12 правила за живота

155 предизвикват страх и в това няма нищо чудно. Но са необходими. Може да се прилагат съзнателно или несъзнателно, правилно или грешно, но употребата им не може да се избегне.
Разбира се, не е невъзможно да се създава дисциплина с помощта на награди. Всъщност награждаването на доброто поведение дава доста добри резултати. Най-известният поведенчески психолог, Б.Ф. Скинър, е убеден застъпник на този подход. И истински експерт в него. Той дресира гълъби да играят пинг-понг, макар че птиците просто търкалят топчето, като го кълват с човка.
164
И все пак това са гълъби. Така че колкото и посредствено да се справят, като за гълъби е доста добре. Скинър успява дори да обучи птиците да управляват снаряди по време на Втората световна война в така наречения проект „Гълъб“ (по-късно „Оркон“).
165
Той изминава дълъг път, преди изо- бретяването на електронните навигационни системи да обезсмисли усилията му.
Докато обучава гълъбите, Скинър наблюдава изключително внимателно поведението им. Всяко действие, което се доближава до желания резултат, е последвано от равна по стойност награда – нито твърде малка, за да няма ефект, нито твърде голяма, за да обезцени бъдещите награди. Приложен при децата, този подход дава много добри резултати. Представете си, че малкото ви дете ви помага да подредите масата. Това е полезно умение и ако го притежава, ще го харесвате повече. Което ще е добре за неговото себеуважение (потръпвам при тази дума). А сега разбийте желаното поведение на съставните му части. Първият елемент от подреждането на масата е да отнесе чинията от шкафа до масата. Но дори такова елементарно действие може да се окаже твърде сложно за него. Ако детето е проходило само преди няколко месеца, то все още се чувства нестабилно и неуверено.
Затова като начало подайте на детето чинията и после го накарайте да ви я върне обратно. Сега може да го погалите по главата. Превърнете обучението в игра. Прехвърляйте чинията от едната в другата си ръка, а после зад гърба.
След това я подайте на детето и се дръпнете назад, за да го накарате да измине няколко крачки, преди да ви я върне. Учете го, докато стане виртуоз в подаването на чинии. Не го оставяйте в капана на собствената му непохватност.
С този способ можете да научите абсолютно всеки на каквото ви хрумне.
Първата стъпка е да си изясните какво искате. След това наблюдавайте хората около вас, както ястреб наблюдава земята. Щом забележите поведение, което поне малко напомня на желаното от вас, спуснете се (нали сте ястреб) и дайте награда. Ето един пример. Дъщеря ви се държи
164
Виж Фондация Б.Ф. Скинър: https://www.youtube.com/watch?v=vGazyH6fQQ4 165
Glines, C.B. (2005). „Top secret World War II bat and bird bomber program.“ Aviation
History, 15, 38-44.

156 необичайно затворено, откакто е влязла в пубертета. Иска ви се да разговаряте повече. Ето каква е целта: дъщеря ви да разговаря повече с вас.
Една сутрин, по време на закуска, тя ви споделя някаква история от училище.
Това е отличен момент да ѝ обърнете внимание. Това е и наградата. Спрете да пишете съобщения и слушайте. Освен ако не искате това да е последното нещо, което ще сподели с вас.
Ясно е, че онези действия от страна на родителя, които правят децата щастливи, могат и трябва да бъдат използвани при формирането на тяхното поведение. Това важи и за поведението на партньора, колегите и близките.
Скинър обаче е реалист. Той забелязва, че методът да се използват награди среща някои трудности: наблюдателят трябва да чака търпеливо, докато обектът спонтанно демонстрира желаното поведение, и след това да го награди. Проблемът е, че това изисква много време и твърде много чакане.
Освен това той трябва да държи животните гладни, докато достигнат до три четвърти от нормалното си тегло, за да проявяват интерес към наградите. Но това не са единствените недостатъци на чисто позитивния подход.
Негативните емоции, подобно на позитивните, ни помагат да учим. А ние сме принудени да учим, защото сме глупави и лесно раними. Факт е, че всеки от нас може да умре. Това не е хубаво и ни кара да се чувстваме зле. Ако беше обратното, щяхме да търсим смъртта и да намерим начин да умрем.
Всъщност ние се чувстваме зле при самата мисъл, че някой ден смъртта
може да ни се случи. Чувстваме се така непрекъснато. По тази причина, колкото и да са неприятни, негативните емоции ни предпазват. Това, че сме способни да изпитваме болка, страх, срам и отвращение, ни кара да избяг- ваме опасностите. Ние сме силно предразположени към тези емоции.
Всъщност негативната емоция при „загуба“ е много по-силна, отколкото позитивната при еднаква по размер „печалба“. Болката е по-могъща от удоволствието, а тревогата е по-силна от надеждата.
Емоциите, положителни или отрицателни, се проявяват в два лесно различими варианта. Удовлетворението (тоест насищането) показва, че това, което сме направили, е добро; докато надеждата (тоест стимулиращата награда) показва, че предстои нещо приятно. Болката ни наранява – затова не повтаряме действията, които са ни причинили вреда или са довели до социална изолация (технически погледнато, самотата също е вид болка).
Тревожността ни кара да страним от опасните хора и места, за да не се налага да изпитваме болка. Всички тези емоции трябва се разглеждат в тяхната взаимозависимост и да се оценяват в контекст, но при всички положения те са необходими, за да оцеляваме и да се развиваме. Следователно ние правим лоша услуга на децата си, като не използваме всички налични средства, в това число и отрицателните емоции, за да им помагаме да придобиват познание. Запомнете обаче, че когато използвате отрицателните емоции за

