НЕНАПИСАНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

НЕНАПИСАНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

ВЪЗКРЕСЯВАНЕ ЗА ДВАМИНА

Имената на много бележити люде са покрити от праха на забвението. За това до известна степен са виновни политическите пристрастия и нихилизмът.

В последните няколко години се заговори и за Янко Сакъзов. Затова се обръщаме към спомените на големия български публицист, историк и дипломат Симеон Радев за Янко Сакъзов. Те са само част от ръкописното наследство, което ни остави Симеон Радев, което все още неопрадвано стои затворено в архива на БАН. Мемоарите на Симеон Радев са национално богатство и не бива повече да бъдат далеч от погледа на неговите съотечественици.

От лятото на 1913 г. д. до 1940 г. с малки прекъсвания Симеон Радев е пълномощен министър на царство България последователно в Букурещ, Берн, Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон, Брюксел.

Не бива повече в представите на нашите читатели делото на Симеон Радев да се свързва предимно със "Строителите на съвременна България" и с шумната му статия срещу д-р Кръстев.

Когато четем спомена на С. Радев за Я. Сакъзов, наблюдаваме един стремеж на автора да бъде обективен, да не изпусне нито слабите, нито силните страни на големия общественик и парламентарист. Неизменно е неговото отрицателно отношение към партията на Я. Сакъзов, но тук той остава верен на себе си, стремейки се да даде един обективен портрет, за да не бъде обвиняван от поколенията в пристрастие и субективизъм. По този начин той спечелва доверието на своя читател и той му вярва. Чувствайки се отговорен пред историята, пред бъдещите изследователи, той счита за нужно да заяви: "В тия мои бележки аз смятам, че трябва да се изказвам искрено за своите съвременници, иначе, тия мемоари ще бъдат без значение."

За делото на Я. Сакъзов Симеон Радев се изказва и по друг повод, което е публикувано в "Зора" през 1941 г. Тук той разказва за срещите му с водачите на социалдемокрацията в Европа - Макдоналд и Вандервелд. По-широко са известни спомените му за Г. В. Плеханов, за Д. Благоев, Г. Кирков, Никола Габровски и други социалисти, докато по известни нам причини спомените му за Сакъзов не бяха правени широко достояние.

В първите години след 9 септември 1944 г. получил поощрение от такива политически дейци и интелектуалци като Николай Лилиев и Тодор Боров, Симеон Радев има възможност да пише. Но през 50-те години българската КЛИО е здраво стисната за гушата от желязната ръка на тоталитаризма и догматизма. Творческият нов полет на Симеон Радев беше прекъснат от сектантско догматичните критици. като пример за това ще посочим само статията на днешния проф. Евлоги Бужашки "Буржоазно-фашистки фалшификации на българското националнореволюционно движение" (Истор. преглед - кн. 3 от 1952 г.), насочена срещу Захари Стоянов, Симеон Радев и Петър Мутафчиев. Лишен тогава от трибуна, Симеон Радев се захваща за мемоарите си, за които стана дума. Всяко зло за добро, казва народната поговорка.

Оттук нататък предоставяме на инициативата на наплодилите се напоследък издателства. Нека тези редове им напомнят, че в БАН чакат своя издател спомените на този голям българин.

ЯНКО САКЪЗОВ ОБИЧАЕ ДА ПОДЧЕРТАВА, ЧЕ ТОЙ ПОИСКАЛ ЕДНА РЕВИЗИЯ В "ДОГМАТИЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ" ПРЕДИ БЕНЩАЙН.

Той също не би приел, че проповядваната от него тактика на социалистическата партия в България има нещо общо с влизането на Милерана в един буржоазен кабинет. Има един факт обаче, който боде очите, Милеран стана министър в 1899 г., общоделството се яви в ясно очертаната му форма в 19000 г. Че той имал и по-рано разположение към такъв уклон, че доста признаци са показвали вече това му разположение, това е несъмнено. Насърчението обаче да излезе явно с новите си припоръки е дошло от събитията във Франция. Това не може да се отрече, като се вземат предвид самите дати и вятърът, който взе да вее от Франция.

Това не бе първият завой на Янко Сакъзов. Подобно на Жорес и той бе почнал своята политическа кариера в редовете на буржоазията. В 1895 г. стана между него и д-р Константин Стоилов едно остро пререкание в Народното събрание. Д-р Стоилов, прикъсван от Янко Сакъзова, отговори с едно жестоко изобличение към него. Ще предам цялата тая сцена по протоколите.

Д-р Стоилов: Той по-малко от всеки друг има право да се хвали с принципи. Той е бил прокурор на Стамболова.

Янко Сакъзов: И на вас бях, защото вие ме назначихте (гласове: Долу!, шум). Аз бях чиновник не на Стамболова, но на държавата.

