Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Святост и кич
Изкуството, каквото го познаваме, е на прага на трансцендентното. То води извън този свят на случайни и несвързани неща към друго царство, в което човешкият живот е надарен с емоционална логика, която прави страданието благородно, а любовта - ценна. Следователно никой, който внимава за красотата, не е лишен от понятието за изкупление - за окончателното преминаване от смъртния безпорядък към „царството на целите”. В епохата на залеза на вярата изкуството е надежден свидетел на духовния глад и безсмъртните копнежи на човека. По тази причина естетическото образование е от по-голямо значение днес, отколкото през който и да е предходен исторически период. По думите на Вагнер106, „На изкуството е отредено да спаси същността на религията, тъй като митичните образи, в които религията би искала да се вярва, се оценяват в изкуството заради символичната им стойност и чрез идеалната репрезентация на тези символи изкуството разкрива скритата в тях дълбока истина.“ Дори за невярващия „истинското присъствие“ на сакралното сега е един от най-големите дарове на изкуството. И точно обратното, деградацията на изкуството никога не е била по-очевидна. Най-разпространена форма на деградация, по-широко разпространена дори от умишлената десакрализация на човечеството от порнографията и безпричинното насилие, е кичът, това своеобразно заболяване, което можем незабавно да разпознаем, но никога да дефинираме с точност и чието австро-германско име го свързва с масовите движения и настроенията на тълпите през ХХ век. В известната си статия „Авангард и кич“, публикувана в „Partisan Review" през 1939 г. Клемънт Грийнбърг107 поставя образованите американци пред дилема. Образната живопис, твърди той, е мъртва, изразният й потенциал е изчерпан, а целите на репрезентацията й са завещани на фотографията и киното. Всеки опит да се продължи образната традиция неизбежно води до кич, с други думи, към изкуство без собствено послание, в което всички ефекти са прекопирани, а чувствата - фалшифицирани. Истинското изкуство принадлежи на авангарда, разчупвайки образната традиция в полза на „абстрактния експресионизъм“, който използва форма и цвят, за да освободи емоцията от затвора на повествованието. Така Грийнбърг популяризира картините на де Кунинг, Полок и Ротко, докато определя великия Едуард Хопър108 като „изтъркан, втора ръка и безличен“. Погледнете назад към образното изкуство в западната традиция и ще забележите, че преди XVIII век съществува примитивно изкуство, наивно изкуство, рутинно и декоративно изкуство, но не и кич. Спорно е точно кога се появява този феномен. Възможно е да се забележат следи при Грьоз109, за негов предшественик може да се счита Мурильо110. Със сигурност обаче по времето на Миле111 и прерафаелитите112 кичът вече е завзел челни позиции. Същевременно страхът от кича се превръща в основен художествен мотив, довел до революциите на импресионистите и кубистите, както и раждането на атоничността в музиката. Не само в света на изкуството наблюдаваме настъплението на кича. Далеч по-важно, предвид влиянието й върху популярната психика, е превръщането на религията в кич. Изображенията са от огромно значение в религията, те ни помагат да разберем твореца чрез идеализирани образи на неговия свят - конкретни образи на трансцендентални истини. В синята мантия на Девата на Белини е изобразен идеалът за майчинство като обгръщаща чистота и обещание за мир. Това не е кич, а най-дълбока духовна истина, разбираема благодарение на силата и красноречието на образа. Но както винаги са твърдели пуританите, подобен образ е на ръба на идолопоклонничеството и при най-лекия тласък може да падне от духовните си висоти в бездната на сантименталността. Това се случва повсеместно през XIX век, когато масово произведени оброчни фигури, сакрални предшественици на днешните градински джуджета, напълват домакинствата. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|