Златните плочи на харати

Докоснах тревата в кръга, която явно беше прекалена висока за условията в Тибет.

Неразгадаемите кръгове в Англия също не се поддават на обик­новено научно обяснение. Носят се слухове, че нощем кръжат НЛО и чертаят в нивите кръгове и други фигури с енергиен лъч. Дори е изчислено, че очертаването им трае около 10-15 секунди. Инте­ресно дали височината на пшеницата в тези кръгове също е необи­чайна? Разораването на нивите не дава възможност да се докаже достоверността на наблюденията. Все пак сведенията за необик­новените кръгове идват повече от райони, разположени до древни монументи. В Англия се намира Стоунхендж, в Тибет - свещената планина Кайлас.

„Какъв е смисълът на подобни кръгове?" - питах се аз, без да намирам отговор.

С приближаването към Кайлас все по-често срещахме необик­новените кръгове. Диаметърът им варираше от 10 до 200 метра. Върху противоположния полегат склон видяхме и пръстеновидни кръгове. А колко ли имаше по невидимите за нас участъци на мес­тността?!

Разпитах Тату какво знае за тях.

- Те са дело на Шамбала - уверено рече той.

- Каква е целта им?

- Само Шамбала знае.

- Не може всичко да се прехвърля върху Шамбала, човек тряб­ва сам да се опита да ги обясни - промърмори Селиверстов.

А само няколко часа по-късно той щеше да ни гледа с ококоре­ни от почуда очи и да вика:

- Какво беше това? Видяхте ли? Гледайте!

Какво видя Селиверстов

- Гледам си аз през прозореца - разказваше Сергей Анатолиевич. - Наоколо - тибетски хълмове и нищо друго. И изведнъж, над онзи хълм - Селиверстов го посочи - видях в небето огромни нео­бикновени очи. Сякаш гледаха право в мен. Стори ми се, че между мен и тях се установи контакт. Не знам как, но усетих, че това са очите на Защитника на Тибет.

- На кого? - вкупом го попитахме ние.

- На Защитника на Тибет. Нищо не мога да обясня, но неизвес­тно защо тези думи се запечатаха в съзнанието ми.

- Странно. Колко време продължи видението?

- Не повече от секунда, секунда и половина. Дори не успях да привлека вниманието ви - отвърна Селиверстов.

От въпроса дали още някой е видял необикновените очи стана ясно, че аз съм гледал в противоположната посока, Равил - нап­ред, Рафаел Юсупов е спал, Лан-Вин-Е е въртял волана, а Тату е пушил. Само Селиверстов е гледал в онази посока.

Помолихме го да нарисува очите, които е видял в небето. Рису­ването не му се отдаваше много и той доста време черта върху лист хартия, като наблегна на неестествената вълнообразна извивка на горния клепач. Накрая каза:

- Общо взето, видях очите, които са изрисувани върху стените на непалските ступи.

- Точно тях? - опитах се да уточня аз.

-Ами да - позамисли се Селиверстов, - същите. Само че бяха огромни, заемаха част от хоризонта и, бих казал, бяха живи. Да, мога да кажа със сигурност - бяха живи очи. Те ме гледаха и про­никваха в мен. Живи, свръхестествено мощни, добри очи, които...

Усещаше се, че не му достигат думи да опише цялата гама от чувства, възникнали при вида на загадъчните очи.

- Какво беше това, какво беше това? - повтаряше той. - И най-важното - откъде-накъде се появи твърдото ми убеждение, че са на Защитника на Тибет? А те със сигурност бяха неговите! Гледаха ме, проникнаха в душата ми! Предадоха ми нещо много важно! Но какво? Нещо тревожи душата ми, но не мога да кажа точно какво.

- Не ти ли се е сторило? - усъмни се Равил.

- На мен? Да ми се е сторило? - Селиверстов се удари в гърди­те. - В авиацията ме смятаха за най-реалистично мислещия и ра­зумен пилот! Дори и сънищата ми са свързани с действителност­та, без фантазии! А сега мога честно да кажа, че видях живите очи на Защитника на Тибет.

- Ясно! От височината е! Високопланинска болест, предизвика­на от липсата на кислород във въздуха. Тя често е съпроводена с халюцинации - скептично заяви Рафаел.

- Аз да халюцинирам? - скочи срещу него Селиверстов. - Аз като домакин на експедицията мисля само за манджата! Прагматик съм, разбираш ли, прагматик! Не си падам по халюцинациите и фантазиите! А по време на походите и експедициите толкова пъ­ти съм усещал симптомите на високопланинската еуфория, но ни­кога не съм имал халюцинации! Повтарям - видях в небето ог­ромни, необикновени, блестящи очи, които неизвестно защо наре­кох очите на Защитника на Тибет!

Докато слушах спора им, осъзнах, че Селиверстов казва исти­ната. Не се съмнявах в думите му. А и физически той беше толкова силен, че високопланинската еуфория едва ли би могла да му ока­же халюциногенно въздействие.

Разпитахме и шерпа Тату.

- Видял е очите на мъдростта. Понякога те се появяват на ту­кашното небе - заяви той така, сякаш говореше за най-банален факт.

- Какво представляват очите на мъдростта?

- Шамбала е обител на мъдреците - уклончиво отвърна Тату. Давах си сметка, че може би Сергей е видял мираж. Но мираж с формата на необикновени очи - това вече беше невероятно! Ако от предположенията си изключим миража, оставаха ни само мистичните варианти. А кол­ко мистични разкази, не-побиращи се в човешко­то съзнание, бяхме чули от ламите!

Имаме ли право да не вярваме на Елена Блаватская, Николай и Еле­на Рьорих, на другите

учени с езотерични възгледи?

А тибетските народни предания и легенди!

Изглеждаше така, сякаш бяхме пресекли границата на загадъч­ната Шамбала. И на тази територия, където под земята сигурно се разполагаха прекрасните градове на многоликото общество на Най-добрите сред най-добрите, можеше да се очакват чудеса. С други думи, на строг научен език, бихме могли да очакваме появата на необясними явления, възникващи от присъствието на свръхвисоката цивилизация, която има други мисловни и енергийни подходи към земния живот.

Любопитен беше и фактът, че според Сели-верстов очите напомняха изрисуваните по непалс-ките ступи, които ние (според резултатите от първата хималайска екс­педиция) приписвахме на лемурийците. А тяхната раса е била най-развита­та на Земята!

Кой знае, може би на­истина в тайнствената Шамбала особено важна роля играят гигантите

лемурийци? Затова и понятието „очите на мъдростта" е широко разпространено на Изток.

Може би преди хилядолетия ламите са виждали тези очи в не­бето и са пренесли видяното върху непалските и тибетските сту­пи. Те са ги определили като очите на мъдростта, без да се досе­щат, че принадлежат на най-мъдрите хора на Земята - лемурийци­те. Възможно е също така някой някога да е влизал в сомати-пе-щера и да е видял очите на Онзи, когото Особените хора почтител­но наричаха Той. А Той е Защитникът на царството на мъртвите или на Генофонда на човечеството.

Неразбираем остана само един детайл - понятието „Защитник на Тибет", неизвестно откъде появило се в главата на Селиверстов.

Все още не знаех, че то внезапно ще изплува на другия ден и ще бъде свързано със загадъчното небесно сияние.

Загадъчното небесно сияние

До Кайлас оставаха 80-90 километра. Свечеряваше се. Една след друга ни застигаха прашни бури. Спряхме в градчето Параянг и опънахме палатките, за да нощуваме. Небето беше ясно, а възду­хът - студен. Духаше вятър. Цяла вечер не излязохме от палатка­та. По едно време Селиверстов каза:

- Имам усещането, че навън става по-светло.

- Имам усещането, че пак фантазираш. Я се помести! - сряза го Рафаел Юсупов и се намести в спалния чувал. - Виж го само как се е разпрострял!

На другата сутрин настигнахме група немски поклонници. На един обрасъл с трева склон те сгъваха палатките си. Спряхме да поговорим. Като узнаха, че сме руски учени, и шестимата един през друг заразказваха за чудото, което видели снощи вечерта. В крайна сметка фрау Маргит и фрау Ерика, които добре говореха английски, преустановиха потока полунемска-полуанглийска реч и споделиха впечатленията си за тайнственото небесно сияние.

- Е-ех! - прекъсна ги Селиверстов. - Казах ли ви, че навън е по-светло? Обаче не излязохме! Изплашихме се от студа!

- М... да - ядно изсумтях и аз.

-А стана така - разказваха едновременно фрау Маргит и фрау Ерика. - Около осем вечерта ние разпъвахме палатките. Слънце­то се беше скрило зад хоризонта. Смрачаваше се. Небето беше ясно. Изведнъж от изток, от противоположната посока на залеза, на хоризонта се появиха светлинни ивици - оранжева, жълта, не­бесносиня и млечнобяла. Различавахме ги ясно върху тъмния хо­ризонт. Те излизаха от едно и също място, разположено прибли­зително на 50-80 километра в източна посока от нас.

Постепенно ивиците започнаха да се издигат все по-високо и след половин час достигнаха зенита, като покриха цялата източна половина на небосвода. В този момент подобни ивици се появиха и от запад и също се издигнаха към зенита. След още около поло­вин час западните се съединиха с източните, при това се сляха са­мо млечнобелите ивици, а оранжевите, жълтите и небесносините сякаш увиснаха, без да се докосват.

Сиянието продължи още половин час и постепенно угасна. Най-важното обаче беше, че ние до един усетихме, че то е предизвика­но от... Защитника на Тибет.

- Какво?! - извикахме на свой ред ние със Селиверстов и се спогледахме.

- Попитайте хората от нашата група - ще ви отговорят също­то. Тази мисъл сякаш нахлува в теб и те покорява - отговори фрау Маргит.

- Ама че работа! И при тях Защитникът на Тибет! - възкликна на руски Селиверстов.

- А кой е той? — попитах немските поклонници.

- Не знам - отговори един от тях.

- Аз също не знам, изглежда е някакъв извънземен разум - от­върна фрау Ерика.

Разказах им как Селиверстов е видял в небето необикновени­те очи. И той внезапно беше почувствал, че пред него са очите на Защитника на Тибет.

- О-о-о! - възкликнаха с респект те и дори се приближиха към Сергей, за да го опипат.

- Снимахте ли загадъчното небесно сияние?

- Само той снима - фрау Ерика посочи немец на средна въз­раст, - и то само веднъж. Надяваме се, че снимката ще излезе доб­ра.

- Защо само веднъж? - разочаровано възкликнах аз.

- Ами така - вдигна рамене немецът, - бях ошашавен от явле­нието. Пък и думите - Защитник на Тибет, кънтяха в главата ми като чук.

Разбрахме се да ни изпрати снимка в Русия. Той изпълни обе­щанието си.

После аз направих няколко скици в дневника и се заех да съпос­тавям току-що получените сведения с картата на местността.

- Значи сиянието е започнало ето там, откъм запад? - попитах немците, като повдигнах глава от картата.

- Да, да... - отвърнаха вкупом те.

- А знаете ли какво се намира там?

- Какво?

- Приблизително на 80 километра оттук е свещената планина Кайлас. Значи сиянието от западната посока е излизало от нея. То по-ярко ли беше от източното?

- Като че ли по-ярко - неуверено промълви фрау Ерика. Тогава им разказах историята за легендарния камък Шантамани, описан от Николай Рьорих. Докато е бил в Индия, нощем той неведнъж е виждал пламъци и светлинни ивици по цялото небе. Това не са били нито сияния, нито електрически заряди. Ламите му обяснили, че източникът на светлината е чудотворният камък Шантамани, който се намирал върху „кулата на Шамбала". Когато той искрял, „кулата на Шамбала" изпускала лъчи.

Казват, че чудотворният камък Шантамани бил донесен на Зе­мята от крилатия кон Лунг-та и притежавал „вътрешен огън", кой­то въздействал благотворно върху хората, като насочвал мислите им към нещо възвишено. Камъкът имал няколко отломъка, които са в неведома връзка с него. Единият е описан подробно - блес­тящ, с големината на орех и с гравирани четири йероглифа, все още неразчетени от специалистите. Преданията гласят, че мнози­на владетели от Азия и Европа са го притежавали и той им е пома­гал в управлението и държавните дела.

Легендата направи силно впечатление на немците, още повече че фамилията Рьорих им се стори близка и позната.

- Може да се предположи - продължих аз, - че точно свещена­та планина Кайлас е „кулата на Шамбала", че на върха й се намира основният камък Шантамани, че именно той е предизвикал зага­дъчното сияние, видяно от вас откъм запад. Възможно е източното сияние да е от отломък на Шантамани, намиращ се на около 80 километра на изток оттук.

Оставих момчетата да обсъждат с немците чудесата на Тибет и Кайлас и се отделих насаме с мислите си. Нямах причини да не вярвам на немските поклонници, но изказаното от мен предполо­жение за легендарния камък звучеше твърде мистично.

Дали пък не е било своеобразна дъга?

Няколко аргумента оспорваха този вариант. Едва ли някой е виж­дал дъга от едната част на хоризонта до другата - по принцип тя е локално явление. Освен това от едно място не излизат няколко дъ­ги под формата на ветрило. А и в нея няма бял цвят, който, както е известно, се разлага в червен, оранжев, жълт, зелен, небесносин, син и виолетов. И вариантът за необикновен слънчев залез не из­държаше - сиянието е започнало от изток.

Изглежда в Тибет наистина ставаха необясними явления, които не се побират в нашето съзнание. А Шамбала незримо присъства­ше тук и ни демонстрираше, че знаем все още твърде малко, че пред нас лежи огромен пласт тайни, който ще трябва дълго и неу­моримо да разравяме, за да вървим по предопределения от Бога прогрес. Ние, съвременните учени, неизвестно защо непременно се опитваме да достигнем до разбираемо за всички обяснение за необяснимите явления, дори ако обяснението изглежда глупаво и наивно. И неизвестно защо непременно се страхуваме да произне­сем думата тайна или загадка, правейки се на всезнаещи, макар да разбираме, че предназначението на учения е тъкмо в това - да раз­равя затрупаните тайни, и че на света има тайни, които едва ли ще бъдат разкрити утре.

Стоях близо до колата с наведена глава и все по-ясно разбирах, че разгадаването на това легендарно и невидимо Божие творение още дълго ще бъде на нивото на предположенията и хипотезите, докато самата Шамбала не прояви желание за контакт с човечест­вото. А то най-сетне ще е осъзнало смисъла на великите понятия Доброта и Любов, съдържащи огромна духовна и физическа енер­гия.

Стоях и ми се искаше да вярвам, че скоро пред очите ни ще се изправи главният предвестник на Шамбала - Градът на боговете.

Не можех дори да си представя, че скоро ще разберем - Градът на боговете вече е изпълнил своята мисия, като е създал новия земен човек, и сега е сякаш мъртъв, докато основният живот в Шамбала кипи под него. Тази мисъл неведнъж ще се връща при мен след края на експедицията и все по-силно ще се затвърждава мнението ми за това, че подземната цивилизация наистина съществува и ни ръководи в кризисни моменти, че именно тя е създала Града на боговете като матрица, за да задейства нова, конкурираща ни ли­ния на живот.

В този миг още не знаех, че след обработването на материали­те от експедицията за Града на боговете неочаквано за самия себе си ще открия - на върха на свещената планина Кайлас има квад­ратна площадка, подобна на тази върху великата Хеопсова пира­мида. Тя може да бъде възприемана като площадка за кацане на древен кораб, който навярно е докарал там (да си спомним крила­тия кон Лунг-та!) чудотворния камък Шантамани, изпускащ в оп­ределени моменти невероятното по сила сияние.

Усещах как тънката нишка тъга, проникваща все по-надълбоко в душата ми, сякаш намекваше за моята умствена непълноценност, а грандиозността на думата тайна пулсираше в главата ми.

Приближих се към колата и казах на Селиверстов:

- Ти си щастливец - видя очите на онзи, който тук, в Тибет, е клонирал, отгледал, защитил и продължава да защитава човека, възникнал след Всемирния потоп и станал родоначалник на цяло­то човечество.

В края на същия ден стигнахме до Кайлас.

Свещената планина бе забулена в облаци.

За да не губим време, решихме първо да изследваме дяволс­кото езеро. Колко ни бяха разказвали за него, за тайнствените мистични змии и водата, от която се умирало!

Още не знаех, че утре дяволското езеро ще се опита да ни по­губи.

ДЯВОЛСКОТО ЕЗЕРО

- Дяволското езеро, наречено Ракшас, не се вижда оттук - от­говори на въпроса ми монахът от малкия манастир Чу-Гомба, с когото „шофьорът" Лан-Вин-Е ми разреши да поговоря половин час. - Трябва да тръгнете натам и зад хълма ще го видите. Не се приближавайте обаче до брега - пясъкът може да хлътне и да по­гълне колата.

- Добре.

- Значи езерото Ракшас винаги е бурно, а Манасаровар е спо­койно? И защо е така - нали двете не са разделени от планински хребет?

- Над Ракшас дяволът размества въздушните пластове, а над Манасаровар добрите богове ги укротяват - поясни монахът.

- Глупости - прошепна Рафаел.

- Почакай! Кажете - обърнах се пак към монаха, - а защо дяво­лът размества въздуха над Ракшас?

- Защото го е яд, че наблизо се е появило свещеното езеро Ма­насаровар.

- Да не би някога да не го е имало?

Легендата за дяволското езеро

- Според легендата, записана в тибетските текстове - започна монахът, - езерото Манасаровар се е появило преди 2300 години, а езерото Ракшас е съществувало по-отдавна.

- Как така?

- Ще ви обясня. Навремето Тибет е бил управляван от Бога на дяволите. Той седял върху Кайлас, а жена му - недалеч оттук, ей там - монахът посочи на северозапад.

- Жена му е сядала на мястото, което наричат „Мястото на глад­ния дявол"?

- Наистина понякога го наричат така. Веднъж Богът на дяволите протегнал от Кайлас, върху който седял, крака си и стъпил с него на Земята. Така се образувало езерото Ракшас, на което той предал дяволската си сила. То е следа от крака на Бога на дяволите.

- Все пак защо там винаги бушуват бури?

- Всички богове владеят силата на петте елемента. Когато Бо­гът на дяволите бил победен, главният Бог, комуто всички се под­чиняват, от петте елемента - огън, вода, земя, вятър и човек, му оставил само вятъра и водата. Те притежават дяволска сила само в границите на езерото Ракшас, никъде другаде.

- А не е ли опасно, нали хората могат да вземат вода от езеро­то, да отровят с нея други хора?

- Нали ви казах - монахът повдигна вежди в недоумение, - че водата и вятърът притежават дяволска сила само в пределите на Ракшас. Извън езерото добрите богове ги неутрализират. Ненапразно над Манасаровар винаги е спокойно - добрите богове не до­пускат там дяволския вятър.

Замислих се. Вече имах навика да водя напълно сериозни раз­говори на мистични теми, макар че от гледна точка на учения хи­рург те изглеждаха, меко казано, странни. Но вече знаех, че зад приказните митове винаги се крие и частица истина, че нерядко стоят реални и конкретни факти, отразяващи далечния спомен за отминалите хилядолетия. Може би в бъдеще те ще се сбъднат, мо­же би наистина миналото и бъдещето са неотделими, а митовете, стигнали до нас от далечното минало, всъщност се отнасят за да­лечното бъдеще. Та нали животът се развива по спирала.

- Колко години е властвал Богът на дяволите над Кайлас?

- Не зная точно - смути се монахът. - Казват, че когато Големи­те хора в Тибет заслизали под земята, тогава се появил и той, пос­ле използвал тантрическата сила на великия Кайлас и чрез нея сът­ворил много злини по света. Та нали Кайлас е центърът на Земята!

- Кой знае, може би този период е съвпаднал с разцвета на тъмните сили над планетата. Ако можехме да проследим историята... - промърморих под носа си.

- Кайлас притежава много голяма сила, огромна... - монахът, премръзнал от студения пронизващ вятър, като че ли се изправи. -Оттук Кайлас се вижда ясно, но днес има облаци.

- А какво е станало преди 2300 години?

- Събрали се 28 добри богове и влез­ли в схватка с Бога на дяволите, който седял върху Кайлас. Борба­та продължила дълго. Те победили Бога на дяволите. Никъде не останала дяволска си­ла, освен в езерото Ракшас. Всъщност там останал само си­нът на дявола на име Симбу-Тсо. Точно той размества въздуха и мъти водата.

- Бих искал да ви попитам...

- Само да ви кажа - прекъсна ме мона­хът. - След победата на добрите богове Кайлас засиял в не­бесносиньо, синьо и бяло. Светело и мяс­тото, където седяла жената на Бога на дя­волите.

- Мястото на глад­ния дявол?

