали да следват Stampe и в учението за изменяването на закона от съдията. Радикализъмът на Stampe, обстоятелството, че той сам е нарекъл доктрината си „учение за свободно право“ и времето на първата й решителна манифестация – в разгара на борбата – са станали за юриспруденцията на интересите извор на множество недоразумения. Друга причина за грешки и недоразумения е било, както споменах и по-горе, самото име на тази школа. И до най-ново време голяма част от усилията на нейните привърженици, особено на Heck, са били насочени най-вече към отбиване на грешките и на недоразуменията210. Затова ще бъде, може би, уместно, ако посочим тези недоразумения, още преди да пристъпим към разглеждане на тълкувателната теория на юриспруденцията на интересите. Първата и особено честа в миналото грешка е смесването на юриспруденцията на интересите с крайните направления в движението за свободно право, с ученията, които в по-голям или в по-малък размер са освобождавали съдията от обвързаността към закона. Всъщност, като се остави настрана Stampe, юриспруденцията на интересите винаги е била убедена и открита противница на тези учения. Сам Heck многократно е изтъквал, че неговият метод има да се бори на два фронта: срещу старата „юриспруденция на понятията“, от една страна, и срещу „ученията за свободно право“, от друга (A. Z. P., 137, 49). Въпреки протестите, грешката е била упорито повтаряна, и то – трябва да се признае – без каквато и да било вина от страна на самата школа. Изглежда, че вече поради огромния размер на методологичната литература в Германия непосредственото й проучаване е станало невъзможно за мнозина, които предпочитат да се изказват въз основа на косвени впечатления и на несигурни спомени. Грешките са били понякога толкова куриозни, че аз не мога да се въздържа да не посоча един пример, толкова повече че той ми се струва характерен за състоянието на духовете на някои немски юристи в първите години след взимането на властта в Германия от национал-социалистите: през 1935 г. в juristische Wochenschrift се е явила статия на някой си Rübke, който твърдял, че юриспруденцията на интересите била „еврейско направление“, защото нейният главен представител – Kantorowicz – бил евреин. Това „страшно“ обвинение е имало тъжната последица, че един толкова уважаван юрист като Heck се е видял принуден подробно да обяснява своя и на привържениците си произход (A. Z. P., 142, 151). Според друго разпространено предубеждение, юриспруденцията на понятията изобщо отричала научното значение на понятията и противопоставяла „понятие“ на „интерес“. Върху тази основа е била изградена критиката на Hönigswald и отчасти тази на Binder211. В действителност, юриспруденцията на интересите всякога е признавала, че като всяка наука, и правната не може да не работи с понятия212. Тя се е противопоставяла на по-старата доктрина само колкото се отнася до начина на образуването на понятията и до значението, което им са отдавали някои от нейните съмишленици. Ядката на това противопоставяне е борбата срещу така наречения инверсионен метоа, т.е. срещу разпространената практика да се дедуцират норми от понятия, образувани чрез непълна индукция, от помощните понятия на научната систематика или от понятия, образувани въз основа на външни признаци, като например случайни изразни форми на закона, без да се държи сметка дали по този начин не се приписват на закона разпореждания и преценки, които не отговарят на неговото действително императивно съдържание (вж. по-горе § 3 на края). Касае се за онази „криптосоциология“, както я беше нарекъл Fuchs, която зад булото на привидна вярност към закона и във формата на юридически конструкции, изградени върху произволно образувани понятия, представя като законни норми собствените си свободно намерени разрешения. Борбата между „юриспруденцията на понятията“ и „юриспруденцията на интересите“ не е, следователно, някаква логически невъзможна борба между понятия и интереси. Може би, повтарям, терминът не е сполучливо подбран, но това не е причина да не се види реалният смисъл на противопоставянето. Срещу юриспруденцията на интересите се е възразявало, на трето място, че изучаването на интересите и на конфликтите между тях, колкото и да се извършва грижливо и вдълбочено, не можело да разкрие никакъв критерий, който да служи като мярка за ценността на тези интереси. Такава мярка могла да бъде само величина, лежаща извън тези интереси, едно различно от тях tertium comparationis. Като не можела да го посочи, юриспруденцията на интересите се оказвала безпомощна пред същинската задача на всяко правонамиране. Тази критика, разпространена доста в миналото, е станала напоследък по-рядка213. Дори противници на юриспруденцията на интересите са я признали за неоснователна“214. И тя е почивала на недоразумение и на недостатъчно проучване на критикувания метод. Юриспруденция на интересите не значи заменяне на нормативното изследване с социологичното, както го е искал например Fuchs. Нейният метод не се състои в изместване на законните преценки от някаква форма на свободно претегляне на колидиращите интереса от страна на съдията. Юриспруденцията на интересите е искала само разкриването на законните преценки да става не по пътя на абстрактните спекулации, основани върху словесния смисъл на закона, а като се разглежда законната норма в осветлението на регулираните от нея житейски интереси, за да се разберат по този начин по-вярно и нейният смисъл и нейното съдържание. Това, колкото се отнася до тълкуването на закона в тесен смисъл на думата. Пак от сравнението между колидиращите интереси в уредените от закона случаи и тяхното положение в случаите, които не се обхващат пряко от законните състави, тя иска да се изхожда и при правоприлагането по аналогия. И в единия, и в другия случай конфликтите се разрешават въз основа на законните критерии за ценност. Задача на юриспруденцията на интересите при тях е да разкрие наличните законни преценки, а нейният метод в това отношение е метод за разкриване и прилагане на законните преценки. По-друга е задачата, която стои пред правоприлагането при празнини в пози-тивното право, които не могат да се запълнят чрез аналогия. За такива хипотези Heck е отхвърлил решаването въз основа на господстващите в обществото ценностни критерии и е искал от съдията да извършва собствени преценки – Eigenwertung215. Такава собствена преценка е, естествено, необходима и за законодателя при ново уреждане на дадена материя. За извършването на собствени преценки юриспруденцията на интересите се е отказала да предложи някакво учение. Тя нямала за цел да изгради някакво материално учение за ценностите, защото това било въпрос на мироглед, а нейният метод не бил свързан с определен мироглед (A. Z. Р. 137, 62 и сл.). Ние ще трябва по-долу да се върнем на тези положения – специално колкото се отнася до попълването на празнините. Във всеки случай, както и да се гледа на метода на юриспруденцията на интересите в това отношение, явно е, че тя не мисли да извлича мярката за ценността на интересите от самите тях. Един четвърти упрек звучи в някои изказвания на Oertmann: Върховните блага оставали скрити за обикновения позитивизъм, който се ограничавал само с измерване на интереси, а науката имала нужда от верую, което би могло изцяло да задоволи човека (5). Справедливостта, социалните идеали, етическите изисквания били прогонени от една система, която познава само студеното пресмятане на вулгарния утилитаризъм. Доколкото се свързват с юриспруденцията на интересите, такива мисли очевидно предпоставят, че тя счита за меродавни само материалните интереси. Така я е схващал и Binder, в посочената по-горе негова критика. Може би известна роля в това отношение е играл споменът за утилитаризма на Ihеring, с който, както всички телеологични направления, и юриспруденцията на интересите е исторически свързана. Както и да е, и в това отношение е било налице пак само едно недоразумение. Юриспруденцията на интересите не изключва никой вид интереси. Понятието интерес няма за нея тясното съдържание, което обикновеният говор влага понякога в този термин, като го отнася само към материалните интереси. Интерес в речника на юриспруденцията на интересите е както стремежът към материални блага, така и този към справедливост, към добро и към красиво. Тази словоупотреба не е чужда и на обикновения говор, който също си служи много пъти с думата интерес, без да предпоставя каквато и да била квалификация на желаните блага. „Моралните интереси“, „националните интереси“, „интересите на правосъдието“ са изрази, с които сме свикнали. Но даже да не беше така, достатъчно е, че юриспруденцията на интересите от рано е имала грижата да поясни широкото техническо значение, което отдава на термина интерес. Още в 1912 г. Heck е писал: „Юриспруденцията на интересите употребява думата интерес в най-широкия смисъл, който днес е общоприет. Само в този най-широк смисъл, който включва и идеалните интереси, тази дума може да служи за целите на метода на правната наука, и само в този смисъл тя бива употребявана тук. Аз трябва настойчиво да отбележа това, защото всяко качествено ограничаване по необходимост води до пълно неразбиране на този метод“ (A. Z. P., 142, 161). След като се отстранят най-вероятните възможни недоразумения, разбирането на метода става много по-леко. Преди да преминем към същността й обаче би трябвало да завършим с нейната история. Освен Stampe, по-особено място между привържениците на юриспруденцията на интересите заема и Müller-Erzbach – особено в по-ново време. Останалите двама основатели – Heck и Мах v. Rümelin – са били дълги години професори в Тюбинген. По-късно – в 1927 г. – там е бил привлечен и Stoll – един от най-значителните по-млади техни съмишленици. Така се е създала тюбингенската група на юриспруденцията на интересите, в която най-активната роля и може би духовното водачество е принадлежало на Heck. Освен цитираните досега негови полемични работи, и освен познатата ни Gesetzesauslegung und Interessenjurisprudenz, аз мисля, че трябва да спомена тук, като изследвания от особено значение за теоретическото и практическо изясняване на методата на юриспруденцията на интересите, и следните: Das Problem der Rechtsgewinnung 1912; Begriffsbildung und Interessenjurisprudenz, 1932; двата наръчника –Grundriss des Schuldrechts, 1929 и Grundriss des Sachenrechts 1930, и Rechtsphilosophie und Interessenjurisprudenz, Arch. Ziv. Pr. 143, с. 129 и сл. По-ограничено по размер е духовното наследство на Мах v. Rümelin. Той е бил продължително време канцлер на Тюбингенския университет и научната му продукция от тази епоха се е изразила главно в речите, които е произнасял в това си качество. Винаги много кондензирани и вдълбочени, някои от тези речи са между най-съществените елементи на цялостната научна постройка на школата: Die Gerechtigkeit, 1920; Die Billigkeit im Recht, 1921; Die Rechtssicherheit, 1924; Rechtsgefühl und Rechtsbewusstsein, 1925; Die bindende Kraft des Gewohnheitsrechts, 1929; Eilebte Wandlungen in Wissenschaft und Leben, 1930216. Heinrich Stoll почина млад – в 1937 г. Към посочените вече негови методологични студии трябва да се прибави Ober die Beziehungen der Rechtslehre zur Praxis, Arch. Ziv. Pr., 126, с. 174 и сл.217 Към тази ядка, образувана от тюбингенското направление на юриспруденцията на интересите, се е събрала внушителна група съмишленици – отчасти още преди Първата световна война, но особено след нея. Около 1930 г. Walter Schönfeld е писал с горчивина: „Юриспруденцията на понятията е мъртва, да живее юриспруденцията на интересите. Тя триумфира, когато най-убедените й привърженици вземат думата“. Сам Oertmann, от когото заемам този цитат, се е видял принуден да констатира, с известна резигнация, че в нашия век на преобладаващи „съображения на полезност“ махалото се е залюляло твърде силно към юриспруденцията на интересите (3). Такива са били и преценките на Lehmann и Ulmer218. След установяването на националсоциализма са били предприети някои опити действащото право да се огъне пред изискванията на господстващата политическа система чрез промена на тълкувателния метод. На тях ще трябва да се спрем в следния параграф. Доколкото острието на тези опити е бивало насочвано срещу юриспруденията на интересите, Heck упорито е бранил своя метод, като е твърдял, че той е в състояние да задоволи и новите изисквания. И наистина, въпреки известна неясност на положението особено в първите години, трябва, изглежда, да се приеме, че основните изисквания на юриспруденцията на интересите ще останат трайно достояние на германската частноправна наука. Вярост към закона и разкриване на съдържанието му чрез измерване на защищаваните от него интереси: под знака на тези две начала германската доктрина изглежда да е окончателно преодоляла и старата юриспруденция на понятията и крайностите на някои от някогашните учения за свободното право. Както и да се гледа инак на юриспруденцията на интересите, нейният принос за укрепяването на това развитие не може да бъде отречен219. Няма нужда да се казва, че методът на юриспруденцията на интересите е телеологичен метод. Като такав той се свързва с по-късното учение на Ihering. Heck сам е признал, че се е учил от него. Заимстването се отнасяло обаче само до Иеринговата „генетична теория на интересите“, т.е. до учението, че представата за целта създава законите съобразно с принципа на психологичния каузалитет. Новото и самостоятелното в юриспруденцията на интересите била нейният тълкувателен метод, учението й за попълване на празнините на закона и едно ново схващане за средствата и задачите на научното подреждане на материала, получен чрез разкриване на съдържанието на правните норми. С другите верни на закона телеологични направления, застъпени особено в останалите правни дисциплини, частноправната юриспруденция на интересите споделяла основното схващане, че смисълът и значението на правните норми трябва да се извлича преди всичко от целта, която те преследват. Отличавало я от тях само познанието, че най-важният инструмент за разрешаване на тази задача бил именно анализът на интересите и на конфликтите на интереси, преценени в правната норма (A. P. Z., 137, с. 48, заб. 1). Методите на научната работа, образуването на понятията, значението на конструкциите и принципите на правната систематика са били предмет на по-специално разработване от страна на Heck в неговата Begriffsbildung und Interessenjurisenprudenz. Основното изложение на тълкувателния му метод се съдържа във вече цитираната Gesetzesauslegung und lnteressenjurisprudenz от 1914 г. Към нея препращат и посочванията в следващите бележки. На изискванията на живота най-добре отговаряло „историческото телеологично тълкуване“. Неговата задача била да разкрие „волята на законодателя“ (8). Но това понятие не било психологическо, а нормативно. Под воля на законодателя трябвало да се разбира не някаква психическа воля, а съвкупността на каузалните интереси, т.е. на интересите, които исторически са определили съдържанието на правната норма (64 и сл.). Това било естествената последица на истината, че като всяка повеля и правната норма имала за задача да служи на интересите на повелителя (48 и сл.). Тя трябвало да се тълкува така, че най-добре да се задоволят тези интереси. Би могло да се каже: „воля на законодателя“ е смисълът, който би трябвало да се вложи в правната норма, за да може тя най-добре да изпълни функцията си на средство за задоволяване на интересите, признати от нея за ценни. Меродавни били реалните, исторически дадени интереси, които законодателят е имал предвид при създаването на закона. Само тяхното издирване могло да обезпечи задоволяването на действителните цели на закона. Напротив, така наречената обективна теория водела до осуетяване на тези цели (60 и сл.). Но обективната теория се хранела с илюзии и когато вярвала, че по-добре отговаря на изискванията на правната сигурност, защото тави нейна вяра се основавала на заблудата, че обективният смисъл е някаква определена величина. В действителност обективното тълкуване търпяло не един, а множество резултати. Смисълът, до който то стига, бил релативен: той зависел от хоризонта на тълкувателя и от неговото старание (42 и сл.). Наред с обективно дадения и непроменлив елемент –думите на закона – всяко обективно тълкуване по необходимост боравело и със субективни елементи, като знание за обстоятелствата, за правилата на езика, за обичаите на обмена, грижа за правилното им преценяване и т.н., така че резултатът на обективното тълкуване можел да бъде безкрайно многообразие в схващанията за обективния смисъл. Това трябвало да се каже в още по-голяма степен за еволютивното тълкуване, което се основавало и на личните преценки на тълкувателя за новите нужди на правния живот. Практическата последица била противна на очакванията на привържениците на обективното тълкуване: а именно: много по-голяма правна несигурност от онази, която е мислима при историческото тълкуване (48, 257, 284). На самия процес на разкриването на законните норми Heck е посветил едно обстойно изследване, което тук не може да бъде проследено в подробностите. В него са били подложени на анализ, който може да бъде преценен само в рамките на едно догматично изследване на тълкуването на законите, и историческото запознаване с наличните законни повели и с легислативните интереси (90 и сл.), и психическия процес на тълкуването (92 и сл.), и тълкуването на мотивите и на обстоятелствата (94 и сл.), и положението при несигурност на резултата, и значението на вероятностите в този случай (98 и сл.), и участието на ирационални моменти и ролята на личността на съдията при взимане от негова страна на конкретни решения (102 и сл.), и тълкувателната стойност на законодателните материали (106 и сл.) и на словесния смисъл (120 и сл.), и ред други въпроси. В съгласие с господстващото мнение Heck e отхвърлил, като решаване срещу закона, всяко тълкуване, което би си поставило за задача не да разкрие, а да поправи действителния смисъл на законната норма (196 и сл.). За запълване на празнините той е разчитал преди всичко на „далечното действие“ на закона, т.е. на аналогията. Разрешаването на случаите, до които това далечно действие не стига, Heck е предпочитал да остави на свободната преценка на съдията и на неговия личен светоглед. Както се спомена и по-горе, юриспруденцията на интересите не е искала да се свързва с определено „материално учение за ценностите“. На „господстващите възгледи“ Heck не се е доверявал. „Глупостта и злината“ не били нито „достойни за почит, нито безвредни само защото се явяват масово“ (239). Дали те биха били повече достойни за почит и по-малко вредни, когато се проявяват поединично и индивидуално, у решаващия съдия, Heck не е казал. Аз лично мисля, че, за щастие, и едната и другата хипотеза ще бъдат твърде редки, за да заслужават да се изхожда от тях при решаването на въпроса. За съжаление, Heck съзнателно се е въздържал да разгледа по-подробно проблема за правонамирането при липса на опора в позитивното право. Затова както неговото препращане към собствената преценка на съдията, така и отношението му към „господстващите убеждения“ не изглеждат достатъчно обосновани. Господстващото убеждение, че дадено правило е задължително, създава правото или поне – то създава обичайното право. Последното приемат всички. Господстващото убеждение за „правилност“ или „неправилност“ на правото, т.е. за това, какво би трябвало да бъде по съдържание правото, няма същата позитивноправна валидност. Носителят обаче и в двата случая е същият. И ако респектът към него е основата на всяко право, което не се крепи само върху мълчаливо преклонение пред насилието, проява, най-малко, на непоследователност би било да се пренебрегват напълно социалните идеали, усвоени от господстващото убеждение. Ако такива липсват или ако въз основа на тях не може да се разреши даден случай, ще бъде може би неизбежно да се прибегне към собствените преценки на съдията, поне докато някой нов опит, по-щастлив от този на Stammler не покаже, че е действително възможно да се разкрие един общовалиден критерий за „правилност“ на правото. Но в обратния случай, когато може да се избира между господстващото убеждение, което е духовният извор, повтарям, поне на обичайното право, и личното схващания на съдията, разрешението не може да почива само на аргумента, че е възможно понякога последните да изглеждат по-възвишени от гледището на дадено учение. Напротив, ако те отстъпят, решението би имало и предимството да е предвидимо от страните, които естествено биха могли да очакват, че поне при липса на установен закон или обичай изходът на спора им няма да стои в разрез с преобладаващите в обществото разбирания за правда. Müller-Erzbach е предпочел да се бори за юриспруденцията на интересите чрез това, което в Германия наричат Betätigungswerke: чрез правно-догматични изследвания, в които предимствата на метода са показани в процеса на практическото й функциониране. Между методологическите му работи от общ характер трябва да се споменат: Die Relativität der Begriffe und ihre Begrenzung durch den Zweck des Gesetzes, Iherings-Jahrbücher, 61, с. 1 и сл.; Rechtsbildung durch Wertschöpfung, Zeitschrift für das gesamte Handelsrecht, 88, с. 173 и сл.; Wohin führt die Interessenjurisprudenz, 1932; Lassen sich das Recht und das Rechtsleben tiefer und sicherer erfassen, 1934; Die Hinwendung der Rechtswissenschaft zum Leben und was sie hemmt, 1939. В общи линии неговите схващания се покриват с изложените тези на тюбингенското направление. В работата си от 1934 г., обаче, той е сметнал, че към изследването на интересите трябва да се прибави и едно друго изследване: правните норми се обяснявали понякога не толкова с положението на интересите, които уреждат, колкото с евентуалните положения на господство, отразени в тях. Изследването само на интересите било безсилно в такъв случай да установи цялостното съдържание на нормата. За положенията на господство, въздействали за образуването на съдържанието й, трябвало също да се държи сметка, ако тълкувателят желае да остане верен на действителния императив на нормата. Очевидно е, че и тази мисъл се свързва с основната идея на метода: че тълкуването има за задача да разкрие преценките, вложени в правната норма. Доколкото тези преценки са детерминирани от известни положения на господство, а не изключително от релативната стойност, която колидиращите интереси имат с оглед на върховните законодателни критерии, няма съмнение, че и положенията на господство трябва да се вземат под внимание от една вярна на закона юриспруденция. Признае ли се това, въпрос предимно на терминология е дали изследването на нормата от гледището на евентуално детерминиралите я положения на господство ще се смята за самостоятелно тълкувателно средство, или ще се включи в едно по-широко понятие за отмерването на меродавните интереси, Каталог: static -> 5502d30ee4b0f063546540ec 5502d30ee4b0f063546540ec -> Закон за устройството на съдилищата в България (зус), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава 5502d30ee4b0f063546540ec -> Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите 5502d30ee4b0f063546540ec -> Организация на съдебната власт в българия в периода 1878-1941 г 5502d30ee4b0f063546540ec -> Държавен съвет №402742 ecli: fr: 2016: 402742. 20160826 5502d30ee4b0f063546540ec -> Какво научихме от германските затвори Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|