АПАРТАМЕНТ №8: СИНЯТА МЕТРЕСА

141
бъдат предизвикателни като червеното, сладострастни като черното или измамни като бялото, дори кокетни като лилавото или двулични като розовото… Но чак пък прозрачни, блестящи и наситено небесносини… Все едно да добавиш вода към млякото, дори още по- лошо, да сипеш ракия в него. Един мъж може да обича и мляко, и ракия, но не и да ги пие заедно. Няма нищо чудно в това агне да се престори на вълк, както и вълк да се превъплъти в агне — бе срещала такива мъже. Ала той беше от тези, които се опитваха да бъдат и агне,
и вълк едновременно — чудовище, което се смяташе за безобидно.
Усещането, че има до себе си нещо средно между агне и вълк, я съкрушаваше дори повече от това да бъде с мъж, който, делейки жените на две категории — годни за брак и годни само за секс, я поставя някъде по средата. Такива мъже желаят страстно това, което хулят, и хулят, това, което страстно желаят. Веднъж видя на улицата млад мъж с изпито лице, който бе сложил върху картонена кутия три бакърени чаши с дъното нагоре и правеше фокуси. Само под една от чашите имаше мънисто. С невероятна ловкост той разместваше чашите и мънистото непрекъснато се местеше, като накрая се появяваше на най-неочакваното място. Най-напред мънистото беше в първата чаша:
„Срамувай се от желанията си“! После светкавично се премести във втората чаша: „Срамувай се от жената, която желаеш“! И накрая се появи под третата чаша: „Желай жената, която ще те накара да се срамуваш“! Това означаваше, че рано или късно мъжете започват да подценяват жената, с която си лягат. За да излезе от този омагьосан кръг, търговецът на зехтин овкусяваше връзката им с хиляди подправки, за да потисне както похотта, така и тръпчивия вкус на срама. „Когато някой пробужда у нас нежелани копнежи, ние преставаме да го обичаме. Но ако продължаваме да го желаем, се опитваме да намерим нещо у него, заради което да го обичаме“, бе написала в дневника си Синята Метреса в деня, когато се запозна с търговеца на зехтин. Това беше все едно да ровим в най- отвратителните сметища на света и за да не докосваме боклуците, да си сложим прозрачни, блестящи и наситено небесносини ръкавици.
В кошницата с подправки на търговеца на зехтин нямаше и следа от похот. Въпреки че тя бе пълна с всякакви неща, по някаква причина в последните пет години той взимаше все едно и също — милосърдие.
Изпитваше състрадание към Синята Метреса: тя не беше момиче,

142
което трябваше да живее по този начин. Понякога съжаляваше и себе си, защото и той не бе мъж, който заслужаваше да изпадне в подобно положение. Често говореше за съдбата като за пропаднала жена, от която не очаква нищо добро. А колкото до Синята Метреса, тя гледаше на милосърдието му, смесено с похот, като на намазана със сладко филийка, паднала с намазаното към земята. Желанието й изчезваше,
разстройваше се. В такива периоди бе като косата си. Търговецът на зехтин си имаше жена — досущ като изправена, безупречно сресана коса. От другата страна бе блудницата, наречена Съдба — като ситно накъдрена, непокорна, вечно развята коса. Синята Метреса бе някъде по средата и се люшкаше между двете… полусъпруга, полукурва…
синя и метреса.
Знаеше колко много бе натъжила майка си и баща си, когато напусна родния си дом, но смяташе, че те вече са намерили покой. И
двамата бяха добри хора. Всяка сутрин хвърляха търпеливо мрежи в морето, но не успяваха да изтеглят пълни с достатъчно топлина отношения с дъщеря си. Не харесваше тяхната любов, не понасяше грижите им, ала не можеше да се справи с ужасното положение да живее без любов и внимание. Ако имаше желание, можеше да учи.
Поне да завърши средното си образование. Но след онзи случай нямаше никакво желание да се върне в училище. Белега на лицето й начерта тънка граница първо между нея и връстниците й, а после между нея и възрастта й. Трябваше да напусне този дом. И го направи.
Единственото място, на което искаше да бъде, бе несъмнено светът на дядо й, когото нежно обичаше и когото загуби твърде рано… Останала без любимия си дядо, вървейки по следите на хора с всевъзможни професии в Истанбул, се опита да намери тези, които принадлежаха на дервишите. Беше й трудно да ги открие — бяха разпръснати тук и там по двата бряга на града и събрани около своите духовни водачи като пеперуди, привлечени от светлината. Но ги намери. Присъедини се към тях. В продължение на две години, без да пропуска, ходеше на сбирките на три различни религиозни течения. По време на проповедите се опита да намери утеха в думите на мъдреците,
търсейки прилика с думите, които в детството си чуваше от своя духовен водач — дядо й. Но не успя. Думите си приличаха, хората,
които ги произнасяха, бяха искрени, ала по някаква причина те звучаха различно и нямаха същото значение. С времето забеляза, че

