Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

В про­дъл­же­ние на ня­кол­ко по­не­дел­ни­ка в дру­жес­т­во­то "Безант" се пред­п­рие опи­та да се ха­рак­те­ри­зи­рат окул­т­ни­те ос­но­ви на гер­ман­с­ки­те мито- ве, а през пос­лед­ния по­не­дел­ник се сло­жи на­ча­ло­то на ед­но раз­ширя­ва­не на ця­ла­та ми­то­ло­ги­чес­ка материя, как­то тя се прос­ти­ра ка­то един ши­рок ду­хо­вен по­яс от Персия през из­точ­на Европа и до са­ма­та Европа. Днес мо­же би не би би­ло твър­де умес­т­но да пъ­ту­ва­ме чак дотам, за­що­то по­ве­че­то от на­ши­те тук при­със­т­ву­ва­щи при­яте­ли от­със­т­ву­ва­ха тогава. И та­ка не­ка опи­та­ме да изгра­дим ка­то са­мос­то­ятел­но раз­г­леж­да­не днеш­на­та лекция. Нека опи­та­ме да раз­г­ле­да­ме ня­кои не­ща от кръга на ев­ро­пейс­ки­те ми­то­ве без да се съ­об­ра­зя­ва­ме със съ­дър­жа­ни­ето на пре­диш­ни­те две. Затова не­ка днеш­но­то ни раз­г­леж­да­не да е на­со­че­но са­мо афо­рис­тич­но към темата.

Бих же­лал да ви припомня, че бро­ят на вис­ши­те бо­жес­т­ва - два­на­де­сет е са­мо уд­во­ено­то чис­ло шест, как­то го срещ­нах­ме при Амсхаспандите пос­лед­ния път, и ко­ето се зав­ръ­ща и в броя на гер­ман­с­ки­те бо­жества, имен­но то­ва бо­жес­т­ве­но число, с чи­ето зна­че­ние се за­поз­нах­ме пре­ди осем дни. Нека днес раз­г­леж­даме от­дел­ни­те божества, и не­ка из­в­ле­чем от тях от­дел­ни свойства, за да по­ка­жем как­ви са окул­т­ни­те ос­нови на те­зи бо­жес­т­ва и на при­съ­щи­те им свойства. Ние се убе­дих­ме в род­с­т­во­то меж­ду гер­ман­с­ка­та и персийс­ка­та митологии. Открихме, че в съх­ра­не­на­та в Азия ми­то­ло­гия са от­ра­зе­ни съ­щи­те неща, ко­ито се съ­дър­жат и в ми­то­ве­те от сред­на Европа. В си­ли­те на два­на­де­сет­те Амсхаспанди раз­поз­нах­ме два­на­де­сетте нерви, ко­ито тръг­ват от гла­ва­та ни, а в ли­це­то на 28-те Иза- рди раз­поз­нах­ме силите, из­хож­да­щи от гръбнач­ния ни стълб.

Всички вие знаете, че към кръ­га на гер­ман­с­ки­те бо­го­ве спа­да и Вотан-Один ка­то един вид на­й-­вис­ше божество, след не­го е Тор и не­го­ва­та дъ­ще­ря - Трут, чи­ето окул­т­но зна­че­ние разгледахме. Спряхме се съ­що и на Тир, кой­то е бо­жес­т­во на войната, но мно­го осо­бен бог на войната, и кой­то съ­от­ветс­т­ву­ва на по­-­южни­те Марс или Арес, до степента, че втор­ни­кът (нем. Dienstag) ка­то Тирстаг или Тиустаг (нем. Tyrstag или Tiustag) е пос­ве­тен на то­ва божество. Странно е, че се раз­каз­ва и за дру­ги ду­хов­ни същества, ко­ито иг­ра­ят оп­ре­де­ле­на ро­ля в процесите, ра­зиг­ра­ва­щи се меж­ду гер­ман­с­ки­те бо­жес­т­ва и се спо­ме­на­ва ед­но осо­бе­но божество, или ка­за­но по­-точ­но бо­жес­т­ве­но семейство, то­ва на Локи, ко­ето е пос­та­ве­но в осо­бе­ни от­но­шения към Тир. Както зна­ете - окул­т­ни­те ос­но­ви бя­ха из­не­се­ни пред чле­но­ве­те на дру­жес­т­во­то "Безант" - то­зи Локи, кой­то стои до ос­та­на­ли­те нор­ди­чес­ки божества, про­из­хож­да от оне­зи ог­не­ни сили, чи­ито южен про­из­ход описахме. Нордическите бо­жес­т­ва про­из­ли­зат от свър­з­ва­не­то на ог­не­ния еле­мент от юг със студе­ния мъг­лив еле­мент от север, но в ли­це­то на Локи виж­да­ме ед­но по­-д­рев­но бо­жес­т­во или по­не

Всички те­зи ска­за­ния имат един осо­бен прив­кус от това, че ця­ло­то ца­ру­ва­не на ази­те е про­ник­на­то от една стран­на тра­гич­на нишка, за ко­ято ние чес­то сме говорили. Тези от вас, ко­ито са слу­ша­ли лек­ци­ите върху нор-­

Всички вие поз­на­ва­те то­зи свят на сказанията. И не­ка се­га раз­г­ле­да­ме окул­т­на­та ос­но­ва на чертите, ко­ито то­ку що посочих. Затова не­ка още вед­нъж си при­пом­ним факта, че Азите, т.е. оне­зи богове, към ко­ито спа- дат и Вотан, Тир и Тор, бя­ха встъ­пи­ли във власт, след ка­то чо­ве­кът бе­ше осъ­щес­т­вил пре­хо­да от пре­дишно­то си яс­но­вид­с­ко ни­во на съз­на­ние в сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха, къ­де­то ве­че бе­ше пос­та­вен мно­го по­ве­че в сетив- ния, във ви­ди­ми­те външ­но и фи­зи­чес­ки факти. Знаем, че в та­зи точ­ка на земята, къ­де­то се до­кос­ва­ха топ­ли­на­та и сту­да се бе­ше об­ра­зу­ва­ла пър­ва­та гру­пич­ка хора, ко­ято се пре­се­ли на из­ток и съз­да­де сле­датлан­т­с­ка­та култура. Знаем, че древ­на Атлантида бе­ше земя, в ко­ято въз­ду­хът още бе­ше из­пъл­нен с ма­си вода и мъгла, от раз­п­рос­ти­ра­щи се над­лъж и на­шир вод­ни пари. Ако бих­ме из­с­лед­ва­ли пър­ви­те ета­пи на Атлантида, то ние бих­ме раз­ли­чи­ли два региона: на се­вер плът­ни по­-с­ту­де­ни вод­ни па­ри и из­кач­ва­щи се от юг го­ре­щи вод­ни пари. Атлантците има­ха мно­го осо­бе­ни спо­ме­ни от­нос­но то­ва време. Това виж­да­ме в та­зи част на ска- занието, ко­ето се от­на­ся до това, че сту­де­ни­ят се­вер се сблъс­к­ва с топ­лия юг. Чрез то­ва урав­но­ве­ся­ва­не на си­ли­те ста­на възможно, как­то показах, да въз­ник­не она­зи атмосфера, от ко­ято се въз­дигна това, ко­ето ста­на сле­дат­лан­т­с­ка­та духовност. Това, ко­ето има­ха древ­ни­те ат­лан­т­ци - ду­хов­но­то възприятие, из­бя­га от човека, то ста­на при­те­жа­ние на боговете. Бого- вете раз­би­ра се са съх­ра­ни­ли древ­но­то ясновидство, но те ве­че мо­же­ха да го­во­рят на хо­ра­та от­вън и да им въздействуват, тъй ка­то хо­ра­та ве­че не при­те­жа­ва­ха ясновидство. Това, ко­ето пре­ди бе­ше при­те­жа­ние на са­ми­те хора, ясновидството, те ве­че при пис­ва­ха един­с­т­ве­но на боговете, ко­ито жи­ве­еха далеч, да­леч от тях.