Д-р Стоилов: Аз имам тук четири дела по печата, по които обвинението е поддърано от г-н Сакъзова. Янко Сакъзов бе чиновник на България, той бе прав така да отговори. Но бе чиновник на България в едно време, когато България се бе управлявала от суровата ръка на един диктатор. Тоя спомен, ще не ще, тежеше върху него. Такива напомнувания са били правени към важни лица в други парламенти. Рибо бе много пъти министър на френската република, два пъти министър-председател. Но неведнъж се случваше, когато той бе на трибуната, някой глас от левицата да му викне: "Вий бяхте прокурор на Втората империя." Рибо отговаряше както Сакъзова.

От всичко това заключението е само едно: Янко Сакъзов бе тръгнал от доста далече, за да стигне до социализма. Тук разликата между него и Димитър Благоев е грамадна. Димитър Благоев усвоява социализма още когато се учеше в Петербург. Социалистически деец от младини, той остави исторически следи в Русия. Откакто стъпва в обществения живот в България, до края на живота му неговата социалистическа действителност върви по права линия. Всичко у него: принципи, тактика, е неотстъпно. Личният му характер е в пълна хармония с идеите му. Човек на народа, той остава народен човек.

Макар идещ към социализма от доста далеко, не може да се откаже за Сакъзова, че той идеше към него с искрен порив. Когато той се обяви за социалист, социализмът в България не представяше ни непосредствени изгоди, ни перспективи за бъдеща кариера. Но изпускайки буржоазията, той запази като че ли носталгия за нея. Поривът му за социализма бе искрен, но като да оставяше след себе си понякога нящо като разкаяние. Григор Василев ми е разправял, че разхождайки се веднъж с него по Цар Освободител (това било през 1910-1911 г.), като минавали пред Външното министерство, Янко Сакъзов му казал: "Григоре, виждаш ли? Тук ми беше мястото." Той бе прав. Ако наистина ролята на дипломацията е да търси компромиси, трябва да се признае, че Янко Сакъзов бе роден за дипломация. За типичния дипломат той имаше всичките качества: естествения вкус към международните въпроси, гъвкавия ум, способността да води упорити спорове, но с учтив тон, леснотата да завръзва и поддържа лични връзки, съобразяването с обстоятелствата - всичко дори и външния вид. Еднъж на млади години аз писах, не помня къде, че Янко Сакъзов приличал на портретите на дожовете на Венеция, интересно сравнение. Но действително тоя български социалист имаше в тънките черти на лицето си нящо патрицианско. Същото впечатление на вроден аристократизъм той правеше и с крайно изисканото си облекло, като изключим д-р Станчев, който не минавал незабелязано дори в салоните на Петербург и Париж, не зная друг бъгарин между тия, които съм срещал, с такъв вкус за елегантност както Янко Сакъзов. Друго е, че тоя природен вкус той, сиромах през целия си живот, не можеше да го задоволява. Но той личеше у него в най-малките подробности. Аз съм го виждал с европейци: той изглеждаше по-европеец от тях. Неговото възпитание бе отлично.

Както и да е, такъв, какъвто аз го виждах, или друг Янко Сакъзов бе спечелил напълно доверието и симпатиите на цар Борис. Едно любопитно свидетелство за това се намира в мемоарите на видния френски социалист Пол Бонкур. Пол Бонкур бил министър-председател и министър на външните работи, когато цар Борис посетил Париж. В аудиенцията, която имал при него, царят го попитал: "Господин Янко Сакъзов е в Париж. Видели ли сте го?" Зная, че е в Париж, отговорил френският министър, но не съм се срещал с него. Аз мислех, че няма да бъде коректно да приемам един шеф на българскатта опозиция, когато българският цар прави посещение на Франция. "Не, вижте го, отвърнал цар Борис, той е отличен човек." Цар Борис с това си ласкаво мнение за един човек от крайната левица в България искаше да покаже несъмнено, че сам той е демократ. Но в действителност можем да приемем, че тъкмо така, той е мислил за Янко Сакъзов. Зная, че при някои важни случаи той бе го викал в Двореца, за да се съветва с него, че Янко Сакъзов му е давал добри съвети, не се съмнявам. Какво е правил обаче цар Борис с тия съвети? Това е друга история. Във всеки случай от тия срещи цар Борис бе запазил добър спомен. Като се научил, че Янко Сакъзов се разболял, той пращал да се осведомява за неговото състояние. Той се заинтересувал и за материалното му положение и пожелал да му помогне. Когато Янко Сакъзов бил на легло, малко време преди смъртта му, един секретар на двореца отишъл да го види, поднесъл му поздравлениятана цар Бориса и с няколко деликатни думи му връчил от негово име един плик с банкноти. Янко Сакъзов благодарил за това царско внимание и заговорил за едно и друго. През цялото време на разговора той държал плика в ръката си и когато царският пратеник станал да си върви, той му го върнал, повтаряйки заедно с това своите благодарности.

От социалистическите водачи аз познавах добре Димитър Благоев, при когото съм ходил в редакцията на "Ново време" - той казваше за мене "Буржоа, но чете Маркса", и Георги Кирков, за когото съм дал в статията си "Политическото красноречие в България", поместена в "Художник", един портрет, който бе напоследък напомнен в някои вестници. Отношенията на нас, стамболовистите, с широките социалисти бяха доста враждебни, тъй като ние ги чувствахме някак близки до народната партия: известно е, че някои ги наричаха даже "червените народняци". С Янко Сакъзов моите лични отношения бяха поради това коректни но бегли. Само два пъти съм бил в особен допир с него. Първият път, това бе в 1918 г., през декември. Янко Сакъзов, член на кабинета на Т. Тодоров, трябваше да замине за една международна социалистическа конференция, която се събираше в Швейцария. Той бе първият българин, на когото се даде възможност да излезе из България, тогава затворена отвсякъде. Тодор Тодоров - министър на външните работи - тогава аз бях пълномощен министър на разположение, ме вика и ми каза да приготвя за Янко Сакъзов един мемоар по българския национален въпрос и политиката на България, за да го представи той на конференцията. Заповедта бе ми дадена неочаквано. Янко Сакъзов заминаваше рано на другия ден и аз трябваше да работя цяла нощ.На часа четири сутринта мемоарът можа да бъде преписан и му се предаде, когато той се казваше на трена. Вторият път бе през 1937 г., когато Янко Сакъзов като частно лице дойде в Лондон с някаква мисия. Няколко дни след пристигането му аз обядвах у директора на агрономическата опитна станция заедно с бившия министър-председател Макдоналд, един от видните водители на лейбъристката партия, но сега отричан от нея. Като се научи от мен, че Янко Сакъзов е в Лондон, той изказа голямо желание да го види. "Ако ми напрвите честта да дойдете един от тия дни на обед у мен, ще бъда много щастлив да ви уредя една среща", казах му аз. Той прие поканата. На другия ден и двамата дойдоха в Легацията. След трапезата поканих ги в един салон, дето двамата разговаряха дълго насаме. Аз другаде съм описал това им свиждане. Ще напомня тук колко вълнуваща беше тяхната раздяла. На сбогуване, като се прегърнаха, Макдоналд каза на своя стар другар: "Сакъзов, чувствувам, че вече няма да се видим." И слезе с треперещи крака по стълбите, държейки се за рампата.

Рядко в преки отношения с него, аз познавах Янко Сакъзов по неговите речи в Народното събрание. Речите на социалистическите оратори привличаха винаги публика от интелигенцията през времето на моите младини. Аз си спомням добре буйните акценти и риторическия патос на Никола Габровски, остроумния и весел хумор на Георги Кирков, тоя спокоен тон на научен издирвач и на социален наставник, с когото приказваше Димитър Благоев. У Янко Сакъзов имаше ораторска амбиция. У него всичко изглеждаше предварително изучено: стойката му на трибуната, жестовете, интонацията, фразите му, дори и това, което уж идеше случайно. Янко Сакъзов пишеше доста тежко. Неговите дълги периоди, често обременени от вметнати предложения, се влачеха мудно. Очевидно бе тук влиянието на немския научен стил. Но той говореше добре. Без страст и без динамика, но ясно, методическо и с грижа за литературна форма. Но речите му привличаха вниманието на Народното събрание с друго. Той обичаше да се впуска в разсъждения, които звучаха научно, правеше набези в историята, вземаше вид на политически мислител и целият този апарат импонираше на народните представители, у които учеността бе оскъдна даже и между много от най-видните. Само Янко Сакъзов имаше идея за елементи на наука и философия, които внасяше в своето красноречие. Еднъж на излизане от Народното събрание Никола Милев и аз му направихме комплимент за една реч, която току-що бе държал. "Да - отговори ни той. - Има да се учите от нас."

Да кажа ли? Нито Милев, нито аз мислехме, че можем тъй много да учим от него. И двамата пиехме вече от големите извори и Янко-Сакъзовият чучур не можеше да утоли жаждата ни.

Тия мои бележки - аз смятам, че трябва да се изказвам искрено за своите съвременници, иначе тия мемоари ще бъдат без значение - не бива да оставят впечатлението, че аз съм го ценел. Ценях го и уважавах го, но не като мислител, а по други две причини. Първата бе неговото безкористие. Докато другарите му от по-новото поколение на партията на "широките социалисти" печелеха богатство, участници в толкова предприятия - кооперации "Напред", Чиновническото д-во, "Популярните банки" и пр., той живя като безсребреник. Амбициите у него бяха големи, но не насочени към печалба. Втората причина за моето уважение към Янко Сакъзов бе силното му национално чувство. Каквото и да е говорил той при разни случаи като човек на партията си, от нейното име и според нейния мироглед, той бе в душата си страстен българин. Когато беше в Лондон, аз знаех, че при своите срещи той не пропускаше случаите да говори за гнета върху българските малцинства у нашите съседи и да иска застъпничество за изпълнението на обещаните ни от договорите и нагло потъпквани права. Еднъж, като му казах колко силно впечатление ми прави тая му привързаност към българщината, той ми отговори: Не забравяйте, г-н Радев, че Панайот Волов ми беше учител."