Златото на ямайка роман Красимир Бояджиев
Глава XIV. ДУША, ПРОДАДЕНА НА ДЯВОЛА
Изтегляне 1.41 Mb.
|
Глава XIV. ДУША, ПРОДАДЕНА НА ДЯВОЛАВъзседнал як сив кон, Фелипе Менандес яздеше в лек тръс по каменистия път към Савона. Бившият послушник от Нуево дел Пасо бе облякъл дълго черно расо, привързано в кръста с дебело въже, подобно на францисканските монаси. На главата си бе нахлупил черна кадифена шапка с кръгла периферия, която бе прихваната под брадичката с тънка връвчица. Както подобаваше на божи служител, по него нямаше никакви оръжия, или поне такива не се виждаха. Беше около девет часът сутринта. Небето беше ясно и личеше, че денят ще е горещ; още отсега бе доста топло за тази част на апенинското крайбрежие. Ездачът усещаше как камизолата под расото му се овлажни от потта, потяха се и дланите му, и не само от топлия въздух. Фелипе обаче не обръщаше внимание на тези малки неудобства. В главата му имаше само една мисъл: да успее да изпълни задачата и да прибере триста сребърни скуди. А после да ги увеличи многократно… Преди дни той се бе срещнал с тримата наемници в странноприемницата „Лантерна” в Генуа, където бе получил половината от уговорената сума и описанието на Галвано. В хана, където бе отседнал, престоят му бе удължен с цял месец за тяхна сметка. „А какво доказателство ще получим, че алчният измамник Галвано се е преселил в ада?”, бе запитал единият от мъжете, след като обсъдиха всички подробности. „За нищо друго не се сещам, освен да ви донеса главата му, отвърна Фелипе с крива усмивка. Но, успокойте се, синьори, след като всичко свърши, ще се постарая цяла Савона да научи, че негодникът си е получил заслуженото. Тогава вече ще повярвате, нали?”. Фелипе допускаше, че тримата могат и да го измамят, след като се разправи с Галвано и да не му платят остатъка от парите, но не искаше да мисли за това сега. От време на време той леко пришпорваше коня, макар че според плана, който бе начертал в главата си, нямаше закъде да бърза. Но нещото, което преди време се бе породило в него и нарастваше с всеки изминал ден и което той не можеше да овладее, го караше да използва шпорите. И това нещо беше алчността. Младият испанец не можеше да се познае. Той бе живял в крайна бедност, не бе имал играчки като другите деца, нито нещо по-различно от клисав хляб и диви плодове на трапезата в сиромашката къщурка, но не го изживяваше чак толкова тежко. След това, като послушник при отец Гарсия, искрено се бе опитал да приеме Бог в себе си. А сега се канеше да убие човек за пари. При тази мисъл усети, че му призлява. Опита се да я отпъди от ума си и отново пришпори коня, тъй като пътят вече описваше лек наклон. В далечината се мярнаха първите къщи на Савона.
Не му се наложи да я търси дълго. Кръчмата представляваше ниска продълговата постройка, приличаща по-скоро на обор, изградена от камъни, слепени с глина. На разклатени дървени маси отвън вече обръщаха канчета неколцина брадати мъже. Гостът доближи пивницата, скочи от коня и завърза поводите за един от побитите дървени колове отпред. След това влезе вътре. През тесните, подобни на отвори в крепостна стена прозорци се отцеждаше мътна светлина, а вътре се стелеше гъста смесица от алкохолни изпарения, лютив тютюнев дим и мирис на печена сланина. Зад дървен тезгях седеше дебела жена с навита до лактите на огромните си ръце моряшка фланела и изгаснала пурета в края на мазните устни. Когато Фелипе приближи тезгяха, тя, без да каже и дума, побутна към него чиния с отдавна изстинали яйца, канче с гъсто подсладено кафе и още едно пълно с каня. После избоботи с дебел гъгнещ глас:
Мъжът остави монетата на тезгяха и взе канчето с кафето, но това с ракията не докосна. Отпи глътка от студеното кафе и подметна небрежно:
Мнимият свещеник хвърли поглед наоколо, после обясни:
При споменаването на това име почтената синьора набърчи лице и изсумтя:
Съдържателката отново изсумтя и сърдито добави:
Гостът извади две сребърни скуди и небрежно ги разтърка една в друга. Очите на жената щяха да изскочат от орбитите.
Устата на бедната жена сякаш бе залепнала, а очите ѝ не се отделяха от монетите.
Фелипе ѝ подхвърли монетите, докосна леко периферията на шапката си и излезе от кръчмата. Когато доближи Милезимо на около миля, вече бе започнало да се смрачава. Испанецът слезе от коня и внимателно го поведе през трудната за преминаване местност, изпъстрена с камънаци, бодливи храсти и тук-там дървета с огромни стволове. Приближи един полегат склон, покрит с по-гъста растителност, завърза коня за едно дърво и извади малък арбалет от дисагите. После отпи глътка вода от плоска метална манерка и се запромъква предпазливо нагоре по склона. . . . Две цели денонощия Фелипе остана в гората край Милезимо. Той няколко пъти обиколи местността във всички посоки, като се стараеше никой да не го забележи. Ако това все пак се случеше, щеше да се престори, че търси упокоение сред гората, за да се моли и постигне единение с Бога. На третата вечер, когато съвсем се бе отчаял и си бе дал ясната сметка, че се е захванал с едно безумно търсене и че вероятността да намери въпросния измамник е почти никаква, случайно мярна между дърветата слаба светлина. Вгледа се внимателно няколко минути, после се върна назад към временното си убежище в един гъст храсталак, отвърза коня и бавно го поведе за юздите към мястото, където бе забелязал светлината. След цял час крадливо промъкване през пущинака, успя да различи малък огън, около който седяха трима души, а за дърветата зад тях бяха завързани три коня, два от които бяха разседлани. В момента, в който се разнесе кратко изпръхтяване, Фелипе приближи, после смело излезе на малкото разчистено сред гората място на стъкмения бивак. Още не се бе показал напълно обаче, когато към него се насочиха три мускета, а приглушен глас заплашително изсъска:
Мъжете изпитателно го огледаха, после, явно успокоени от расото и смирения глас, изръмжаха, че може да се присъедини.
Той извади от дисагите голяма тумбеста бутилка с ароматно вино. Преди да се обърне и да я подаде на нощната компания, я остави на земята, наведе се над нея и се престори, че се мъчи да я отпуши. В същия миг светкавично развинти капачето на големия бронзов пръстен, който стоеше на безименния пръст на дясната му ръка, наклони го върху широкото гърло на вече отворената бутилка и изсипа в нея някакъв бял прах. След това натисна и отново измъкна тапата, взе в ръце бутилката и смирено се сви край огъня. „Само ще ги упоя, помисли той, докато мъжете отново го огледаха от глава до пети. Ако онзи не е сред тях, никой няма да пострада”.
Тримата един по един надигнаха бутилката, а Фелипе крадешком ги огледа. Сърцето му изведнъж трепна. Единият мъж съвсем точно отговаряше на описанието, дадено му от тримата наемници.
Още не бе довършил думите си и онзи срещу него изпусна бутилката, главата му се килна на една страна и той бавно се изтърколи на земята.
Когато излезе от горичката, се метна на седлото на своя кон и бързо препусна към Савона. В свободната си ръка стискаше поводите на другия жребец, за чието стреме бе привързан чувалът с трупа на Галвано Миранди. След четиричасово препускане испанецът наближи Савона. Спря на около половин миля от крайните къщи, слезе от коня си, после завърза поводите на другия жребец за ремъците на седлото. Измъкна арбалета от дисагите и с все сила го стовари върху задницата на коня. Животното болезнено изцвили и се понесе в бесен галоп към града, влачейки чувала с трупа на злополучния търговец. Така Фелипе, син на почтения идалго Енрико Менандес и бивш послушник в църквата на Нуево дел Пасо, се превърна в платен убиец.
Когато събра шест хиляди скуди, той си купи къща с голяма градина в околностите на Генуа и откри… адвокатска кантора. Нае двама начеващи юристи, колкото за фасада и се обгради с десетина тъмни типове, които съвсем рядко се показваха пред хората. С времето се превърна в истинска организирана и добре работеща машина за специални задачи, както ги наричаше той. На няколко пъти полицията в Генуа, придружавана от представители на местното адвокатско дружество, извършваше проверки в кантората, преглеждаше под лупа всички документи, но така и не се натъкна на нещо, което да уличи испанеца в престъпна дейност. При едно от пътуванията си до Верона Фелипе присъства на прием в дома на дребен благородник, признателен за минала услуга. Там той срещна стройна красавица, с нетипична за италианките руса коса и светли очи, която бе дъщеря на един от местните фабриканти. Още в началото между двамата се породи взаимна симпатия, която след няколко срещи прерасна в пламенна страст. В резултат на това девет месеца по-късно на белия свят се появи малко момиченце. Раждането бе трудно и Лореана не успя да го понесе. Когато се разнесе първият детски плач, младата италианка кротко склопи очи. Фелипе бе съсипан от мъка, идеше му да се хвърли в някоя пропаст от най-близката скала. Когато след десетина дни се посъвзе, качи на карета детето заедно с дойката му и го отведе в девическия манастир „Света Кармелита” край Верона. Фелипе посещаваше често любимото си дете, което монахините кръстиха с името на светата обител, а на манастира оставяше като дарение големи парични суми. Дванайсет години по-късно качи на кораб малката красавица и я отведе в новопостроеното си имение в испанския град Кадис.
Фелипе бе малко учуден, че го търси някакъв свещеник. Той прие госта небрежно, като дори не си направи труда да стане от креслото зад бюрото. Това, което чу обаче, го накара да наостри вниманието си.
Фелипе трепна от изненада. Това бе един от най-големите палати на Генуа, почти колкото този на дожа. Там постоянно се организираха балове и приеми, на които присъстваше почти целият генуезки елит. Мълвата носеше, че дворецът принадлежал на тайното братство, наречено „Орден на Исуса”.
. . . Дворецът Палацо Елросо бе истински връх на архитектурното изкуство. Представляваше масивна сграда от светлосин мрамор, заобиколена с огромна живописна градина. Пред грамадния вход, чиято арка се крепеше на шест дебели над метър колони, имаше статуи на ангели, причудливи птици и митични животни. Когато го видя отблизо, Фелипе, който трудно се впечатляваше от каквото и да било, направо зяпна и го гледаше смаяно. В един момент се насили да си придаде безразличен вид и последва вътре младия свещеник. Изкачиха се на последния етаж, после испанецът бе въведен в голяма зала със златни полилеи и огромни прозорци със светлосини стъкла. Вътре въздухът миришеше на благовонно масло. Масата в средата, около която имаше сигурно петдесет кресла, бе дълга поне трийсет метра. В единия ѝ край седеше, заровил глава в дебела папка с книжа, слаб духовник, облечен в червено копринено расо и с тънки издължени пръсти, отрупани със златни пръстени. При влизането на двамата той стана и пристъпи към Фелипе с приветлива усмивка на лицето.
Фелипе кимна, но не каза нищо. Само погледна въпросително духовника.
Фелипе потръпна. Дали беше чувал! Чувал беше и още как! Името на сивия кардинал, или по-скоро главен палач на ордена, Манкозо, се свързваше с десетки убийства на едни от най-блестящите умове на Генуа, Флоренция и почти цяла Италия, опитали се да разчупят църковните догми. Също и на богати фабриканти и търговци, отказали да предоставят дарения за целите на светите отци. Официално той служеше като епископ в храма „Богородица от Крепостта” в Генуа, но тайно се говореше, че бил дясна ръка на самия генерал на ордена Фабрицио Миола.
Фелипе още не можеше да се опомни. Какво искаха от него тези разбойници в расо! Усети, че у него се надига яд, примесен със силно безпокойство. Той набърчи чело и намръщено каза:
Духовникът не отговори веднага. Наля си малка чашка чай от инкрустирана със злато кана на масата, като сякаш нарочно не предложи на госта. Едва тогава отвърна:
Фелипе се опули.
Последната дума бе изречена с много особен тон, натъртено, но дълбоко в нея личеше и лека подигравка. Но Фелипе не обърна никакво внимание на това. „Тези мошеници са ме следили с години, трескаво мислеше той. Как бих могъл да се доверя на тези йезуитски змии! Но аз съм страшен негодник, дявол да ме вземе! Посветих живота си на долния стремеж към златото. Ръцете ми вече са облени с кръв. И тъй или иначе ще отида в ада. А ако приема, наистина ще имам власт, пък тези негодници в расо, които никой не посмява да закачи, могат да ме пазят от властите. Или пък… да нахранят с мен акулите в залива, ако не се подчинявам сляпо или направя грешна стъпка. По дяволите!”.
„По-скоро в името на дявола, разбойнико в расо!”, помисли Фелипе, но гласно каза:
Той стана от креслото, поклони се на духовника и излезе от залата. . . . След седем години архиепископ Фелипе Менандес, приел духовното име Филип ди Сизарини, вече бе достигнал най-висшите етажи на тайния орден. През това време той се отличи с особена жестокост и безскрупулност в някои от „божиите” дела на Обществото на Исуса. Веднъж дори надмина себе си - с помощта на две дузини наемници излови целия екипаж от холандци-протестанти на една баркентина, които бяха имали нахалството да спасят живота на учен-богослов, публично заклеймил деянията на ордена на Исуса. И които няколко часа по-късно бяха издавени като кучета. Самият Фелипе претърси багажа им и в една от моряшките торби откри малка стара карта, нарисувана върху кожа на сърна… С това варварство той спечели благоволението на самия генерал на ордена - дон Фабрицио де Миола. И когато през 1788 година сивият кардинал Емилио Манкозо бе намерен отровен в двореца си във Флоренция, дясна ръка на дон Миола стана монсеньор Филип ди Сизарини. Той бе удостоен с кардиналска мантия и натоварен да отговаря за светите дела на ордена в Испания, а сам плетеше мрежата на тайното общество от крайморския град Кадис. Изтегляне 1.41 Mb. Сподели с приятели:
|