Балканският съюз и Балканските войни

След Руско-турската война от 1877–1878 г. в пределите на Османската империя остават значителни територии с предимно християнско население (българи, гърци, сърби и албанци). Тъй като националноосвободителните борби не дали желания резултат, правителствата на България, Сърбия и Гърция се ориентирали към друг подход - война с Турция. Освен това България се стремяла към излаз на Егейско море и присъединяване на Македония и Одринска Тракия, а Сърбия - към излаз на Адриатическо море, към Вардарска Македония и части от Албания. Гърция пък искала области в Албания, множество острови в Егейско море и части от Южна Македония. А Черна гора имала претенции за разширяване към Шкодра. Турция, разбира се, не била съгласна с всички тези искания. На своя страна тя имала Австро-Унгария и Германия, които били против Турция да загуби владенията си на Балканите, като така защитавали своите интереси. Русия била на страната на Балканския съюз, а Великобритания и Франция не взели ничия страна.

След като Италия и Турция влизат във военен конфликт през септември 1911 г., правителствата на държавите от Балканския съюз усилили своите военнотехнически и дипломатически подготовки. Великите сили не гледали с добро око на тези приготовления, тъй като скоро се очаквало да избухне световна война и те не искали обстановката на Балканите да се утежнява допълнително.

Кланетата над българското население в Щип през ноември 1911 г. и в Кочани на 25 юни 1912 г. дали търсения повод на правителствата на България, Сърбия, Гърция и Черна гора да поискат Османската империя да спази изискванията на Берлинския договор и да извърши административни реформи в балканските си територии, като даде автономия на Македония и Одринска Тракия. Османската империя отхвърлила исканията на Съюзниците и скъсала дипломатическите си отношения с тях.

На 26 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Османската империя, нейните войски нахлуват в Северна Албания и се насочват към крепостта Шкодра. На 4 октомври 1912 г. Османската империя обявява война на държавите от Балканския съюз. На 5 октомври България и Гърция на свой ред обявяват война на Турция, последвани от Сърбия на 7 октомври.

Балканският съюз изпраща на бойните полета около 645 000 души с 1412 оръдия (в това число не влизат всички мобилизирани). В началото на войната Турция разполага с мобилизационен състав на европейска територия от около 420-430 хиляди души и 930 оръдия.

След планиран от началника на главния щаб генерал Иван Фичев преход през Странджа, на 11 октомври 1912 г. изненадващо е превзет Лозенград. На 16-20 октомври Трета българска армия, командвана от Радко Димитриев, превзема Люлебургаз и Бунархисар. След това настъпва към Чаталджа (на 40 км от Цариград). Освен в Източна Тракия, през октомври и ноември 1912 г. български войски действат и в Родопите, Беломорието и поречията на Струма и Места. Целта на настъплението им е, от една страна, да осигурят тила на настъпващите срещу Цариград войски, и, от друга страна, да изолират турските групировки в Македония, където съюзническите сили имат почти трикратно числено превъзходство. Разположената край Враня, на река Южна Морава 1-а сръбска армия (90 000 войници с 40 батареи) е изправена срещу главните сили на турската Вардарска армия (три корпуса, наброяващи над 68 000 военнослужещи и 63 батареи), които са съсредоточени в района между Скопие и Куманово. Срещу десния фланг на турската групировка действа 2-а съюзна армия (съставена от една сръбска и 7-а Рилска дивизия), части от която настъпват от Кюстендил. По-слаби турски отряди бранят областите Косово и Санджак от сръбски и черногорски войски. След успешни боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро гръцката армия изтласква турските войски и влиза в Солун на 26 октомври. Същевременно подлага на обсада крепостта Янина в Епир. Успехите на Черна гора се състоят в изтласкването на турците от Новопазарския санджак и обсаждането на Шкодра. За пръв път в историята като бойни средства са използвани самолетите. Освен това те имат и разузнавателна функция. Първото военно използване на самолетите е през 1911 г. в турско-италианската война, но тогава италианската армия използва авиацията само за разузнаване, докато в Балканската война българската армия за пръв път използва самолети за бомбардиране с ръчни гранати на турските позиции. На 3 ноември Турция се обръща към Великите сили с молба те да посредничат за преустановяването на военните действия и в Лондон започват преговори.

На 10 януари 1913 г. в Турция е извършен държавен преврат от младотурците и военните действия се подновяват. На 6 февруари турските войски атакуват българските позиции при Чаталджа и Галиполи, но претърпяват провал. Не успяват и в боя при Булаир, който се води на 8 февруари и в десанта при Шаркьой на 8-9 февруари. Съюзниците пък превземат ключовите крепости Янина и Шкодра. В периода 11-13 март се провежда Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост, след което започва настъпление към Чаталджа, която се явява последната преграда пред турската столица. Разгромът при Одрин е връхната точка на Балканската война, след която турското правителство подновява преговорите за мир в Лондон.

Лондонският мирен договор

Лондонският мирен договор е подписан на 30 май 1913 г. в Сенджеймския дворец в Лондон. С него Турция отстъпва на съюзниците земите на запад от линията Мидия (на Черно море) - Енос (на Бяло море), с изключение на Албания. Съдбата на егейските острови (с изключение на о. Крит, който се дава на Гърция) е предоставена на международната комисия. Албания е призната за независима държава. При подписването на Лондонския мирен договор не са обсъждани териториалните противоречия между съюзниците, въпреки това Сърбия и Гърция два дни по-късно сключват таен договор, насочен срещу България. Към тях се присъединява и Черна гора. Напрежението между страните от Балканския съюз довежда до избухването на Междусъюзническата война.

На 16 май 1913 г., при подписването на Лондонския мирен договор, който слага край на Балканската война, не са обсъждани териториалните противоречия между съюзниците. Но Сърбия и Гърция сключват таен договор два дни по-късно, насочен срещу България. Към тях се присъединява и Черна гора. Напрежението между страните от Балканския съюз ескалира и довежда до избухването на Междусъюзническата война. Освен това Великите сили в лицата на Австро-Унгария и Германия насърчават България да влезе във военен конфликт и по този начин да унищожи Балканския съюз и руското влияние на Балканите. Русия обаче отправя предупреждение, че който пръв обяви война, ще носи отговорност за последствията.

Сърбия предявява претенции за земите на запад от р. Вардар и иска ревизиране на българо-сръбския договор от 1912 г. Тя окупира спорната и безспорната зона в Македония. Гърция пък иска Южна Македония и част от Западна Тракия и не освобождава населените с българи земи. Румъния от своя страна поисква Южна Добруджа. Турското правителство иска да възвърне старите си земи, които се намират на запад от линията Мидия-Енос. Претенциите на бившите съюзнички на България са неоснователни, тъй като България изнася почти цялата Балканска война на свой гръб и поема основните удари на турските войски. Освен това в Македония българското население е преобладаващо.

Ход на бойните действия

Българският цар Фердинанд взема решение да се предприеме ограничена операция с 2-ра и 4-та български армии в Македония за "сплашване" на съюзниците, за да станат по-отстъпчиви. Решението му не е съгласувано нито с Министерския съвет, нито с Народното събрание. Без да обяви война, България напада бившите си съюзници на 16 юни. Настъплението на 2-ра армия срещу гръцките войски започва в 19.00 ч. на 16 юни. Частите на 11-та пехотна дивизия овладяват пристанището Чай-азъ на Егейско море, с което очистват левия бряг на р. Струма от гърците. С десния си фланг 2-ра армия отхвърля противника при Гевгели и овладява града, като прекъсва връзката между сръбските и гръцките войски по долината на р. Вардар. Започва усиленото прехвърляне на Серската бригада от левия фланг на армията към Кукушката позиция, където се очаква да се развият най-тежките сражения.

4-та българска армия настъпва срещу сръбските войски през нощта на 16-ти срещу 17-ти юни и ги изтласква от първоначално заетите позиции. Създават се условия за развиване на настъплението и овладяване на гр. Велес. В така създалата се ситуация на 18 юни българското правителство нарежда офанзивата да бъде спряна. Сърбия и Гърция обаче намират отличен повод от българското нападение и на свой ред минават в атака по целия фронт в Македония. Българските парламентьори, изпратени при сръбските войски да искат прекратяване на огъня биват пленени или разстреляни. В особено неприятно положение се озовава част от 7-ма Рилска дивизия, която е изненадана от сръбските войски и пленена. Бездействието на 5-та българска армия на север позволява на сърбите да притеглят допълнителни дивизии от фронта пред нея и да ги хвърлят срещу 4-та армия. В резултат на това 4-та армия е принудена да се оттегли на старите си позиции от преди започването на военните действия.

Гръцката армия също предприема контра-атака. На 19 юни се разразяват ожесточени боеве при Дойран, Кукуш, Калиново и Лехана. Срещу частите на 2-ра Балканска бригада (29-ти Ямболски и 32-ри Загорски полк) в района на Кукуш настъпват три гръцки дивизии. 1-ва и 3-та армии се включват по-късно. 1-ва армия настъпва към Пирот и по долината на р. Нишава и застрашава сръбската армия в Македония. След прегрупиране, българската армия започва настъпление, а сръбската армия преминава към отбрана. Гръцката армия е блокирана в Кресненския пролом и е изправена пред опасност от пълно унищожение. Гърция търси помощ от Сърбия, но сръбската армия е в трудна позиция и не е в състояния да направи нещо по-сериозно. Престолонаследникът на гръцкия трон иска примирие.

Армията е принудена да капитулира, макар и непобедена. На 18 юли 1913 г. правителството на Васил Радославов иска примирие. На 1 август 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор, по силата на който Сърбия прибира Вардарска Македония, Гърция - Южна и Беломорска Македония, Румъния - Южна Добруджа, а България получава Пиринска Македония и Западна Тракия. България губи Източна Тракия според Цариградския договор, подписан между България и Турция на 16 септември 1913 г.

Последствията от Букурещкия мирен договор са известни като Първа национална катастрофа за България. От присвоените български земи прииждат около 250 000 бежанци. Над 65 000 души умират във войната, а над 100 000 са ранени. Българският икономически подем е загубен, а от страната са откъснати големи територии с българско население. Ето защо не е чудно силното желание за реванш към съседите ни, обзело българските политици в навечерието на Първата световна война.