Какво из­гу­би­ха хората, ко­га­то те­зи не­ща се случиха? Те за­гу­би­ха онова, ко­ето пре­ди то­ва по­лу­ча­ва­ха от во­ди­те на мъдростта. Когато во­ди­те все още из­пъл­ва­ха въздуха, те им на­шеп­ва­ха мъдрост. Бълбукането на изво- рите, свис­те­не­то на вятъра, шу­ма на въл­ни­те - всич­ко то­ва им на­шеп­ва­ше мъдрост. Хората раз­бира­ха всич­ки те­зи звуци, за тях всич­ко бе­ше го­во­ра на ду­хов­ни­те същества, а се­га той бе­ше ся­каш по­тъ­нал в морето, в реките. Това бе­ше ду­хо­вен свят раз­ли­чен от то­зи на Азите, то­ва бе­ше свят, кой­то все още съ­държа­ше пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от чо­веш­кия про­из­ход от духовното. Всичко, ко­ето из­пъл­ва­ше въз­ду­ха по­тъна в морето. Мъдростта бе­ше по­тъ­на­ла в морето. Това е един дейс­т­ви­те­лен факт. Във водите, ко­ито се вълну­ва­ха око­ло кон­ти­нен­ти­те и ги докосваха, древ­ни­те пред­ци на сред­но­ве­ков­но­то ев­ро­пейс­ко на­се­ле­ние виж­да­ха зми­ята Мид- гарт. Тя съх­ра­ня­ва­ше по­тъ­на­ла­та древ­на мъдрост, ко­ято пре­ди то­ва бе­ше при­те­жа­ние на хората, и ко­ято те ве­че не мо­же­ха да притежават. Силата на яс­но­вид­с­т­во­то тряб­ва­ше да из­чез­не от хо­ра та. Боговете ни­ко­га ня­ма­ше да мо­гат да уп­рав­ля­ват отвън, до­ка­то са­ми­те хо­ра бя­ха ясновиждащи. Змията Мидгарт, ед­на от дъ­ще­ри­те на ог­не­ни­те сили, тряб­ва­ше да бъ­де по­то­пе­на в морето.

Когато ат­лан­т­ци­те пос­те­пен­но се под­гот­ви­ха за след­ва­ща­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, се стиг­на и до не­що друго. Отделните ни­ва на съз­на­ние у хо­ра-­

Древният ат­лан­тец съ­ну­ва­ше през де­ня и през нощта. Нощните съ­ни­ща от­го­ва­ря­ха по­ве­че на дейс­т­ви­телнос­т­та от­кол­ко­то те­зи на днеш­ния чо- век. А съ­ни­ща­та през де­ня бя­ха ед­но дейс­т­ви­тел­но въз­п­ри­ятие на ду хов­ния свят, кой­то жи­ве­еше око­ло ат­лан­т­с­ки­те хора, имен­но в то­зи пър­ви етап от ат­лан­т­с­ка­та епоха. В след­с­т­вие на това, че нас­тъ­пи та­зи стро­га смя­на меж­ду буд­но­то днев­но съз­на­ние и на­пъл­но ли­ше­но­то от съз­на­ние спя­що състояние, пъл­но­то си зна­че­ние при­до­би това, ко­ето е свър­за­но с от­но­ше­ни­ето на ас­т­рално­то тя­ло към ос­та­на­ли­те тела. Болестите на чо­ве­ка в тях­на­та днеш­на фор­ма при­до­би­ха зна­че­ни­ето си през сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха. В пър­ва­та част на ат­лан­т­с­ка­та епо­ха те­зи бо­лес­ти все още не съществуваха, пос­те­пен­но болестите, ко­ито хо­ра­та по­лу­ча­ва­ха ста­ва­ха все по страшни. Всички вие знаете, как­во оз­д­ра­вител­но вли­яние има ас­т­рал­но­то тяло, ко­га­то по вре­ме на съ­ня се на­ми­ра из­вън фи­зи­чес­ко­то тя- ло. По вре­ме на ат­лан­т­с­ка­та епо­ха ас­т­рал­но­то тя­ло се на­ми­ра­ше ве­че не изцяло, но в по­-го­ля­ма­та си част из­вън фи­зи­ческото, мно­го по­ве­че от­кол­ко­то при днеш­ния човек, и мо­же­ше да уп­раж­ня­ва оз­д­ра­ви­тел­но­то си въз­действие. Именно по­ра­ди вмък­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тя­ло в етер­но­то и във физическото, то меж­ду астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то се стиг­на до съв­сем но­ви взаимоотношения, по­ра­ди ко­ето въз­ник­на­ха болести- те, ко­ито днес познаваме. Болестите до­би­ха зна­че­ни­ето си едва, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло ве­че не мо­же­ше да въз­дейс­т­ву­ва на фи­зи­чес­ко­то през деня.

Това от­но­во е из­ра­зе­но в мита. Само този, кой­то пад­не в битка, уми­ра та- ка, че да не ста­не жер­т­ва на си­лите от дол­ния свят, той все още се чис­ле­ше към вис­ши­те сили, той има пра­во да се въз­ка­чи до бо­го­ве­те на Вал- хал. Останалите обаче, ко­ито по­пад­нат под влас­т­та на бо­лес­ти­те са длъ- ж­ни да сля­зат при Хел, ко­ято от ед­на­та стра­на е черна, а от дру­га­та бяла, ко­ето из­ра­зя­ва яс­но раз­ли­ка­та меж­ду със­то­яни­ята на съз­на­ние през де­ня и през нощта. Така Азите се спасяват, те взи­мат при се­бе си са­мо тези, ко­ито със смър­т­та на бойно­то по­ле мо­гат да се съ­еди­нят с ас­т­рал­ния свят, до­ка­то ос­та­на­ли­те тряб­ва да сля­зат при Хел, ко­ято ги от веж­да в цар­с­т­во­то си. Тази чер­та на нор­ди­чес­ка­та ле­ген­да е от ог­ром­на дълбо- чина, и тя е из­в­ле­че­на из­к­лючи­тел­но от фактите.
Във всич­ки сказания, в чи­ято ос­но­ва е за­лег­нал окул­тиз­мът - а на­ис­ти­на всич­ки на­ис­ти­на ве­ли­ки ле­ген­ди про­из­хож­дат от тай­ни­те шко­ли - ви­на­ги се съ­дър­жа предсказание. Тук съ­що сре­ща­ме ука­за­ния за ед­но бъ­де­що със­то­яние в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то и земята. Само за из­вес­т­но вре­ме чо­ве­кът ще е ог­ра­ни­чен да виж­да са­мо външ­ния се­ти­вен свят. Той са­мос­то­ятел­но ще се въз­диг­не до она­зи спо­соб­ност за наб­лю­дение, ко­ято е при­те­жа­вал първоначално. В да­леч­но­то ми­на­ло той бе­ше ясновиждащ, тряб­ва­ше да сле­зе до фи­зи­чес­ко­то въз­п­ри­ятие за да ста­не са­мос­то­яте­лен и от­но­во ще се из­ка­чи до ясновиждането. Забележително е как то­ва съв­па­да с ця­ла­та чо­веш­ка конституция. Вие зна­ете - или по­не те­зи от вас, ко­ито са слу­ша­ли пре­диш­ни­те лекции, знаете, че ска­за­ни­ето от­на­ся да­ря­ва­не­то на чо­ве­ка с нер­в­на­та система, и изоб­що със спо­соб­нос­т­та да въз­п­ри­ема окол­ни­те не­ща така, как­то ги въз­п­ри­ема днеш­ни­ят човек, до нах­лу­ва­не­то на бо­жес­т­ве­ни­те си­ли през пор­ти­те на сетивата. Във се­ти­ва­та си вие оба­че има­те ед­на мно­го осо­бе­на раз­лика, ко­ято е от­ра­зе­на по гран­ди­озен на­чин в легендата. Ако взе­ме­те се­ти­во­то на слуха: не­гов ин­с­т­ру­мент е един един­с­т­вен орган, ло­ка­ли­зи­ран в ухото. Ако взе­ме­те се­ти­во­то на зрението: не­го­ви­ят ин­с­т­ру­мент е лока­ли­зи­ран в окото. Ако взе­ме­те се­ти­во­то на обонянието: ин­с­т­ру­мен­тът му е ло­ка­ли­зи­ран в ли­га­ви­ци­те на носа, вку­сът е в ези­ка и небцето. Но ако взе­мем се­ти­во­то на чув- стването, се­ти­во­то за топлината, къ­де е лока­ли­зи­ра­но то? То се раз­п­рос­ти­ра вър­ху ця­ло­то тяло. То се раз­ли­ча­ва зна­чи­тел­но от останалите, ло­ка­ли­зира­ни­те сетива. Това, пос­ред­с­т­вом ко­ето чо­век въз­п­ри­ема топ­ли­на­та стран­но се раз­ли­ча­ва от ос­та­на­ли­те ин­с­т­ру­мен­ти на сетивата.

Ако взе­мем то­зи сми­съл на сказанието, че чрез от­дел­ни­те ор­га­ни на се­ти­ва­та вли­зат си­ли­те на боговете. Ние би тряб­ва­ло да си кажем: силите, ко­ито жи­ве­ят в све­та на зву­ци­те нав­ли­зат в чо­ве­ка през ухото. Сили те, ко­ито жи­ве­ят в све­та на свет­ли­на­та нав­ли­зат в чо­ве­ка през око­то и т.н. Но силите, ко­ито жи­ве­ят в оживя­ва­ща­та и про­ник­ва­ща­та всич­ко топли- на, те из­пъл­ват це­лия човек, те­хен въз­п­ри­емащ ги ор­ган е це­ли­ят човек. Когато в на­ча­ло­то на сво­ето раз­ви­тие чо­ве­кът из­ле­зе от ло­но­то на боже- ството, то­ва бе­ше съв­сем различно. Тогава чо­ве­кът още не при­те­жа­ва­ше се­ти­ва за въз­п­ри­ема­не на окол­ния свят. Най-напред в не­го се об­ра­зу­ва он­зи сво­е­об­ра­зен чув­с­т­вен орган, кой­то неп­ра­вил­но бих­ме на­рек­ли око, то­зи ор­ган се об­ра­зува от из­лъч­ва­ни­ята и вли­ва­не­то в гор­ни­те сло­еве на съ­щес­т­во­то му. Този ор­ган бе­ше ед­но про­дъл­же­ние на чо­ве­ка навън. Днес мо­же­те да го за­бе­ле­жи­те в ме­ко­то мяс­то на че­ре­па на детето, от­къ­де­то той се по­да­ваше, ка­то ед­на дупка, ко­ято бе­ше от­во­ре­на и ко­ято при­ема­ше теченията. Този ор­ган пред­с­тав­ля­ва­ше то­га­ва ло­ка­ли­зи­ра­но­то топлин­но сетиво, ко­ето се­га е раз­п­ре­де­ле­но по ця­ло­то тя­ло на човека. Човекът го при­те­жава­ше по вре­ме­то на древ­на Лемурия, го­ре­ща­та ог­не­

В ми­та то­ва е от­ра­зе­но в ца­ру­ва­не­то на Сутур в юж­ни­те области, в Лему- рия. Силата на огъ­ня е пред­с­та­вена в об­ра­за на Сутур. В ми­та вие виж­да­те един на­ме­ка за това, как Сутур по­па­да под влас­т­та на дру­ги­те бо­го­ве - Азите, чи­ято власт се вли­ва в хо­ра­та чрез ло­ка­ли­зи­ра­ни­те сетива. Но Су- тур ще се вър­не от­но­во и ще уп­рав­ля­ва на мяс­то­то на Азите. Човекът ще се за­вър­не към пра­си­ли­те на огъ­ня и не­го­во­то се­ти­во за топ­ли­на ве­че ня­ма да е раз­п­ре­де­ле­но в ця­ло­то тяло, а ще бъ­де от­но­во ло­ка­ли­зи­ра­но в един орган. Сказанието пре­да­ва по прек­ра­сен на­чин това, ко­ето от­го­ва­ря на фактите, и ко­ето поз­на­ва­ме от Духовната наука. Какво е това, ко­ето чо­ве­кът за­па­зи от он­зи дре­вен ог­нен свят, от за­оби­ка­ля­щи­те го огън и топлина? Това не е са­ми­ят Сутур. Тъй ка­то за да ожи­ви областта, къ­де­то се на­ми­ра­ше Сутур, чо­ве­кът има­ше нуж­да от ста­рия си орган, от чув­с­т­ве­ния орган, кой­то из­ник­ва­ше от гла­ва­та му ка­то фенер. Той е он­зи ос­та­тък от древ­но­то чув­с­т­ве­но сетиво, ко­ето тряб­ва­ше да из­жи­вее съд­ба­та на ця­ло­то чо­веш­ко тяло, ко­ето е из­ця­ло преп­ле­те­но с чо­веш­ка­та съдба, то­ва е си­нът на Сутур - Локи. Локи е вър­зан в трик­рат­ния въ­зел на чо­вешка­та глава, чо­веш­кия труп и чле­но­ве­те му, та­ка че не мо­же да се дви­жи и за­то­ва е из­ло­жен на чо­веш­ки­те стра­да­ния и мъки.

Така ние виж­да­ме кои си­ли дейс­т­ву­ват в раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на хрис­ти­ян­с­т­во­то от спо­ме­ни­те за древ­ни­те епо­хи и ка­то про­ро­чес­т­во за следва- щите. Това ко­ето хрис­ти­ян­с­т­во­то до­не­се на­й-­нап­ред със се­бе си бя­ха чувствата, ко­ито жи­ве­еха в хо­ра­та и из­пъл­ва­ха раз­би­ра­ни­ята на тези, ко­ито при­над­ле­жа­ха към тай­ни­те шко­ли и бя­ха по­уча­ва­ни и оп­ло­де­ни от тях.

Нека се спрем за мал­ко на та­зи фа­за в раз­ви­ти­ето на сред­но­ев­ро­пейс­кия дух и не­ка си пред­с­та­вим състо­яни­ето на Европа, ко­га­то древ­ния свят на бо­го­ве­те - опи­сан в гер­ман­с­ка­та ле­ген­да - пос­те­пен­но нав­лязо­ха в за­ле­за на боговете, кой­то бе­ше пре­диз­ви­кан от ре­ли­ги­оз­ния свят на християнст- вото. Възходът на хрис­ти­ян­с­т­во­то се въз­п­ри­ема­ше ка­то един пред­вес­т­ник на то­зи за­лез на боговете, ка­то нещо, ко­ето ще уни­що­жи влас­т­та на древ­ни­те богове. Възходът на хрис­ти­ян­с­т­во­то до­ве­де до из­б­лед­ня­ва­не­то на древ­ния бо­жес­т­вен свят, до са­мо­то по­тъ­ва­не на древ­ни­те божества, ще до­ве­де за­ле­зът на боговете, кой­то ще пре­върне в ре­ал­ност то­ва ко­ето в хрис­ти­ян­с­т­во­то е са­мо вяра. Така се чув­с­т­ва­ха нещата.

Нека се­га се пре­не­сем в настроението, ко­ето ца­ре­ше там. Племената на готите, на фран­ки­те и т.н. сто­яха от ед­на стра­на под впе­чат­ле­ни­ето на про­шу­мя­ва­щи­те монголи, на хун­с­ки­ят вла­де­тел Атила или Етцел, и от дру­га стра­на под впе­чат­ле­ни­ето на пос­те­пен­но раз­п­рос­т­ра­ня­ва­що­то се християнство. Поради опи­са­ните от нас съ­би­тия от­дел­ни­те пле­ме­на бя­ха разединени, те го­во­ре­ха с раз­лич­ни езици, те се бя­ха раз­пад­на ли по­меж­ду си. В ос­нов­ни ли­нии от те­зи пле­ме­на се е за­па­зи­ло са­мо ед­но - то­ва на франките. То се за­па­зи по­ра­ди име­то и зна­че­ни­ето си. Какво ос­вен ис­то­ри­ята ни на­пом­ня за всич­ки те­зи племена, ко­ито се пре­селваха: лангоба- рди, из­точ­ни и за­пад­ни готи, херуски, хе­ру­ли и т.н.? Племето на фран­ки­те всъщ­ност из­во­юва по­бе­да­та над останалите. Какво е тряб­ва­ло да се по­чув­с­т­ва в рам­ки­те на племената, ко­ито то­га­ва бя­ха обре­че­ни на отми- ране? Именно в тай­ни­те шко­ли и мъд­ре­ци­те на от­ми­ра­щи­те пле­ме­на те­зи чув­с­т­ва бя­ха най-живи. Нека раз­г­ле­да­ме ед­но пле­ме ка­то то­ва на вест- готите. Когато вед­нъж се бя­ха прид­ви­жи­ли на из­ток те се за­се­ли­ха в се­вер­на Испания и юж­на Франция - вие знаете, че прид­виж­ва­не­то на за­пад бе­ше са­мо едно връ­ща­не назад. Способностите, ко­ито те притежаваха, бя­ха са­мо ед­но пос­лед­с­т­вие от древ­на­та ат­лантска епоха. Когато те­зи пле­ме­на се бя­ха пре­се­ли­ли от из­ток на за­пад те ве­че бя­ха из­гу­би­ли древ­ни­те си способ­нос­ти по вре­ме на преселването, но все още при­те­жа­ва­ха ка­то един ос­та­тък от тях ед­но оп­ре­де­ле­но ясновидство. Тези хо­ра не бя­ха из­ця­ло ясновиждащи, но оп­ре­де­ле­ни пе­ри­оди мо­же­ха да виж­дат ду­хов­ните светове. Често оба­че те въз­п­ри­ема­ха то­ва ка­то не­що непознато,

Тъкмо по от­но­ше­ние на та­зи пе­сен на Валтар тряб­ва да се па­зим от спе­ку­ла­ция или вла­га­не на ня­ка­къв смисъл. Отделните черти: из­важ­да­не­то на окото, от­си­ча­не­то на ръката, от­си­ча­не­то на кра­ка и дру­ги по­добни, са такива, че в тях вед­на­га се про­дъл­жа­ва не­що от ти­па или фор­ма­та на ле­ген­да­та и се зав­ръ­ща там, къ­де­то се счи­та за нужно. Вчера с пра­во бе­ше казано, че по от­но­ше­ние на този, кой­то е на­пи­сал пе­сен­та за Валтар ста­ва ду­ма за посветен. Но тряб­ва съ­що та­ка да подчертаем, че той бе­ше

хрис­ти­ян­с­ки посветен, кой­то ис­ка­ше да пред­с­та­ви на хо­ра­та ед­но съв­сем оп­ре­де­ле­но хрис­ти­ян­с­ко учение.

Така ние виждаме, как ду­хов­на­та на­ука дейс­т­ву­ва ос­вет­ля­ва­що вър­ху те­зи яв­ле­ния в ду­хов­ния жи­вот на човечеството, и как мо­жем да над­ник­нем в области, ко­ито сла­бо се вла­де­ят от филологията. И ако днес сут­рин­та мо­жах­те да видите, по ка­къв на­чин ду­хов­на­та на­ука мо­же да се на­ме­си в ежед­нев­ния живот, и ако към то­ва при­ба­ви­те ка­за­но­то сега, то то­ва ще бъ­дат за вас до­ка­за­тел­с­т­ва за вът­реш­на­та ис­тин­ност на сва­ле­ни­те ду­хов­ни факти. Нашият свят от­но­во се нуж­дае от та­ко­ва задълбочаване. Но та­ка вие виж­да­те и начина, по кой­то тряб­ва да работим, виж­да­те че външ­на­та аги­та­ция съв­сем не мо­же да е по­пъ­тен вя­тър за те­ософ­с­ко­то све­тов­но движение. Ако се из­п­ра­вя­ме пред хо­ра­та само с дог­ми и се опи- т­ва­ме да им ги обясним, то то­га­ва вие бих­те би­ли на­пъл­но прави, ако ни кажехте, че то­ва са са­мо фантазии. Едва то­зи човек, кой­то про­ник­не дъл­бо­ко в това, ко­ето мо­же да пред­ло­жи те­ософ­с­ко­то движение, и е спо­со­бен да го об­гърне от всич­ки страни, пос­те­пен­но ще раз­бе­ре те­ософ­с­ки­те истини. Не е нуж­но да се удив­ля­ва­ме ко­га­то привър­же­ни­ци­те на ма­те­ри­алис­тич­ни те­че­ния на­ми­рат нещата, ко­ито каз­ва­ме за безумство. Какво ина­че да мис­лят за тях? И как бих­ме мог­ли да се от­да­дем на заблудата, че те­осо­фи­ята е нещо, което, как­то оби­чайния монизъм, мо­же да се раз­п­рос­т­ра­ня­ва пос­ред­с­т­вом външ­на пропаганда? Само чрез по­ло­жи­тел­на ра­бота, чрез раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на ученията, как­то можем, са­мо та­ка те­осо­фи­ята мо­же да си на­ме­ри мяс­то в обществото. Дори и да има­ме тол­ко­ва мно­го не­ус­пе­хи то­ва не би­ва да ни спи­ра и в ни­ка­къв слу­чай не би­ва да ни обърква. Затова те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во не мо­же да бъ­де ни­що друго, ос­вен ед­но място, в чи­ито рамки се дейс­т­ву­ва теософски. Обществото никога, ни­ко­га не мо­же да е основното, ос­нов­но­то тряб­ва да е са ма­та ду­хов­на наука. Вероятно об­щес­т­во­то - ако из­пол­з­ва­ме ду­ми­те на Ницше, ко­ито със си­гур­ност сте чува­ли - мо­же да пред­с­тав­ля­ва са­мо един "мост", един "ко­ри­дор към висшето", към ед­но сво­бод­но те­ософско те­че­ние в света. Понастоящем оба­че ние има­ме нуж­да от то­ва място, от ко­ето да из­вър­ш­ва­ме дейнос­т­та си навън, и без ко­ето ни бих­ме мог­ли да из­лъ­чим ду­хов­на­та на­ука на­вън в света. Но ние тряб­ва да се сдоби­ем с пра­вил­но­то схващане, ко­ето раз­ли­ча­ва хо­ра­та и нещата, и ко­ето пос­та­вя не­ща­та по­-ви­со­ко от всяка дейс­т­ву­ва­ща ка­то външ­но уч­реж­де­ние инсти- туция.

С то­ва дос­тиг­нах­ме края на прог­ра­ма­та на на­ша­та среща.