143
единственото нещо, което я интересува, са не разговорите, а песнопенията след това. Докато мъдрецът говореше, тя седеше отстрани до другите последователи в общността и вместо да слуша с безкрайно безразличие пропускаше думите му покрай ушите си.
Обичаше мига, в който изцяло се потапяше в монотонните молитви.
Унасяше се не от думите, а от мелодиите и ударите на музикалните инструменти. Ала колкото и да се разсейваше, никога не можа да се отърси от чувството за празнота. След време реши, че е лицемер. Защо продължаваше да бъде с хора, с които не искаше да бъде? След всяка молитва, към която се присъединяваше, си тръгваше още по-чужда на останалите в общността. Както не успя да отговори с любов на обичта,
която й даваха родителите й, така не можа да намери покой при онези,
които непрекъснато проповядваха спокойствие.
Когато след една молитва се взря в смазващата пустота в душата си, прошепна: „Не умея да се задоволя с това, което намирам, защото съм неблагодарна.“ Чудно наистина, но вместо да се засегне от това откритие, усети, че се успокоява. Още като малка бе забелязала, че детството й е щастливо, и тъкмо затова се разболя от безнадеждност,
от болестта на онези, чийто живот започва твърде подредено. Всички хора, с които се запознаваше, оставаха в сянката на дядо й, а най- прекрасните неща, които й се случваха, бяха пропити от мъчително чувство за празнота. Тази празнота беше непозната за другите и всъщност проблемът бе в абсолютната всеобхватност на доброто.
Хората, които безрезервно вярваха в своята доброта и в превъзходството на морал си, бяха обречени на провал, и то много повече, отколкото лошите, защото те бяха доволни от своето съвършенство и пълнота. В къщите, в които покривите не текат и мазилката не пада, няма дупки за запушване, нито пукнатини за замазване. На всички в общността нещо им липсваше, но тъй като не знаеше откъде се поражда това усещане, Синята Метреса ден след ден постепенно се отдръпваше от добрите и доброто. Именно по това време започна да вярва, че дълбоко в душата й има скрита склонност към лошото. Не след дълго изцяло прекрати контактите си и с трите религиозни течения. Реши далеч от тях да търси това, което не бе намерила в подредения и пълен живот на добрите. Но отдалечавайки се от вярващите, убежденията й нито веднъж не претърпяха сътресение. Вярата не означава да живееш според непроменимите

144
закони на един заповядващ Бог или заради идеята да влезеш в религиозна общност, тя бе спомените от едно слънчево детство и след като тези спомени бяха най-хубавите моменти в живота й до днес,
твърдо и непоколебимо си остана вярваща и мюсюлманка. Дори във времената, в които не беше толкова религиозна както в детството си,
във вярата й винаги имаше нещо детинско.
Всъщност нито имаше дом, в който да се върне, нито пък пари,
за да продължи напред по своя път. В онези дни свикна да получава внимание от мъже на годините на баща й, както и да не остава равнодушна към вниманието им, с което свикна. Тези мъже, които сякаш имаха всичко, осъзнаваха предимствата от липсите в живота си и още повече се привързваха към нея. Във всеки случай да бъдеш метреса, бе добро начало да се махнеш от монотонния и цялостен живот на добрите. Най-напред беше синя, а след това метреса.
Понякога се люшкаше между двете. Когато търговецът на зехтин нае за нея апартамент №8 в Двореца на бълхите, вече не се двоумеше дали да бъде синя, или метреса и стана синя метреса. От този момент мъжът видимо се промени и обноските му загрубяха. Защото си беше такъв.
Държеше се с нея според ситуацията.
На земята живее още един вид, който е също така многоброен и сложен като хората. Това са буболечките. Плъзват навсякъде и въпреки всичко оцеляват. Видовете са безкрайно много. Понякога разновидностите на една буболечка са повече от хиляда. Може да се каже, че днес видовете буболечки надхвърлят един милион. Въпреки цялата тази сложност, науката не ги изоставя и ги класифицира.
Разпределя ги на класове, подкласове, инфракласове, на раздели и подраздели. Например една дървеница е в най-долния клас на видоизменящите се буболечки и в най-висшата група на полутвърдокрилите паразити. Огромното разочароване, което жените изживяват във връзките си с мъжете, се поражда от нежеланието им да приемат, че хората, също като буболечките, се разделят на видове и че мъжът, с който са обвързани, принадлежи към някой конкретен тип.
Само с тази разлика, че буболечката не може да премине от един вид в друг. Потомците на Адам и Ева обаче са способни на това. Онова,
което прави хората по-различни, е възможността да преминават от един вид в друг. В днешно време картината на видовете хора не е толкова объркана както при примитивните буболечки, но е по-трудно

145
разбираема. И все пак преминаването от един вид в друг никак не е лесно. За да съхрани стабилността си и да продължи живота си, всеки вид без изключение не само подражава на хората, с които е свързан, но и укрепва позициите си. Търговецът на зехтин бе от отбора на мъжете
ВОБ, (Вечно Оплакващи се от Брака си), които ВОЖ (Все още са
Женени) и ИПБГ (Искат Промяна Без да Губят).
След като се настани тук, през първата нощ, която изкараха заедно, седяха на трапезата и си пийваха ракия. „Ти си моят подарък от
Всевишния“, й бе казал той. Обичаше да си пийва. Пиеше само вечер.
Не беше от мъжете, които се задоволяваха с малко мезе като половин бучка сирене или две резенчета пъпеш например. На всяка цена искаше богата, отрупана с вкусотии трапеза. При това мезето задължително трябваше да бъде приготвено вкъщи. Любимото му ястие бе пиле по черкезки. През онази нощ, докато обираше със залък пилето по черкезки, каза: „И религията ни го позволява. Ако си достатъчно честен, ще имаш право на сто жени.“ Синята Метреса се засмя. Мъжът се вкисна и тя стана от масата. За разлика от търговеца на зехтин знаеше съвсем точно стиха от Корана.
Избра от гардероба една яркозелена рокля и набързо се облече.
Запъхтяна се върна в кухнята и започна да отваря пакетите, които донесе от супера. Първо извади хумоса и го сложи в една купа, после го аранжира с листенца джоджен. След това нареди и останалите предястия в дълбоки чинии — бобена салата, начукан патладжан, зрял боб със зехтин, дроб по албански… В една тавичка нареди банички със сирене във вид на пурички, които щеше да опече по-късно. Имаше и американска салата, която предишния ден Мадам Лелче й изпрати чрез сина на портиера. Стори й се странно. За пръв път попадаше на някого,
който изпраща на съседите американска салата. Помисли си да я сложи за предястие, на търговеца на зехтин щеше да му хареса. Все едно я бе правила тя. След като за последен път огледа блюдата, смачка хартиените пакети и ги хвърли в плика за боклук, завърза го и го изнесе навън. Изведнъж се сети за коментарите, които тази сутрин чу във фризьорския салон. Не бе споделила това с никого, но няколко пъти и нейният боклук, който бе оставила пред вратата, изчезваше.
Пет-десет секунди нерешително погледа плика с боклук и тъй като се притесни, го взе обратно. По-късно Мерйем щеше да го прибере.

146
Взе приготвените чинии и ги занесе на кръглата, покрита със синя покривка, маса в хола. Нареди сините салфетки, които бяха комплект с покривката, чиниите и чашите. Извади от хладилника шишето с ракия, в което преди това бе пуснала счукан сакъз, и го пресипа в кристалното шише със синьо-зелена дръжка. След това отсипа в една порцеланова купа донесения от търговеца зехтин, който имаше доста тежък аромат, и добави малко мащерка, червен пипер,
босилек. Знаеше, че още е рано, но не се стърпя и запали свещта с форма на водна лилия, която плуваше в стъклена сфера, пълна до половината с вода. С доволна усмивка огледа най-напред масата, а след това атмосферата наоколо. Обичаше своя дом. Само да не бе тази ужасна миризма…
Запали пръчица с дъх на ябълка и се настани в средата на хола.
Докато пушекът бавно се носеше на тънки струйки към тавана, извади доста скъпо шишенце с парфюм, напръска първо себе си, а след това и наоколо. Напоследък харчеше по-голямата част от парите си за парфюми. Тъй като миризмата на боклук, която заливаше целия апартамент, разходите й за парфюми бяха нараснали няколко пъти.
Доста често ходеше в бляскавия магазин на главната улица. Макар прекрасно да знаеше, че няма стандарта на жените, които пазаруваха оттам, продължаваше да си купува парфюми от същото място. Най- много обичаше плодовите аромати — комбинации с праскова, диня и папая. Не знаеше какво представлява папаята, но много добре знаеше името й.
Всеки парфюм, който купуваше, свършваше за около десет дни.
Пръскаше навсякъде — по себе си, по чаршафите, възглавниците,
креслата, пердетата, на всичките си разноцветни и различни по големина играчки и по висящите из цялата къща сувенири против уроки. А можеше да си спести парите. Или можеше да си купи нещо по-трайно. Търговецът на зехтин трябваше да разбере, че джобните пари, които даваше на малката си метреса, доста сериозно бяха намалели поради нейното разточителство. И все пак Синята Метреса продължаваше да прави каквото си иска. Не знаеше защо се държи така, а и не се опитваше да разбере. Знаеше само, че дори парите да бяха пет пъти повече от това, с което разполагаше в момента, щеше да отиде и да купи пет скъпи парфюма.

147
Хвърли поглед към масата. Всичко изглеждаше добре —
приятно, изискано, доставяше удоволствие. Изпрати съобщение по мобилния си, за да го попита кога ще дойде. Докато чакаше отговора,
натисна дистанционното и попадна на някакъв канал. На екрана се появиха две жени, които оглеждаха с ненавист някакви хора. Едната беше облечена с много изискан тайор, носеше четири реда перли;
скръсти ръце на гърдите си и каза: „Приеми го вече, Лорета, той обича само мен“. Другата жена с дълга светлокестенява коса, с рокля, която навяваше мисли за поле с маргаритки и с нещо като маргаритка в косата си, широко отвори зелените си очи с тежък грим, след което бавно и отчетливо изрече: „Но ти не го обичаш“. „Това не е твоя работа, Лорета — отговори първата и бясно дръпна колието си, сякаш щеше да го скъса. — Не е твоя работа“.
— Дано камъни като Лорета се посипят на главите ви —
промърмори Синята Метреса. „Лорета“ бе дума също като „папая“, но не звучеше толкова мило.
Когато се пресегна към дистанционното, телефонът й извести, че има съобщение. Пишеше само: „Довечера“. Довечера бе толкова нелепо понятие. Въздъхна и превключи на друга програма. Една жена на средна възраст с широко чело и закръглено лице, която или не се бе сетила, или не бе сметнала за необходимо да почисти поникналите над горната си устна косми, изброяваше продуктите, необходими за приготвянето на огретен със спанак.

148

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: