Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Книга Шеста: Суеверието, което напуска вярата
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Книга Шеста:Суеверието, което напуска вяратаГлава ПърваСпоред реда на събитията, за които се разказва в тази книга, заминаването на Занони и Виола от гръцкия остров, в който изглежда бяха живeли щастливи години, трябва да е станало малко по-късно от датата на пристигането на Глиндън в Марсилия. Бягството на Виола от Неапол с нейния таен любовник и намирането на Мейнур от Глиндон във фаталния замък вероятно са се случили през 1791 г. Сега сме към края на 1793 г., когато нашият разказ отново се връща към Занони. Зимните звезди сияеха в лагуните на Венеция. Глъчката на Риалто беше заглъхнала, последните безцелно скитащи бяха напуснали площад Сан Марко и само от време на време се счуваше удара на веслата на някоя пъргава гондола, отнасяща към дома му някой нощен мечтател или любовник. Но светлината от светилниците още озарява прозорците на един от дворците, чиято сянка спи в големия канал. А вътре в двореца бдят онези, които никога не заспиват за човека – страхът и мъката. – Ще те направя най-богатия човек в цяла Венеция, само я спаси. – Сеньоре – каза лекарят – вашето злато не може да заповядва нито на смъртта, нито на волята на Провидението. Сеньоре, ако през следния час нещо не се промени, призовете на помощ своята смелост. Охо, Занони, сине на тайната и могъществото, който си преминал през световните страсти без да се появи нито една бръчка на челото ти, започнаха ли най-после и теб да те люшкат стихийните вълни на страха? Колебае ли се духът ти насам-натам? Позна ли най-после и ти силата и величието на смъртта? Той избяга треперещ пред бледоликия учен, мина през ред широки зали и дълги коридори и се озова в една отдалечена стая на двореца, която ничий крак, освен неговия, не бе прекрачвал… Защо не идва той, Синът на Звездните Простори! Защо е глух Адонай за тържествения призив! Той не идва – Светлият и Чаровният Образ! О, Кабалист! Къде са твоите вълшебства? Не е ли изчезнал твоя престол от Царствата на Пространството? Ти стоиш бледен и треперещ! Не изглеждаше такъв, когато славните същества се притичваха на твоя зов, а те никога се не прекланят пред бледия страхливец. Душата, а не билките, нито сребристо-лазурния пламък, нито вълшебството на Кабалата, заповядва на чедата на ефира. А твоята душа – поради любовта и смъртта – изгуби своя облик и беше развенчана! Най-после пламъкът потрепва колебливо, въздухът става студен като вятъра в гробниците. Нещо неземно се яви, нещо мъгляво и безформено. То се свива на известно разстояние, подобно на ням ужас! То се изправя, пълзи, приближава се до теб, тъмно под мъгливата си мантия! И изпод своето було то те гледа със своите зловещи, мрачни очи – чудовището със злите очи! – Ха, млади Халдеецо – млад, въпреки безбройните си години, млад като тогава, когато – студен към насладите и красотата – ти стоеше на старата Огнена Кула и слушаше звездното мълчание да ти шепне ония върховни тайни, които побеждават смъртта – страхуваш ли се от смъртта най-после? Не е ли твоето знание само един кръг, който те връща пак там, откъдето започнаха твоите лутания? Поколение след поколение изминаха, откакто ние двамата се срещнахме! Ето, ти ме виждаш пак! – Но аз те гледам без страх. Макар че под твоя поглед хиляди са загинали. Макар че там, където гори той, бликват отровите на човешкото сърце, и за ония, които ти можеш да подчиниш на своята воля, твоето присъствие разпалва видения на буйно безумие или обгръща в мрак тъмницата на най-отчаяните престъпления – ти не си мой повелител, а роб! – И като роб аз дойдох при теб. Заповядай на своя роб, красиви Халдеецо! Чуй стоновете на една жена, чуй острия писък на твоята възлюбена! Смъртта се е настанила в твоя дворец! Адонай няма да се отзове на твоя повик. Само там, където нито едно облаче на страстта и на плътта не забулва окото на ясния Разум, само там може да се явяват Синовете на Звездните Простори пред човека. Но аз мога да ти помогна – чуй! И Занони ясно чу в сърцето си, дори при това далечно разстояние от стаята, гласа на Виола, викаща в делириум към своя възлюбен. – Ох, Виола, аз не мога да те спася! – извика страстно ясновидецът. – Любовта ми към теб ме направи безсилен! – Не безсилен. Аз мога да те надаря с изкуството да я спасиш, аз мога да вложа лек в ръката ти! – И за двамата? Детето и майката? – За двамата! Една силна конвулсия разтрепери крайниците на яс-новидеца, една мощна борба го разтърси като дете. Земното победи борещия се дух. – Аз отстъпвам! Майката и детето – спаси и двамата! * * * В тъмната стая Виола лежеше, разкъсвана от най-остри болки на родилна мъка. Животът ѝ като че ли се изтръгваше сред стонове и писъци, които говореха за ужасни болки, въпреки че беше в безсъзнание. И сред виковете и стоновете, тя все още викаше Закони, своя възлюбен. Лекарят поглеdна часовника. Той си биеше – това сърце на времето – правилно и бавно – сърце, което никога не милееше за живота и никога не забавяше своя ход за смъртта. – Виковете отслабват – каза лекарят – още десет минути и всичко ще свърши. Безумецо! Минутите се надсмиват над теб. Природата, като синьо небе през някой храм в развалини, се усмихва през това изтерзано тяло. Дишането стана по-тихо и по-спокойно, бълнуването престана, сладък сън унесе Виола… Душата, която твоята присъда щеше вече да изпрати на другия свят, още живее по бреговете на Времето. Тя спи. Треската намаля. Конвулсиите изчезнаха. Живият розов цвят се върна на бузите ѝ. Кризата отмина! Съпруже, твоята жена е жива! Възлюбени, твоят свят няма да се превърне в пустиня! Сърце на Bpeмето, затупти! Малко, още малко! О радост, радост, радост! Татко, прегърни детето си! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|