КАКВО РАЗКАЗАХА ПОКЛОННИЦИТЕ, ВИДЕЛИ СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА КАЙЛАС

След тренировъчния поход в Хималаите се заех с уреждането на китайските визи за Тибет. В посолството ме информираха, че ще получим визи само ако включим в експедицията т.нар. офицер за връзка от китайската армия.

- Какво ще прави той? Каква връзка ще осъществява? - напо­ристо попитах китайския консул.

- С нас и освен това...

- Той да не би да има спътников телефон, защото друга връзка в Тибет едва ли действа.

- Какво говорите! - размаха ръце консулът. - В Тибет е забра­нено да се използват мобилни телефони.

- Изобщо не ми е ясна ролята на офицера.

- На територията на китайски Тибет всички чуждестранни екс­педиции трябва да са под контрол! - твърдо заяви той и цепките на очите му станаха кръгли.

Защо винаги играем

- А-а, ясно... - най-сетне схванах аз, сведох поглед и се замис­лих.

Свободата в Русия през последните години беше изличила от паметта ми седемдесетгодишния курс на партията и съветската власт да се съзира навсякъде и във всичко заплаха за непонятния и за тях самите строй. Явно красивите лозунги, застрашавани нав­ремето от световния империализъм, все още продължаваха да са под заплаха и вероятно така щяха и да си останат.

Игра! Световна игра на човечеството! Игра на идеали, равен­ство и справедливост! Игра на борба с коварен враг! Кървава, жес­тока, воняща игра!

Защо играем?

Нима спомените от детството са толкова силни, че ни карат да играем на живот, понякога - гибелно, ожесточено и смъртоносно?

Защо такава страст е вложена в думата игра, защо тя е просму­кала целия ни живот, та хората не се замислят за смисъла на живо­та, а постоянно играят? На богатство, като се правят на всемогъ­щи и купуват другите, без да осъзнават, че в гроба няма как да вземат касата с пари?

Защо, мразейки себе си, завиждаме на по-силния и до послед­ния си дъх си играем на велики, а дълбоко в себе си таим прозре­нието за своята нищожност?

Защо, утешавайки ближния, дълбоко в душата си крием радост­та от страданията му и играем ролята на покровителя-мръсник?

Защо не можем винаги да сме искрени?

Нима е невъзможно?

Нима чистосърдечието е недостижимо?

Нима то е атрибут само на примитива, а умът е умението един­ствено да играеш по-искрено? Може би хората са обречени да бъ­дат вечни актьори...

Ако вие, скъпи читатели, сте изпитвали или изпитвате обич, за­мислете се над въпроса: с открито сърце ли обичате или просто игра­ете на любов? И ще разберете, че често, доста често играете. Помислете. .. не се ли питате предварително дали ще й хареса: ако я погаля, ако я целуна страстно, ако изразя с думи чувствата си ... За съжале­ние дори и в най-святото - любовта, не можем да бъдем напълно искрени. Лъжовната нишка обвива душите и ни кара да играем.

Защо?

Защото на нашето духовно ниво не усещаме всеобхватната и завладяваща обич, която е присъща само на Бога. Единствено пар­ченца от истинската любов достигат до нас и ние сме щастливи, защото ги има. Макар и само подсъзнателно, ние усещаме главно­то съзидателно начало - любовта, и така малко по малко се добли­жаваме до Бога. Поне малко.. .а това вече е много.

Има обаче едно нещо, което обединява умните (или умно игра­ещите) и глупавите (или глупаво играещите). Това е думата, която звучи еднакво по целия свят - мама.

- Мама - глуповато ще каже някой, като си бърка в носа.

- Майче, маменце - ще въздъхне някой умен нехранимайко.

- Мамо - просто и ясно ще произнесе чистият човек, осъзнал божественото и космическото в тази дума, онова, което го е сът­ворило и му позволява да я произнася.

Светът е противоречив и именно в противоречието е заложено величието и единството му, заложен е стремежът към прогрес, към безкраен прогрес.

- Ако се съгласите да замине наш човек с вас, ще ви дам ки­тайска виза - каза консулът.

Получихме визите и се заехме с ти­бетската експедиция. С провизиите се за­нимаваха Селиверстов и Юсупов, а ние с Равил продължихме да събираме инфор­мация за свещената планина Кайлас и ре­гиона около нея.

Гелу Шерпа, млад тибетец, имигрирал в Непал още в детските си години, първи ни разказа за областите около Кайлас. С него ни запозна един англичанин на име Тим, с когото случайната ни среща се пре­върна в четиричасов разговор на халба бира. Типичен англичанин, възторжен и романтичен, с дух на покорител на далеч­ни страни, Тим оживено разказваше за ка­чествата на своя водач из Хималаите -Гелу Шерпа, като неизменно подчертава­ше задълбочените му познания за Тибет. Англичанинът обясни, че косата на Ге­лу е на плитка, завита около главата му и закрепена с червена лента с пискюл, откъдето всяка вечер по вре­ме на пътешествието си Тим услужливо вадел въшките. Наблюда­телният англичанин забелязал, че привечер въшките се измъквали от косата на Гелу Шерпа върху пискюла и лентата. Така те лесно можели да се махат, като се изпере лентата. Тим предполагал, че за един месец всички въшки ще се прехвърлят от главата на Гелу върху лентата и тибетецът ще бъде спасен от досадната компания. На идеята цялата му глава да бъде насапунисана заедно с червена­та лента, Гелу не обърнал внимание.

Когато той ме запозна с Гелу, аз веднага забелязах червената лента.

- Значи сте тибетец? - любезно се обърнах към него.

- Да, тибетец съм.

- Казват, че сте посещавал района на Кайлас.

- Да, бях там през.. .1995 година и през... не помня точно кога.

- Е, един или два пъти сте били?

- Два пъти. Но веднъж - със сигурност.

- А-а... И каква е планината?

- На черти.

- Как да ви разбирам?

- Цялата е на черти, много черти.

- Какви са те - хоризонтални или вертикални?

- Хоризонтални.

- Да не са стъпала?

- Да, но по тях не можеш да се изкачваш, прекалено са стръм­ни. Ламите казват, че стъпалата събарят човека, те го изхвърлят...

- Къде?

- Някой опитвал ли се е да се изкачи на Кайлас? - попитах аз в недоумение.

- Аз не знам, но... Кайлас е събаряла хора - отговори Гелу, почесвайки се по тила.

- Някой стигал ли е до върха?

- Само двама души. -Кои?

Гелу отново се почеса:

- Двама йоги - Бонпо и Миларепа. Но те не са се качвали по стъпалата, а са летели до върха на Кай­лас.

- С какво са летели?

- С музикален инстру­мент, който прилича на домбра.

- Може би с летателен апарат, подобен на дом­бра?

- Е... вертолетът също прилича на домбра.

- М-м... да... - и мен ме засърбя темето. - Отдавна ли се е случила тази история?

- Отдавна, много отдавна. Когато хората около Кайлас започ­нали да излизат на Земята.

- Откъде да излизат? От Шамбала?

- От страната на сънищата - уверено заяви Гелу.

- В детството си съм чувал за страната на сънищата - включи се в разговора Тим, докато елегантно разресваше косата си. - Ни­ма тя е...

- Това е страната, която виждаме в сънищата си - прекъсна го Гелу.

- Как изглежда тя? - опитах се да внеса по-голяма яснота аз.

- Голяма е - уверено отвърна тибетецът.

- Аз често сънувам, много често - отново се включи Тим.

- Според вас какво има на върха на Кайлас? - попитах аз, все по-объркан от разнопосочния разговор.

- Има място, където може да се седи, но... там седят само бо­гове, не и хора. Дори и богоподобните йоги Бонпо и Миларепа били изхвърлени.

- Казват, че близо до Кайлас има две големи езера...

- Да, от южната страна. Едното е Ракшас - дяволското езеро, а другото е Манасаровар - святото езеро. Черният бог и Белият бог саги създали...

- Защо Ракшас се смята за дяволско?

- Водата му - Гелу за миг се замисли и спря да се чеше - е отровна. Ако човек пие от нея, умира. По брега и в самото езеро има много змии. Ако убиеш една, веднага се появяват други.

- Странно - възкликнах аз, - нима на височина 4500 метра се срещат змии?

- Там гъмжи от змии - отвърна Гелу. - И обикновени, и мис­тични.

- Мистичните също ли хапят?

- Също.

- Може, но е опасно заради силния вятър. Освен това езерото често... гълта хора.

- Заедно с лодките ли?

- С лодките. Ако човек се къпе, гълта го отделно.

- А езерото Манасаровар гълта ли хора?

- Не. Там поклонниците винаги се къпят. То е свещено, водата му е полезна за хората, тя ги пречиства.

- Чувал ли сте за Долината на смъртта?

- Чувал съм - кимна Гелу и пооправи червената лента. - Доли­ната на смъртта е разположена в северната част на Кайлас. Там често умират поклонници. Смъртта прибира онези, които таят в себе си лоши мисли, хората с добри мисли не ги закача. Долината на смъртта сама избира онези, които трябва да умрат.

Сбогувахме се. Англичанинът Тим дълго ми стискаше ръката, като ме гледаше със своите добри романтични очи. Гелу се държа по-сдържано.

Когато си тръгнах, усетих силен сърбеж по цялата глава.

Пещерата, която материализира мислите

На другия ден се запознахме с някой си мистър Туктен, посе­щавал свещения Кайлас като поклонник. Той беше служител в ед­на от непалските туристически фирми и се отличаваше с дълбока религиозност, съчетана с разумна интелигентност.

Мистър Туктен потвърди, че водата в езерото Ракшас наистина може да предизвика смъртта на човек заради съдържащата се в нея особена демонична информация, за разлика от езерото Манасаровар, където водата е свята и подобрява здравето. Според не­говите думи Долината на смъртта се намира на север от Кайлас и там ежегодно умират десетки поклонници. Най-страшното свето­татство е да се опиташ да се изкачиш на Кайлас. Тези хора не само загиват, но ще бъдат наказани на Оня свят.

Мистър Туктен разказа и за четири пещери в околностите на Кайлас, три от които е посещавал. Първата се наричала Слонова­та пещера. Дали й това име, защото намерили в нея бивна на ма­мут. Била близо до свещената пътека в западната част на Кайлас и представлявала малка вдатина в скалата. Напълно възможно било входът й да е затрупан, за да се попречи достъпът на хора.

„Може би е сомати-пещера?" - помислих си аз, но не го прекъснах.

Входът към втората, разположена на север от Кайлас, вероятно също е затрупан, затова и тя изг­леждала като вдлъбнати­на в скалата.

Третата пещера - тази на Миларепа, разположе­на на югоизток от Кайлас, до свещената пътека, би­ла много интересна. Спо­ред преданието създал я великият йога Миларепа, който владеел свръхестес­твените сили. Той поло­жил край входа й два ог-ромни каменни блока, а върху тях поставил гранитна плоча. Стотици, дори хиляди хора не могли да изместят плочата. А Миларепа успял да я издала от гра­нит и да я постави там.

Четвъртата пещера, в североизточната част на района, се нари­чала Тайната райска пещера. Мистър Туктен не успял да я посети, понеже само посветените, способни да прекосят Долината на смъртта, можели да достигнат до нея. Казват, че каквото и да си помисли човек, влязъл в пещерата, моментално се сбъдвало. Ако си помисли за храна, тя на часа се появявала пред него. Райската пещера материализирала мислите. Тибетците имали поверие, че човек, направил 21 кръга около Кайлас по свещената пътека, по­лучава разрешение да влезе в нея. Но мистър Туктен се съмнява­ше, защото според хиндуиската религия пещерата е прекалено осо­бена и само йогите, контактуващи със свръхчовеците, можели да посещават това загадъчно място.

Попитах го дали пещерата не се намира около Статуята на четящия човек, но той не беше чувал за нея. Нищо не знаеше и за злат­ните плочи на древните. За сметка на това ни препоръча да се обър­нем към лама Кетсун Зангпо, живял години наред в Тибет и несъм­нено един от вещите познавачи, посветени в тайните на Кайлас.

Мястото на гладния дявол

Още в началото на разговора Кетсун Зангпо каза:

- Недалеч от Кайлас е Мястото на гладния дявол. Не ходете там!

- Защо?

- Там вилнеят особени, черни сили.

- Няма да повярвате - усмихна се ламата, - там всички лоши мисли се превръщат в реалност, а добрите - не.

- Как така? - ококорих се аз.

- Каквото и лошо да си помисли човек, то се случва. Например, ако някой поиска врагът му да умре, той ще загине. Пожелае ли съперникът му да се разболее, той наистина заболява. Поиска ли да избухне пожар, той - лумва. Ние, тибетците, смятаме, че това място е омагьосано.

- От кого?

- Кайлас го е омагьосал, за да накаже древните хора, живели там в разпри помежду си. Говори се, че те умеели да използват великата тантрическа сила, но започнали да я употребяват за ло­ши цели. Едно време градът на древните е бил голям и красив, а сега... сега там живее гладният дявол.

- Какво разбирате под израза „гладен дявол"?

- Гладният дявол е живо същество, но е невидимо - без колеба­ние отговори ламата.

Погледнах го с недоверие, но не му възразих. Нямах основания да съм скептично настроен към фантастичното твърдение на ла­мата. Та нали той черпеше сведения от тибетските текстове, отразяващи съхранените от хилядолетия знания на предишните цивилизации. А и съвременните ни познания за земните форми на живот са твърде ограничени.

- Кайлас е заселил на това място гладния дявол - потвърди той. -И знаете ли защо?

- Защо?

- За да могат хората, попаднали там, да разберат какво е зло и да осъз­наят, че злонамереността е най-страшното нещо. Глад­ният дявол превръща ло­шите мисли в реалност и човек със собствените си очи вижда последиците. Хората са склонни да вярват, че никой не е спо­собен да ги прочете. Ня­кои цял живот са изпъл­нени с ненавист и злоба, готови са да унищожат всичко заради един свой каприз. И само страхът пред наказанието ги спи­ра. Ние, тибетците, дъл­боко почитаме страха. Бог е създал това чувст­во, за да озаптява човеш­ките лошотии, предуп­реждавайки ни за възмез­дието. Страхът ни подсеща не само за възможното наказание на този свят, но най-вече - за предстоящото възмездие на Оня свят, което е далеч по-страшно. Страхът за нас е свято чувство. Във всяка от тибетските религии съществуват ритуали, чрез които се отдава почит на страха.

- Там страхът от възмездието е притъпен, а при хората, лише­ни от съвест, съвсем изчезва. На тях им се струва, че лошите мис­ли са нещо приятно и почтено. Гладният дявол сякаш ги изтегля от човека и ги пуска в действие. Казват, че той се храни с тях. Винаги е гладен, затова иска лошото у хората да е все повече и повече. Тибетците се страхуват да ходят там по двама, по трима или на групи. Обикновено отиват сами.

- Защо?

- На това място и най-близкият ти приятел може да стане опа­сен.

- Точно така. Мястото на гладния дявол трябва да се посещава насаме. Не бива да се доверяваш и най-близкия си приятел. Дори той може да те предаде и унищожи.

- А майката може ли да извърши предателство?

- Майката ли? - ламата ме погледна втренчено. - Никога. Но... синът или дъщерята могат. Така е! По-добре е там да си сам.

- Кажете, как лошите мисли стават реалност? Какъв е меха­низмът?

- Най-често един човек убива друг без видими причини. Случва се хора да полудяват, да се борят с невидим враг, да крещят и да се мятат, а когато силите им секнат, те стенат и молят гладния дявол да ги вкамени.

- Да ги вкамени?

- Има тибетска легенда, според която на това място са се вка­менили представители на древния свят. В града, потънал в между­особици и разпри, тези хора били най-изявените и напредничави и

използвали тантрическата сила на Кайлас. В знак на протест сре­щу раздора те призовали могъщите му сили, седнали в позата на Буда и се вкаменили. Каменните им тела и досега се намират там. После Кайлас омагьосал древния град и изпратил безтелесния гла­ден дявол. Тогава всички лоши мисли на жителите започнали да се реализират и те се унищожили един друг.

- Интересна легенда - пророних аз.

- Това е свято, но твърде опасно място. Не ходете там - добави Кетсун Зангпо. - Има и свещен извор, камъните в него са с фор­мата на топчета.

- Вие ходил ли сте там?

- Не, не съм. Но някои тибетски лами са ходили... насаме. Ще мине известно време и аз, изтощен от високите планини и с

болки в стомаха, съвсем сам ще стоя на един връх и отдалеч ще съзерцавам Мястото на гладния дявол. Ще успея все пак да открия това омагьосано късче земя.

Черната страна на Кайлас

- Какви други опасни мес­та има около Кайлас? - след кратка пауза попитах аз.

- Трябва да се внимава при черната страна на Кайлас -отговори Кетсун Зангпо.

- А тя къде се намира?

- Според легендата вели­кият Миларепа-йога и велики­ят Бонпо-йога решили да се състезават кой по-бързо ще се изкачи на върха на Кайлас. Миларепа-йога, след като дал преднина на Бонпо-йога, взел музикалния инструмент, наречен дампо, и с негова помощ изле­тял към върха на свещената планина. Там, според легендата, има площадка и на нея се състоял двубоят между тях. Миларепа-йога излязъл победител от схватката и блъснал Бонпо-йога по стръм­ния северен склон на свещената планина. По този начин извършил голям грях, защото и двамата са принадлежали към представите­лите на светлите божествени сили. Оттогава северният склон на Кайлас почернял.

- Наистина ли северната страна е черна?

- Е, не е - кимна лама Кетсун Зангпо, - на цвят е като обикно­вена скала, но душевно е черна.

- Какво значи душевно черна? - продължих да го разпитвам аз.

- На това място са се натрупали черни сили, които и досега витаят там. Те са невидими, трудно е да ги усетиш в първия мо­мент, но са много силни и пагубни за човека. Черните сили от се­верната страна на Кайлас са не просто дяволски - те са грандиоз­ни демонични сили, те са...

- Странно, че в светиня като Кайлас освен божествени бушу­ват и демонични сили - прекъснах го аз.

- Само в противоборството на божественото с демоничното се ражда прогресът. Животът е един безкраен прогрес - свел глава, мъдро изрече ламата.

Замълчах и се замислих над думите му. После мислите ми се насочиха към проблема за характера на демоничните сили, опит­вайки се поне по някакъв наукоподобен начин да обяснят тяхно­то влияние. Не можах обаче да открия задоволително обяснение. Някъде в затънтените кътчета на подсъзнанието ми изплува ду­мата време, но веднага угасна, като отстъпи място на страха от думата демон.

- Имайте предвид, че черният и небесният цвят са багри, насо­чени към водата. Тя се променя под въздействието им - сякаш на себе си промърмори ламата. - Ако от северната страна на Кайлас имаше езеро, то би било страшно, много страшно, способно да убива не само простосмъртните, но и по-възвишените хора - до­бави Кетсун Зангпо.

- Имате предвид хората от Шамбала?

- А къде се намира Долината на смъртта? Пак там, откъм се­верната страна на Кайлас?

- Да, Долината на смъртта е там.

- Къде по-точно?

- Казват, че е недалеч от северния склон на Кайлас, но не зная точно. Твърди се, че имало някакво огледало, което насочвало чер­ните сили към хората.

- Огледало ли?

- Така твърдят.

- А кой го твърди?

- Ние, ламите, помежду си. Казват, че Кайлас е омагьосал ця­лото място и е създал Долината на смъртта, където хората отиват, за да умрат. Там те умират бързо, остаряват и умират - обясни ламата с тихия си старчески глас. - Вие, европейците, разбирате под думата омагьосан нещо приказно и фантастично. Ние, тибет­ците, го възприемаме като реално взаимодействие между божест­вените и демоничните сили, защото вярваме в съществуването на духовната енергия, чиито тайни са останали скрити векове наред. Тя ще господства над бъдещето.

- Разбирам - горчиво се усмихнах аз, - че вие, хората от Изто­ка, ще определяте бъдещето на човечеството, защото вярвате в духовните му сили, дори без да имате сериозни доказателства в тази връзка. А ние, надутите европейци, както се казва, може би ще се превърнем в утайката на човечеството.

- Благодаря ви за разбирането - тъжно промълви ламата.

Кайлас - гигантската мандала на Вселената

- Уважаеми лама, разрешете ми един въпрос, на който бих ис­кал по-обстоен отговор. Какво е предназначението на Кайлас?

- Кайлас е гигантска мандала на Вселената.

- Зная какво е мандала. Но все пак обяснете по-подробно.

- Мандалата може да бъде наречена и архитектурна мантра -мистична фигура с обем, определен свише. Формите на янтрите са изпратени на Земята от Висшия разум. Малцина разбират зна­чението на мандалата и янтрите. Може би само йогите от пещери­те знаят, но мълчат. Ние, ламите, също не сме наясно, но... се прекланяме пред тях, защото усещаме, че смисълът им е божест­вен и величествен, и знаем, че без тях...

- Без тях.— какво?

- Не би имало живот на Земята.

В този миг в съзнанието ми неочаквано изплува думата матри­ца - неясна и смътна, и преди да се проясни, също тъй неочаквано потъна в неосветените територии на подсъзнанието.

- Скъпи лама, може би мандалата на Кайлас е в основата на живота. Правилно ли съм схванал? - смутено промълвих.

- Може би... - неопределено отвърна Кетсун Зангпо и се вгледа в мен. - Не мислете, че зная много. Може би чувствам по-добре от вас. И затова съм вътрешно убеден, че животът е създаден въз основа на мандалата на Кайлас. Че няма нищо по-свято от тези заветни планини.

- Какво? Повторете, моля!

- Няма нищо по-свято от формата на Кайлас.

Защо той на някол­ко пъти ми напомняше, че планината Кайлас е свещена? Може би тук се криеше нещо важно и фундаментално.

Защо хората от Из­тока изглеждат по-на­ивни и за разлика от ев­ропейците вярват на чувствата, достигащи до тях (както и до нас!) от дълбините на божес­твеното подсъзнание. Те не ги анализират, те просто им се доверя­ват, убедени, че са на­пълно правдиви. Хора­та ОТ Изтока като че ЛИ живеят за бъдещето и търпеливо (живот след живот) очакват, че един ден те ще станат реалност. И тогава божествената светлина на древните тайни ще се върне и ще озари техния банален делник.

Кога ще дойде този ден? Кога?

На Изток изглежда по-добре разбират чувствата си и търпели­во чакат светлите времена, но се прекланят пред нас, защото ние, не намирайки покой в своите противоречия, все се стремим да до­кажем всичко в живота и да го проверим експериментално. При това със съжаление рано или късно осъзнаваме, че ролята на съд­ник на Божиите творения, която кой знае защо си присвояваме, не е най-вярното решение... Ние, европейците, все се целим напред, все пробиваме с главите си стени и си чупим вратовете по острите завои на историята, предопределена от Бог. А балансът между Изтока и Запада, между Азия и Европа изглежда е необходим за све­та...

- Извинете, уважаеми лама, нали Кайлас прилича на пирамида?! Нали така? - настойчиво и неочаквано високо казах аз.

- Пирамидалната форма е свещена - уклончиво отвърна той. -Впрочем, ще ви покажа една книга, дори ще ви препоръчам да про­четете отделни пасажи - много е интересна. Авторът й е европеец -Ернст Хофман. По-голямата част от живота си е прекарал в Индия. Индийското му име е Ангарика Говинда... Той често е посещавал свещената планина и книгата му „Път през белите облаци" е посве­тена на пътуванията му до нея. За съжаление Ангарика Говинда по­чина през 1985 година.