Общи основи на теорията и методиката на физическото възпитание

1
ПЪРВА ЧАСТ
ОБЩИ ОСНОВИ НА ТЕОРИЯТА И МЕТОДИКАТА
НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ
Глава първа
МЕТОДОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ТЕОРИЯТА
НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ
1. 1. Физическата култура на съвременното общество
Физическата култура се разглежда като част от общата човешка култура.
Съпътства всички цивилизации
- от
Месопотамия, Египетската цивилизация, цивилизациите в древна
Индия и Китай, в Света през класическата епоха и останалото време до наши дни.
Днес под физическа култура,
като най-общо понятие, се разбира съвкупността от научни и практически постижения, в резултат на многообразната сложна човешка дейност, насочени за постигане на физическо съвършенство и проявлението му в обществената практика и ежедневието на човека.
Най-важните показатели и критерии по които може да се съди за състоянието на физическата култура са: нивото на здравето на народа; състоянието на физическото развитие;
физическата дееспособност и физическото образование на населението, както и масовостта на спорта.
През последните десетилетия се полагат целенасочени усилия за разглеждане на проблема за цялостното научно осветляване на физическата култура като многостранно явление.
В повечето от учебниците и различните помагала по теория и методика на физическото възпитание,
физическата култура се разглежда като едно от основните понятия на теорията на физическото възпитание. На много места се подчертава, че

2
последната изучава физическата култура и
спорта и
закономерностите,
на които се подчинява процесът на физическото усъвършенстване на човека (вж. Попов, 1976, с. 7;
Щерев, 1977, с. 7 - 10; Рачев, 1991, с. 10 и 1988, с. 17; Малчев и др.,
1998, с. 5 - 7).
Същевременно по-нови теоретични разработки разкриват, че основните проблеми в областта на физическата култура се разглеждат от обособилата се през последните десетилетия
Теория на физическата култура (вж. Матвеев, 1983, с. 3 и 1984, с. 9,
27, 30, 45).
Теоретическите проблеми на физическата култура се разглеждат не само от европейската наука. Анализите на съвременните социологически литературни източници по проблемите на културата показват, че повечето изследователи признават трудностите при точното определяне на тази категория.
P. D. Schafer е един от малкото специалисти в САЩ, които разглеждат диференцирано физическата култура, като част от общата култура. В други аналогични разработки физическата култура се отъждествява с физическото възпитание, спорта и физическата рекреация. Това означава, че теоретическите концепции относно физическата култура също не са сформирани в ясна теория, а са ориентирани преимуществено към физическото възпитание и спорта. Така например R. Howell посочва, че в САЩ
614 средни и висши специални заведения осъществяват подготовка на специалисти в областта на физическото възпитание,
като сред множеството теоретически курсове заслужава внимание дисциплината "Социално-културни аспекти на физическото възпитание". Що се отнася до философските основи на разнообразните теоретически концепции за физическото възпитание в САЩ - J. A. Baley и A.D. Field, F. E. Leigler и други признават крайната нееднородност и аморфност на светогледно-

3
методологическите позиции, от които произхождат различните концепции (вж.Schafer, 1976; Howell, 1977, с. 34; Baley и Field, 1970,
Leigler, 1980, с. 37).
Функциите на физическата култура се разглеждат в две големи групи. Към първата - специфични функции, се отнасят специфичните образователни функции, специфичните приложни функции, спортните функции и специфичните рекреативни и оздравително-рехабилитационни функции. Втората група, по принцип, обхваща всички общи функции, присъщи на културата като цяло. Към тях се отнасят, в частност, естетическите,
нормативните и информационните функции.
Според Л. П. Матвеев специфичните функции на физическата култура като цяло се съдържат, преди всичко, в нейните свойства,
позволяващи да се удовлетворят естествените потребности на човека от двигателно натоварване. Това създава условия за оптимизиране на физическото състояние и развитие на организма,
съчетано с непрекъснато укрепване на здравето и обезпечаване на физическа дееспосбност, необходима в живота (вж. Матвеев, 1983,
с. 57 - 61). В това направление се осъществяват редица изследвания за отрицателното влияние на прогресиращата механизация,
автоматизация и
кибернетизация върху жизнеспособността на човека. Обездвижването (
хипокинезия
)
води до съответна степен на обезсилване
(хиподинамия)
и намаляване потенциала на функционалните системи.
Това състояние на организма, известно като
“болестта на века” е обратимо и преди всичко се влияе от системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм. Не напразно се изтъква значимостта на двигателната активност, а в тази връзка още в древността Аристотел е казал, че “нищо така не изтощава и не разрушава организма на човека, както продължителното физическо бездействие!”
Специфичните образователни функции на

4
физическата култура се изразяват в общата система на образование за перманентно формиране на жизнено важни двигателни умения, навици и свързаните с тях знания (т.е. като фактор на физическото образование).
Специфичните приложни функции са изразени преди всичко в качеството на фактор на физическата култура за професионал-но
-приложна физическа подготовка за трудова дейност.
Спортни функции.
Те са изразени най-ярко в сферата на елитния спорт, където се преследват високи постижения.
Физическата култура тук е фактор за достигане на максимални резултати, непосредствено свързани с възможностите на човека.
Днес преимущественото използване на физическата култура в сферата на организация на свободното време и в системата на социалните възстановителни мерки изразява специфичните рекреативни и оздравително-рехабилитационни функции.
Тя се прилага като действен фактор на борбата с умората, за удовлетво- ряване на емоционални потребности и възстановяване на временно загубените функционални възможности на организма.
Общите функции на физическата култура се класифицират като естетически, нормативни и информационни.
Естетическите функции на физическата култура са свързани непосредствено с нейните свойства, които позволяват на хората да удовлетворяват своите потребности в усилията за постигане на физическо съвършенство и здраве.
Естетическата ценност на красотата на телосложението,
хармонията на телесното и духовното развитие, съвършенството на движенията и много други качествени характеристики се отнасят до физическата култура. Л. П. Матвеев изтъква, че не случайно “... тя получава широко отражение в различните видове изкуство и сама придобива редица признаци на изкуство (особено в сферата на спорта)”.
Нормативните функции на физическата култура са тясно

5
свързани с практиката. За обществено приложение се разработват и въвеждат различни норми. Те имат регламентираща и оценъчна функция по отношение на държавните (национални) стандарти за физическата дееспособност (годност), критерии за нормиране на физическото натоварване, нормативни показатели за спортните постижения и много други.
Информативната функция на физическата култура се състои в натрупването, разпространението и предаването на ценните сведения за човека и неговите възможности, както и формите,
средствата и методите за тяхното увеличаване. Във физическата култура, и преди всичко, в спорта за високи постижения, много науки откриват за себе си нови факти и закономерности.
Условно физическата култура може да се класифицира в няколко големи раздели (компоненти). По своите особености те съответстват на различни направления и сфери, използвани в обществото. Всеки раздел включва видове и разновидности на физическата култура от определен тип, но най-крупни са базовата физическа култура и
спорта,
професионално-приложната,
оздравително-рехабилитационната и
“фоновата”
физическа култура.
Фактически компонентите са не само взаимосвързани, но и отчасти съвпадат. Заедно с това, те имат напълно определени различия както по функции, така и по структура.
Базовата физическа култура е основен компонент. Тя се подразделя на “Училищна” и “Пролонгираща” (в смисъл действаща след завършване на средно образование - във ВУЗ, в армията,
специализираните школи, в професионалната дейност и т. нат.
Процесуалната характеристика на училищната физическа култура се определя от основното (базово) физическо възпитание.
В този продължителен и сложен процес се осигуряват основно физическо образование, базово ниво на обща физическа подготвеност, развитие и усъвършенстване на моториката и др.
Пролонгиращите разновидности са надстройка на училищ-

6
ната физическа култура. Те, в повечето случаи, функционират продължително време след образованието. Основната им задача е със средствата и методите на общата кондиционна тренировка да се постигне и съхрани обща физическа подготовка от по-висока степен. Пролонгиращите разновидности осигуряват достигането на съответните държавни стандарти по отношение на физическата дееспособност.
Професионално-приложната физическа култура
(собствено професионално-приложна и
военно-приложна),
осигурява специална физическа подготвеност за професионални дейности на човека за неговата трудова реализация и военна дейност. За учителите професионално-приложната двигателна и функционал- на подготовка в педагогическата практика е много важно условие за качествено обучение на учениците.
В рамките на оздравително-рехабилитационната физическа култура се организират дейности, които съдействат за лечение на заболявания и възстановяване на функциите на организма,
нарушени или загубени вследствие на заболявания, травми и други причини. Основно това се постига чрез лечебната физическа култ- ура (кинезитерапия), посредством системно прилагане на физи- чески упражнения с лечебна насоченост, организирани във вид на индивидуални процедури, занятия от урочен тип и други форми.
Фоновата физическа култура се подразделя на хигиенна (в рамките на повседневния режим) и оздравително-рекреативна.
Първата способства за оперативна оптимизация на текущото функционално състояние на организма,
а оздравително- рекреативната физическа култура осигурява здравословен отдих,
способства за удовлетворяване на емоционалните потребности,
обикновено свързани със съдържателно развлечение.
Представената в
сгъстена форма систематизирана характеристика на основните раздели и видове на физическата култура, на практика най-добре разкрива какви възможности

7
предоставят различните компоненти на физическата култура за удовлетворяване потребностите на обществото и на всеки човек.
1. 2. Цел, задачи и значение на физическото възпитание
В
научната педагогическа литература физическото възпитание се разглежда твърде разностранно.
Във фундаменталната педагогика то се изследва и обяснява в светлината на “процесът на възпитание и като “... един от процесите, които протичат в обществото...” (вж. Станоев, 1994, с.
34).
Разкриването на същността на физическото възпитание е възможно върху основата на обвързването на педагогическото познание с анатомо-физиологичните изисквания. Според П.
Лесгафт тя се съдържа в подтекста на обосноваване на същността на цялостното формиране и изменение на личността в духа на хуманизма. Съвременните философско-антропологически идеи и послания категорично потвърждават това. По този повод Е. Фром пише “Да си човек, значи да се обновяваш, да растеш, да се стремиш към нещо, да отдаваш” (вж. Васев, 1963, с. 46; Фром, 1986,
с. 114).
В
литературните източници съществува относително единомислие относно целта,
задачите и
значението на физическото възпитание. Най-прецизно, обаче, те са формулирани и изяснени от научната дисциплина “Теория на физическото възпитание” (ТФВ), като резултат от развитието на човекознанието и постиженията на така наречените съседни или близки науки
(анатомия, физиология, медицина, биохимия), както и на философията, фундаменталната педагогика и психология и др.
Като целенасочен педагогически процес физическото възпитание в най-широк смисъл цели постигане на добро здравос
-ловно състояние, физическа работоспособност и творческо

8
дълголетие. В единство тези три компонента изграждат представата за “физическо съвършенство на човека” (вж. Рачев,
1991, с. 5 и 1998,с. 9). Физическото съвършенство е исторически изменящо се понятие. През отделните обществено-икономически периоди представата за него се детерминира от политическия строй и от социалните и икономическите условия на живот.
Целта на физическото възпитание се постига с решаване на многообразни задачи, които условно могат да бъдат обособени в три групи:
образователни, оздравителни и възпитателни задачи.
1.
Образователни задачи.
Те произтичат от необходимостта и същността на практическото двигателно обучение за цялостно формиране на система от жизнено необходими умения и навици,
които се прилагат в ежедневието (бит и професия) или в спортната практика. Необходимо е да се изтъкне, че с решаването на образователните задачи се поставя основата и частично се решават и оздравителните. При многократните изпълнения на физическите упражнения се влияе в различна степен върху двигателните качества, а това от своя страна оказва формиращ и трениращ ефект.
2.
Оздравителни задачи.
Те са насочени да съдействат за всестранно физическо развитие, за повишаване функционалните възможности на жизнено важните системи и стабилизиране на приспособителните и защитни функции на организма.
Чрез комплекно и системно приложение на различните физически упражнения, видовете дейност и допълнителните средства - естествените сили на природата, се решават и редица други социални функции в медико-биологичен аспект като регулиране на телесното тегло, подобряване на телодържането,
противодействие на телесните изкривявания, плоскостъпие и други оздравително-рехабилитационни и превантивни функции.
3.
Възпитателни задачи.
Възпитателните задачи в процеса на физическото възпитание се решават непрекъснато и паралелно

9
с образователните и оздравителните. Свързани са непосредствено с
нравственото,
трудовото,
естетическото възпитание и
интелектуалното развитие на децата от предучилищна възраст и учениците от начална степен. Преодоляването на трудностите възникващи в уроците по физическо възпитание и различните форми на извънкласна работа формира упоритост, постоянство,
инициативност и редица морално-волеви качества като чувство за отговорност, другарство и взаимопомощ, трудолюбие, уваже-ние към човешката личност и др.
Много често обемът на задачите зависи от обстойното и разширено разглеждане на целта, която преследва физическото възпитание. В края на 80-те години се измества акцентът на целта.
На преден план излиза емоционалната страна. Преследва се хубавото изживяване и извличане на удоволствие от движенията.
Цели се съхраняване на психофизическото равновесие на занимаващите се. Това е особено характерно за високоразвитите
(предимно европейските) индустриални държави (вж. Пенева,
1996, с. 5). Там се налага съвременен модел на физическо възпитание, същността на който се крие в триединството:
отношение + оформяне (моделиране) + образователна свобода.
При този подход тялото на човека е субективна категория и понякога се третира като елемент на общата ценностна система.
Независимо от новите постановки и нюанси в разбиранията трябва да обобщим, че задачите на физическото възпитание от трите групи се решават във взаимна връзка, като се конкретизи- рат в зависимост от възрастовите и половите особености, от здравето и степента на подготовка на обучаемите и от етапа на обучение.
Ролята и значението на физическото възпитание са безспорни. Преди всичко то неутрализира в различна степен обездвижването и повишава физическата дееспособност на хората. Обогатяването на моториката (двигателната култура) на

10
човека и положителният пренос на двигателни умения и навици с приложен характер, улесняват трудовата му дейност.
Развиването на основните двигателни качества и
координационни способности има голямо значение за успешно овладяване и изява в много професии, когато се осъществява и съответна специална подготовка.
Значението на физическото възпитание днес се оценява и през призмата на
“валеологията”
. Това понятие навлезе широко в лексикона на педагозите и медиците през последните години и се идентифицира като
“наука за здравето”,
“образователно- профилактични основи на медицината” и т. н. (вж. Брехман, 1990, с.
14; Жолдак, 1997, с. 2 - 7).
Валеологията е информационен фонд за дейност, насочена за оптимално удовлетворяване на основните жизнени потребности на човека. Става дума за хармонично съединяване на медицината и физическата култура, за рационален режим на труд и активна почивка, рекреация в лоното на природата и пълноценното хранене.
1.
3.
Предмет на теорията на физическото възпитание
Теорията на физическото възпитание трябва да се разглежда като система от научни знания за физическото развитие и усъвършенстването на човека. Тя има свой специфичен предмет,
задачи и съдържание, които й дават статут и място на самостоятелна наука. Нейното формиране не е завършено напълно
- намира се в процес на непрекъснато развитие, защото научните открития я обогатяват с нови факти и обобщения.
Предмет на теорията на физическото възпитание е изучаването на общите закономерности на управление на сложния процес на физическо усъвършенстване на човека.
Специфичното в този процес, което ясно характеризира ТФВ като

11
самостоятелна наука, са целенасочените движения и физическата дееспособност и работоспособност на човека в различни периоди на биологичното му развитие и в различни условия на външната среда.
Обект на изучаване на теорията на физическото възпитание е моториката и разнообразната двигателна дейност на човека, т.е. - самият човек,
неговата реактивност и
адаптация към въздействието на физическите упражнения. Освен това към обекта на ТФВ може да бъде отнесено изучаването на методите на обучение, закономерностите на формиране на двигателни умения и навици, методите за развиване на двигателните качества и други.
Кр. Рачев подчертава, че субектът на този процес също е човекът, но тогава когато се явява ръководител на процеса в качеството си на спортен педагог - треньор или учител. Според него и др. автори, обектът и субектът на физическото възпитание не съществуват изолирано, а взаимно се допълват и си влияят (вж.
Рачев, 1998, с. 13).
По своята същност теорията на физическото възпитание е научнопознавателна (теоретична) дисциплина, но се отличава и с определен спортно-педагогически (методичен) характер. Поради тази особеност в литературата, а и на практика, тя е известна като
“Теория и методика на физическото възпитание”. Спецификата на предмета на теорията на физическото възпитание, я причислява към системата на педагогическите науки.
Методологичната основа на теорията на физическото възпитание е научната философия. Известно е, че методологията е система от теоретични подходи и практически действия за опознаване и изследване на явленията, процесите и събитията в обективната действителност. От тези позиции тя разглежда физическото възпитание като обществено явление с определена значимост.
Системно-структурният подход е
основен при изучаване на закономерностите и взаимовръзките с другите

12
научни дисциплини - общата педагогика и психология, анатомия,
физиология, биохимията и биофизиката, и с отделните методики на спортно-педагогическите дисциплини.
1.4.
Основни понятия на теорията на физическото възпитание
В предходните параграфи уточнихме, че на съвременния етап в основни линии е формирана теорията на физическото възпитание като система от научни знания за физическото развитие и усъвършенстване на човека. Като всяка научна дисциплина ТФВ също се отличава със собствен понятиен апарат.
Базисните понятия са физическа култура
(разгледано обширно в §
1.1.),
физическо възпитание, физическа възпитаност, физическо развитие,
моторика,
физическа дееспособност,
физическо съвършенство, физическо образование, физическа рекреация,
двигателна активност, спортология, спорт, спорт за всички, спорт за високи постижения, кинезиология и др.
Физическото възпитание е целеносочен многокомпонентен педагогически процес (обществено явление). Този процес съчетава в себе си знания от различни научни области, средства, методи и подходи за реализацията на неговите цели и задачи. Този процес главно оказва силно формиращо въздействие върху човека.
Кр.Рачев изтъква, че физическото възпитание е най-древното нейно проявление и същевременно водещ компонент на системната физическа култура, а В. М. Выдрин пише, че
“От физическото възпитание започва физическата култура на всеки човек”
(вж. Рачев, 1998, с. 18 и Выдрин, 1976).
Физическа възпитаност. Съвременната представа за физическа възпитаност тясно се свързва с понятието
“възпитаност”, което означава достигната степен на целенасочена,
на съзнателна социализираност, енкултурираност и развитост на човека, на човешкия индивид. То е израз на достигнатия

13
комплексен динамично-стереотипен статус на съзнателна формираност на личността като цяло или в отделно направление.
В педагогическата литература с тревога се констатират някои отрицателни тенденции в областта на физическото възпитание и за физическата възпитаност на подрастващото поколение.
Нараства обезсилването вследствие намалена двигателна активност (хипокинезия), което води до затлъстяване и до увеличаване на относителния дял на редица сериозни заболявания. Засега реалните граници не са точно очертани - вероятно от безотговорност на различни равнища в
образователната система, но ситуацията се усложнява от редица съвременни тенденции в училището и начина на живот на учениците.
Физическото развитие като понятие се определя по различен начин от авторите, в зависимост от това на какво се обръща повече внимание в конкретния случай. В теорията на физическото възпитание се разглежда преди всичко като моментно състояние,
до което е достигнал процесът на формиране и изменение телесното развитие на човека.
Физическото развитие е резултат от въздействието на много фактори, които могат да се обединят в две групи: т.н. генотипни
(наследствени) фактори и фактори, които произтичат от условията на средата - социална и природна. В този смисъл ролята и значението на физическото възпитание за стимулиране на правилното физическо развитие са безспорни.
Физическото развитие и физическата дееспособност трябва да се следят системно, защото те са важни показатели, чрез които се характеризира
“сегашното състояние” (status praesens)
на трудовите резерви на страната. Те се следят системно също така при децата, подрастващите и младежите (вж. Мутафов, 1996, с. 13).
За оценка на физическото развитие се интерпретират главно показателите ръст, тегло, обиколка на гърдите и жизнена

14
вместимост. В широкомащабните национални изследвания в
България освен тях се отчитат общо 35 антропометрични показатели. От тях при децата от 3 до 7 години не се изследва обиколката на ханша.
Моторика. Под това понятие обикновено се разбира съвкупността от най-разнообразните движения, които може да извърши човек на определен етап от своето развитие, насочени за преместване на части от тялото или цялото тяло в пространството.
Обикновено това понятие се отъждествява с
понятието
“двигателна култура”
на човека. Според Ив. Попов, в контекста на научните основи на ТФВ, моториката трябва да се разглежда като съвкупност от всички движения на човека, които се използват като средство за неговото обучение, развитие и възпитание
(вж. Попов, 1979, с. 84 - 87).
Възникването и оформянето на моториката е продължителен процес. Той се отличава с фазова структура. Известни са различни периодизации.
Физическата дееспособност (ФД) е категорийно понятие. То намира приложение не само в теорията и методиката на физическото възпитание и спортната тренировка. Използва се от трудовата медицина и физиология и в почти всички други сфери,
където се проявява двигателната дейност на човека.
Разкриването на съдържанието на понятието физическа дееспо¬собност е труден проблем. Според Л. Петкова и М.
Квартир¬ни¬кова (1985) съществува многообразие на термините.
То произтича не само от преводната литература, но и от скритата,
вътрешна същност,
“...която определя качествените особености на явлението, и външна страна, която отразява количествените резултати, т.е. равнището на дееспособността.”
В руската литература се избягва диференцирано разглеждане на понятието
“физическа дееспособност”
. Л. П. Матвеев, Н.
Понома¬рьов, А. Д. Новиков и много други автори, говорят за

15
физическа подготовка на подрастващите и възрастни поколения за трудова дейност, като се конкретизира необходимостта от съхранение и повишаване дееспособността на организма като цяло.
В Йейлският университет в САЩ, през 1958 г. се създава проект наречен
“Разработване на критерии по физическа подготовка”.
От този момент специалистите в областта на физическото възпитание и спорта приемат като основен термина physical fitness (физическа годност).
През този период в САЩ се чувства остра нужда от надеждни методи за оценка на ефективността на програмите за специфична физическа годност,
както и от по-добри средства за измерване на физическата подготовка на отделната личност. В тази връзка в 45 града на САЩ
се изследват 20000 младежи и девойки, въз основа на което д-р
Едвин Флайшман (1970) от Американския институт за изследвания във Вашингтон, разкрива структурата и начините за измерване на физическата годност. Проблемите в тази насока са толкова важни и с национално значение поради което те застават в центъра на вниманието на Американската асоциация за здраве, физическо възпитание и отдих (AAHPER).
В
“Тестове в спортната практика” (Test in der sportpraxis)
Хайнц Бубе, Герхард Фек, Хайн Щюблер и д-р Фредерик Трогш,
значително по-късно (1966), в опита си да систематизират тестовете в спортната практика използват понятието физическа работоспособност
, като я разделят на
“обща и специална”
. Те отбелязват, че определянето на физическата работоспособност на децата, подрастващите и възрастните е важна съставна част от процеса на физическото им усъвършенстване.
В България основно се налага понятието физическа дееспособ¬ност
. В учебника по теория и методика на физическото възпитание под редакцията на П. Щерев (1977), са посочени данни за физическото развитие и физическата дееспособност на

16
българското население, но не се определя същността на дееспособността.
Ив. Попов, ЕК. Христова и П. Боюклиев (1979) определят, че физическата дееспособност е съвкупност от физическите качества на човека. Според тях преди всичко трябва да се има предвид количествената стойност на всяко отделно качество. Значително по-късно В. Алипиева (1984), предлага друго определение, което според нас е най-приемливо. Според нея
“...физическата дееспособност представлява съвкупност от потенциалните възможности на човека за двигателна дейност с висока ефективност”.
От направеният анализ на почти необозримата специализирана литература, видимо става въпрос за едно и също.
Знак за равенство може да се постави между понятията физическа подготовка, физичес¬ка годност и физическа дееспособност. Към тях не може да се приравни термина физическа работоспособност.
Тя е двукомпонентна. Според А. Д. Новиков и Л. П. Матвеев същата зависи от изградените двигателни навици и степента на развитие на физическите качест¬ва. Тяхната съвкупност в решаваща степен определя физичес¬ката работоспособност.
В заключение, по понятийните многообразия е необходимо да се подчертае, че за единство на речта, в нашата теория на физическото възпитание и спортна тренировка е прието понятието физическа дееспособност.
Физическата дееспособност като структурен белег на личност¬та може да се разглежда от философска и социално- психологична глед¬на точка, от медико-биологичен аспект или в спортно-педагогическа насока.
В основата на физическата дееспособност като предпоставка и следствие лежи здравето и нормалните функции на всички органи и системи на човешкия организъм. Това обаче не означава,
че тя е само биологичен проблем. Физическата дееспособност има

