Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология

IV. Църквата като есхатологично общение (глава VII на LG)

1. Увод

1. 
   Вниманието към есхатологичното измерение на Църквата (и на християнската реалност в нейната глобалност) доминира на целия Събор. В частност цялата «Lumen Gentium» е изпълнена с текстове в този смисъл. Но сега се намираме пред една цяла глава – VII, посветена на този аспект. Не можем да подценим значението особено на № 48, който ще разгледаме по-обстойно.
   
2. 
   Предишният автономен текст за почитта към светците дава материал за номера 49-51 в настоящия текст; но те навлизат в нова оптика със задълбочаването на встъпителния № 48, който говори за есхатологичната същност на странстващата Църква. Хубаво е подчертаването на странстването, т.е. на централната ценност на надеждата; вярата (според Ев. 11, 19) е основа на надеждата; тайнствата са обещания, макар да предшестват реалността, скрита под техния символизъм; Църквата е тайнство, което по аналогия е знак и глобален дар на реалността, която очакваме.
   
3. 
   Добрият прием, който „Lumen Gentium” оказва тук на есхатологията, възприета и като специфичен богословски трактат (синтезиран във втората част на № 48), стимулира изразяването на някои особени характеристики:
   

• 
  валоризация на историята като „семе на отвъдното” („още не” не е толкова далечно и различно, а присъства, макар и скрито, във „вече”);
  
• 
  плодотворно отношение и преплитане между индивидуалния аспект и социалния аспект на есхатологията: участта на отделните личности е в участта на вселената; същото важи и за Църквата: не трябва да се говори за три Църкви (на земята, на небето и в чистилището), а за три положения на само една Църква.
  
• 
  Очакването на „нови небеса и на нова земя” се свързва тясно с ангажираността: вписани сме в Божия план на подготовката за отвъдното; Не само „заслужавайки”! нещо, което е единствено дело и дар на Бога, но и допринасяйки за предобраза му и създавайки такива предобрази; не само чрез житейските ни избори, които подчертават скока и откъсването (в знака на монасите, на богопосветените и т. н.), но и оставайки сред хората – братя, като миряни, които се стараят да въплъщават семената на Царството в историята.
  

4. 
   Схемата: Отразява логиката, породила тази глава. № 48 освен, че е уводен, разглежда една специфична тема: за есхатологичните измерения на Църквата. Останалите номера засягат отношенията между Църквата на земята и Църквата на небесата.
   

2. Църквата и есхатологията (№ 48)

Този номер може да бъде разделен на две части: те, впрочем, отговарят на две различни тълкувания. Първото (първите три кратки абзаца: 48, 415-417) можем да дефинираме като: „Есхатологическа еклесиология”; второто (последният дълъг абзац: 48, 418) – като: „Еклесиологическа есхатология”.

2.1. Есхатологическа еклесиология (48, 415-417)

Първият синтетичен параграф (48, 415): Църквата „няма ще постигне пълното си възстановяване само” в небесната си фаза. Обаче това отвъдно не е възстановяване само на Църквата или на човечеството (още по-малко на индивидите, взети автоматично и само като брой), а и на вселената, на цялата действителност. Говори се за „възстановяване” (като се цитират Деян. 3, 21; но гръцкият термин е „апокатастазис”) и „обединение” на всички неща в Христа (като се цитират Еф. 1, 10; Кол. 1, 20; 2 Петър 3, 10-13). Тук за първи път Съборът започва да говори (днес ще кажем: с „екологически термини”) за свързването на вселената с човешкото спасение. Но трябва да отбележим, че тук се уточнява, че вселената достига своята цел „чрез човека” (тъй като е тясно свързана с него); но не се уточнява в какво се състои това посредничество.

Втори параграф (48, 416): динамичен принцип на възстановяването е Пасхата, Възкръсналият, Който действа с и в Светия Дух. Плод на небесния Христос е не само Църквата, Неговото Тяло (и тук за трети път – след № № 1 и 9 се появява терминът „тайнство”, свързан с Църквата), но също и постоянното действие в света, за да се доведе човечеството (но чрез Църквата!?) до вселенското възстановяване. И тук се подчертава: това възстановяване вече е започнало с Христос ..., макар и да остава в надеждата.

Трети параграф (48, 417): на първо място се връща темата за края на цялата вселена:

• 
  повтаря се, че финалното обновление е вече започнало и е неотменим факт (намираме се в последната фаза на времената): и това се разкрива във вече осветената Църква;
  
• 
  но само в новия свят и Църквата ще бъде съвършена; докато живее във времето, и Църквата „носи преходния образ на този свят” (затова дори нейните тайнства и институции са в тази преходност!), и се присъединява към стоновете и родилните болки, които преживява цялото творение днес. Църквата и светът са обвързани взаимно: Църквата гарантира на вселената крайното възстановяване, светът бележи Църквата с елементите на преходност.
  
• 
  Завършвайки тази първа част, трябва да се каже, че трите абзаца представляват стълбове на една здрава теология на историята, именно защото разглеждат есхатологията.
  

2.2. Еклесиологична есхатология

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: