ЖЕНЕВА ЧЕСТВУВА ХРИСТО БОТЕВ

ЖЕНЕВА ЧЕСТВУВА ХРИСТО БОТЕВ

Колкото и да е чудно за нашия читател, в личния архив на един от първите руски социалисти Георги Валентинович Плеханов в Санкт Петербург се пази документ, свързан с живота и делото на Христо Ботев. Документът е съставен само пет години след Освобождението, когато духът и името на Ботев витаят сред българската интелигенция и когато започва борба около неговото наследство под лозунга: чий е Ботев и на кого той принадлежи.

По това време учещите в Женева млади български социалисти възприемат себе си като законни наследници на Ботевите идеи и в стремежа да издигнат престижа си сред женевското студентство и швейцарските граждани по случай 16-годишнината от смъртта на Ботев организират в една от най-престижните зали на Университета голямо публично събрание.

Известно е, че Ленин също присъства на българското събрание за честване на Ботев. И така, какво представлява въпросният документ? Става дума за реч на френски език, прочетена пред събранието за Ботев. Може би на документа не е обръщано внимание поради това, че дълги години името на Плеханов беше полузабравено като име на враг на Октомврийската революция. Втората причина е, че човекът, който го произнася, е българският социалист Кръстю Раковски, една от първите жертви на сталинизма, чийто кости неотдавна бяха пренесени от Орел в родния му град Котел.

Ето откъс от словото, така както го намираме в Плехановия архив:

"Госпожи и господа,

Вие питате кой е преди всичко Христо Ботев? Това е гениалният поет на България, възпял политическия идеал на бившия роб на турците, днес свободен човек. Това е българинът, пролял горещата си кръв в името на националната свобода по скалите на Стара планина: този, който в своето стихотворение "Молитва", адресирано до бога на разума, се провиква: "О, Боже, подкрепи и мен ръката, та кога въстане роба, в редовете на борбата да си найда и аз гроба."

И действително, той срещна смъртта там, където я търсеше. Такъв е образецът на българина, бореца за нашата свобода...

Всичките му произведения, казва по-нататък Раковски, са проникнати от една-единствена идея - идеята за народната революция. Ботев поддържа необходимостта от насилствена и пълна промяна на политическия режим в България. В този смисъл революционното кредо на 1870 г. намери в негово лице своя най-горещ привърженик. Ботев бе убеден и твърдеше, че революциято е единственото средство за освобождение на народа.

Твърде съвременно звучат думите на оратора, когато цитира Ботевата фраза: "Докато народите остават разделени, докато те гледат едни на други като на врагове, те никога няма да постигнат мир, свобода, щастие".

Раковски завършва с думите: "Такива са общо взето, госпожи и господа, идеите, дейността и чувствата на Ботев. Трудно е да се проанализира толкова сложен и толкова дълбок характер като неговия. Още по-трудно е да Ви се представи верно неговият образ с няколко щрихи, колкото и ярки да са те... Воден от любовта си към свободата, той застава начело на чета от стотина смели мъже, с които преминава Дунава: в нейно име той развя бунтовно знаме, на което бяха извезани думите "Свобода или смърт" и в нейно име той срещна смъртта, в името на свободата, която така горещо желаеше и за която написа пламенните стихове: "Да каже нявга народа, умря сиромаха за правда, за правда и свобода."

КАК СА ЗАПАЗЕНИ ОТ "НАШИ И ЧУЖДИ" АРХИВИТЕ ЗА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА

Столичната община благодари на семейството на Колонтай за патриотичното усърдие на нейния баща.

Нека поясним на читателя, че става дума за известната руска дипломатка Александра Колонтай - дъщеря на генерал Михаил Александрович Домонтович, управляващ канцеларията на завеждащ гражданската част при командуващия на Дунавската армия.

Неотдавна авторът на настоящите редове има щастливата възможност да се запознае в Москва с личния архив на Колонтай, съхраняван в ЦПА под фондов номер 134. Аз прочетох само частта, отнасяща се до България, където тя разказва за бащиния си архив, свързан най-тясно с Руско-турската война. Бащата на генерала записва името си в нашата история като един от вдъхновителите на първата българска конституция след Освобождението.

От нейните спомени ние за пръв път научаваме, че след като руската рамия напуска България, Домонтович остава известно време в България, за да подпомогне българските политически дейци за разработването на конституцията - една от най-прогресивните за времето си конституции. От спомените на Колонтай за пръв път научаваме за връзките на баща й с такива политически дейци на България като проф. Марин Дринов, Драган Цанков, Петко Каравелов и др. Тук се подготвят и много от клаузите на Търновската конституция.

Бъдещите изследователи на Първата българска конституция ще научат от спомените на Колонтай много подробности около споровете, водени при съставянето на отделните текстове. Още с приемането на Конституцията М. А. Домонтович е отзован от България. Царското правителство не било доволно от либералистическите му възгледи, намерили място и в ред текстове на българската конституция. Първоначално Домонтович е бил готвен за военен министър на България.

Завръщайки се в Петербург, Домонтович носи и голяма част от архивата на руската армия. Колонтай разказва в своите спомени как нейният баща, затворен в своя кабинет, почти денонощно пише своите спомени, подрежда архивата за руската армия, донесена от България. Той искаше да напише книга със заглавие: "Введении гражданского положение в Болгарии", посветена на Временното руско управление. От тези мемоари ние за пръв път научаваме, че М. А. Домонтович е назначен от руското военно министерство за председател на държавната историческа комисия по написване историята на Руско-турската война и по издаването на сборници и материали за войната, залегнали по-късно в многотомната документация за войната. Това е един от най-големите приноси на Домонтович. Колонтай е точна. Тя не преувеличава ролята на баща си като председател на историческата комисия по написване на историята на войната.

А. Колонтай преживява много болезнено изземването от органите на Министерството на войната бащината й архива след неговата смърт. Изглежда освен официалната той е имал огромно число архивна своя лична документация. Тя е много обезпокоена за съдбата на тази бащина архива, така грижливо събирана и пазена толкова години като най-скъпа семейна реликва.

Ще минат много години и тя все така по различни поводи се интересува от бащината си архива в какви ръце е попаднала. И трябва да кажем на днешния читател, че тя грижливо се пази днес във военно-историческия архив в Москва. По-късно тя само ще съжалява, че тази толкова ценна архива за България е все още необнародвана и архивно обработена. Но и това време ще дойде. Ние тачим и ще тачим нашите освободители.

Запазени са редица документи в руските и българските архиви, от които се вижда, че Колонтай, която е посланик във Финландия - единствено нерепресираният съветски посланик, при срещи с българи винаги ще се интересува какво се пази и знае в България за нейния баща. "Аз лично получих, спомня си тя по-късно, удостоверение, когато през 1946 г. получих от посланика на България г-н Николов (Найден - б.м.) и неговата съпруга сведения за това, че в българските архиви също са запазени документи, свидетелствуващи за дейността на М. А. Домонтович и неговата борба за укрепване свободата и демокрация в България. Тогава научих, че паметникът, издигнат в чест на освободителите на България, от турско иго и основаването на независима България, има барелеф и на моя баща."

Признателна е България на своите освободители. В знак на уважение и признателност към заслугите на семейство Домонтович Софийската община награждава Колонтай с почетния знак на общината. В специалната грамота е написано: "Столичната общинска управа в заседанието си от 8 май 1946 г. , като взе предвид заслугите Ви за националната кауза на България, Ви награждава с почетния орден на общината."

И така всички редове от тези необнародвани мемоари изразяват симпатиите на семейство Колонтай към България, предизвикват и днес умиление у всеки българин, че тази искрена и неподправена любов към България е само частица израз и проява на взаимните симпатии между двата славянски народа.

РУСКАТА ТЕРОРИСТКА - КНЯГИНЯ Л. А. ВОЛКЕНЩЕЙН ТЪРСИ УБЕЖИЩЕ В БЪЛГАРИЯ. ПОЛИЦИЯТА ПО ЦЯЛА ЕВРОПА ИЗДИРВА "КРАСИВАТА ЧЕРНА БРЮНЕТКА" КНЯГИНЯ ВОЛКЕНЩЕЙН - ЛЕКАРКА В РАЗГРАД. ПОЗНАНСТВОТО С БЛАГОЕВ. ЗАВРЪЩАНЕТО В РУСИЯ СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА Д. БЛАГОЕВ. АРЕСТ, СЪД, ПРИСЪДА. ВИНОВЕН ЛИ Е БЛАГОЕВ ЗА НЕЙНАТА СМЪРТ?

Но нека почнем отначалото. Д-р Людмила Александровна Волкенщейн е принадлежала към крайно терористкото направление в руското революционно движение, наречено "Народна воля". Тези са привържениците на индивидуалния терор, който убиха на 1 март 1881 г. в С. Петербург и нашия освободител руския император - Александър Втори. По предварително набелязан план от Изпълнителния комитет на "Народна воля" започва серията убийства на най-видните политически дейци. На 9 февруари 1883 г. е убит Харковският губернатор княз Кропоткин. От центъра Санкт-Петербург в Харков пристигат най-опитните кадри на полицията за разкриване участниците в заговора. Граничните пунктове са получили пълно описание на Волкенщейн, след като един от заговорниците Голденберг е арестуван и разкрива, че Волкенщейн е изпълнителят на решението на Върховния "Изпълнителен комитет" за убийството на Кропоткин.

Но как беше накаран Голденберг да проговори? Нали и той беше дал клетва, че не ще признава, че никога при никакви обстоятелства няма да издава нищо арестувания си другар.

Главния полицейски инспектор в Петербург Г. П. Судейкин е изготвил вече своя план за издирването на убийците.

В килията на арестувания народоволец Голденберг е вкаран провокатор, на който арестантът неволно разказва за Волкенщейн. Провокатора добре и изиграл своята роля, подвеждейки Голденберг. Но той не всичко е разказал. Полицията иска да научи нещо повече. И тогава тя допуска майката да посети своя син в килията, с обещание, че ако той признае всичко ще бъде освободен. Майчините молби и сълзи трогват Голденберг, той не може да устои и проговаря повече... Когато изговаря последните си думи той тогава разбира какво грозно предателство е извършил. Спомня си той за клетвата дадена в "Изпълнителния комитет", за другарите, съвестта му се разбунтува. Два дни след посещението на майката той се обесва в собствената си килия. Майката не може да си прости... Тя се чувствува виновна за смъртта на любимия син...

Голяма част от заговорниците са арестувани. Губят се следите само на главния организатор и изпълнител - княгиня Л. А. Волкенщейн. Следите и се губят... Граничните власти са получили екстренната телеграма и описания на терористката "красива млада брюнетка". Тя се очаква на всички гранични пунктове... Но княгиня д-р Л. А. Волкенщейн е изпреварила нарежданията на Петербург. Тя вече е пристигнала в Париж... Но и тук руската тайна полиция, която издирва емигранти попада по следите и тя през Швейцария идва в България. Тайните канали действуват безупречно, пък и Стамболовата полиция, не е така бдителна към емигрантите, които лично Ст. Стамболов толерираше и считаше за свои съмишленици в борбата му против Русия.

В България има специален комитет - филиал на "Изпълнителния комитет" на "Народна воля" със седалище в Пазарджик начело с най-големия и известен в Русия народоволец - Дебагорий Мокриевич. Неговото име и познато на читателите от полемиката му с Д. Благоев по въпроса: Има ли социализма почва в България? Оттук се разпределяли емигрантите... Л. Волкенщейн е разпределена в Разград, като лекарка в тамошната болница. Случаят и с Волкенщийн показва, че руските емигранти в болшинството си бяха хора от висшето общество, хора с професии като лекари инженери, философи, историци, езиковеди и т.н.

И така под булото на бялата лекарска престилка се крие търсената в цял свят княгиня - терористката Л. А. Волкенщейн.

Спокойната еснафска обстановка в провинциалния град задушава неспокойната душа на младата лекарка. Тя замечтава да се върне отново в Русия, при своите и да продължи започнатото дело... Нейните другари не я пускат да се върне. Там в Петербург "Изпълнителния комитет" е разтурен, повече от членовете му са арестувани, организацията е разстроена. Тя обаче е непреклонна... Фаталното решение е взето. Но и да се върне, убеждават я другарите и в България, кой ще я свърже с останалите на свобода терористи, няма ли те да я сметнат за провокатор, те не я познават, старите кадри са вече на заточение с доживотни присъди...

Това е 1883 г. Читателят знае, че по това време Димитър Благоев, първият пропагандатор на социализма в Русия и България, е студент в Петербург и през лятото си идва на ваканция и поддържал връзки с представителите на народническите организации в България начело с Д. Мокриевич. И Благоев получава поръчението да заминат заедно. Осигурен е бързо български паспорт на името на сливенската гражданка Надежда Иванова... Нека кажем и това, че сам Благоев също така съветва Волкенщейн да не заминава за Русия, че там я очаква ако не смърт, то заточение... Тя и сега е непреклонна.

Подробности не знаем, но Благоев заминава заедно с прекрасната красива брюнетка, както тя е описана на всички задгранични пунктове... Подробности за пътуването не знаем. Историята не ни е оставила никакви документи и свидетелества. Знаем само това, че в края на месец септември когато се завръщат студентите чужденци за новата учебна година Людмила Александровна е вече в Петербург. В адресните служби на полицията е отбелязано, че на улица "Пантелеймонска" N 15 се е установило да живее съмнително лице от български произход, носещо името Надежда Иванова...

Паспорта и е даден лично от Д. Благоев... Той дълго време ще мълчи за своето познанство с руската княжна. Чак една година преди смъртта си, когато пише своите спомени (1923) той подробно разказва за случая Волкенщейн. Предупрежденията на Благоев и нейните другари да не се връща имали пълното основание... Нашата героиня е арестувана. Полицията вече е узнала, че тя е доведена в С. Петербург от български студент Димитър Благоев. С разпита се заема лично главния полицейски инспектор Г. П. Судекин. Те усещат веднага, че в мрежата е влязла "голяма риба", отдавна търсената княжна убийцата на харсковския княз. Познавате ли арестуваната Волкенщейн, пита сведователя Благоев. "Да, познавам я, тя е българка от град Сливен" - отговаря Благоев. "При тези думи, пише Благоев в своите спомени, той е усмихна, но със строг полицейски тон ми каза: "Ако Вие и по-нататък поддържате тази лъжа, ще заповядам да ви изхвърлят като парцал от Русия. Ние знаем коя е тя, тя не е никаква българка. Отивайте си и помнете какво Ви казах."

Арестуваната е положена на изпит по български език. За свидетел е доведено доверено лице на полицията - български студент. Тук той трябва да каже как тя говори български език. И когато тя проговаря идва най-неопровержимото доказателство, че тя не е българка. По-късно тя ще си спомня, че за цял живот няма да забрави този си изпит по български език...

Арест, следствие, присъда, безсрочна каторга... През 1896 г. е издаден царски указ, с който безсрочната каторга се заменя с 20 годишна... При една мирна демонстрация през 1906 г. тя е убита във Владивосток при разстрела на една мирна демонстрация...

Научавайки за нейната смърт (по какви канали не знаем) Д. Благоев се измъчвал и не можел да си прости, че като и дал български паспорт е съдействувал с това за нейното завръщане и неволно е станал виновник за нейната смърт...

Непубликуваните спомени на СИМЕОН РАДЕВ са страници от