17
още психични, интелектуални и социални компоненти. Последните се определят от обществените изисквания към подготовката на учениците за реализиране в бъдещата им трудова дейност.
Физическата дееспособност се намира в процес на непрекъснато развитие. Разграничават се три периода, които не са в строго определени възрастови граници. Първият период, който се характери¬зи¬ра с ясно изразено възходящо развитие е от раждането на детето до двайсетте години. Тогава организма се намира в състояние на относително постоянство на химическите и физико-химическите свойст¬ва на вътрешната среда
(т.нар.хомеостаза)
и предпоставките за повишаване на физическата дееспособност са изключително благоприятни. При жените продължава до около 14-17 години, а при мъжете до 17-19
години. Мъжете превъзхождат жените по интензивност на развитието,
което води до съществени различия в
дееспособността на двата пола.
От 20-22 до 30 годишна възраст е втория период известен като период на стабилизация на физическата дееспособност.
Нейното поддържане компенсира негативните влияния на околната среда и подпомага обратимите реакции след различните заболявания засягащи в една или друга степен всеки човек.
Физическата дееспособност се определя посредством диагности¬цира¬нето на основните физически качества на човека:
бързина, сила, издръж¬ливост, гъвкавост и ловкост (двигателни координации). Тяхно¬то развитие на определено ниво и при наличието на активно здраве, при нормално функциониране на основните системи характеризират физическата дееспособност.
Известни са различни подходи за оценката на физическата дееспособност. Така например в САЩ всички нормативи са предста¬вени в процентна форма в сравнение с националните проучвания за съответните възрастови групи. Вторият, по-широко застъпен в световната практика метод е точковия. При него

18
различните пости¬жения измерени при двигателните тестове
(секунди, сантиметри, брой изпълнения, точки и т.н.), се приравняват с помощта на специално разработени таблици в точки. Тяхната сума определя конкретна количествена или вербална оценка на физическата дееспособност.
Контролът и оценката на физическата дееспособност на учениците се осъществява по системата на Министерството на образованието и науката. За различнте етапи и степени на обучение има унифицирани тестови батерии (набор от двигателни тестове
Физическо съвършенство
. То е
главната цел на физическото възпитание, макар, че в своята буквална същност трудно може да се постигне.
Физическото съвършенство е сборно понятие, което синтезира три съставки в едно цяло
: физическо развитие,
физическа дееспособност и
физическо образование
. Чрез тях се обективизира самото физическо съвършенство.
За физическото съвършенство на човека решаваща роля има цялостната постановка на работата по физическо възпитание във всички звена на системата. Неговото осъществяване е взаимно обвързано с грижите на държавата за здравеопазването,
медицината, хигиената и др.
Физическото образование отразява наличието на значителен обем от научни знания от областта на физическата култура, на овладени в определена степен разнообразни двигателни навици,
както и на умения за компетентно и високоефективно прилагане на физическите упражнения с
определена насоченост при различни случаи, съобразно поставените конкретни задачи.
Двигателната активност е съвкупността от всички движения,
които извършва човек за определен период от време (К. Костов,
1987). Нейното количествено измерване се осъществява трудно поради изключителното многообразие и сложност на движенията,

19
които се извършват в целокуп¬ната дейност на човека. По тези причини тя може да бъде регистри¬рана приблизително. В
училищната спортно-педагогическа прак¬тика най-широко е застъпен метода за измерване на изминатото разсто¬яние с поставяне на крачкомери към краката на изследваното лице.
Въпросът за белезите на оптималната двигателна активност е най-малко уточнен. Не може да бъде намерен еднозначен отговор,
защото двигателната активност и нейното оптимизиране е сложен биосоциален и педагогически проблем. Неговото решаване трябва да става комплексно. Някои автори (Н. Т. Лебедева и В. М. Лебедев,
1971), считат за целесъобразна онази двигателна активност, при която отчетливо се установява подобряване на физическото и интелектуалното развитие на учениците. По-късно А. Г. Сухарев
(1976), в своите изследвания за двигателната активност и здравето на подрастващите обосновава два хигиенни принципа за нормиране на двигателната активност: (1) съответствие на двигателната активност на възрастовите потребности и
функционалните възможности на организма; (2) оптималност на денонощната двигателна активност, способстваща за укрепване на здравето и развитие на орга¬низма. Други автори - например И. А.
Аршавский (1976) и др., са по-лако¬нични. Те определят като оптимална онази нееднозначна по продъл¬жителност и
интензивност двигателна активност, която създава условия за усилена обмяна на веществата.
Според нас, за човека оптимална ще бъде тази двигателна активност, която ще му осигури максимални възможности за нормално психофизическо развитие или компенсиране и корекции на отклоненията които се провяват през различните възрастови периоди.
Физическа рекреация.
Напоследък в специализираната литература се налага понятието физическа реакреация. То произлиза от латинската дума с няколко значения: рекрео -

20
възпроизвежда, обновява; рекреатум - ободрява, възстановява,
подкрепя; рекреар - укрепва, почива; рекреатио - възстановява.
Добавянето на думата физическа означава, че в тези процеси преобладава двигателната активност, използват се физически упражнения, игри, развлечения. Те са насочени към нормалното функциониране на човешкия организъм.
Физическата рекреация е специфична двигателна дейност,
чиято цел е да възстанови физическите и умствените сили на човека, изразходвани в непосредствения трудово-производителен процес или в интелектуалната дейност. Като средства за възстановяване на работоспособността на човека се използват различните видове физически упражнения, формите за активен отдих, разходките сред природата, развлекателните игри и др.
Физическата рекреация е най-масова и разпространена форма за физическа култура.
Спортология
. Това понятие активно си пробива път в научното пространство. М. Бъчваров определя, че спортологията е нова интердисциплинарна наука за спорта. Според него “Основен предмет на спортологията са процесите, явленията и фактите проявяващи се в различни сфери на спортната практика”, а обект на този наука е човекът, който се занимава със спорт върху основата на различни подбуди (вж. Бъчваров, 2003, с. 41).
Спорт
. Спортът отразява необходимостта на човека да развива, усъвършенства и демонстрира своите физически,
двигателни и морално-волеви качества и способности в пределите на максимални усилия. В спорта често пъти при екстремални условия човек се самоутвърждава, бори се да побеждава времето,
теглото и съперника.
Според Европейската спорта на харта (чл.2.), която е одобрена от Съвета на Европа в Лисабон през 1995 г
. “Спортът това е – всяка форма на физическа дейност, която чрез случайно или организирано участие има за цел изразяване и подобряване на

21
физическата работоспособност и душевното благосъстояние,
формиране на социални отношения, или постигане на резултати в съревнования на всички равнища”.
Спорт за всички.
Това понятие е формулирано в Закона за физическото възпитание и спорта от 1996 г. и промените в него от
2000 г. Според чл. 30 физическото възпитание, спортът и социалният туризъм с основа за укрепване на здравето физическата годност на нацията и се поощряват и подпомагатот общините и държавата. Законът предвижда, че създаването на условия за практикуване и развитие на физическо възпитание и спорт от населението е неразделна част от социалната политика на общините за съствните им населени места.
Спорт за високи постижения.
Това понятие също е формулирано в Закона за физическото възпитание и спорта от
1996 г. и промените в него от 2000 г. Спортът за високи постижения има главно престижни, нтегративни и възпитателни функции като фактор за спортно развитие в дейностите за:
откриване и подпомагане на талантите в спорта; обучение на треньори и развитие на учебно-възпитателния тренировъчен процес; подпомагане на спортната медицина и спортната наука и
четвърто –
предоставяне на спорните организации на подходящи съоръженияза тренировъчна и състезателна дейност.
Кинезиология.
С това понятие е обозначена специфична обобщаваща, интердисциплинарна наука, която изучава човешките движения (трудовите, спортните, танцовите и др.), движенията на животните и патологията на тези двигателните дейности.
Кинезиологията по същество е общофилософска обобщаваща основа на знанието за физическата активност.
В заключение можем да обобщим, че между отделните понятия на Теорията на физическото възпитание съществува тясна връзка, която произтича от вътрешната взаимна обусловеност на явленията, които те отразяват. Някои от посочените понятия се

22
съдържат в други, какъвто е случаят с физическото развитие и
физическата дееспособност
, или спортология и
кинезиология и т.
н. От гледна точка на теорията, обаче, е необходимо тяхното разграничаване и анализиране.
1. 5. Методи на изследване в теорията на физическото възпитание
При изясняване предмета на теорията на физическото възпитание уточнихме, че тя е самостоятелна педагогческа наука.
Следователно развитието на ТФВ като научна дисциплина е невъзможно без наличието на собствена методология. За установяването на редица закономерности, понятия и факти на научното познание от спортно-педагогическата практика тя използва методи, които за общи за фундаменталната педагогика.
В теорията на физическото възпитание се провеждат два типа изследвания: опитни (експериментални) и собствено- теоретически. Методите на изследване са много разнообразни.
Основните, обаче, са:
метод за теоретичен анализ и обобщения;
анализ на съдържанието(content analysis), методи на педагогически наблюдения; експериментални и други методи, сред които в последно време се откроява
SWOT – анализа
. Освен посочените широко се използват методи от другите науки - социология,
психология, физиология, антропология, биомеханика и т. н.
Най-важното качество на метода е да осигурява обширна,
разностранна и максимална информация. Използването им се определя от редица общи методологични принципи: методът да притежава определена стабилност, да се отличава с избирателност по отношение на изучаваното явление, да се характеризира с възпроизводимост (надеждност) и редица други условия.
Методи за теоретичен анализ и обобщения
Теоретическите изследвания протичат под формата на логически операции:
индукция и дедукция, логическо и логико-математическо

23
моделиране и мн. др. Те могат да бъдат прилагани при наличие на фактически материали - литературни източници и документи. За тяхното събиране се опираме на библиографията, която е текуща и ретроспективна.
При текущата библиография се систематизира новоиздадената литература - главно периодичните научни списания. Те са носител на първична научна информация, защото в тях се публикуват научните и научно-методични резултати –
всеки нов и неизвестен по-рано факт, свързан с човека,
обществото или природата.
Научните списания са:

Primari research journals
(първични литературни източници).
Те са списания за по-ограничена и тясно специализирана аудитория;

Научни списания с по-широк профил
(scholarly journals)
,
които са предназначени за по-широк научен и обществен интерес;

Вторични научни източници
(secondary journals)
, които формират световната система за рефериране, индексиране и оценяване на научните резултати.
Ретроспективната библиография осигурява обзорен преглед на литературните издания преди започване на отделен експеримент. В този случай анализът и
обобщенията на документалните материали дават възможност за изучаване и обобщаване на положителния опит в областта на физическото възпитание и спорта.
Методите за теоретичен анализ и обобщаване обикновено се прилагат преди започване на основния педагогически експеримент. Въз основа на направените обобщения се формира хипотезата и се конкретизира инструментариума на изследването.
Педагогическото наблюдение е възприемане на конкретни характеристики на физическото възпитание и спорта с определена цел в естествени условия. Осъществява се със специални прибори

24
от един човек или група изследователи. При педагогическото наблюдение е много важно предварително да се определи предметът и да се разработи технологията за наблюдение на информативните показатели.
Педагогическото наблюдение много често се комбинира с хронометрирането.
Това е
метод за определяне на продължителността на една или друга дейност в процеса на физическото възпитание.
Самонаблюдението също спада към тези методи като начин за самоконтролиране и оценка на собствените действия.
Педагогическият експеримент широко се използва в теорията на физическото възпитание. Той може да бъде преобразуващ
(формиращ) или констатиращ
, а в зависимост от мястото където се провежда експерименталната работа се различават естествен и
лабораторен експеримент.
При експерименталните разработки, изследванията могат да бъдат трансверзални
- насочени обикновено за установяване на моментното състояние (без да се проследява развитието) на определен брой изследвани лица.
При продължителни изследвания на едни и същи контингенти опитни лица се говори за лонгитудинални проучвания. И при двата вида изследвания се осъществява сравнителен анализ.
Анализ на съдържанието (content analysis)
Този метод навлиза първо в областта на изследванията в сферата на масовите комуникации, но по-късно, през 70-те и 80-те години започва да се използва за научноизследователски и за практически цели в повечето от социалните науки. Спортната педагагиката и спортологията прилагат този метод при анализ на учебно съдържание, анализ на тренировъчни планове и програми,
при обработване на различни документи (протоколи, интервюта и мн. др.).
Анализът на съдържанието, като изследователски метод се

25
прилага тогава, когато трябва да се проучи голяма по обем информация, която все още не е систематизарана. В този смисъл анализа на съдържанието се прилага като диагностичен инструмент. Този метод се сравнява с “изкуство да се чете между редовете”. В досегашното развитие на този метод се очертават два подхода
–
количествен и
качествен.
Методическата последователност на контент анализа включва: разработване на концепция за изследването,
предварително изпробване,
провеждане на анализа (количствен или качествен).
Методът “Анализът на съдържанието” все повече и по- успешно се използва от дипломанти, магистри, докторанти и други научни работници в сферата на физическото възпитание и спорта.
SWOT – анализ
Наименованието на метода е английска абревиатура на четирите елемента на матрицата: S – strengths (силни страни - С), W
– weaknesses (слаби страни - Сл), O – opportunitie (възмжности -В),
T – threats (заплахи - З). Понякога моделът се представя с обратната абревиатура –
TOWS
SWOT – анализът е метод за комплексна оценка. В сферата на теорията на физическото възпитание и спортната тренировка този метод навлезе и активно се използва при научни изследвания по спортен мениджмънт, за изследване на сложната система за физическо възпитание и нейните структурни компоненти, за анализ на системи за спортна подготовка и тренировка и др. С този метод се изследват и анализират евентуалните възможности и заплахи на външната среда и силните и слаби страни на вътрешната среда на системите и подсистемите.
В теорията на физическото възпитание се използват и математически методи на изследване. Те се прилагат главно за статистическа обработка на получените данни, в сферата на прогнозирането и научното предвиждане.
Методите на научни изследвания в теорията на физическото

26
възпитание имат относително самостоятелно проявление. В
практиката обикновено се използват комплексно, като взаимно се допълват и обогатяват.

27