Курсова работа по социална психология

“Лидерство и лидерски стилове. Мениджърът като лидер ”

Лидерът е активен човек. Не е задължително той да бъде водач или първи в йерархията. Лидерът осъзнава предизвикателствата, които ситуацията му предоставя и успява да реагира, като приспособява действията на групата към решаване на задачите и постигане на целите. Всеки лидер трябва да има ясно определена цел през цялото време, както и посока на предприетите действия. Това трябва да бъде съпроводено от ясно чувство за възможното. Лидерът трябва да е убеден, че целта е значима и правилна и да й бъде напълно отдаден. Той трябва да определи на кого какво му е нужно и да се съобразява с това. Въпросът е да разбере, че в един екип всеки е индивидуалност и всеки има да върши различна работа.

Лидерът трябва да бъде гъвкав, да разбира хората си и различните ситуации, в които попадат при работа и след това да приспособи стила си на ръководство към тези условия.

Лидерството е свързано със способността за поемане на рискове, за вдъхновяване и убеждаване и най-вече с отговорността към тях. То е насочено пряко към хората. Лидерът се откроява като такъв в непосредствените отношения с колегите си в отдела, които обикновено съставляват относително хомогенна група. Лидерът е обединител на вътрешно груповите интереси и на него се разчита да ги защитава пред по-висшите инстанции. Той организира и насочва действията на индивиди и групи с цел решаването на определени трудови задачи.

Както всеки мениджър знае, лидерството не винаги е лесно. В много отношения е по-лесно да си мениджър, отколкото лидер: мениджмънтът до голяма степен касае задачите и правилата, докато лидерството има отношение не само към това какво правите, но и кой сте вие и как го проявявате.

Наистина има хора, на които лидерството се отдава повече от мениджмънта и обратно. Но това не означава, че едните не могат да се научат на правилата и принципите на добрия мениджмънт, а другите- на лидерството, колкото и то да е „дар Божи”. Още повече, че това в живота винаги се налага. Това е така, защото тези две страни на ръководителя са неотделими една от друга. А това, кое от двете ще бъде по-видимо е ще изглежда по значимо, зависи от структурата на личността, характера на организацията и естеството на ситуацията.

Лидерите вършат работа заради това, което са в дълбоката си същност- заради качествата, които ги изграждат като хора. За да се насочи към постигане на най-високото ниво на водачеството, човек трябва първо да изгради необходимите за това черти дълбоко в себе си.

Лидерът е активен, общителен и подчертано заинтересован от осъществяването на груповите цели и интереси. Предлага идеи, но никога не пренебрегва тези на колегите си и умее да ги изслушва. Но качеството, с което лидерът особено силно владее колегите си и което му носи високо признание е, че той избягва да показва каквато и да било неувереност, съмнение или страх пред проблемите. Лидерът никога не допуска мисълта за неуспех и оптимизмът ясно личи в поведението му. Лидерът трябва да е човек с истински характер, който въплъщава честност, откритост и истинско обвързване. Тези неща са важни защото са основата върху която се гради всичко останало в живота. Той трябва да е готов и да служи . Желанието и способността да служи на другите, както и същността и качеството на услугите му ще бъдат ключа към успеха на неговата организация.

В зависимост от стила на управление лидерите се класифицират като авторитарни, демократични и либерални.

Авторитарният стил на управление се посочва като отрицателен, като неефективен и се използва от ръководители, които имат егоистичен характер. Те не търсят и не търпят друго освен своето мнение и го налагат със силата на собствената си власт, изискват стриктно спазване на заповедите, упражняват строго личен контрол, който в много случаи се реализира като опекунство.

Демократичният стил е най-подходящия. Ръководителите, използващи този стил са общителни, признават и използват друго, освен своето мнение, ползват колективни форми за управление, имат доверие на подчинените си. Управляването им се оценява като ефективно.

