Пътно-транспортни произшествия

Пътно-транспортни произшествия

Както в живота, така и в уличното движение е възможно да се отклониш от пътя, да попаднеш в задънена улица, да забуксуваш, да загубиш контрол, да излезеш от релсите, да се сблъскаш с някого и т.н. Какво повече има тук за обясняване? Доста­тъчно е само да се слуша. Някой например, се е за­силил толкова, че вече е неспособен да удари спирачки, прилепва се плътно и дори се сблъсква с мъжа (или може би жената?) пред него, като така уста­новява твърде интимен контакт. (Някои хора на­ричат това чукане!) Затова този силен сблъсък се изживява като отблъскващ - редица шофьори се уд­рят не само с колите си, но и с думи.

На въпроса: „Кой беше виновен за катастрофа­та?" най-често се отговаря: „Не успях да ударя нав­реме спирачките". Това показва, че в своето разви­тие даден човек до такава степен е набрал скорост, че скоро развитието започва само да се зас­трашава. Той би трябвало да приеме това като на­помняне да преразгледа всички ускорения в живота си и своевременно да намали темпото. Отговорът: „Просто не го видях" ясно показва, че на този човек му убягва нещо важно и в живота. Ако опитът да изпревариш някого завърши с катастрофа, човек трябва да преосмисли незабавно всички „маневри за изпреварване" в живота си. Който заспива на кор­милото, трябва бързо да се събуди и в живота, пре­ди да бъде разбуден още по-драстично. Ако някой по­падне нощем в задръстване, не е зле да се замисли кои неща от нощната сфера на душата му го въз­пират по пътя. Един се праби, че не забелязва някого, друг престъпва забрани, трети трябва да изва­ди каруцата си от калта. Изведнъж преставаш да виждаш ясно, пропускаш ограничителните знаци, бъркаш посоката, натъкваш се на препятствия. Пътно-транспортните произшествия почти винаги водят до -твърде интензивен контакт с други хора - обикновено прекалено близък, - но това приближаване неизменно е агресивно.

Нека разгледаме и разтълкуваме заедно едно пътно-транспортно произшествие, което спада към най-често срещания тип. На едно кръстовище два леки автомобила се сблъскват с такава сила, че ед­ната кола е изхвърлена до тротоара и се преобръ­ща с колелата нагоре. В нея остават затворени няколко души, които викат за помощ. От радиото на колата се носи гръмка музика. Минувачите освобождават един по един пътниците от металната им клетка - те са със среднотежки наранявания - и ги откарват в болницата.

Този ход на събитията би могъл да се изтълкува по следния начин: всички участници в произшестви­ето са се намирали в ситуация, в която са искали да продължат праволинейно поетата от тях посока в житейския им път. Това отговаря на желани­ето и на опита да продължат да карат направо по съответната улица. Но не само на улицата, а и в живота има кръстопътища. Правата улица оли­цетворява нормата в живота, тя е онова, което следваме по навик. Фактът, че карането по права линия на замесените в катастрофата е било прекъснато, говори, че всички те са пропуснали да ви­дят необходимостта от промяна в пътя си. Всяка посока и всяка норма в живота все някога остаря­ват и възниква нужда от промяна. Всичко, което е било правилно, с времето става погрешно. Обикновено хората защитават нормите си, позовавайки се на това, че са проверени и изпитани в минало­то. Това не е аргумент. Нормата за едно бебе е да върши всичко в пелените си и това е правилно. Но петгодишни деца, които се напикават в леглото, не могат да използват същото оправдание за сим­птома си.

Една от трудностите в човешкия живот е нав­ременното осъзнаване на необходимостта от про­мяна. Участниците в описаното произшествие с положителност не са я разбрали. Те са се опитвали да следват праволинейно досегашния (утъпкан) път и са се съпротивлявали на поканата да изоставят нормата, да променят курса, да разчупят рамките. Този импулс обаче съществува на несъзнателно рав­нище. Без да съзнаваме, пътят по който вървим, вече не ни се струва подходящ. Но ни липсва сме­лост и откритост да го подложим на съмнение и да го напуснем. Промените пораждат страх. Всъщ­ност ни се иска да ги предприемем, но не се осмеляваме. Било партньорство, което вече се е изчерпа­ло, било професия или мироглед. Общото при всички случаи е, че се съпротивляваме на желанието да се освободим от привичките си с един замах. Това не­осъзнато желание се стреми към осъществяване и съзнанието изживява винаги като нещо, идващо „отвън". Човек бива изхвърлен от пътя - в нашия пример, чрез посредничеството на автомобилната катастрофа.

Който е честен към себе си, след дадено събитие, може да установи, че в най-съкровената си същност отдавна вече не е бил доволен от пътя си и в действителност е искал да го изостави, но му е липсвал кураж. На човек се случва винаги само онова, което той всъщност иска. Несъзнателните освобождавания наистина са успешни, но страдат от недоста­тъка, че в крайна сметка не решават напълно проб­лема. Това се дължи чисто и просто на факта, че един проблем може да бъде решен само чрез съзна­телна стъпка, докато несъзнателното освобождаване представлява единствено материално осъщес­твяване, а то може да даде тласък, може да инфор­мира, но не и да реши цялостно проблема.

Така в нашия пример автомобилната катастро­фа наистина води до освобождаване от утъпкания път, но същевременно и до още по-голяма не-свобода - а именно залостването в колата. Тази нова, не­подозирана ситуация е както израз на неосъзнатостта на процеса, но може да бъде разбрана и като предупреждение, че напускането на досегашния път не води до жадуваната свобода, а до нов зат­вор. Видовете за помощ на ранените и затворени в колата пътници почти са били заглушени от силна­та музика. Който е свикнал да изживява всеки ход и проявление на нещата като видимо иносказание, и в този детайл вижда израз на опита да се отклони от конфликта си чрез външни обстоятелства. Музиката от радиото заглушава вътрешния глас, който крещи за помощ и който съзнанието толкова много иска да бъде чут в бедата му. Но свръхсъзнанието се отклонява, не иска да слуша и така конфликтът, както и стремежът към свобода на душа­та, остават затворени в несъзнателното. Човекът не може да се освободи сам, а трябва да чака докато външните обстоятелства се стекат така, че да го извадят. Катастрофата тук е „външното об­стоятелство", което отваря канал за неосъзнати­те проблеми да се превърнат в членоразделна реч. Виковете за помощ на душата са достигнали сфера­та, където могат да бъдат чути. Човекът става честен.