Дон кихот – придобиване на идентичност



Дата09.01.2018
Размер98.92 Kb.
ДОН КИХОТ – ПРИДОБИВАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТ
В началото на предговора към романа си Сервантес се обръща към вероятния си читател, за да го подготви за това, което му предстои да прочете. Докато слушате фрагмента от обръщението, помислете каква предварителна информация за себе си и книгата дава писателят и какво очаква от своите читатели?
Читателю, ти, който разполагаш със свободно време, няма нужда да ти се кълна, за да ми повярваш, че желая от все сърце тази книга, като рожба на духа, да е най-хубавата, най-забавната и най-умната от всички книги. Но, разбира се, не можех да не се подчиня на закона на природата, според който всяко живо същество създава само подобни на себе си. Какво друго бе способен да създаде безплодният ми и недостатъчно образован ум освен историята на един мършав син, съсухрен, своенравен и изпълнен с мисли, по-особени от тези на другите, мисли, които никого другиго не са могли да осенят. Случва се баща да има грозен син, без никакъв чар, но любовта го заслепява и той не съзира недостатъците му. Напротив, в неговите очи тези недостатъци се превръщат в положителни качества и той го представя под тази светлина на приятелите си. Аз обаче съм всъщност пастрок, а не роден баща на Дон Кихот и не ще вървя по течението. Не ще те моля, скъпи читателю, така както другите го правят, едва ли не със сълзи на очи, да извиниш или да отминеш недостатъците, които ще забележиш в тази моя рожба. Ти не си сродник, нито приятел на моя герой. Имаш ум в главата си и можеш да преценяваш нещата не по-лошо от всеки друг. В своя дом ти имаш право да се разпореждаш така, както кралят с държавните работи. Всичко това ти развързва ръцете и те освобождава от всякакво задължение и принуда, така че ти можеш да прецениш моята история както ти се иска, без да се боиш, че ще ти потърсят сметка за злото или че ще те наградят за доброто, което ще кажеш за нея. (подчертала съм ключовите моменти)
Какво е разбирането на Сервантес за ‘автора’ (всеки желае да напише най-добрата и най-интересната книга, но и всеки изговаря себе си) и как сам той обяснява своето поведение като автор на “Дон Кихот”? (как разбират ‘пастрок’ – доведен баща, и желанието да не върви ‘по течението’ – връзка с пародирането на рицарските романи като критическо разобличаване на жанра със средствата на смешното, принизяващото; както и внушаването, че той е ‘различен’ от останалите автори с високо самочувствие) Какво е различното и в отношението към читателя в сравнение с текстовете на средновековната книжнина? (доверието към неговата интелигентност, свободата на възприемането и тълкуването, което изразява ренесансовата идея за личността като индивидуалност – за разлика от средновековната, която е длъжна да се съобразява с каноничните тълкувания на повтарящите се символи в текстовете)
Извод: Още с първите си думи в текста Сервантес създава очакване за разчупване на познатите норми в създаването и четенето на художествения текст, което е израз на ренесансовата естественост в представянето на света и човека в литературата, като в същото време подсказва и жанровата специфика на пародията, върху която е построен романът.
Какво представлява пародията? – използване на познат жанров модел, за да се покаже неговата несъстоятелност чрез иронизиране, принизяване, осмиване на неговите характеристики. Какъв тип роман иронизира Сервантес и кои са неговите познати определения? – рицарския, разказващ подвизите на смелите защитници на слабите и онеправданите, отстояващи идеалите за чест и справедливост, които донасят и славата им на силни и добри хора; рицарите винаги са вдъхновявани от любовта и посвещават успехите си на своята ‘дама на сърцето’, която ги очаква в края на техния труден войнски път.
Защо Сервантес пародира един толкова популярен литературен жанр, изразител на човешки добродетели и ценности? – във времето на написване на романа рицарството е загубило своята същност – политическата и икономическата криза след разпокъсването на Испания прави невъзможно отстояването на рицарските идеали, а многото романи с подобни сюжети, които не съответстват на действителността, само отдалечават читателите от нея и ги правят неспособни да я променят към по-добро.
През следващите часове ще наблюдаваме как Сервантес пародира рицарството (и дали се ограничава само в пародията) и какви послания оставя на своите съвременници, а и на следващите поколения читатели. И тъй като всеки рицарски роман разказва историята на своя герой, трябва да започнем именно от него, за да видим как е въведен в художествения свят на творбата и как постига своята идентичност (питане за ‘идентичност’ – индивидуалност, определена от житейските цели и ценности, които определят поведението на човека в обществото и отношението му към самия себе си). Запишете темата за часа:
ДОН КИХОТ – ПРИДОБИВАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТ
Преди началото на историята обаче рицарските романи започват с различни възхвали на героя в сонети и епиграми, написани уж от разни високопоставени личности, за да убедят предварително читателите в значимостта на рицаря, за когото ще се разказва. В предговора си Сервантес казва, че се отказва от подобни поетични встъпления, но всъщност романът му започва именно с тях. Защо писателят се отрича от намерението си и как е представен неговият герой в тези първи сведения за него (написани уж от други свидетели на живота му)?
Въвеждащите текстове нямат нищо общо с възхвалата – точно обратното – още в тях се внушават глупостта и лудостите на Дон Кихот. Продирането се постига чрез смесването на сериозното и смешното, високите добродетели и тяхното принизяване. Първият текст оставя стиховете недовършени (кратък цитат) – както е недовършено делото на Дон Кихот; следващите сонети уж са изказани от известни рицари, които трябва да прославят своя ‘събрат’, но под възхвалите се дочуват подигравките към неговото безумие:
Сеньор Кихот, знам – глупости известни

Във вашата глава са се вселили,

Но питам – биха ли ви обвинили,

Че сте извършили неща безчестни.
Делата ви са съдници чудесни,

Воювали сте до последни сили

И колко много пъти са ви били

Злосторници и подлеци несвестни.
Следователно още преди да започне същинският разказ за героя, вече се създава двойнственото отношение към него – той не е извършил нищо безчестно, но е получил в отговор на делата си бой и неразбиране от подлеци и злосторници. Подигравките към оръженосеца и любимата му също подготвят читателя за начина, по който ще бъде представена съдбата на рицаря от Ла Манча.
Нека видим как началото на повествованието потвърждава или отрича предварителната представа за героя. Погледнете как започва първа глава – коментирайте въвеждащото описание на ‘нрава и обичаите на знаменития Дон Кихот де Ла Манча’ (към това насочва подготвящото заглавие на първата глава) – отговаря ли то на внушенията за ‘знаменитост’ на героя? Обърнете внимание на мястото, храната, ежедневните му занимания:
В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в[33] събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя — ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник — връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, 6 и пантофи от същия плат, а за делник — дреха от тънък вълнен плат. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.

Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери.

С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си.
И така – как е означено местожителството на героя? – само с областта, а непомненето на името на селището говори или за неговата незначителност (а родните места на героите обикновено се помнят) или за неприятни спомени, които карат разказвача да не иска да си спомня. Какво означава ‘идалго’? – обеднял благородник, загубил вече уважението на обществото. Как е представено битието му? – чрез начина на хранене, обличане, ловуване, четене – храната е еднообразна и евтина, облеклото му не се променя с години, занимава се само с лов и четене на книги само от един вид – т.е. ежедневието е монотонно, неслучващо нищо съществено и истинско, нещо повече – героят живее в по-голямата част от времето си в измисления свят на рицарските романи, които чете. Каква физическа представа се създава за героя? – коренно различна от традиционната за благородника-рицар, който обикновено е млад, красив, със силно телосложение, което да издържа тежестта на рицарските доспехи.
Извод: Следователно в началното представяне на Дон Кихот няма нищо ‘знаменито’, запомнящо се. Дори за името му няма сигурност, а името е един от най-важните знаци на известността и неговото значение определя в голяма степен същността на героя (едно от тълкуванията на Кехада е ‘патладжан’, което допълнително принизява този, който го носи). Вманиачаването на Дон Кихот в изкупуването на рицарски романи е допълнителна причина за обедняването и полудяването му. Така житейската история на героя създава един напълно противоположен образ на очакването за известност и прославеност. Този начален момент от повествованието играе роля на експозиция (предистория) на следващите събития в романа.
Коя е първата ситуация, която променя монотонността на съществуването на героя? (намерете в текста)
И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава.
Вземането на решението на героя ‘да стане странстващ рицар’ се оказва завръзката на романовото действие, защото то предизвиква всички следващи събития, изграждащи сюжета на Сервантесовата история. Какво е необикновеното в тази ситуация? – лудостта на героя ражда желание за изпълване на живота със смисъл – борбата с неправдите е една много съществена житейска цел, която би осмислила всяко човешко съществуване. Как разбирате този парадокс – безумието да поиска нещо умно, значимо за другите и за себе си? – от една страна решението на един луд предварително обрича делото му на неуспех, дори то да е добро като намерение; от друга страна изборът на героя отправя към мисленето на автора, който може би смята за лудост преследването на някакви високи идеали във врмето на разруха и обезличаване на стойностите; а може би истински значимите промени в живота на всяка общност са възможни само с нарушаване на представите за нормално, обичайно?...(върху въпроса за смисъла на лудостта в романа ще говорите по-подробно следващия час)
Изборът на Алфонсо Кихана провокира създаването на новата му идентичност – т.е. новият му дух трябва да се ‘облече’ по подходящ начин – име, снаряжение, дама, на която да дари любовта си. Коментирайте начина, по който е представена трансформацията на Алонсо Кихана в Дон Кихот:
Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица/.../

Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал и с недостатъци, по-многобройни от тези на коня на Гонела. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде,[36] защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. /.../ реши най-сетне да го назове Росинант — име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.

Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот /.../ и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името й.

След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа.

Как е пародиран рицарският модел в това описание? – в него уж има всичко от начина, по който трябва да изглежда един рицар, но отделните елементи са лишени от живот, от истинност – дрехите са стари ръждясали, шлемът е без забрало (а то пази лицето на война), конят е кранта на години, съответни на годините на собственика му, дамата не съществува и трябва да се измисли, а имената на рицаря и на коня стоят като прикачени на някакви музейни експонати.
Обобщение: В първата глава на романа идентичността на героя е внушена чрез преобръщане на представите за благородничество и рицарство. Унизителното му самотно съществуване, полудяването след четенето на рицарските романи, безумното решение да стане рицар във време, когато рицарството отдавна е умряло още в самото начало на текста обричат порива към честност и справедливост на вече почти преживелия живота си малък човек от малката испанска провинция. Всъщност Сервантес създава един невъзможен герой, за да внуши невъзможността на доброто и справедливостта в своя свят. Той подсказва чрез отрицанието и историческата истина, че рицарите всъщност не са били това, което ги показват книгите – в действителност те са били наемници, които са са се биели и са убивали за пари, а техните идеализирани литературни образи са вече една пародия на истината. Т.е. писателят създава пародия на пародията и по този начин изобличава манипулациите на властимащите над обикновените хора, принуждавани да вярват в добродетели, които не са съществували.
Пародирането на рицарския модел в създаването на идентичността на героя продължава в епизодите с неговото посвещаване в рицарство, което е едно от първите унижения на лудия от нормалните, избора на пъпчивата Дулсинея за дама на сърцето му, без самата тя да знае за това, както и във всички действия на Дон Кихот при трите му пътувания в изпълнение на избраната цел. Следващия час ще продължите разговора за начина, по който мисли себе си героят и начина, по който го възприемат другите. За да осмислите идеите на Сервантес, внушени чрез образа на неговия необикновен персонаж.
Каталог: upload -> metodika
metodika -> Представите за човека, другия и света в сонетите на уилям шекспир
metodika -> Общочовешки проблеми в комедията “тартюф
metodika -> Пародията “дон кихот” – обобщение на испанската действителност от края на 16 и началото на 17 век
metodika -> С какво Просвещението се противопоставя на Класицизма и в какво го продължава като мислене за човека и изкуството?
metodika -> Разумът в лудостта на дон кихот
metodika -> Уилям шекспир – лицето и гласът на английския ренесанс
metodika -> Дон кихот и санчо панса – двете лица на един образ
metodika -> Жан Батист Молиер и комедията на Класицизма
metodika -> Тартюф” – комедия на характерите


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница