МЪРТВЕЦ ИЗЛИЗА ОТ КОВЧЕГА И ЗАПАЛВА ЦИГАРА

БЪЛГАРСКИ СОЦИАЛИСТИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СИМЕОН РАДЕВ

Из архива на С. Радев

Симеон Радев е виден български публицист, историк и дипломат. Този човек е притежавал мъжеството да казва пряко онова, което мисли. Той ни е оставил ценно ръкописно наследство, което все още не е обнародвано. В неговите архиви, съхранявани в БАН, намираме интересни изказвания и за български социалисти, с които той е имал възможност да се среща и общува.

Ето и неговите спомени: "Когато пристигнах в Женева (1898 г.), там имаше една българска колония, за която се казваше, че стигала до триста, триста и петдесет души. До обяд улиците около университета бяха пълни с групи, от които се чуваха шумни разговори на български. Имаше часове, през които в кафене "Ландолст" българският език преобладаваше.

Българската студентска колония се делеше на три части: буржоазни студенти, социалисти и неколцина анархисти. Това разделение не идваше от социалния им състав, а от идейните им настроения. Имаше социалисти и анархисти от буржоазен произход, както и буржоазни студенти от малоимотни семейства.

От студентите социалисти, следвали в Женева в ранните 90 години, се говореше още при пристигането ми за трима души: Кръстьо Раковски, Петър Михов и Балабанов (Слави - б. А. В.). Последните двама не можаха да изпълнят съдбата, за която ги предопределят техните дарби: Михов умря млад, Балабанов се самоуби. За неговата смърт се носеше един странен слух. Говореше се, че той турил край на живота си от мъчение на съвестта, че се влюбил (една ревниво таена любов) в годеницата на Раковски - рускиня. Жест, на който бе способно едно романтично поколение. В мое време имаше между студентите социалисти неколцина, които привличаха вниманието на нас, които бяхме в другия лагер. На първомясто между тях идеха Христо Кабакчиев (Николов) и Васил Коларов. В лицея в Цариград учителите по литература ни даваха често да правим паралел между френските писатели: между Расин и Корней, между Волтер и Жан-Жак Русо, между Виктор Юго и Ламартин. Тия упражнения създадоха един навик у меня и ми останаха като слабост. Ще направя следователно един паралел между Кабакчиев и Коларов так, както ми се явяваха и тогава. Дългогодишен редактор на "Работнически вестник", Кабакчиев показа ярък полемичен дар - рядка способност за научно мислене и, що се отнася до хода на идейните му разсъждения, една силна логика. В Женева той бе прочут между студентството като голям познавач на Карл Маркса.

Еднакви по владение на марксизма и въодушевена преданост към социалистическата идея, Христо Кабакчиев и Васил Коларов нямаха никаква друга прилика помежду си. Те бяха крайно различни по своята външност. Христо Кабакчиев - сух, с изпито лице, с нещо трескаво в погледа зад очилата си - имаше болнав вид. Васил Коларов дишаше бодрост и здраве. Христо Кабакчиев, небрежен в облеклото си, но с шапка, изглеждаше на беден интелигент. Васил Коларов отиваше с каскет на главата и черна пелерина, приличаше от далеч на работник. Но отблизо виждаше се голямата му изисканост: всичко лъщеше у него, непорочната му бяла яка на ризата му, безпогрешната чистота на дрехите, лъснатите му обуща. Имаше в неговия външен изглед - не бих казал аристократизъм, тъй като бих рискувал да бъда криво разбран, но несъмнено явен израз на естетическо чувство. Изискан беше В. Коларов и в личните си отношения. Макар крайно сдържан, от него вееше спрямо всекиго учиво внимание и приветливост. Към всичко това се прибавяше в някои моменти и при известни срещи една малка иронична усмивка, с която той делеше хората едни от други, според мнението си за тях. Поради неговото и моето дълго отсъствие от България аз отдавна не бях го срещал. В 1946 г., когато той водеше в Париж българската делегация за мир, във външното министерство ме повикаха, за да ми съобщят една телеграма, в която той казваше да му се протелеграфира препис от един документ, отнасящ се до Западна Тракия, който аз съм бил изпратил на Георги Димитров в Москва. В действителност този документ аз бях съобщил на Тодор Павлов в качеството му на регент. След завръщането на В. Коларов от Париж и преди той да замине обратно за френската столица аз отидох да го видя в Народното събрание и имах разговор с него по въпроса за Западна Тракия, по който му предадох едно старо мое изложение. Във внимателните си отношения той бе останал същият човек, когото познавах от Женева. Но възрастта, борбите, които той бе водил, опасностите, през които бе минал, бяха дали на физиономията му някаква строга сериозност.

Васил Коларов и аз бяхме две години състуденти (1898-1900). През това време аз имах възможност да го слушам в студентските събрания. Речите му правеха впечатления еднакво с избрания език и с идейното съдържание. Той не бе оратор в площадния смисъл, който се е давал на ораторството в българските политически борби, но имаше у него една авторитетност, с която приковаваше вниманието на аудиторията. Най-силните ми впечатления от него са участието, което той вземаше в разискванията при някои професори, особено при професора по римско право Пол Морио... В тия разисквания вземаха участие студенти от няколко народности, но особено се отличаваше със своите здраво схващане и със своята логика Васил Коларов. Пол Морио извънредно го ценеше. Не ще съмнение, че да бе се посветил изключително на правото, Васил Коларов щеше да бъде един от големите български юристи.

Между другите студенти со\иалисти то мое време ще спомена: Тодор Луканов, от едно семейство в Ловеч, исторически свързано с революционното апостолство на Васил Левски, следващ правото, духовит, винаги със засмяно лице и обичан от всички; Никола Максимов от Бургас, брат на известния деятел между българското учителство, страстна природа, саркастичен; Цоню Бръшлянов, шегаджия и певец на руски романси.

От социалистическите водачи аз познавах добре Димитър Благоев, при когото съм ходил в редакцията на "Ново време" - той казваше за мене: "Буржоа, но чете Маркс", и Георги Кирков. Аз обичах Киркова заради неговата човечност, която ми бе добре известна, заради неговия хумор без злъчка и за това, че беше чудесен българин. За неговия патриотизъм ще имам случай да говоря. Сега ще отбележа само, че след Балканската война чувах от военни да говорят за неговата храброст като ротен командир. Симпатиите ми към него личат и в портрета, който написах за него като оратор. Ето тоя портрет: "От дълги години Кирков проповядва словото на Маркс сред българските пролетарци и особено между социалиствуващите синове на българската буржоазия, които правят в Марксовите учения един вид сантиментален етаж. Но неговата слава се пръсна нашироко, откакто той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с широкия си хумор, с една весела, незлобива, смееща се ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията една остра стрела в едно игрословие. Това, което се нрави у Кирков, това е преди всичко едно чудесно самообладание, което взема добродушни наглед форми. После неговата реч е единствената в нашата литература, безподобна; тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, употребявани без педантизъм, сякаш с един вид на иронично извинение, от популярни остроти, които отиват до зевзешки шеги, от литературни цитати, от пословици, от басни, от притчи, от думи, които са взети от кафенетата, от термини, които се срещат само в специалните съчинения.

Нещо шарено, живописно, дяволито, умно, почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения на самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков. Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си разтваряха душата, за да се смеят, и в залата настъпваше празник."

Тези оенки издържаха изпитанията на времето. Тях може да повторим и днес и да напомним, че когато се връщаме към историята, когато трябва да оценяваме политическите личности, нека Симеон Радев да ни служи за пример.

114 години от рождението на Христо БОТЕВ