Дипломна работа на тема: "личностната идентичност философски критерии" Дипломант: Иван Димитров Димитров, фак. №01446

Простият Възглед

Съществуват философи, които поддържат именно този възглед: че в какво всъщност се състои личностната идентичност е нещо отвъд нашето възможно знание (за разлика от това, което си мислим в ежедневието ни). За тях, тя не може да бъде наблюдавана и е опитно неопределима чрез каквито и да било неща, които могат да минат за доказателства за нейното осъществяване. Защото личностите са отделно съществуващи същности, различни от техните мозъци, тела, спомени, преживявания или постъпки. Или, тези опитно наблюдаеми неща и тяхната съвкупност не могат да ни дадат личността – тя е отвъд тях. Според един от най-разпространените възгледи, личността е една чисто ментална същност – едно Картезианско его или чиста духовна субстанция, която не може да бъде определена от нищо емпирично. Това е още един довод в полза на твърдението, че личностната идентичност е едно нещо, а привидното сходство на материята, еднаквост на телата, паметта и т.н. – друго. И наистина, в случая с разклоняването на личността трябваше да се прибегне до различни подобрения на критерия от типа на Тезата за Множественото съжителство или Теорията за най-близкия продължител, само и само за да се накара критерия да работи в проблемните случаи, но дори и тези поправки са чисто външни и ни дават доказателство за някаква приемственост на едни части от личността през времето, но не могат да кажат нищо за начина, по който двамата новополучени ще се чувстват като продължители на оригиналната личност, още по-малко кой от тях двамата има по-голямо право да е оригиналната личност заради начина, по който се възприемат изотвътре в собствения си Аз.

За да се оформи и наложи този възглед, че личността е нещо повече от опитно наблюдаемите си проявления⁶⁸, е способствало това, че съществуват гранични ситуации и питания за идентичност, в които ние може да нямаме ни най-малка представа кой е правилният отговор. Има се предвид, че да се задава въпрос за идентичността на една последваща личност е празен въпрос, понеже не може да има правилен или грешен отговор, поради неопределеността и неяснотата, насложена в нашия работен термин “личностна идентичност”. Могат също да бъдат описани явления, а понякога и реално възникват ситуации, които да оставят една “концептуална сянка” върху идентичността на материални обекти.

Един такъв пример е известният от историята случай с моста Света Троица във Флоренция. През 1944 година този 400-годишен мост е разрушен от германците и няколко години след войната жителите решават да го построят отново. Сега на точно първоначалното му място се издига мост, който изглежда по абсолютно същия начин като предишния. Новият мост е построен с Ренесансови техники, като са използвани камъните от стария мост (всеки камък е бил индивидуално разпознат и поставен на точното си старо място), а ако е имало липсващи камъни, те са били докарани от оригиналната кариера, откъдето са взети и всички камъни за моста преди четири века... Как бихме отговорили на въпроса “Това същият мост, който се е простирал над реката Арно преди това ли е, или не?”

Един друг подобен случай е интересното продължение на историята с кораба на Тезей. Докато Тезей работел върху кораба си и подменял старите части една по една, един негов злонамерен съперник крадял изхвърляните от Тезей части и ги сглобявал на тайно място. И когато Тезей приключил с ремонта и пуснал кораба си на вода, съперникът му също приключил със сглобяването на всички стари части от кораба на Тезей и също го пуснал на вода (въпреки че не бил в блестящо за корабоплаване състояние). Нека си представим сега двата кораба, стоящи един до друг в пристанището и отговорим на въпроса: “Кой е корабът на Тезей?”

Ясно е, че за случаи като тези да се спори за правилния отговор на въпроса би било абсурдно. Могат да бъдат приведени много аргументи в полза на едната страна, но доста може да се каже и в полза на другата. Защото ако някой твърди, че това не е същият мост Св. Троица, например, понеже материята, материалът, от който е изграден, не е същият, щеше ли да е същият мост, ако се налагаше малък ремонт и подмяната само на един камък? А на два? И така, по аналогия с парадокса на купчината зърно, не може да се намери къде точно минава границата между “същия” и “не-същия” – “защото това са гранични случаи на идентичност, както имаме и гранични случаи на плешивост или прегърбеност”⁶⁹, например... Естествено, ако въпросът за това дали моста или кораба е същият, има някакво практическо значение (като например спор за собствеността), винаги е възможно някакъв съд да се произнесе по проблема, прилагайки някакъв (юридически) критерий за идентичност. Например, ако да се отговори правилно на въпроса “Кой е корабът на Тезей?”, се свежда до отговор на въпрос за притежание, правото различава няколко пласта в това “да имам” нещо: право на владение, на ползване и на разпореждане... – това е все съдържание на правото на собственост върху нещо. Но каквото и да е решението на съда, колкото и логично или нелогично да звучи то, то в никакъв случай няма да е грешно или вярно от онтологическа гледна точка, тъй като то ще има само една препоръчителна форма за това как да бъде разбирана идентичността в конкретния случай.

Но имаме ли основания да вярваме, че по аналогия с материалните неща такава “концептуална сянка” и неяснота може да бъде хвърлена и върху идентичността на личностите? По този въпрос философите са разделени. Някои от тях използват разглеждането на подобни на горните случаи и твърдения, за да защитят позицията си, че има принципна разлика между идентичността на предметите и хората – привържениците на Простия възглед, например, виждат в това само още едно допълнително потвърждение на тезата си, че личностната идентичност е нещо отвъд каквито и да било емпирично наблюдаеми факти...

“Размита логика”

Доста често ние изпитваме трудности да отговорим на въпросите, свързани с идентичността, заради семантичната неопределеност на изразите, с които боравим. Един пример е опитът да се прокара ясно изразена граница между понятията “същия човек/личност” и “не-същия (друг) човек/личност”. Тези две концепции са заети от традиционната Булева алгебра и логика като разбиране, че изказванията могат да имат само две стойности – верни и грешни: няма “полу”-истини. Но това поляризирано математическо представяне на фактите не винаги успява да отрази адекватно постепенните промени, възникващи в живота. Затова от особена полза се оказват разработките в т.нар. некласически логики, и по-специално в една от тях известна в научния жаргон като “Размита логика”⁷⁰ – разновидност на модалната логика, според която оценката на твърденията може да е където и да е върху скалата между “вярно” и “грешно”: по-близо до единия или другия край... Езикът на Размитата логика, с който се изразява стойността на някое твърдение, включва термини като “почти грешно”, “отчасти вярно” или “до голяма степен грешно” – така се “размиват” границите между понятията и те не се противопоставят така рязко едно на друго. Приложена към случаи на проблемна личностна идентичност, Размитата логика ни позволява да дадем отговори, които са непротиворечиви и звучат доста близко до ежедневните ни разбирания, а с това като че ли имат повече смисъл за нас.

За да покажа от каква полза може да ни е едно такова разглеждане, ще приведа един изчистен пример⁷¹. Осемгодишно момиченце пада от дърво и си одрасква коляното. Доста години по-късно същото момиченце е остаряло и е станало старица, която сега стои пред камината в люлеещ се стол и си спомня за приключението с одрасканото коляно преди много години. Паметта на старицата е добра и тя си спомня всичко от целия си живот. Пита се: “Старата жена същата личност като младото момиченце ли е?” - класическият въпрос за диахронна идентичност.

В този случай очевидният отговор е “Да”: старата жена и младото момиче са една и съща личност. Но едно малко по-голямо задълбочаване би ни разкрило един по-прецизен отговор: старицата и момичето са почти една и съща личност – до голяма степен, но не съвсем една и съща.

Объркването, свързано понякога с личностната идентичност, е резултат от двойнствения смисъл, с който употребяваме думата “същ”. Аз например мога да кажа: “Аз не съм същият като вчера.” и с това ще имам предвид, че все някакви промени с мен или у мен са настъпили – има нещо различно. Но мога да кажа и “Аз съм същият като вчера.”, имайки предвид, че нещо основно – идентичността ми – е останало същото и непроменено, въпреки някои различия у мен от вчера. Заради различния смисъл, който сме вложили в “същ”, се оказва, че две противоположни твърдения са едновременно верни – това противоречие се дължи на Булевата идея за идентичност: че тя е със стойност или единица, или нула. Но ако искам да се изкажа по-точно, трябва да използвам “размити” понятия, а именно, че “Аз не съм съвсем същият като вчера.”, но също и “Аз съм почти същият като вчера.” – тези две твърдения не си противоречат, именно заради размития си характер: те могат да са едновременно верни.

Приложен в случая със старицата, този подход дава резултати веднага: ясно се вижда, че старата жена не е точно същият човек (разбирай личност) като момиченцето с одраскано коляно. “Тази жена има умения (да шофира автомобил), знания (да прави чийзкейк), спомени (за сватбата си) и черти от характера (може би малко повече предпазливост и внимателност), които малкото момиченце няма. Поставени в еднакви ситуации, при еднакви обстоятелства, те биха постъпили различно. От друга страна, те двете имат и много общо: много от спомените на момиченцето и нейните личностни качества са все още у старата жена. Всъщност те имат много повече общо, от които и да е други двама души в света, живели на едно и също място по едно и също време.”⁷² Именно поради това общо, което двете споделят, ние сме свикнали да се отнасяме към тях двете като към “същата личност” в конвенционалния смисъл на думата. Но напредъкът на медицината и технологиите в бъдещето, могат да ни сблъскат със ситуации, в които да трябва да преразгледаме сегашните си конвенционални разбирания за личностна идентичност. Може би тогава ще трябва да се изразяваме с доста по-гъвкави изрази, като например, че старата жена е почти – но не напълно – същата личност като малкото момиченце...