157 тази цел, трябва да го правите по най-щадящия начин.
Скинър си дава сметка, че заплахите и наказанията прекъсват нежеланото поведение така, както наградите насърчават желаното. В нашия свят, който се парализира при мисълта за каквато и да било намеса в хипотетично непорочния път на естественото детско развитие, дори обсъждането на тези методи се приема неохотно. Този период на естествено развитие (преди зрелостта) нямаше да е толкова дълъг, ако поведението на децата не се нуждаеше от формиране. Те щяха да напускат утробата, готови да търгуват с акции. Невъзможно е да предпазим напълно децата от страха и болката. Те са малки и уязвими. Не знаят много за света. Животът непрекъснато им нанася удари, дори да правят нещо толкова естествено като това да се учат да ходят. Да не говорим за неизбежното разочарование и отхвърляне при об- щуването с братя и сестри, с връстници или с непреклонни, твърдоглави възрастни. При това положение основният морален въпрос не е как да предпазим напълно децата от нещастията и провалите, така че никога да не преживеят болка и страх, а как да оптимизираме процеса на учене по такъв начин, че да плащат възможно най-ниска цена за придобитите знания.
Във филма на Дисни „Спящата красавица“ кралят и кралицата след дълго чакане се сдобиват с дъщеря – принцеса Аврора. По случай кръщенето те организират голямо празненство, на което да представят детето. Поканени са всички, които обичат и почитат новородената им дъщеря. За нещастие, пропускат да поканят Малефисент (означава зла, злонамерена), която е господарка на подземния свят, на природата в нейния отрицателен аспект. В символичен смисъл това означава, че кралското семейство е прекалено закрилящо и създава около малката принцеса един нереален свят, в който няма нищо негативно. Но това не я предпазва, а я прави по-слаба.
Малефисент орисва принцесата щом навърши шестнайсет години, да се убоде на иглата на чекрък и да умре. Въртящото се колело на чекръка е коле- лото на съдбата, а убождането, при което потича кръв, символизира изгубената девственост – знак, че детето се превръща в жена.
За щастие, една добра фея (положителният аспект на природата) смекчава наказанието – принцесата само ще изпадане в безсъзнание, от което може да бъде спасена с първата целувка на истинската любов. Изплашени, кралят и кралицата заповядват всички чекръци в кралството да бъдат унищожени и оставят дъщеря си на грижите на трите добри феи. И така, те продължават със своя план да премахнат всички опасни предмети, но по този начин оставят дъщеря си наивна, незряла и слаба. Един ден, точно преди шестнайсетия ѝ рожден ден, в гората тя среща принц и веднага се влюбва в него. Това е прекалено, откъдето и да се погледне. След това Аврора горчиво оплаква отредената ѝ участ да се омъжи за принц Филип, с когото са сгодени от деца, и рухва емоционално, когато за рождения ѝ ден я връщат в замъка

158 на родителите ѝ. В този момент се сбъдва проклятието на Малефисент. Една врата в замъка се отваря, появява се чекрък, Аврора се убожда на иглата му и изпада в безсъзнание. Превръща се в Спящата красавица. По този начин
(отново символично) тя избира безсъзнателното пред ужаса на зрелия живот.
Нещо подобно, в екзистенциален смисъл, често се случва със свръхзакри- ляните деца, които рухват (и започват да копнеят за блаженството на без- съзнателното) при първия истински контакт с провала или (още по-лошо) с чистата злонамереност, която те не разбират или не искат да разберат и срещу която са беззащитни.
Да вземем за пример едно тригодишното момиченце, което не е научено да споделя играчките си. То проявява егоистичното си поведение в присъствието на родителите си, но те са прекалено добри, за да се намесят.
Или по-точно, отказват да обърнат внимание, да признаят какво се случва и да научат детето как трябва да се държи. Те се дразнят, разбира се, когато малката им дъщеря не желае да споделя играчките със сестра си, но се преструват, че всичко е наред. Само че се заблуждават. По-късно ще ѝ се скарат за нещо напълно различно. Тя ще се почувства засегната и объркана и нищо няма да научи. Но по-лошото е, че ще бъде неспособна да се сприятелява заради липсата на социални умения. Връстниците ѝ ще бъдат отблъснати от неумението ѝ да общува правилно. Те ще се карат с нея или ще си тръгват, търсейки друг, с когото да играят. Забелязвайки лошото ѝ поведение, родителите на тези деца ще спрат да я канят да играе с децата им.
Тя ще се чувства самотна и отхвърлена, което ще породи тревожност, депресия и огорчение. Това е отдръпване от живота, което е равносилно на стремежа към безсъзнателното.
Родителите, които отказват да поемат отговорност и да дисциплинират децата си, смятат, че могат просто да избегнат конфликта, необходим за правилното възпитание. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на лошото ченге. Но това не е начин да спасят или да предпазят децата си от болката и страха. Тъкмо обратното: безразличното общество, което е строг съдник, ще влезе в много по-сериозен конфликт и ще настоява за много по- тежко наказание от онова, което ще наложи съзнателният родител. Така че можете или сами да дисциплинирате децата си, или да прехвърлите тази отговорност на суровия и равнодушен свят. Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.
Днешните родители често възразяват: защо детето изобщо трябва да бъде подложено на своеволната родителска диктатура? Според един по-нов вариант на политически коректното мислене тази идея представлява
„адултизъм“
166
– форма на предубеждение и потисничество, аналогична
166

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: