Напрежението вече/все още не

Напрежението вече/все още не

В Евангелието от Лука, Исус противопоставя „синовете на този век“ със „синовете на светлината“.²¹³ В кумранската литература ние откриваме „синовете на светлината“ противопоставени със „синовете на тъмнината“.²¹⁴ В Матей намираме един допълнителен паралел, където синовете на светлината са идентифицирани като синовете на царството, а синовете на тъмнината като синовете на злия.²¹⁵

Исус направи ясно разграничение между този век и идния век в Своя отговор на подвеждащия въпрос на садукеите: „Синовете на този век се женят и омъжват, но тези, които са счетени за достойни да достигнат до оня век и до възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват; защото те дори повече не могат да умрат, понеже са като ангели, и са Божии синове, бивайки синове на възкресението“.²¹⁶ Тука виждаме, че идния век се отнася за възкресенския живот, когато смъртта е поразена.

Тази терминология също се среща и в посланията на Павел.²¹⁷ Когато разглеждаме някои от текстовете, в които Павел споменава идния век, става ясно, че той говори за един период след възкресението, съда и възстановяването на всичко. Например, злодеите няма да наследят царството (1 Коринтяни 6:9-10), докато плът и кръв не могат (1 Коринтяни 15:50). Претеристкия възглед, който определя „този век“ като юдейската ера, а „идния век“ като това, което е последвало Божия съд върху Израел през 70 г. сл. Хр., е несъмнено съмнителен, в светлината на тези Писания. Повече за този възглед ще дискутираме по-нататък в тази глава.

Ридълбъргър обяснява, че Второто пришествие на Христос е събитието, което бележи края на този век, какъвто го познаваме (с всички негови временни качества) и слага началото на идния век (с неговите вечни качества).²¹⁸

Новия завет, следователно, ни представя едно отчетливо есхатологично напрежение между неща, изпълнени в Исус в настоящия век и неща, които предстои да бъдат изпълнени, когато царството е напълно консумирано. Автора на посланието към Евреите ни напомня да държим фокуса си на правилното място: „Защото в подчиняването на всичко на Него, Той не остави нищо, което да не Му е подчинено. Но сега все още не виждаме всичко подчинено на Него. Но виждаме Него, който беше направен за малко по-долен от ангелите, именно, Исус…“²¹⁹

Това напрежение също така е започнало много дебати относно Божието царство: То настояща реалност ли е или все още е бъдеща надежда?
Идването на царството
Аз вярвам, че всяка дискусия за библейската есхатология ще бъде неточна без Божието царство да оформя основна част от тази дискусия. Това включва не само неговото идване, но също и неговото продължаващо развиване и консумация.

Новия завет говори категорично за царството на Бог като за настояща реалност. Самия Исус заяви: „Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в Евангелието“.²²⁰ То дойде в личността на Исус. Той демонстрира неговата сила над демоничната област,²²¹ вършеше чудеса,²²² и дори видя падането на Сатана.²²³

Но по-късно Исус също предупреди своите слушатели: „Божието царство не идва със знамения, така че да се забележи; нито ще кажат: ‘Вижте, тука е!’ или: ‘Там е!’ Защото ето, Божието царство е сред вас“.²²⁴ Неговото царство не беше от този свят (посочвайки произход).

В притчите за царството (Матей 13) Исус използва примери като синаповото семе и кваса, за да илюстрира определени аспекти на царството. Царството понастоящем е малко като едно малко семенце, но накрая ще стане като едно голямо дърво. В случая с кваса, цялото тесто втасва през процеса. Същото е с царството. Един ден то ще измести всички други съпернически царства и ще се разпространи из цялата земя. Тази притча, обаче, повдигна някои въпроси в умовете на юдеите по онова време. Нека да зададем въпросите: „Мощния, непреодолим характер на есхатологичното царство ще означава пълна промяна в подредбата на нещата. Настоящия зъл ред на света и на обществото ще бъдат напълно изместени от Божието царство. Проблема беше, че служението на Исус не започна никаква промяна. Той проповядваше присъствието на Божието царство, но света си беше същия като преди. Как тогава това може да е царството?“²²⁵

От една страна, царството е настояща и победоносна реалност; от друга, то е нещо от бъдещето и е далеч от победоносното в настоящето. Това е сигналния неуспех на диспенсационализма да схване важността на това (вече/все още не) напрежение между настоящето царство и идващата пълнота на царството, което е довело до разпространяването на един възглед отнасящ Божието царство до бъдещото царуване на Исус Христос. Това бъдещо царуване, според диспенсационализма, ще бъде в Ерусалим по време на един период от хиляда години; познат като милениума след Второто пришествие на Исус. Диспенсационализма, следователно, загатва, че Бог е забавил (или отложил) царството две хиляди години след като юдеите отхвърлиха офертата Му.²²⁶ През този период се появи църковната епоха. Ние знаем, че според някои диспенсационалисти, тя се предполагаше да изтече до 2000 година! В тази диспенсация от 2000 години, природата на царството се вижда като „тайна“. Ако този възглед е точен, това означава, че човечеството има явната способност да осуетява изкупителните-исторически намерения на Бог.²²⁷

Истината, обаче, е, че Божието царство (което, основно, започва с Неговото управление в живота ни) влиза в сила в сърцата ни в момента, в който прегърнем Словото на царството и станем вярващи.²²⁸ Нашето подчинение на Господството на Христос е първо реалност в духа ни, откъдето, като квас, то достига до други области в живота ни. Ние трябва да изработваме спасението си,²²⁹ постепенно да даваме всичко от себе си – 30, 60 и накрая 100% под Неговото Господство. Апостол Павел беше, който каза: „Защото Божието царство не е ядене и пиене, а праведност, мир и радост в Святия Дух“,²³⁰ и с това изявление той разби всички очаквания породени от погрешното схващане на Старозаветните пророци относно установяването на едно политическо царство.

Реформаторските автори са заключили, че Божието царство е скрито под неговата противоположност: „свободата му е скрита под изпитанието, щастието му под страданието, правото му под липсата на право, всемогъществото му под слабостта, славата му под неузнаваемостта“. Аз съм съгласен с Молтман²³¹, че това е истинско прозрение, което не може да бъде изоставено. Това не е, обаче, крайната картина на Божието царство. „Неговата парадоксална скритост ‘под противоположното’ не е вечната му форма“. Обещано ни е, че царствата на този свят ще станат царствата на нашия Господ и на Неговия Христос, и Той ще царува завинаги и винаги.²³² Във всеки смисъл, това, което е скрито е предназначено да бъде осветено.