- Да - монахът ме погледна внимателно.

- А на изток... - попитах аз, спомняйки си разказа на немските поклонници за необикновеното сияние.

- Не си спомням точно - монахът се замисли, - май също е свете­ло.

- Не сте ли чувал за камъка Шантамани, който на тибетски се нарича Норбу-Ринпоче. Казват, че основният камък се намира на върха на Кайлас, а другите два отломъка от него са в Мястото на гладния дявол и малко по на изток. Според легендата Шантамани излъчва невероятно по силата си сияние.

- Известно ми е - монахът пак ме погледна внимателно, - че камъкът Норбу-Ринпоче е занесен на върха на Кайлас от Тиуку То-че - главния от двайсет и осемте добри богове. С негова помощ те са победили Бога на дяволите. А за отломъците не зная нищо.

- Какъв е бил Тиуку Точе?

- О-о! Бил е изключително необикновен. Имал е три лица, на всяко от тях - по три очи, имал е шестнайсет ръце, по осем от всяка страна, и четири крака. Точно той е предизвикал сиянието на Кайлас след победата над Бога на дяволите. После оставил в Тибет богочовека на име Ахад (на тибетски - Ияладжум), който отново започнал да организира държавата на йогите. Тогава се появил великият Миларепа. Ахад искал йогите отново да използ­ват тантрическата сила на свещения Кайлас, но...

- Държавата на йогите не е ли била възстановена?

- Постепенно е угаснала. А на нас, тибетците, ни е трудно да живеем без йогите. Ние виждаме Кайлас, но не можем да използ­ваме тантрическата сила.

- Завчера видяхте ли необикновено сияние?

- Да. Аз се молих, обърнат към него.

- Какво означава то?

- Означава, че добрият бог Тиуку Точе се е върнал. Замълчах, не знаех какво да кажа.

- А как се е появило свещеното езеро Манасаровар?

- След победата над Бога на дяволите, добрият бог Тиуку Точе стъпил с крак на земята и на това място изникнало свещеното езе­ро. То противодейства на дяволското...

Лан-Вин-Е ме докосна по лакътя, подсказвайки, че разговорът трябва да приключи.

- Една минута още... А в Мястото на гладния дявол има ли вка­менили се хора?

Монахът ме погледна с широко разтворени очи. Силният вя­тър развяваше дрехата му. Лан-Вин-Е отново ме побутна.

Взехме лодката и оборудването. Насочихме се към джипа, за да продължим към дяволското езеро.

- Този вятър не е ли дяволски? - попитах за последно монаха, който вървеше зад нас.

- Не, не е. Това е добър вятър. Чак на дяволското езеро ще е зъл.

Щом се натоварихме, отново се обърнах към него:

- Как се казвате?

- Тленнурпу - извика той.

Разбирах, че непременно трябва да поговорим още веднъж за Мястото на гладния дявол.

А сега ни очакваше дяволското езеро.

Дяволското езеро

- Спри, да те вземат мътните! Не завивай! Донт търн! - зави­ках, смесвайки езиците, когато Лан-Вин-Е сви към брега на Ракшас. Предните колела на джипа забуксуваха и затънаха в пясъка.

- Тату, преведи му да спре и да не се приближава към брега. Ще отидем пеш. Остава ни не повече от половин километър.

Над дяволското езеро наистина се вихреше силна буря. Тъмно­сините вълни с грохот заливаха брега. Студеният пронизващ вя­тър упорито отмяташе нахлупените върху главите ни качулки.

-Ама че отвратителен вятър! - изхриптя Селиверстов, измък­вайки лодката от калъфа.

- Да не влизаме, а? Все пак това е дяволското езеро - дръпна ме за ръката Юсупов, опитвайки се да надвика грохота на вълните.

- Няма как, Рафаел, край брега водата е смесена с пясък зара­ди силното вълнение. Трябва да навлезем навътре и да вземем вода за пробите. Няма да е лесно, но не виждам друг начин -заявих аз, приготвяйки двайсет специални шишета и уреда за взе­мане на вода.

Селиверстов вече надуваше лодката.

Аз самият, обзет от съмнения, се питах - струваше ли си да рискуваме? И да се отдалечаваме навътре при такава буря? Ами ако се нагълтаме с тази... дяволска вода!