Либералният стил се използва по-скоро от меланхолици. Те предпочитат

колективните форми на управление, лесно се доверяват, а в определени случаи се предоверяват на подчинените си, дават голяма „свобода на действие”- позволяват на подчинените им сами да определят поведението си, в много случаи контролът е самоконтрол, управляващият предимно координира и съгласува действията на управляваните. Този стил не се оценява еднозначно- някои го приемат като положителен, а други като отрицателен.

Всичко в лидерството се издига и пада. Самото водачество наистина се изгражда отвътре. Ако искате да сте водачи, вие сте длъжни да бъдете такива отвътре. Можете да станете лидери, само ако вътрешно го желаете. Тогава хората ще желаят да ви следват. И когато това стане, вие ще сте в състояние да се захванете с всичко на този свят.

Лидерството е едновременно и теория, и практика, и наука, и изкуство.

Лидерството съдържа както рационални, така и емоционални елементи.

Лидерството е процес на въздействие и стимулиране чрез формална и/или неформална власт.

Лидерството е своеобразна технология за постигане целите на организацията.

Лидерството до голяма степен е изкуство. То е пове­дение и дейност, която отчита ценностната система на хората, техните интереси, като същевременно ги мотивира да изпълняват задачите, които са им възложени, по най-добрия начин, както и да развива тяхното творчество и потенциал в полза на предприятието.

Лидерството е неизменна част от ефективното управление. В своето определение известният тео­ритик на мениджмънта Питър Дракър казва, че “Лидерство е способността да се изведе ефективността на човешката дейност на равнището на по-високи стан­дарти, а също и способността да се формира личност, излизайки зад обикновените ограничаващи рамки”.

Лидерството се проявява в междуличностните от­ношения. То се свързва с постигането на цели така, че последователите да ги възприемат като свои собст­вени. Ефективното управление е невъзможно без лидерство.

При лидерството е силно изразена активната по­зиция за достигане на дадена цел. Лидерът използва различни методи, техники и средства, за да постигне определена цел. В този смисъл лидерството означава действие докато властта е по-скоро състояние.

Лидер е този ръководител, който съумее да обедини сътрудни­ците си, да ги вдъхновява в съвместната дейност, да ги „обрича" на идеи, които надхвърлят непосредствените им интереси.

Три са силните страни на влияния на лидера като мениджър;

- неговият статус;

- знанията и авторитетът му;

- доверието на подчинените.

Въпреки многобройните изследвания в теорията няма единно мнение за личностовите качества на лидера. Съществуват обаче -много емпирични доказателства в полза на тезата, че за различ­ни управленски ситуации са необходими различни способности, знания и практически опит. Няма единство от гледна точка на разглеждането на ли­дерството поради сложността на феномена.

Обобщено казано, чрез теорията за лидерството са разкрити и се изследват разнообразни емпирични характеристики на лидера:

- Сила на въздействие - способността да се упражнява влия­ние; т.е. способността за

промяна на мненията или поведението на групата.

- Влияние- всяка дейност или конкретно поведение, които водят до промяна в мнението или поведението на отделната личност или група.

- Спечелено доверие - вяра, убеденост и съгласие в лидерските действия; способност за спечелване на последователи чрез пра­вотата на своето поведение.

Лидерството е сложен и едновременно труден за изследване проблем. Съвременната теория предлага три подхода за неговото изучаване: поведенски, ситуационен, подход от позициите на лич­ните качества.

Лидерът е винаги въодушевен, проявява творчество и динамизъм, има „вкус” към риска и промяната, докато за мениджъра са характерни по-скоро ефективността, планирането, контролът, формалните процедури и др.

Не малко психолози са убедени, че лидерите и мениджърите са различен тип личности, т.е. има лидери по природа (ген) и мениджъри по природа. Всеки човек може да се развива и като мениджър, и като лидер, на всеки едното се отдава по-лесно от другото, а заемането на което и да е йерархично равнище в мениджмънта след най-ниското в една организация (израстването в кариерата) изисква от всеки и двете умения.

Мениджърите най-често са високообразовани личности с голям опит във вземането на решения и разработването на планове. Те използват най-новите постижения на науката, стремят се към усъвършенстване на управлението. Постоянно повишават своето професионално равнище при финансова осигуреност, внедряват нови методи и технологии в стопанската дейност.

Високата подготовка на мениджърите им позволява да прогнозират бъдещото развитие на бизнеса. Те добре разбират систе­мата на управление на фирмата, разработват стратегията и нови правила и процедури за развитие на всяка сфера на бизнеса.

Лидерите са творчески личности, най-често новатори с желание да възприемат нововъведенията. В по-ниска степен от мениджърите се съобразяват със съществуващите правила и изисквания. Лидерите могат да пренебрегнат принципите на управленската йерархия във фирмата, като се обръщат непосредствено към източника на информация.

Основна черта на модерните организационни структури на фирмата е взаимозависимостта между отделните й звена. Единството, което ръководителят трябва да постигне е не да „структурира” хората, а да ги „подреди”, да извърши професионален подбор.

Мениджърите извършват организационни промени за създаване на ефективни управленски системи. Решенията са насочени към „подреждане”, адаптиране на фирмата към изискванията на обкръжаващата бизнес среда.

Организационните промени мениджърът осъществява чрез административни решения, чрез контрол, най-често без отчитане на субективните трудности на адаптацията. Лидерите разглеждат промените като комуникационно предизвикателство и изискват динамични контакти за разясняване на тяхната необходимост и очакваните резултати.

Тъй като промените са функция на лидерството, способността да се създава енергично, заинтересовано поведение е важна предпоставка за преодоляване на неизбежните трудности на промените. Успешната мотивация на работниците, от една страна, „осигурява” енергията за преодоляване на трудностите на всички категории персонал успешно да изпълняват своите задължения.

Постигането на глобалните цели изисква „изблик” на енергия. Мотивацията освобождава тази енергия (за разлика от строгия контрол) чрез задоволяване на потребностите на персонала от професионално израстване, чувство за принадлежност, на признание.

Лидерите мотивират персонала по различни начини: разясняват перспективите на фирмата за бъдещето и то по такъв начин, че да подчертаят значимостта на всеки, с когото комуникират; стремят се да въвличат персонала във вземането на решения, което го прави съпричастен към проблемите; морално подкрепят усилията му за изпълняване на задачите, стимулират материално положителните резултати.

Изводът е, че мениджмънтът контролира сътрудниците, „тласкайки” ги в желаната посока, докато лидерството задоволява човешки потребности.

Мениджърите са привърженици на количествените, а не на качествените показатели при оценката на дейността на фирмата. Те са съсредоточени най-вече върху постижения в краткосрочен план, макар че разработват дългосрочни планови програми. От своя страна считат, че простотата е основният принцип за успеха. Те се стремят да научат персонала на най-простите начини: „усъвършенстване на дейността му, докато мениджърите предпочитат да обучават на сложни процедури и методи само няколко експерти в организацията.

Лидерите определят като основен принцип на работата си принципа на равенство с подчинените. Те имат репутация на етични хора, отнасят се с уважение към работниците, ценят ги, винаги „търсят” техния опит и професионализъм.

Мениджърите свеждат фирмените интереси до изпълнителите. Лидерите регулират междуличностните отношения. Мениджърите имат нормативно утвърдена власт, отговорността им е официална, а средствата за въздействие- задължителни. Лидерите не властват, а координират, само част от средствата им за въздействие са задължителни.

Мениджмънтът не „съдържа” неформални компоненти. А лидерството може да съдържа елементи на ръководство, но си остава много по-неформално, нерегламентирано и задължително разчита и на емоционална обвързаност. Докато мениджмънтът е по-скоро направление и координиране на работата на екипни членове, то лидерството се възприема като непринудително влияние с цел да се насочат и координират дейностите на членовете на организираната група към осъществяване на целите.

Мениджърите трудно възприемат и рядко одобряват рискованите дейности, но поемат рискове в бизнеса. Те се стремят да създадат благоприятен имидж, макар да съзнават, че това е трудно поради конфликтната природа на отношенията между мениджъри и подчинени.

Лидерите открито признават своите грешки, не се страхуват да предприемат необходимите мерки за тяхното отстраняване.

Мениджмънтът постига своите планове, като: организира и набира кадри- създава организационна структура и съвкупност от длъжности за изпълнение на предвиденото в плана, назначава квалифицирани кадри на длъжностите, информира хората за плана, делегира права и задължения за осъществяването му, разра­ботва механизми за контрол на реализацията. Равностойната дейност на лидерството е да ориентира хората. Това означава да информира за новото направление тези от тях, които могат да се обединят, които разбират визията и вземат присърце нейното постигане.

Мениджмънтът гарантира изпълнението на плана чрез: контролиране и разрешаване на проблемите. За лидерството реализирането на представата за бъдещето (визията) изисква да мотивира и въодушевява.

Мениджърите са предани на тази организационна система, при която работят. Мениджърите, от една страна, призовават работниците да дадат своя принос за фирмата (компанията), но, от друга страна, много рядко се примиряват с мнението на работниците, което самите те не споделят.

Лидерите винаги признават и награждават всичките си сътрудници за успешна работа, а работниците обикновено знаят за впечатлението, което се създава за работата им. Лидерите често са автократи. Автокрацията на лидерите се основава на такива ценности, като честно отношение и уважение към личността, настойчивост при постигане на по-високо качество, постоянно усъвършенстване, внимание към партньора и неговите нужди. Лидерите са за постоянно усъвършенстване на човека и на неговата дейност.

Най-често мениджърът е назначен или избран, длъжността му е формално определена. Той е с определен статус, делегирани права и отговорности, има зад себе си организацията, олицетворява я, разпорежда се с минните ресурси. Често изпълнява няколко роли- изразител на интересите на собствениците, защитник на интересите на колетиктива, защитник на интересите на мениджърските екипи. По правило правата и отговорностите му са в синхрон с мениджърското равнище, а социалният му статус се определя от формалната структура.

Лидерът често се появява „стихийно”, без официален избор, той е признат от колектива, от групата, неговият авторитет произтича от личностните му качества, които, веднъж признати, често се приемат безкритично или се преувеличават. На тази основа той разполага с неформална власт, която му осигурява голямо влияние върху персонала. При разочарование лидерът по естествен път престава да бъде такъв.

Обикновено личностните му качества, които спомагат за заемането на лидерска позиция, са способността му да отразява интересите и ценностите на хората и групите, с които работи, способността му да влияе, да поема отговорност, изявени личностни достойнства в дадено направление. Различните видове лидерство много рядко се „събират” в едно и също лице, така че в един колектив бихме могли да открием разнообразие от лидери. Активността на лидера е насочена по-скоро към творческа реализация на назрели идеи (нужди), т.е. той се чувства лично ангажиран и проявява активност по отношение на целите. Лидерът упражнява влиянието си по различен начин- предизвиква представи и очаквания, изгражда желания, които определят насоките на бизнеса. Резултат от това влияние е промяната в мисленето на хората за техните желания, възможности, нужди.

Мениджърите са склонни да разглеждат дейността като един законно установен процес, осъществяван при определена комбинация от хора и идеи, които си взаимодействат при изграждането на стратегии и вземането на решения. Мениджърите съдействат на този процес чрез своите умения и способности, включващи разпределяне на участието при изпълнението на задачите, контрола върху ресурсите, преодоляването на конфликти и др., като използват стимули, санкции и други форма на въздействие. Мениджърите са склонни към постоянен контрол и балансиране.

Лидерите се стремят към новостите, „отворени” са за всякакви полезни идеи, които могат да помогнат за преодоляване на трудностите. Мениджърите комуникират с хората съобразно ролите, които те изпълняват в организацията или в процеса на вземане на решения. Лидерите, които са изпълнени с идеи, комуникират в значителна степен на интуитивна и емоционална основа. Мениджърите насочват вниманието си кьм това, как се изпълняват задачите, докато лидерите акцентират върху това, какви решения и действия са значими за хората.

Основната задача на ръководителя във всяка организация е съгласуването на нейните дейности и насочването на усилията на членовете към постигане на целите й. За изпълнението на тази задача на ръководителя му е нужно да има ясна предства за желаните бъдещи резултати, начините за тяхното постигане и най-важното - знание и умения да организира и мотивира хората си. За да получи добри резултати от подчинените си, той трябва да умее да оказва влияние - да бъде лидер. Лидерството е неизменна част от ефективното управление.

Лидерството може да се дефинира като процес, при който една персона оказва влияние върху поведението на отделни личности и групи, и направлява техните усилия за постигане целите на организацията.

Според Кейт Дейвис (президент на британска организация BOSS):

“Лидерството е умението да убеждаваш другите да се стремят към определена цел ентусиазирано. То е този човешки фактор, който свързва групата и я мотивира. Управленските дейности като планиране, организация и вземане на решение са спящи пъшкули, докато лидерът не възбуди в тях силата на мотивация на хората и не ги поведе към осъществяване на целите”.

Лидерът е експедитивен, комуникативен и заинтересован от осъществяването на груповите цели и интереси. При възникване на проблеми никога не остава безразличен и открито и неуморно демонстрира усилията си за тяхното решаване. Във връзка с решаването на всеки конкретен проблем той предлага идеи, но изслушва и не пренебрегва идеите и предложенията на колегите си. Лидерът се грижи всеки член на екипа или отдела да взема пълноценно участие както в обсъждането на задачите, така и в действията по тяхното решаване, така че никой да не остава изолиран или пренебрегнат в желанието си за изява. Именно с това си отношение лидерът успява да спечели симпятиите и уважението на останалите в екипа.

Лидерът вижда в колегата си неговата личност, докато ръководителят е по-склонен да вижда в служителя си неговата длъжност. Лидерът се отнася към другите служители като към партньори, но за ръководителя те са преди всичко подчинени. Първият повече държи на качествата и уменията, а вторият набляга на задълженията. Не само защото е фаворит на групата, но и защото е непосредствено вътре в нея, лидерът регулира динамиката на междуличностните и служебните отношения по-успешно, отколкото ръководителя.

Поради спецификата на положението им в организацията става ясно, че ръководителите биха могли да се превърнат в лидери на подчинените си, а лидерите не винаги биха могли да станат ръководители. Влиянието, което е нужно на ръководителя за постигане на максимална мотивация не би било достатъчно ако разчита на властта, с която разполага. За да бъде по-лесно да мотивира хората си, без да се налага и да ги принуждава, ръководителят следва да търси социално-психологически подход и да се доближи максимално до подчинените си. При постигане на среда на доверие между ръководител и подчинени се счита, че той се отвърждава като лидер в групата. Това го задължава да подпомага членовете на групата, да поддържат добри взаимоотношения. Да използва авторитета си, когато се налага да бъдат вземани бързи решения. Да не допуска паника и хаотичност при необичайни обстоятелства.

Ефективният и пълноценен ръководител е и лидер. Превръщайки се в такъв той постига признание за човек, заслужаващ поста си и някой, на когото групата е склонна да се подчинява, без да се налага използването на властта, която всеки лидер в организацията притежава, за принуждение.

За ръководител постигнал лидерство сред подчинените си е по-лесно установяването на демократичен стил на ръководство. Той се характеризира с това, че членовете на групата участват дейно в процеса на вземане на решения, както и в поемането на отговорностите, а ръководителят от своя страна се отнася към тях с уважение и зачитане на гледните им точки.При демократичният стил на ръководство е налице повишена комуникация между ръководителя и подчинените му, той ги подпомага в развитието на техния потенциал и по този начин изгражда ефективен, високо мотивиран екип. Лидерството не е пост, който заемаш. То е по-скоро дейност. Лидерът постоянно живее под микроскоп, нищо което казва или прави, не остава незабелязано от последователите му. Лидерът трябва да е човек с истински характер, който въплъщава честност, откритост, лоялност и най-вече човечност. Той трябва да е готов и да служи. Желанието и способността да служи на другите, както и същността и качеството на услугите му ще бъдат ключа към успеха на неговата организация.

Групата сама избира своя лидер и му се подчинява доброволно. Затова той не се нуждае от административни средства, за да накара останалите да следват волята му при организиране на груповата дейност. Лидерството е свързано със способността за поемане на рискове, за вдъхновяване и убеждаване,и най-вече с отговорност. То е насочено пряко към хората. Лидерът се откроява като такъв в непосредствените отношения с колегите си, обединител е на вътрешно груповите интереси и на него се разчита да защитава тези интереси пред по-висшите инстанции. Той организира и насочва действията на индивиди и групи с цел решаването на определени трудови задачи.

Лидер е този, който умее да накара сътрудниците си да го следват със жалание и вътрашна убеденост. Лидерът е този, който вдъхновява хората да гледат напред, да бъдат инициативни, да се обричат на идеи, който нахвърлят личносните им интереси. Всеки лидер трябва да има влияние върху поведението на другите. Постигането на лидерска позиция е сложен и важен процес. Той изисква от ръководителя търпение, познания по психология, сомоконтрол и сдържано социално поведение.

Лидерството представлява феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнение на дадена обща дейност едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения , т.е. няма формализирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат административни мерки за неговото утвърждаване. Останалите членове на групата приемат лидерството напълно и доброволно, изграждат собствено отношение към лидера като водач, а към себе си като към водени и могат всеки един момент да се откажат от тази си позиция без заплаха от каквито и да е административни санкции. Върху тях обаче може да се оказва психологически натиск да приемат лидерството било от страна на лидера , било от страна на другите членове.

От своя страна лидерът е член на групата , който в значими ситуации е способен да оказва съществено влияние върху поведението на останалите участници в общата дейност. По своята същност лидерството е динамичен феномен- влиянието на лидера може да варира в зависимост от обстоятелствата. Лидерите могат да се сменят ,могат да се конкурират, да се изместват, подпомагат и т.н. Но докато са лидери ,те обезпечават организацията на груповата дейност. Голяма е заслугата им за интеграцията на групата и т.н.

За открояване характеристиките на лидерството е полезно очертаване на границите му по отношение на някои сходни понятия.

Лидерът е авторитет и подобно на него той се ползва с влияние и доверие ,има тежест в очите на другите. Този авторитет той дължи на социалнозначимите качества, които притежава, и на значителния принос, който има за постигането на груповите цели.

Не всеки авторитет обаче е лидер. За лидера е задължителна организаторската функция за решаването на определени групи проблеми и задачи, докато авторитетът не изпълнява задължително такива функция. Авторитетът може да се изявява просто като пример, идеал, експерт, без да организира групата. За лидера обаче статутът на авторитет е задължителен.

Безспорно е родството ,което съществува между ръководство и лидерство. Ръководителят е официално назначено лице, чиято функция е да организира колектива за достигане на цели поставени пред него от определена институция. Лидерът пък е лице, “издигнато от групата, за да я организира при решаването на определени задачи.”

Съществуващите различия обаче, между ръководството и лидерството не са маловажни и на тях основателно се обръща внимание в социалнопсихологическата литература.

Първото се състои в това, че ролята на ръководителя е да свежда обществените интереси до изпълнителите, като ги съчетава с личните им интереси. За лидера такива функция не се предвижда. Той регулира междуличностните отношения главно в условията на микросредата, докато дейността на ръководителя е с много по-широк социален прицел. Последният поддържа широки социално контакти, излизащи извън рамките на малката група, обезпечаващи необходимите условия за успешното и функциониране в цялостната социална организация на обществото. Ръководителят организира колектива за достигане на целите поставени пред него в интерес на по-широка система. По този повод Х. Левит сполучливо отбелязва, че едва когато бъдещият ръководител престане да вижда проблемите с очите на изпълнителя и започне да ги вижда с очите на управляващия отдел, може да се каже че е научил нещо за управлението.

В практическата психология е известно доминиращото значение на емоциите и чувствата в поведението на човека, а изследователите на малките групи са разкрили и първостепенната роля на емоционалния лидер за организиране на групата, за увличане и насърчаване на техните членове, за поддържане на груповата цялост. В социалната психология този аспект се разработва специално по повод манипулативния, но високо ефективен подход в управлението на обществото, практикуван от някои индивиди.

Във връзка с това се въвежда и термин за обозначаването на специфичен тип социално влияние, синтезиран в понятието макиавелизъм.

Макиавелистът се отличава с голяма емоционална безпристрастност в междуличностното общуване. Той не допуска междуличностните му отношения да пречат на деловите, личностните проблеми да усложняват неговите цели във взаимодействието. Чужд на честолюбието, той би влязъл в съюз с врага си, стига от това да произлезе “бизнес”.Той е насочен повече към рационалното решаване на проблемите, отколкото към личностите взимащи участие във взаимодействието. В тази връзка той не проявява висока привързаност и морал в отношенията си с хората ,бързо ги елиминира и се преориентира, щом те се окажат неудобни. Макиавелистът е ориентиран към контрол над “правилата на играта”.Той започва да регулира структурата на взаимовръзките, установява граници, дефинира цели, препоръчва процедури, докато лицата с ниски показатели по скалата на макевиализъм следват структурата, установена от другите. И естествено се създават такива правила и предписания, от които най облагодетелстван ще бъде именно макевиалистът.

Макевиалистите оказват силна съпротива на социален натиск. Те могат да бъдат убедени чрез рационални аргументи, т.е. чрез информационно социално влияние, така лесно, както и тези, които са с ниски показатели за макиавелизъм, но са много по-слабо податливи на нормативно социално влияние, опитвано от другите във взаимодействието. Макиавелистът спекулира ,играе с емоциите на другите, които вероятно взимат неговата позиция на сериозно, но в същото време е жертва на хладнокръвна манипулация. Може да се каже, че макиавелизмът е един изкористен тип лидерство. За целите на груповото водачество той не може да бъде еталон. Но много от неговите подходи могат да се превърнат в образци, като им се предаде друга тоналност и морал. Изискването за емоционална безпристрастност се налага у лидера като изискване за емоционална уравновесеност и стабилност, като гаранция за балансирани междуличностни отношения в групата. Вместо манипулация със структурата на отношенията в “правилата на играта” лидерът е организатор на съвместна дейност и изразител на груповите норми. Експлоатирането на ситуации, характеризиращи се с дефицит на време, у лидера присъства като деловитост и оперативност в поведението, а спекулацията в чувствата на другите се изразява като контрол и управление над емоциите и настроението на колектива. Накрая идейно- нравствената неангажираност на макиавелистът отстъпва място на значително по-висока морална връзка между лидера и членовете на групата като цяло.

Лидерството като цяло се дели на три типа: авторитетно лидерство, демократично лидерство и лидерство на най-малкото съпротивление.

При авторитетното лидерство решенията относно работата и организацията на групата се взимат единствено от отговорника, в самия процес на упражняване на дейностите. Решенията нито биват оправдани, нито изясняване по отношение на някакво развитие. Критериите за оценка на ръководителя не за известни. И най-сетне, той остава встрани от живота на групата, като се намесва само за да се канализира работата или да прави демонстрации в случай на нужда. При демократичното лидерство решенията са резултат от обсъжданията, предизвикани от лидера, тъй че се съобразяват с мнението на групата .Те се изработват по отношение на определено развитие, като следователно всеки етап от него е ясно ситуиран и финализиран. Лидерът всъщност изяснява оценките ,които прави, и ги обосновава. Когато възниква даден проблем, той предлага винаги няколко алтернативи , от които групата може да прави избор. Без да взема прекалено активно участие в дейностите, той се старае да се включва в живота на групата. При лидерството на най-малката съпротива, след като е уточнил средствата и материала, с които разполага групата, ръководителят възприема пасивно поведение. Тъй че групата се ползва с пълна свобода, знаейки при това обаче, че винаги може да се позове на отговорника. Последният нито издава присъди, нито оценки. Неговото присъствие е приятелско, но той се намесва само при искане, като поема минимум инициатива.